Bulfleet.com - Official Forums

И те стояха двама, но той бе сам.
Класната стая бе пълна с чакащи осмокласници, щуреещи наляво надясно, вдигащи ужасно много шум. Бяха трети на училище едва втори ден, но вече бе ясно, че съжителството им ще бъде изпълнено с много щастие и с безброй позитивни емоции.
Бяха новаци в училището, сиреч зайци, но това, естествено, не ги спираше да се изявят, а по-скоро ги караше да дадат всичко от себе си. Искаха да се проявят колкото се може повече. Да бъдат най-най в училището.
Вече се знаеха по имена и като цяло се усещаше, че атмосферата е приятна, а отношенията помежду им са доста приятелски. Набързо се бяха анализирали един друг - разбраха кой с кого, кой къде, кой от къде и кой как е дошъл в новото училище.
Сега оставаше един последен компонент за да бъде класа завършен - учителят и техен класен, който трябваше да дойде да им предаде последния час за този ден. Математика. Като цяло досега не го бяха мяркали особено много. На 15-ти ги бе видял само за малко. Прочете им няколко неща, каза им програмата, беше официален(може би защото имаше и родители), получи няколко букета от момичетата в класа и след това си отиде. На другия ден се мярна за малко само да им каже пълния списък с учителите, отново съвсем официален, правейки се на твърде зает. Сега очакваха да се поопознаят, след като щяха да имат цял час с него, а и от другите класове знаеха как ще им мине часът. Знаеха, че той е крайно интересен човек и има сложни настроения. Знаеха, че за пръв път ще бъде класен и също така разбраха, че е много сериозен, но не строг. Просто взимал нещата по-насериозно от другите. Отнасял се сериозно със задълженията си, което обаче не му пречело да пуска ученици насам-натам, да прекарва часът в полемика с учениците или просто да седи и нищо да не прави цял час. Освен това ги бяха предупредили да внимават с него, по незнайни причини.
Класът тъкмо се беше поукротил и спрял да се движи, когато от вратата се подаде и учителят им - мъж на възраст около 30 години, слаб, с къса брада и разрошена кестенява коса, носещ очила облечен в някаква тениска, носещ дневника и тебеширите под ръка.
- Здравейте! - каза той на всички в стаята и се запъти към бюрото си, а учениците тръгнаха към местата си, но останаха рави - Сядайте, сядайте... Няма нужда от чак такива излишъци. - той седна на бюрото, остави дневника, свали очилата си и ги обърса, след което погледна към тихата стая. - Жоро, би ли отворил и онзи прозорец да се проветри, че тея септемврийски жеги са ужас. - той посочи прозореца най-отзад и едно от момчетата леко учудено само посочи към себе си и се огледа. - Да, точно ти. - каза го съвсем любезно, дори с усмивка, а няколко от учениците също се усмихнаха. - А сега да попитам има ли отсъстващи? - отново с усмивка той отвори дневника. Нямаше никой, така че го отвори на страницата с имената на учениците и се загледа леко учудено. Тъй като това му отне малко повече време, едно момиче от средата се обади леко плахо.
- А, господине, ще ни се представите ли?
- Няма проблеми, Ивелина Станимирова Карагьозова. - той надигна поглед, с все същата лека усмивка. Момичето се засрами, а останлите ученици останаха учудени. - Казвам се, пишете... - почти всички набързо отгърнаха тетрадките си и захванаха химикали, а той се засмя. - Ама вие сериозно ли ще пишете? - всички отново се спогледаха. - Просто реших да видя как ще реагирате. Нали трябва да ви опозная. Така, казвам се, ако искате пишете, Иван Тодоров Георгиев и ще ви бъдя класен в близките няколко години, живот и здраве. - той въздъхна тежко и се замисли за нещо, след което обаче се отърси от мислите си и продължи с усмивка. - Някакви въпроси от ваша страна?
- Господине как така ни знаете имената? - попита едно момче, което изглеждаше доста замислено, сякаш не можеше да оцелее без да знае този отговор
- Хм. Като ваш учител и най-вече класен, ще бъде важно да научите няколко основни неща за мен. Първото от тях е, че не винаги съм бил учител.
- А с какво сте се занимавал преди това? - попита едно момиче от предните чинове, прокъсвайки класния си, без да се усети. Той само се засмя.
