Публикувано: пет фев 23, 2007 6:01 am
От кажи речи 2 седмици с нетърпение чакам продължението 
Айде захващайте се,разказа е супер
Айде захващайте се,разказа е супер 
Страница 5 от 6
Публикувано: пон фев 26, 2007 10:53 am
Еми аз цяла нощ чаках.....
Публикувано: пон фев 26, 2007 1:17 pm
Добре, щом има все още хора които се пише скоро.
скоро.Публикувано: пон фев 26, 2007 7:23 pm
18:44, същият ден, неизвестно разклонение на Пътя.
Събудих се от яростно мушкане в гърдите. Бавно и мъчително си събрах мислите и се опитах да отворя очи. На третият път успях.
Бледото слънце докара яростни пристъпи на главоболие и гадене, но се удържах да не си избълвам обяда. Първата ми съзнателна мисъл беше, че предпочитах да си остана в безсъзнание и за момент почти бях решил да си полегна обратно и да почакам да ми мине. Усетих се обаче, че явно се е случило нещо нередно, много по-лошо от препиване и заспиване на непознато място. Огледах се. Бледорозово слънце, наситено синя трева, зелено небе. Яааааасно. Един по-внимателен поглед разкри източника на мушкането. Фея. Синя. По дяволите. Лоши спомени.
- Най-сетне - рече феята. - Мислехме, че няма да си с всичкия си, когато се събудиш. Не че някога си имал особено акъл де.
- Познаваме ли се? И защо казваш "ние"? - в следващият момент забелязах, че всъщност тревата не е синя (а лилава), а изглежда така, защо върху нея се бутаха стотици феи. Тогава си спомних - това бяха същите феи, при които бях попаднал при последното си по-продължително посещение в магическото пространство. - Извини ме за въпроса, разбира се, че ви помня.
- Ние не принадлежим на тази отсечка на Пътя и не можем да останем дълго. Дойдохме, за да ти помогнем. Не ни харесва присъствието на Другите. Те са жестоки и невнимателни при преминаването си, дори убиха няколко от нас без причина. Присъствието им е като чума - нежелано и смъртоносно. Искаме те да се махнат и затова решихме да ти помогнем.
- И как ще го направите? Сами казахте, че няма да можете да останете задълго.
- С информация. Знаеш за магьосника Терадан Отал, нали?
Кимах утвърдително. Знаех, разбира се. Той беше магьосникът, притежаващ най-много познания относно Пътя, говореше се, че когато усетил наближаващата смърт изчезнал, решил да срещне края си на Пътя, на мястото, което обичал най-много.
- Той умря недалеч оттук и смъртта му донесе скръб за много същества из целия Път. Той беше единственият човек, който можеше да крачи необезпокояван по Пътя, без да се страхува от никой от обитателите му. Преди да умре той сътвори артефакт, който положи до главата си преди да умре. На него той отдаде цялата си останала сила, но умря с усмивка на лице, доволен, че тя няма да бъде изгубена. Артефактът - никой не знае как изглежда в действителност, понеже може да сменя формата си - дава способността на приносителят му да пътува по Пътя без да му се налага да изразходва цялата си сила, само за да поддържа пътуването.
- Благодаря ви за информацията, ще се постарая да оправдая доверието ви!
Изведнъж усетих, че говоря на въздуха. Феите се бяха изпарили. Какво да се прави, такова е естеството на Пътя - в един момент тук, в другия - другаде. Поне ме бяха събудили.
19:17, петдесет метра вдясно от последното ми местоположение
Най-накрая се възстанових достатъчно, за да се изправя и да започна да ходя. По време на принудителната почивка си припомних какво се беше случило преди ударът. Щях да му го върна на копелето, което ме беше уцелило. Но щеше да се наложи да почака - първо трябваше да намеря гробното място на Терадан Отал и да овладея артефакта. Това беше единственият ми шанс да спася Мат и да надвия отрядния магьосник. Тя трябва да е много могъща, щом успя да скрие напълно присъствието си от мен и от гущерът, който убихме преди това, същевременно поддържайки представата си за пътя, в която да крачи с десетките спътници. Допълнителната мощ щеше да ми е жизнено необходима. Продължих да крача нататък, усърдно мислейки за великия магьосник, Терадан Пътеоткривателя (какъвто бе прякорът му).
