Bulfleet.com - Official Forums

Остави ме да се правя на наивен.

За всичко има място в разказа, обаче важно е и разнообразието.

Поне му турни едно ако ще ни даваш "хляб и зрелища"

/офф - хареса ли ти книжката?

Еее...няма да има такива неща беее ейй... това не е любовен роман. Откъде ви хрумна?!

/Книгата е супер! 10х много.

Никакво ''тва не е любовен роман'' бряяяя . Трябва да иа жени Иначе не е забавно

Част XI: Пътят

06:17, Лунната Крепост

Излязохме от страноприемницата и тръгнахме с бърза крачка към портата. Със заплахата, висяща над Мат, не можехме да си позволим да чакаме залеза. Налагаше се да рискуваме с ранно пътуване. На всичкото отгоре, макар че в крепостта имаше още осем силни магьосника, те не можеха да ни помогнат с нищо - власт над Пътя имат само тези, които вървят по него, а и те по-добре да внимават и да не си вирят носовете. Половин час по-късно бяхме седнали на една полянка на най-близкия хълм и събирахме сили (и смелост). Погледнах към току-що изгрялото слънце, въздъхнах дълбоко, извадих едно плоско шише от вътрешния джоб на пътните си дрехи и ударих един здрав гълток. Подадох шишето на Мат.
- Сега? Точно преди тръгване?
- Вярвай ми, ще ти трябва.


7:00, Отвъд крепостната стена

Първите лъчи на слънцето огряха полянката и нежната им светлина се смеси с магическото сияние, излъчвано от отварящият се портал. Целият цветови спектър се изреждаше отново и отново, въртейки се около пулсиращ пурпурен кръг, затварящ... празнота.
- Като се опитам да се вгледам в центъра на портала ми се завива свят - каза Мат.
- Удари още едно - и му подадох бутилката. - От опит го знам, оправя проблема.
- Така е по-добре. Нещо против да задържа бутилката?
...


5 минути по-късно, Пътят на Елементите.

Огледах се, видях че и Мат се оглежда.
- Дотук добре - каза той. - Все още имам 2 ръце, 2 крака и 20 пръста, останалото ще прегледам по-късно.
- Не бързай да се радваш, оттук започва трудното.
- Не ми разваляй удоволствието, остави ме да се насладя на гледката. За първи път виждам нещо такова. Прекрасно е!

Въпреки, че не си го признавах, аз също се поувлякох в оглеждането - човекът, изрекъл думите "Народът обича цветничко" би се чувствал като изпаднал в наркотичен сън след двуседмичен запой с поне 8 вида алкохол, обилно поляти с чист спирт. По целия път до линията на хоризонта се виеше широк път направен от антрацитено черни, съвършенно напаснати камъни. Самият път е единственото неизменно нещо - винаги има път и никога не се променя. Загледаш ли се на една страна обаче, другата може да не е същата, когато я погледнеш отново. В действителност Пътят няма постоянен образ. Той до голяма степен се оформя от съзнанието на този, който пътува по него. Това, че един вид си създател на света около теб не трябва да те заблуждава обаче. Факта, че не си си представил Ледената проклетия няма да я спре да ти замрази ръцете и краката и после да ти изпие кръвта.

Длъжен съм да призная, че Пътят не е зло място само по себе си. То е опасно за слабия и непредпазливия, но умел магьосник може да прекара много приятно в магическото пространство. Аз успях да го направя за почти цели два дена. Имаше едно селце на едни много мили феи... Но на втората сутрин се събудих в бърлогата на някакво животно, което не мисля че дори си има име, но аз бих я нарекъл Гнусна адска месомелачка, или още доста неща, които по-добре да не споменавам. Така и не можах да забравя този случай и оттогава много мразя магическото пространство.

- Какво си се зазяпал, да не се опитваш да видиш някоя позната пещера - Мат, разбира се, знаеше за случката, въпреки че едва сега разбираше за какво точно е ставало дума. Замислих се над последствията от убийство, но реших, че не ми се остава сам.

Време беше да продължим. Спуснах щита, което изпи почти всичките ми останали сили, порядъчно изцедени от нуждата да се поддържа Пътя отворен за двама. Имах останала енергия само за две други магии - доста висока издръжливост на удари и промяна в температурата на бронята на Мат и магия за поразяване на нематериални врагове в меча му. Със задоволство установих, че уменията ми са се увеличили от миналия път, когато бях тук. Оставаха ми сили за една изненадваща магия. Не особено мощна, но все пак по-добре от нищо.
- Да тръгваме - казах на Мат. - Направих, каквото можах. Ако нещо се случи, всичко зависи от теб.
- Какво би могло да се случи, след като сме защитени от магически щит?
- Магията тук не функционира нормално. Щитът може да успее да спре пеперуда насред полета й, ако тук имаше пеперуди, разбира се, но да пропусне огромен камък, хвърлен от великан. Да, де, ако имаше великани.
- Нали е магическо пространство, как така няма великани?
- Великанът е измислица, а не магическо създание. И не смей да ми говориш за феи!