- Много бързате, бе младеж. Много бързате в наши дни. - той въздъхна тежко. - Занимавах се с неща, които включваха математика. Да кажем, че от тях добих нещо като страшна памет. Професионално изкривяване. налагаше се да помня някои неща в страшни детайли и така с третиране на паметта всичко се постига.
- А как така станахте учител? - едно друго момче се обади този път. Като цяло класът започваше наистина да се оживява и да се включва в диалога.
- Еми лесно. Изкарах една педагогика и честито - учител по математика. - на последните думи от това изречения усмивката му изчезна и той някак си отново сякаш си спомн нещо. Учениците обаче не се интересуваха от тези му спомени.
- А защо се решихте на това? Защо не си вършехте старата работа?
- Ехххх. Нека да кажем, че нещата не се развиха, както трябваше или както ги мислех. Ще кажа само, че имах по-други очаквания, които обаче не се изпълниха. За съжаление. - той все повече с вглъбяваше и нямаше изгледи отново да се засмее или да се усмихне.
- А личния живот как е? Жена, деца? - обърна се към класния едно момиче с усмивка на лицето си
- Миме! - скастриха я наколко деца около нея
- Е, какво! Нали ще ни е класен, трябва да знаем, все пак! - защити се тя. - Кажете, господине! Живо ме интересува.
- Хммм. Ами... - той си показа ръцете, на които нямаше нито един пръстен. - дотук с жената. - той спря да говори, но всички чакаха някакво продължение.
- И? Деца? Сериозни приятелки? - продължи Мимето
- Нямам желание да говоря за това. - учителят показа с интонацията си и израза на лицето си, че не му се говори особено за това.
- Защо бе господине? Сериозно ли така нищо не сте уловил за толкова години. Ние за половината имаме по-голям опит. - обади се едно момче и всички се засмяха, но на човекът зад бюрото никак не му беше до смях.
- Имаше едно-единствено момиче... - той говореше някак отнесено, но се спря, защото сякаш не можеше да говори повече.
- И какво стана? Да не ви напусна? - пак същото момче, и пак се засмяха, но само учителят не се смееше, а изглеждаше дори някак тъжен.
- Не, по-скоро се скри от мен.
- И къде? Някъде по Африка, където не можете да я откриете. - явно някои хора не знаеха какво е това тактичност.
- Не.
- А къде?
- Два метра под земята. Централни гробища. - класният гледаше ученика с един пронизващ поглед, хладнокръвен и изпиващ, без да показва особени чувства. Момчето го погледна първо с усмивка и насмешка, но след това застина. Всички в стаята го направиха. Така стояха около минута.
- Господине, сериозно ли говорите? - обади се Ивелина, някак плахо. Той я погледна, но не толкова зловещо и само каза бавно и равно, гледайки през прозореца. Първо обаче помълча, за да стреснат думите му всички присъстващи.
- Мхмммм. Още сте малки. Твърде малки, за да проумеете как целият ти живот може да бъде съсипан в един ден. - всички продължаваха да мълчат. - Как един грешен завой може да значи край.
- Господине.... - каза загрижено пак Ивелина, но този път замлъкна преди да довърши. Той затвори очи и продължи.
- Никога не сте гледали как смъртта ви отнема някого, докато го държите в ръцете си. Не ви го и пожелавам, защото това е най-ужасното възможно нещо. Дори по-ужасно от това да разбереш, че никога няма да можеш да вършиш работата, за която си учил, че може и да ослепееш в най-скоро време, че може и да умреш, преди да навършиш 50. Не, това не е и дори наполовина толкова ужасно. Защото ако си с някого, всичко се преживява. Можеш всичко да прежалиш - пари, имане, дори здраве, но не и любимите хора. Никога. - той млъкна, но никой не можеше да каже нищо, дори и въпрос, несвързан с думите му. Тогава той погледна часовника - оставаха 20 минути. Той премисли ситуацията. - Еми, това е за днес, може да си тръгвате. Утре ще се видим отново. - всички се заизправяха, макар и бавно и неловко, докато той стоеше и ги гледаша как излизат и му хвърлят погледи на тръгване или му казват чао, на което той отговаряше.
И те стояха двама, но той бе сам.