Събудих се от яростно мушкане в гърдите. Бавно и мъчително си събрах мислите и се опитах да отворя очи. На третият път успях.
Бледото слънце докара яростни пристъпи на главоболие и гадене, но се удържах да не си избълвам обяда. Първата ми съзнателна мисъл беше, че предпочитах да си остана в безсъзнание и за момент почти бях решил да си полегна обратно и да почакам да ми мине. Усетих се обаче, че явно се е случило нещо нередно, много по-лошо от препиване и заспиване на непознато място. Огледах се. Бледорозово слънце, наситено синя трева, зелено небе. Яааааасно. Един по-внимателен поглед разкри източника на мушкането. Фея. Синя. По дяволите. Лоши спомени.- Най-сетне - рече феята. - Мислехме, че няма да си с всичкия си, когато се събудиш. Не че някога си имал особено акъл де.
- Познаваме ли се? И защо казваш "ние"? - в следващият момент забелязах, че всъщност тревата не е синя (а лилава), а изглежда така, защо върху нея се бутаха стотици феи. Тогава си спомних - това бяха същите феи, при които бях попаднал при последното си по-продължително посещение в магическото пространство. - Извини ме за въпроса, разбира се, че ви помня.
- Ние не принадлежим на тази отсечка на Пътя и не можем да останем дълго. Дойдохме, за да ти помогнем. Не ни харесва присъствието на Другите. Те са жестоки и невнимателни при преминаването си, дори убиха няколко от нас без причина. Присъствието им е като чума - нежелано и смъртоносно. Искаме те да се махнат и затова решихме да ти помогнем.
- И как ще го направите? Сами казахте, че няма да можете да останете задълго.
- С информация. Знаеш за магьосника Терадан Отал, нали?
Кимах утвърдително. Знаех, разбира се. Той беше магьосникът, притежаващ най-много познания относно Пътя, говореше се, че когато усетил наближаващата смърт изчезнал, решил да срещне края си на Пътя, на мястото, което обичал най-много.
- Той умря недалеч оттук и смъртта му донесе скръб за много същества из целия Път. Той беше единственият човек, който можеше да крачи необезпокояван по Пътя, без да се страхува от никой от обитателите му. Преди да умре той сътвори артефакт, който положи до главата си преди да умре. На него той отдаде цялата си останала сила, но умря с усмивка на лице, доволен, че тя няма да бъде изгубена. Артефактът - никой не знае как изглежда в действителност, понеже може да сменя формата си - дава способността на приносителят му да пътува по Пътя без да му се налага да изразходва цялата си сила, само за да поддържа пътуването.
- Благодаря ви за информацията, ще се постарая да оправдая доверието ви!
Изведнъж усетих, че говоря на въздуха. Феите се бяха изпарили. Какво да се прави, такова е естеството на Пътя - в един момент тук, в другия - другаде. Поне ме бяха събудили.
19:17, петдесет метра вдясно от последното ми местоположение
Най-накрая се възстанових достатъчно, за да се изправя и да започна да ходя. По време на принудителната почивка си припомних какво се беше случило преди ударът. Щях да му го върна на копелето, което ме беше уцелило. Но щеше да се наложи да почака - първо трябваше да намеря гробното място на Терадан Отал и да овладея артефакта. Това беше единственият ми шанс да спася Мат и да надвия отрядния магьосник. Тя трябва да е много могъща, щом успя да скрие напълно присъствието си от мен и от гущерът, който убихме преди това, същевременно поддържайки представата си за пътя, в която да крачи с десетките спътници. Допълнителната мощ щеше да ми е жизнено необходима. Продължих да крача нататък, усърдно мислейки за великия магьосник, Терадан Пътеоткривателя (какъвто бе прякорът му).
Публикувано: вт фев 27, 2007 5:21 pm
19:58
Лежах свит и овързан на земята и от време на време потръпвах от болките, обхващащи цялото ми тяло.
Близо час по-рано, магьосницата, която явно беше водачка на отряда даде заповед за кратка почивка. Бях впечатлен от добрата дисциплина на войниците. Част от тях се заеха с разпъването на ниски палатки, друга част се зае с подготвянето на храната, няколко войника застанаха на пост, а останалите...поискаха разрешение от вадачката си да се заемат с извличането на информация от пленника...
- Правете каквото искате. - беше им казала тя. - Но не го убивайте, когато излезем от Пътя ще промия мозъка му, за да разбера дали е успял да скрие нещо. Жалко за него, че след този метод ще остане леееко малоумен.