XI част : Пътят 2-ра част


10:30

Напредвахме бавно, но стабилно по пътя. В началото се оглеждах постоянно наоколо, докато не започна да ми се замайва главата от непрестанно менящите се гледки. Тел водеше, а аз ходех след него и от време на време полагах ръка на дръжката на меча си.
- Колко време ще ни отнеме до Ледените планини? - попитах по едно време, само за да наруша тягостната тишина.
- 2 дни, ако няма препятствия.
В пътя на Елементите нямаше ден или нощ. Или поне така ми се струваше. Климата продължаваше да е сух и топъл."Нима тук никога не вали дъжд? " - помислих. През следващите 5 минути двамата с Тел вървяхме под силния напор на тропическа буря, от тези които връхлитаха джунглата около замъка Карлейн. За радост щита ни предпази от намокряне.
- Само да те предупредя. - каза Тел. - Не е много добре да се съсредоточаваш над някоя определена мисъл... Има същества наоколо, които доляват и най-деликатните промени в обстановката, а ние не искаме ненужни неприятности, нали?
- Аха...ще внимавам.

14:30

За наша радост не се бяхме сблъскали с проблеми досега. Преди 1 час обстановката се беше променила внезапно. Постоянно менящите се образи около нас бяха спрели своя ход и сега двамата с приятеля ми се разхождахме в нещо като огромен, унищожен от времето или от война, пуст град.
- Имаш ли представа къде се намираме , Тел? Или всичко това е нереалено? - попитах тихо. От това място ме побиваха тръпки.
- Озадачен съм. Не мога да разбера кое точно е това място, но ако продължим по пътя няма да има проблеми.
- Да се надяваме. А би ли ми казал какво е направило това? - казах и посочих една кула съвсем малко настрани от пътя. Тя беше жестоко изкорубена по средата, от нещо което колкото и да се опитвах да отреча, ми приличаше на огромна лапа.
- Мат, сигурен ли си, че това място не е предизвикано от болната ти фантазия? - игнорира въпроса ми Тел.
- Дори аз не мога да измисля подобно нещо.
- В името на Р`хелас*! Усещам чуждо присъствие наоколо. - думите на приятеля ми бяха подсилени от тих грохот в далечината. Извадих меча над рамото си с плавно, заучено движение.
- И сега какво? Ще се бием ли? - попитах с изкуствено весел глас.
- Ако нямаме друг избор.


*Р`хелас - Магьосник, от древното минало, достигнал самото съвършенство на магията и превъплътил се в Бог.

14:35

Източникът на звука се приближаваше. Погледнах пак разрушената кула. Същество с такава лапа едва ли щеше да бъде лесно за побеждаване. Особено след като Мат щеше да се наложи да се изправи срещу него сам. В следващия момент го видяхме.
- Това определено е най-грамадната, отвратителна гадина, която съм виждал!
Моята реакция не беше по различна, но реших да запазя ругатните за после. А гадината наистина беше отвратителна. И огромна. Би могла да се нарече дракон, но само ако представата ви за дракон е силно изкривена и са ви ударили многократно с нещо тежко по главата, а после сте оставили раната да забере. Беше високо поне девет човешки боя, широко около пет и дълго петнадесет (с опашката), а разтегът на крилата му бе дванадесет. И бълваше огън. Приликата с приказните, горди и могъщи същества от приказките се изчерпваше дотук. Големи, възлести мускули се преплитаха под сиво-зеленикавата люспеста коже, придавайки вид, че има колония от насекоми вътре, а мускулите формираха неравномерни буци по тялото му. Крилата бяха увиснали и приличиха на дрипи, донякъде очевидно недъгави, донякъде разкъсани от нещо. Даже пламъкът не беше яркия, синкаво-бял пламък, който бълваха драконите, а демонично зеленикав и създаващ усещане за нещо миризливо. Говорейки за миризливост, съществото просто ВОНЕШЕ. Дори от делящия ни километър усещах зловонието, разнасящо се на талази от него.
- Не мирише по-добре, отколкото изглежда - отбеляза Мат с погнуса. - Сигурен ли си, че не можеш да направиш нещо, за да може щита да спира и миризмата?
Оставих този реторичен въпрос без отговор и отчаяно се огледах в търсене на нещо, което да ни даде поне миниатюрно предимство.
- Не виждам как можем да го убием - казах аз. - Колкото и да се мъча не мога да измисля никакъв план. Освен да се опитаме да избягаме, разбира се, но дори и да успеем (което ми се струва невероятно), мисията ще бъде провалена.
- Мисля, че имам идея - успокоително ми рече Мат.

