Bulfleet.com - Official Forums

Ето го и дългоотлаганото продължение, надявам се да ви хареса. Ще се опитам да поствам по-често, че много се бавя, ама пусто училище, пусти купони ... не остава време



20:30, близо до гробното място на Терадан (май)

Право пред себе си виждах нещо като мехур, което очевидно не беше част от моята представа. Изглежда наближавах целта. След малко се озовах точно до границата на полето. Мушнах с пръст през него без да усетя съпротивление. Изглежда щях да мина лесно. Минута по-късно коленичех до могилата, съдържаща трупа на един от най-великите магьосници, живели някога - мой идол.
- Почивай в мир, велики - промълвих с почит. - Моля те, дай ми силата да спася приятеля си и да предотвратя победата на един тиранин.
Разбира се, отговор не получих. Изправих се и се вгледах в могилата. Тя беше образувана от множество камъни, очевидно положени от поклонници - вероятно обитатели на Пътя. Съсредоточих се и се опитах да открия сила у някой от тях. Не успях. Тя беше прекалено голяма и прекалено разпръсната. В следващия момент усетих, че подхождам към проблема от погрешната страна. Не беше важно къде е скрил артефакта, а защо. Вероятно за да бъде сигурен, че няма да попадне в зли ръце. Следвателно "добрите ръце" би трябвало да могат да го намерят. Как? По време на учението си научих доста неща за Терадан, някои от които съм сигурен, че никой друг (поне жив) не знае. Едно от тези неща е промяната на масата на предмети. Доколкото знаех, никой друг не беше успял да постигне такова изкуство в магията.
Разгледах по-внимателно тревата около главата му. Бях прав! Имаше една тревичка с различен цвят от останалите. Внимателно я откъснах и допрях върха й до основата. Тя се превърна в гривна за рамо. Сложих си я, но не усетих разлика. Толкова изгубено време... по дяволите. Е, какво да се прави. Запътих се към периферията на полето.


23:55, главно разклонение на Пътя, водещо към Ледените планини

Аха! Най-накрая. Бях успял да настигна отряда на Узурпатора. Бяха на не повече от километър пред мен и все още не ме виждаха. Определено се движеха по-бавно от мен, магьосницата им явно, въпреки силата си, не бе особено опитна в пътуването през магическото пространство. Щях да се погрижа това да им излезе през носа!


23:59, един километър по-напред

Пътят имаше една особеност, която не много хора знаеха. Точно в 00:00, един път на всеки три дни целият път "премигваше" и представите на пътуващите по него се объркваха и трябваше да се изграждат наново. Аз го знаех - тя не, или поне така се надявах. В това ми беше шанса.
Чух викове и няколко тъпи удара. Явно Мат не се примиряваше с пленничеството особено лесно. Изглежда го бяха били. Е, щяха да си платят за това.


00:01, същото място

Моментът настъпи. Всъщност тамън се чудех защо закъснява, когато забелязах неразборията във вражеската група. Магьосницата крещеше паникьосано, а около нея пейзажа започваше да се размива. Странното беше, че аз не усещах нищо различно. Всичко около мен беше стабилно. Изглежда все пак артефакта работеше. Затичах се към войниците. Един от тях ме видя и заръкомаха към останалите. Всички се обърнаха и се приготвиха за бой, а двамина опънаха прашките. Без да се замислям изпратих една верижна мълния към тях. Изтръпнах. Изплъзналите се магии в магическото пространство са лоша работа. За моя изненада проработи перфектно и изпържи почти всички гадове. Останаха едва неколцина - пазачът на Мат беше сред тях. Магьосницата се опита да контраатакува с огнена магия, но аз без усилие контрирах. Зарадвах се, защото очевидно разполагах с цялата си сила без да е необходимо да изразходвам енергия за поддържането на представата.
- Ти гаден, ******** кучи син... - започна да реди магьосницата, избегна на косъм една огнена топка и изчезна, оставяйки последните войници на произвола на съдбата.
Въжетата около Мат изчезнаха и той се надигна с ръмжене.
- Крайно време беше!
Грабна оръжието от ножницата на слисания си пазач и го забоде право в сърцето му.
- Предупредих те - изрева в лицето му и се надигна. - Хайде, да довършваме тези изменници и да продължаваме към планините. Вече знам точно къде да търсим!
Останали бяха едва шестима. Убих двама със Светлинно копие, а през това време Мат изби останалите четирима с меча си.
- Станал си още по-добър, откакто съм те виждал да се биеш за последно - похвалих го.
- И теб си те бива с магията - върна ми комплимента приятелят ми.
Продължихме към планините, за момента спокойни, но все пак нащрек - вероятно щяхме да се сблъскаме с още войници и отново да видим разярената магьосница. И все пак, беше ми весело на душата. Мат беше с мен, а аз щях да имам неизмеримо предимство докато съм на Пътя.