Беше минал един месец от първата ми среща с класа, когато я сънувах отново. Не че се случваше често, дори обратното - сънувах рядко, но тези сънища... Те ме измъчваха достатъчно. Достатъчно, за да не желая да съм жив, да намразя живота и всичко на този свят. Всички тези видения и спомени ме измъчваха прекалено болезнено. И винаги бяха свързани с нея. Винаги. Единият вид бяха някакви странни сюжети, в които бе включена тя - неща, които не са се случвали, неща които свързвах с нея и които правеха мъката ми дори по-голямя. Другият вид бяха спомените - леко променените събития. Трудно ми е да определя кои са по-трудни за преживяване, но този конкретно беше наистина, наистина ужасен. Случи се така, че тъкмо беше приключила учебната седмица и се бях прибрал уморен от училището. Цяла седмица не си бях доспивал достатъчно, ако не и вече цял месец. Колежките по английски тъкмо ме бяха помолили да им помогна по някаква програма, понеже не им достигали хора, а пък от останалите даскали 50 плюс не можело да се очакват големи познания по езика. Аз им отказах, естествено. Не ми се занимаваше. Старата ми класна, която още преподава в училището се опита да ме разубеди, аз нищо не й казах, но все пак отказах. И така мина поредната седмица от моя безмислен живот. От пренапрежението кракът ми започна отново да напомня за старите рани. Явно, че трябваше отново да ходя на среща с доктора. Очите също започнаха да проявяват симптоми на преумора. Като цяло усещах умората още по-тежка отпреди.
"Моя" клас проявиха желание да ги заведа на екскурзия. Аз им казах, че нямам нищо напротив, стига да си се организират сами, да не чакат да им правя разбор и да се обащам по компании наляво и надясно. Сигурен съм, че вече ме и намразиха, но, честно да си кажа, не ми пука особено. Вече успях да им пусна едно контролно, на което изкараха достатъчно ниски оценки, за да си затвърдят мнението, че съм "мазен гей" или нещо от тоя сорт, както се изразиха няколко учтиви деца. Но, както казах - не ме интересува.
Но сънят, да, сънят. Да се върна на него. Беше нещо... беше спомен. Спомен от много отдавна, отпреди няколко години. Тогава бях доста по-млад и някак си оценявах и гледах на живота по друг начин. Всичко беше различно. И да, тогава я обичах, обичах я много, макар тя да не знаеше това, макар, може би дори да не я интересуваше, макар да не беше влюбена в мен, макар дори аз да не я интересувах изобщо в любовен план. Тогава бяхме в едни някак странни взаимоотношения, опсуеми най-точно с думата приятели с лека дистанция помежду си. По-скоро бих казал хора, които си казват всичко помежду си, хора, които говорят на всякакви теми един с друг, които се познават достатъчно добре, за да знаят, че не се познават дотолкова отблизо, че да си разкриват личните истории. Нещо такова. Ходихме заедно насам-натам отвреме-навреме, понякога се засичахме при общи познати, понякога при непознати. И така се случваше, че ни събираше съдбата. Бяхме учили в едно и също училище, на една възраст бяхме, в един и същ клас. И така някак си аз я обичах и продължавах дори след като се разделихме и всеки си тръгна по своя си път. Бяхме все още приятели. Продължавахме да се засичаме по различни места, по студенските купони, на места, където имаше веселби и винаги моята реакция беше голямо щастие, че я виждам отново, а тя си нямаше и идея за това.