- Дори тогава ще съм по-добре от вас. - бях се усмелил да кажа, просейки си побоя, който войниците побързаха да ми дадат.
Останах доволен, че успях да запазя подигравателната си усмивка през цялото време, но не успях да се изсмея...най-вероятно смеха ми щеше да прозвучи като крясък.
За радост всички части на тялото ми си бяха на място. Освен многобройните синини и натъртвания и два счупени пръста си бях добре. И най-важното бях разбрал повече информация за Огнената воля на Сарст от враговете, отколкото те от мен.
Дочух точното местонахождение на артефакта. Вече нямаше да е нужно да претърсваме сляпо всяка една от планините на Ледената планинска верига в търсене на целта.
"Е тази информация ще е безсмислена ако загубя разсъдъка си. Надявам се Тел да намери някакъв начин да ми помогне."
20 : 19
- Ставай куче! Тръгваме! - каза един от войниците и ме събуди от леката дрямка с един не чак толкова нежен ритник. "Хенк. Така се казва. Той ще е сред първите ми жертви, ако се освободя." - Хехе, хубав меч имаш. - продължи той и потупа оръжието ми, което в момента се намираше на неговото бедро. - Но така или иначе няма да ти трябва вече, затова ще го задържа.
Приготвих се психически и физически за нов побой и му казах ледено :
- С този меч собственоръчно ще извади сърцето ти, Хенк.
Лежах свит и овързан на земята и от време на време потръпвах от болките, обхващащи цялото ми тяло.
Близо час по-рано, магьосницата, която явно беше водачка на отряда даде заповед за кратка почивка. Бях впечатлен от добрата дисциплина на войниците. Част от тях се заеха с разпъването на ниски палатки, друга част се зае с подготвянето на храната, няколко войника застанаха на пост, а останалите...поискаха разрешение от вадачката си да се заемат с извличането на информация от пленника...
- Правете каквото искате. - беше им казала тя. - Но не го убивайте, когато излезем от Пътя ще промия мозъка му, за да разбера дали е успял да скрие нещо. Жалко за него, че след този метод ще остане леееко малоумен.
- Дори тогава ще съм по-добре от вас. - бях се усмелил да кажа, просейки си побоя, който войниците побързаха да ми дадат.
Останах доволен, че успях да запазя подигравателната си усмивка през цялото време, но не успях да се изсмея...най-вероятно смеха ми щеше да прозвучи като крясък.
За радост всички части на тялото ми си бяха на място. Освен многобройните синини и натъртвания и два счупени пръста си бях добре. И най-важното бях разбрал повече информация за Огнената воля на Сарст от враговете, отколкото те от мен.
Дочух точното местонахождение на артефакта. Вече нямаше да е нужно да претърсваме сляпо всяка една от планините на Ледената планинска верига в търсене на целта.
"Е тази информация ще е безсмислена ако загубя разсъдъка си. Надявам се Тел да намери някакъв начин да ми помогне."
20 : 19
- Ставай куче! Тръгваме! - каза един от войниците и ме събуди от леката дрямка с един не чак толкова нежен ритник. "Хенк. Така се казва. Той ще е сред първите ми жертви, ако се освободя." - Хехе, хубав меч имаш. - продължи той и потупа оръжието ми, което в момента се намираше на неговото бедро. - Но така или иначе няма да ти трябва вече, затова ще го задържа.
Приготвих се психически и физически за нов побой и му казах ледено :
- С този меч собственоръчно ще извади сърцето ти, Хенк.
Публикувано: ср мар 07, 2007 7:40 pm
Продължениееее ? 
Публикувано: чет мар 08, 2007 12:29 am
super мн яко, не мога да си легна от вас - 1:30 е а утре съм на училище в 10:30...
Публикувано: чет мар 08, 2007 12:32 am
Аз пък съм на даскало в 7.30 .... и определоно искаме продължение :0
Публикувано: чет мар 08, 2007 9:23 am
Радвам се, че го харесвате . Ще карам phoenix да го продължим ^^
. Ще карам phoenix да го продължим ^^Публикувано: чет мар 08, 2007 2:42 pm
Много ме израдва, но ако може малко по-набързо да намерят волята на сарст или там каквото беше.... много се проточват нещата... и набутайте някво момиче верно, макар и без нецензурии..