14:39

Успокоително ли? Насмалко да получа инфаркт, когато чух плана, а в момента получавах втори, докато гледах към приятелят си. Петдесет метра встрани от мен Мат беше застанал гордо и гледаше предизвикателно адското изчадие и ругаеше колкото му глас държи.
- Майка ти може да поеме цяла рота от един път, ти, гаден, отвратителен, вонящ... - редеше Мат безспирно, привличайки вниманието на съществото. То едва ли разбираше човешка реч, но виковете определено го дразнеха.
Най-накрая, когато вече аз почти си бях изгризал до кръв ноктите, Мат се обърна и се затича назад, надалеч от чудовището, което веднага го последва. Глупавото същество дори не се замисли, преди да навлезе между двете най-големи запазени сгради. Едната вероятно беше градската библиотека, а другата - храм, посветен на някакво отдавна забравено или никога съществуващо божество
Капанът, ако можеше да се нарече така, хлопна. Ослепителна светлина удари скверния гущер право в очите, напълно ослепявайки го - поне за известно време. От страх, гняв, а по всяка вероятност и огромна непохватност, гущерът подсече основите на храма, залитна и "влезе" в библиотеката, чийто и без това отслабен от времето и разрушенията покрив издържа не повече от секунда на срутващия се храм, добавяйки към отломките, които затрупаха изчадието. Каквото си беше глупаво, то се опита да се освободи, бълвайки пламъци, които стопиха околните камъни и руини, погребвайки го в разтопена скала.
- Една гад по-малко - поздрави ме Мат. - Добра работа!
- Не беше нищо особ...
В следващия миг се строполих на земята от ослепителната болка в главата и с последни сили успях да обърна поглед към близкия хълм, на който стояха дузина войници в пурпурни униформи, поздравяващи другаря си, свалил вражеския магьосник с точен изстрел от прашката си. Последва лепкавата чернота на безсъзнанието...

14:40

Тел лежеше в безсъзнание на земята. Все още изненадан от внезапната атака, зяпах тъпо в групата войници на хълма над нас. "Пурпурни униформи." Цвета на собствения ми Дом...или по-точно Дома на брат ми.
- Хванете го жив. Може да извлечем полезна информация за Огнената воля на Сарст. - каза един студен женски глас. Войниците започнаха да слизат презпазливо с насочени към мен и Тел пики. - Можете да убиете магьосника, нужен ни е само един.
Застанах пред приятеля си с меч в ръка. "Много са.Няма да мога да се справя." Сниших оръжието си примирено.
- Хах, страхливец. Срамота е да имаш роднинска връзка с бъдещия крал. - каза същия войник, който беше оцелил приятеля ми.
Заля ме спомен от миналото. Бях загубил поредната игра срещу брат ми и той на шега екзекутираше всичките ми съотборници. Дори само на игра, чувството за вина беше съкрушаващо.
- Аха може би си прав. - казах с едва прикрит гняв и метнах меча си към него с всичка сила. Със задоволство забелязах как острието се забива в гърдите му и го поваля по гръб. Използвах настъпилия миг на смут да повдигна Тел на рамо и да го повлеча извън пътя. Очаквах всеки момент да ни настигнат. Погледнах предпазливо назад. Войниците на брат ми стояха на ръба на пътя и се споглеждаха, но нито един не тръгваше след нас. Една фигура с нахлупена качулка изникна до тях и започна да им ръкомаха яростно, сочейки в наша посока. Последва ново споглеждане и част от войниците тръгнаха след нас, последвани от магьосницата.
Опитах да засиля крачка колкото мога. "Какво да правя? Не искам пак да загубя!" Трябва ни само място където да се скрием...накъде далече от тук...Изведнъж мрачната обстановка около мен и приятеля ми започна да се размазва. Все едно два образа се бореха за надмощие. Стори ми се, че различавам китна поляна малко пред мен, но в същото време чувах гласовете на преследвачите...които започваха леко по леко да заглъхват. Студения климат започна да се променя и усетих как по тялото ми преминава приятна топлина "Ще успеем!"

14:47

Топлината изведнъж изчезна. С изненада усетих, че не мога да направя нито крачка повече. Тялото на Тел се отскубна от хватката ми и се падна малко пред мен.
- Бързо глупаци, не мога да го задържа повече от няколко секунди така.
Усещах само на стъпка пред мен спасението. "Пак се провалих. Каква изненада."
И тогава ме проясни. "Тел, разчитам на теб приятельо."


15:17

- Къде е магьосника, тъпак такъв? - попита един от гвардията на брат ми и ме срита пак. Отвърнах му само с презрителна усмивка.
- Оставете го. Явно и той самият не знае. Най-вероятно приятелят му е попаднал в някое от отклоненията на Пътя. Едва ли ще ни притеснява. - каза жената с качулката.

Искате ли историята да се продължи или ви писна?

Преди малко изчетох всичко наведнъж и мога да кажа само едно УНИКАЛНО Е
Много ми харесва искам продължение