Така се стигна до вечерта, която аз сънувах, когато пак така се бяхме засекли на едно събиране на познати. Тогава се случи да танцуваме заедно и тя ме целуна. Аз дотогава не се бях осмелил да го направя, защото знаех, че ще ми е сложно да обясня, че съм я обичал, че толкова време съм криел. Знаех, че е по-лесно да прекараш една вечер с непознат, отколкото с познат, пред който след това да даваш обяснения и да отговаряш на трудни въпроси. А пък тя бе още по-труден случай. При нея не се осмелявах на нищо, защото си мислех, че знам какъв ще бъде изхода, естествено - тя няма да ме приеме никога по този начин, по който исках аз. И въпреки това тя ме целуна, а аз вместо да реагирам по някакъв по-адекватен начин, се изненадах и отдръпнах. Поне така бе в първия момент, след което видях погледа й. И видях някакво желание, а пък и количеството алкохол, което бях изпил някак си променяше всичките ми възприятия. И така се развиваше сънят ми, а и споменът за събитията. Танцувахме и се целувахме. Тя ме целуваше, след това аз. Тя се отдръпваше леко, колкото да ме амбицира повече, аз пък правех нещо, за да я накарам да се засмее, след което се целувахме отново. Тогава наистина изпитах някакво огромно щастие. Дори в съня си се радвах повторно. След това някак си се пренесох известно време, няколко часа след това. Там бяха иследващите ми спомени от онази вечер, а как се бяхме озовали там, така и не разбрах. Виждах всичко сякаш от камера. Как продължавахме да се целуваме и прегръщаме и как тя започна да се съблича, заедно с мен. Как след това се озовахме в леглото и продължихме да се целуваме. А след това в едни момент аз сякаш се сепнах. Застинах и я погледнах уплашено. Тя ме погледна и ме попита какво става. Аз й отговорих, че просто не мога. Станах набрзо и започнах да се обличам. Тя се обърна към мен и се опита да ме привика да се върна, но аз вече бях излязъл от стаята и я бях оставил сама. Като на филм продължих да я наблюдавам как стана и се облече и излезе да ме търси, някак загрижена и разтревожена. Тук свърши и сънят. На това място се и събудих. Споменът обаче продължаваше и аз си го припомних най-болезнено, докато се излежавах на леглото в мрака на нощта.
Аз стоях отвън пред блока и просто гледах небето и приблизителната тишина, нарушавана от шума, който, макар и леко приглушен, идваше отвсякъде. Стоях и в този момент просто не ми пукаше дали щеше да дойде глутница кучета да ме разкъса или ще дойде някаква група пияни идиоти и ще ме убият. Аз само гледах небето и тук-таме зървах по някоя звезда. Тогава тя слезе вече не като момиче за една нощ, а като приятелка. Дотогава не знаех за тази й страна. Наистина не бяхме в взаимоотношения тип "пряко утешаване", по-скоро "морална подкрепа". Тя седна до мен като ми каза нещо, но просто не си спомням какво точно. Дали ми бе казало просто името или ме беше питала как съм. Не, просто не помня. Спомням си обаче, че тогава се обърнах към нея и тя също ме погледна и след кратко мълчание и погледи аз й разказах всичко. Бях изцяло искрен без да ме интересува какво ще стане. Този си разказ си го спомням напълно.
"Обичам те. Не знам кога точно се влъбих в теб. Мисля, че беше преди, колко, няколко години вече. Изненадана си, знам, знам, че не знаеше нищо. Аз просто не ти казах нищо. Не се осмелявах, а и така и не се осмелих до тази вечер, когато пак нямаше да ти кажа нищо, ако просто не бе слязла да ме потърсиш. Ако си беше отишла нямаше да ти разкажа нищо и пак нямаше да знаеш нищо, а и сигурно нямаше да искаш да ме видиш доста време, предполагайки какво ли не. Ти обаче слезе и сега ти дължа обяснение. Първо като на приятел и второ като на някой, когото обичам. Най-просто казано, би ми било много по-трудно да не желаеш да се видим, отколкото да знам, че се радваш, когато това става, макар и по един някак по-различен от желания от мен начин. Бих искал да знаеш, че не исках да караме някаква връзка и в един момент да кажеш край, след което вече да не се видим. Просто всичко да свърши. Това би ми било много по-трудно, отколкото да те виждам всеки ден, да си говорим и да се смеем. Затова и знам, че тази вечер просто щеше да е една грешка, просто грешка с много лоши последствия. Не дотолкова за теб, а повече за мен. Просто защото в твоите очи аз никога не съм бил това, което си ти за мен. А дори и да продължеше малко нямаше да е както трябва, защото просто нямаше да ти кажа всичко, което ти казвам сега и нещата щяха да са изкуствени и неестествени."
Казах й всичко това и я погледнах и този път я целунах аз, а тя се изненада. Изпратих я до нейната квартира, като по пътя тя единствено ме попита няколко пъти от колко време съм се чувствал така, защо не съм и казал икато цяло нищо особено. След това аз се прибрах посърнал и заспах в момента, в който легнах.
След всичките тези спомени, затворих очи и в съзнанието ми нахлу още един спомен - как тя е в ръцете ми цялата в кръв и аз съм се навел над нея също в рани.