"Отвън"

Слънцето грееше от безоблачното небе, но лъчите му не донасяха топлина. Целият пейзаж беше запълнен със снежна покривка, накърнена тук там от следите на някое диво животно - било то заек или колсеен*. Бяхме излезли от Пътя преди ден и сега се бяхме запътили към Белия Каньон, който водеше към целта ни - Огнената воля на Сарст, намираща се някъде из дебрите на една от много планини на Ледената Верига. Благодарение на краткото ми пленничество бях разбрал коя точно.
- Уф, писна ми този пейзаж. - изпъшках за пореден път.
- И на мен. Но има и по-лошо. Струва ми се, че скоро ще попаднем в снежна буря(виелица, blizzard). - каза заглушено Тел някъде зад мен.
- А? Защо мислиш така? - обърнах се към спътника си. Той ми посочи на югозапад, където хоризонта беше закрит от буреносни облаци.
- ** му ********* **** **** **** *** ** ***!(лична цензура)! Трябва да намерим някъде да се покрием!

40 min. later....


Виелицата вече ни настигаше и виждах всичко на няколко метра пред мен размазано. Стори ми се, че различавам малко пред нас очертанията на...може би планина или поне някаква възвишение.

17 min. later...


Със задоволство гледах едва разгорялото се огънче. Възвишението, което бях забелязал се оказа самия Каньон. Намерихме подслон в една от многобройните ниши и пещери, прокопани точно за тази цел. Благодарение на запасите, които си присвоихме от войниците на брат ми, сега се наслаждавахме на частичната топлина.
- За колки дни напред имаме храна? - попита ме Тел.
- Ами... - разрових се в една от раниците. - 5 дни ако сме адски пестеливи.
Вънка виелицата беше в разгара си. Стори ми се, че чух странни крясъци, идващи от далече. Не им обърнах внимание...докато не започнаха да се приближават. Разтърсих Тел, който беше задрямал :
- Някой идва!
Приятеля ми се разсъни бързо и каза :
- Чувал съм, че из тези области живеят враждебни дивашки племена.
- Какво ще правим?
- Не ни остава друго освен да изчакаме.

4 min. later....


Две едри сянки закриха входа на пещерата. Едната изръмжа нещо на странен език и още две влязоха след тях.
- Добра среща пътници. - каза Тел със спокоен глас. - Добре сте дошли край огъ.. - една стрела профуча на сантиметри от главата му и миг по-късно диваците се нахвърлиха върху нас. "Четирима. Не са много." Забелязах движения пред входа :
- Тел! - извиках. - Погрижи се за приятелчетата им, които чакат вън. Аз ще се оправя с тези. - Приятелят ми кимна и се съсредоточи.
Извадих меча от ножницата на гърба ми и се приготвих да посрещна атаката им. Враговете бяха въоръжени с къси бойни бухалки и не разполагаха с брони, а само с животински кожи, които явно използваха като дрехи. А и освен това нямаха чувство за самозащита. Отскочих настрани за да избегна удара на първия от тях и меча ми премина безпроблемно през гърлото му.

Some seconds later....

Изтрих кръвта от меча си в един от труповете, погледнах предпазливо навън и...се размях. Пред мене стояха 4 снежни човека, каквито обичах да правя през Зимата, като бях дете и ... един бъдещ Снежко, който крещеше истерично и се опитваше да спре пълзящия по него сняг. А зад тази весела компания от снежни хора седяха група...ами Снежанки.

OMG...

30 min. later...

- ... и тогава набезите над селото ни зачестиха. Старейшината се чудеше какво да направи за да спре отвличането на млади момичета от диваците и така се стигна до създаването на бункер, в който ние се крихме, но дори там не бяхме в безопастност! О, моля ви помогнете ни!
В пещерата вече беше леееко пренаселено, не че имах нещо против.
- Спокойно, ще ви заведем пак до селото ви. С нас сте в безопастност. - каза Тел и прегърна леко момичето.
- Благодаря, милорд! - каза тя и се гушна в него. Тел се усмихна доволно.
- Милорд, - обърна се едно от другите момичета(които бяха общо 6 и така както ги гледах всички бяха малко след навършено пълнолетие. ) към мен, - Вие ли сте отрядът на Сребърната корона, който ни беше обещан и трябваше да защитава селото?
- Аа..не точно. И не съм милорд.
- Значи господарят заклинател е лордът, а вие сте неговия оръженосец.
- Не, не...няма значение. Исках да ви питам знаете ли как може да се стигне най-бързо до планината Кървава Сълза?
- Не, на момичетата не им е позволено да излизат от селото. Но Старейшината със сигурност ще знае. Навремето е бил велик пътешественик.
- Добре. Така или иначе трябва да ви заведем до селото ви. - казах и започнах да вадя хранителните продукти от раницата. - Е, утре сутринта тръгваме.




С тази глава завършва I-ва част на разказа ни - "Зараждащ се конфликт" и започва II-ра "Ледено приключение".

За жалост II-ра част ще бъде постната по някое време в далечното бъдеще, поради училищни причини или просто мързел.

Но не ни забравяйте, защото със сигурност ще се върнем по някое време.

Такова разказче нема как да се забрави
Айде оправяйте се в училището,слагайте мързела на закачалката и продължавайте

Разказа е много добър Мене много ме радва... имайте в предвид храната и увеличеният брой спътници

Селото е на един ден път от пещерата . Иначе всички ще измрем от глад все пак :}