- Страх ме е...- каза тя.
- Не се плаши, всичко ще е наред. - казах и аз, през сълзи.
- Не ме оставяй, обичам те. - каза тя и това бяха последните й думи.
- И аз те обичам. Спокойно, няма нищо, полицията ще дойде след малко. Просто не се плаши. - но тя не каза нищо повече.
Тогава се събудих и повече не се осмелих да заспя. Това ми беше достатъчно за една вечер.

харесва ми историята искам продължение

- Знаете ли, леля ми е била в един клас с господина. - каза Гергана, помежду две глътки от кафето си.
- Кой господин? - попитаха я останалите от класа.
- Класния. Георгиев.
- Офффффф, мани го тоя. - реагираха бурно няколко от тях.
- Що бе, кажи-кажи. - позаинтересува се едно друго момиче.
- Помолих я и тя ми даде тази снимка. - Гергана изкара една снимка на масата между чашите, като леко ги размести. Беше снимка на класа на учителя, някъде от 9-ти, 10-ти клас. - Ето я леля ми. - момичето посочи едно малко засмяно лице на стройно високо момиче, стоящо някъде в средата на снимката. - А това тук е класният. - тук тя показа едно момче, също засмяно, стоящо на по-задните редове близо до леля й. Не може да се каже, че беше много красив, но пък като образ беше коренно различен от сега. Беше по-пълен, по-рошав, без очила и много по-весел.
- Хммм. Интересно. А кое е момичето, което е харесвал? - попита Георги от другия край на масата.
- Чакай сега да видя. - Гергана завъртя снимката към себе си. - Да, ето тази тук. - всички загледаха по-отблизо. Някъде накрая на снимката по-назад се виждаше главата на едно момиче, заедно с част от рамената. Тя също беше усмихната.
- Изглежда симпатична. - каза Ивелина, която се беше надвесила най-много от всички присъстващи.
- Мммммм, не е по моя вкус. - каза едно от момчетата. - Нещо... не знам.
- Ами, не е най-красивата на света, но явно я е харесвал. И то много. - каза едно друго момиче. - Какво друго ти разказа леля ти.
- Ами, какво, какво... Разказа ми, че са били приятели. Той бил някакъв такъв голям образ. Каза, че бил леко странен, в смисъл шантав. Обичал да си прави шоуто общо взето. Най-вече, обаче, наблегна, че е бил много весел.
- А за тях двамата. - попита едно от момчетата. - Нещо интересно?
- Каза, че се хващал с много момичета. Някои го зарязвали, други ги зарязвал. веднъж даже леля ми му помогнала да се отърве от една. Само че никой не знаел, че имал такива чувства. После, когато разбрали били... нека да кажем изненадани. - всички останали я слушаха с интерес и й казаха да продължи, когато направи пауза. - Ами каза, че всичко било някак странно. Нещата се развили бързо. леля ми тогава била студентка, като тях. Срещали се периодично и каза, че й се отдало да следи всичко пряко. След като тръгнали заедно някъде първите курсове, изкарали си следващите, той се хванал на работа. Събрал приятели и си направили фирма. Тя се хванала да работи нещо друго. Леля ми ми каза, че всичко било много хубаво. Особено леля пък се радвала страшно много. Каза, че мислели да се оженят, когато завършат и двамата и когато на него му потръгне работата повече, защото имало изгледи да се развиват нещата добре. - тук вече Гергана млъкна и загледа как всички я гледат мълчаливо и я слушат. След това продължи. - Само че нещата не стигнали дотам. Една вечер пътували. Изпитите им свършили и им оставало малко да завършат. Било събота и той решил да иде да види техните, а тя поискала да дойде с него. И така качили се, потеглили и някъде насредата на пътя се блъснали. Дошли полиция, линейки, ама нищо. Леля ми каза, че след това се отказал от всичко. Особено след нещата, които му обяснили и лекарите. Променил се коренно, основно психически. Зарязал фирмата, зарязал приятелите, зарязал амбициите. Абе всичко. Накрая класната им говорила с него и го убедила да дойде да преподава в тяхното училище, защото се отваряло място, пък и той имал нужда. Абе пълен трагизъм. Просто леля ми, като говореше за това и не мога да ви кажа колко зле изглеждаше. Интересното обаче е, че като я питах откога не са се виждали, тя ми отговори от поне три години. Каза, че с никой от старите познати не се е виждал от поне две години. Отрязал всякакви връзки.
- За да не си спомня за нея. - каза Георги.
- Да, но пък е в същото училище, където са учили заедно. - опонира го едно от момичетата.
- За да си спомня за нея. - отговори й той. - Явно не иска да я забрави. Просто иска да я свързва с някакви определени спомени. Училището е свързано с някакви весели случки и спомени, а лелята на Гергана и останалите приятели вече с по-късен период.
- Личи му, че се разбира по-добре с предметите, отколкото с хората. - каза Ивелина.
- Да, ама тогава не е било така. - затвори аргумента Гергана. - Според мен просто животът не се е развил никак добре за него и затова е станал такъв.
- И защо обсъждаме сега това? - попита едно от другите момчета на масата. - Все някак си ще го изтърпим до абитуриентската. Не е такъв проблем. А пък и нали ще ни заведе на екскурзия. - подсмихна се момчето и погледна към момичето до него.
- Станимиреееее! - скастри го тя.
- Да, ясно, разбрах. - засмя се Станимир. - Ами ще видим как ще се развие това и тогава ще го доклюкарим.
- Дам, прав си. - съгласи се Ивелина. - Мисля, че е време да ставаме. Кой какво има да плаща?

Държа да отбележа, може да помогне за по-нататъчното писане на историята. Всички математици са пернати и чалнати без изключения. Уви, започвам и аз да го разбирам това чудо и забелязвам как ми се отразява на психиката, не мога обаче да кажа кое от кое следва, лудостта от математиката, или обратното.

...А според мен лудостта е част от всяка наука-не само от математиката...

браво, браво забавно и неангажиращо е. продължавай.

П.П. всеки гений е луд по свой собствен начин

Беше 5 часа сутринта. Студ, мрак, сняг до коляно, лед навсякъде, високите борове пееха. Аз стоях с бутилка вино в ръка седнал на един стол на верандата пред хижатаи гледах празното тъмно пространство пред себе си. Бях си опънал краката на парапета и се бях облегнал удобно, като в същото време на бавни и малки глътки опразвах съдържанието на бутилката в ръката ми. След всяка глътка продължавах да се взирам и да не мисля за нищо, като отвреме-навреме си припомях как беше протекъл денят.
Бяхме дошли на екскурзия, която обаче, както често се случваше, беше възприета от учениците, като алкохолен уикенд. Останалите учители ме предупредих, че сам ще се грижа за моите ученици, аз им казах, че това си е моя грижа и да не се притесняват. На първото спиране се разбра, че учениците нямат никакво желание да разглеждат паметници. На второто спиране в града всички се разпиляха по кафенетата, учителите отидоха някъде си на разходка, а аз пък реших да ида да се запася с няколко бутилки вино. Когато го видяха, колегите се опитаха да ме попитат за какво са ми, но аз им отговорих, че това са си учителски приспособления. След това повече не ме попитаха нищо и аз също не им казах особено много, докато стигнахме при бунгалата. Това беше някъде към един часа. Вече беше започнало да вали сняг и бе натрепало някъде към половин педя. Заради това и всички успяха да се разположат учудващо бързо и вече към два и половина се чу музика от едно от бунгалата. С това стана и ясно къде ще се събират "моите" ученици.
Известно време се чудих какво да правя , но в крайна сметка реших да ида при колегите. Те, обаче решиха, че по някаква причина е важно да ми опяват, че моите са били взели някакво огромно количество алкохол и, че аз съм бил виновен, че съм им дал и така нататък, и така нататък. Те пък не били дали на техните ученици никакъв алкохол да си носят и затова им имали пълно доверие, че можели да ги оставят сами вечерта, докато в същото време при моите трявало задължително да има някой непрестанно и ако съм си бил мислел, че това няма да съм аз, съм бил грешал жестоко. Аз пък от своя страна си премълчах, че няма да са при техните ученици, защото не са си взели алкохол, а просто защото им е през оная работа за тях и ги е мързел на ента степен. Също така си премълчах, че останалите ученици не носеха минерална вода в шишетата, които уж бяха пълни с вода, а нещо доста по-приятно на вкус. Обаче си премълчах, защото не ми се искаше пак да вдигам скандали. Просто нямах желание за разправии, а и не бях в такова настроение.
Някъде към седем, може би да беше, ми казаха да ида в бунгалото на моите ученици. Пръвоначално се стъписаха, защото не бях най-желаният присъстващ учител, но след като изкарах бутилките с вино и им казах да увеличат музиката сякаш забравиха, че съм там. Някъде към 11 часа, когато половината вече бяха изпокапали като круши предимно от препиване казах на останалите, че който издържи повече от мен на пиене няма да му пиша оценката от контролното. В този момент обаче повечето от останалите пък също бяха пред лягане - също предимно от препиване. Накрая към два-три часа останаха две момчета и едно момиче. Едното момче беше Георги, другото Стефан, а момичето беше Гергана, която пък се беше върнала, след като се беше събудила след двучасов алкохолен сън. Георги в последствие заспа на масата, след което го събудихме и се пльосна на дивана. Стефан удържа малко повече, но също не може да издържи достатъчно и се качи на втория етаж и заспа. Остана едиствено Гергана, която се оказа, че след дрямката си е възвърнала сили и сега се бореше до последно. Аз пък, от своя страна, колкото и да ми беше неудобно да напивам момиче, още по-малко, на такава възраст, не си позволих да се откажа. В крайна сметка, когато видях, че й идва в повече я изпратих на едно от леглата на горния етаж, въпреки, че не се съгласи, докато не й казах, че няма да й пиша оценката. Това беше някъде към четири. След това спрях музиката, загасих лампите и излязох отвън на верандата.
На сутринта им бях подготвил на всички един приятен изтрезвителен поход по планината. Просто не знаеха какво ги очакваше. А аз продължавах спокойно да си пия от бутилката и да се наслаждавам на снежната картина.
Когато обаче се унесох я видях отново. Ходеше по снега към мен, спря се на няколко метра от бунгалото, погледна към мен и ме попита дали я помня още. В този момент се сепнах и отворих очи. Огледах се и видях, че я няма. В този момент осъзнах, че вече съм бил на това място. Някога, много отдавна, когато бяхме ученици. Спомени, спомени, защо ме измъчваха отново?

Бяха минали няколко седмици от екскурзията. Вече беше дошъл декември месец и коледната ваканция се приближаваше със застрашителни темпове. Всички вече обмисляха кой къде ще иде на Коледа, срлед това къде ще се събере и с кой за Нова година. Как ще я посрещнат тази нова година и кой какво точно и колко от точно това ще изпие и как това ще му се отрази в последствие. В такава обстановка беше изминал и този ден. Още повече, че последните дни се беше изсипало едно доста голямо количество сняг, което допълваше предпразничната атмосфера.
В училището звънецът тъкмо бе извънял за края на учебния ден за първата смяна. Учениците за отрицателно време се бяха изсипали вече на изходната врата на двора на училището. Иван Георгиев не бързаше, като всички останали и излезе през вратата, когато групата вече се беше поразредила.
За разлика от всички останали, които излизаха през вратата, той не беше усмихнат, а беше увесил глава. Не изглеждаше ни най-малко щастлив, нито радващ се, че празниците ще дойдат скоро. Беше си както винаги отнесен и незаинтересован.
В този момент забеляза, че от другата страна на улицата му маха някой познат. Позагледа се малко, но без очила му беше сравнително трудно да познае кой е. Пък и не беше сигурен, че му маха на него, докато не извика името му. След като застана на едно място, младата жена дотича до него и той веднага я разпозна. Беше Елена, лелята на Гергана.
- Здрасти, Ванка. - поздрави го тя. Той от своя страна я изгледа скептично.
- Здравей. - отвърна той на поздрава й. - На какво дължа тази чест?
- Амиии, да кажем, че изявих желание да те видя как си. Не съм те виждала от няколко години вече. Колко станаха - две, три?
- Да не би да има нещо общо с това, което стана на екскурзията?
- Аааааа, не, не е така. Брат ми още не се е отказал от намерението да ти тегли един бой, ноо. Няма общо с това.
- Аха, просто така значи.
- Да, просто така. И да ти кажа честно, би ми било доста по-удобно в кафето.
- Нали знаеш, че имам работа. - каза той незаинтересовано. Този път тя му хвърли негативния леко злобен поглед.
- Хммммм, не ми се измъквай така. Не си мисли, че така ще се изнижеш. Специално дойдох дотук да те видя. Идваш с мен. - след тези думи тя го замъкна към кафето, като той я следваше с видимо нежелание.

- Та, може да ми разкажеш първо какво се случи толкова на тази екскурзия. - започна първа разговора Елена, след като вече се бяха настанили.
- Ами, нищо необичайно. Всички се напиха, аз се напих. Останалите даскали хич не ги интересуваше какво стана. На сутринта бяха изненадани, че всички са аут. Аз пък станах и ги поведох моите на една дълга няколкокилометрова разходка из планината. Единствено на Гергана й предложих да иде с останалите учители с автобуса, но тя отказа. Затова дойде с нас. И след това се прибрахме. Това беше. - изнесе цялата история Иван сбито и набързичко.
- Ахааааа, а там, тая история с пиенето до три и половина, четири часа? Мисля, че пропусна да я споменеш. - Елена го погледна шеговито
- Ах, твойта племеница се справи единствена добре, заедно с две-три от момчетата. Само че момчетата набързо излязоха от строя, а тя не си легна, докато не я измолих. Това казала ли го е на брат ти?
- Ами да, но той не му обърна толкова голямо внимание, колкото на факта, че когато тя се прибра вкъщи изглеждаше като излязла от болница. Наистина беше ядосан.
- Затова и си бях изключил телефона. Предположих, че ще има някакъв такъв развой на събитията. - след тази кратка обмяна на реплики Иван загледа в чашата си и замълча. Отново Елена започна разговора
- Знаеш ли, когато бяхме ученици и нас ни водиха на същите бунгала.
- Да, помня. - отговори кратичко Иван, съмвсем без желание за повече разговор.
- И помниш ли, че всички бяхме там. Целият клас. Също като твоите. И тогава се напихме пак така. И стояхме с теб двамцата пихме до пет сутринта, тогава ме измоли да легна, после обаче не излезе да си пиеш, ами стоя до сутринта и игра хора и ръченици. - на устата й се изписа лека усмивка, но на неговото лице нямаше никаква усмивка - Аааааа, да, тогава беше там и Петър. Не беше сам.
- Той не беше много интересна компания в тоя момент. Събуди се малко след като легна и не можеше да си седи на краката, след което заспа, както си седеше, малко преди да се събудят всички.
- Значи помниш. А тогава тя беше в същото бунгало и сутринта, когато се събуди и те видя, че си още буден се хвана за главата. - Иван леко се подсмихна.
- Мдам. След това викна всички останали да ме накарат да спра
- Само дето беше дебела глава и продължи да ги побъркваш, докато се опитваха да чистят. Даже щяха и да те бият, когато се събудих аз.
- Да. После обаче имам спомени само от събуждането, когато си пристигнахме.
- Ха, вярно. После ти заспа на леглото горе, когато си оправяше багажа. Между другото точно Кристиана дойде да види защо се бавиш.- тя се засмя. - А като те свали до долу в някакво такова заспало състояние беше пълно шоу. Седна на стола и заспа. Събудиха те. Отиде до кухната, чу се как падаш - пак беше заспал. Хубавото е, че поне в тоалетната не заспа. След това обаче в рейса не се събуди изобщо. - Елена даже и не забеляза как Иван отново се беше отнесъл в някакви си свои мисли.
- Май трябва вече да тръгвам. - каза той, след като си допи чашата на една глътка.
- Почакай малко. Трябва да ти кажа нещо.
- Какво още ще ми казваш?
- Още ли мислиш за нея? - той не отговори на въпроса. - Ясно ми е, че ти беше тежко. Ясно ми е, че още ти е тежко, но... - тя не си довърши мисълта, след като видя как я гледа. - Просто искам да знам защо се затвори така. Защо го направи? Нужно ли беше допълнително да се измъчваш?
- Знаеш, че няма да ти отговоря. - той се изправи, готов да тръгва.
- Добре де, но нужно ли е?
- Не, но... Нямаше как иначе. - Иван си облече якето - Радвам се, че се видяхме. Трябва отново да се видим. - Елена също се изправи.
- Да, наистина трябва. - двамата се сбогуваха и всеки си тръгна по своя път. След тази среща господин Георгиев продължи да върви с наведена глава, а от небето започна да се сипе сняг.

Готина историйка-кефи ме