И те стояха двама

[Then and now]

Налегна ме нещо отвратително и се почувствах нещастен. Някакъв отвратителен пристъп. Пуснах си една балада и всичко започна да се оформя. Песента свърши, но аз я пуснах отново и отново. Така героите оживяха....

---

И те стояха двама. Един срещу друг. Гледаха през прозореца на влака и бяха вперили погледите си в пейзажа, които непрестанно се изменяше покрай тях. Мълчаха, защото знаеха, че всяка казана дума ще им причини болка. Толкова излъгани очаквания. Толкова погубени мечти и фантазии. Нищо вече не беше същото. Тя изглеждаше тъжна. Сдържаше сълзите си, макар външно да не изглеждаше, че ще заплаче. Той бе някак безизразен. Издаваше само, че се чувства предаден. Той знаеше, че всичко се е провалило, но все пак се надяваше. Тя знаеше, че това е краят.
Така гледаха дълго и избягваха да се поглеждат. Тя се обърна към него и го погледа все така виновно. След това очите й се насълзиха и погледна навън. Избърса сълзите си и не им позволи отново да потекат. Той се направи, че не я е видял. Продължиха да мълчат неудобно и за двамата.
Той се обърна и въздъхна тежко, след което сведе поглед, без да смее да я погледне. Тя продължи да гледа навън.
- Моля те. Кажи нещо. - каза момчето наведено напред, грабнало косата си в ръце. Отпусна ги и надигна глава, за да я погледне почти просълзен. - Моля те.
- Не мога. - отговори му тя, без да отмести поглед, студено.
- Кажи ми нещо. Само това искам. Кажи ми защо?
- Не мога. - момичето този път отговори приглушено и слабо.
- Кажи ми защо го направи. Кажи ми, за да мога да ти простя. - той влагаше все повече изразност и чувство в думите си. Тя отвори уста, за да отговори, но думите просто не излизаха. Затвори очи, след което избърса сълзите си отново, а той продължи да й говори - Моля те, кажи ми защо го направи.
- Не мога. - отново изтърка очите си.
- Кажи ми, за да мога да ти простя.
- Не. - тя най-сетне се обърна към него разплакана. - Не мисля, че искам.
- Кое? - той не разбираше. - Дай ми възможност и ще продължим както преди.
- Не мисля, че искам да продължаваме.
- Но защо? - той знаеше, че това е краят, но не искаше всичко да свърши. Не и по този начин.
- Не искам повече да се измъчваме един друг. Не искам повече да ти причинявам нещо такова. Не искам ти да ми го причиниш. - момичето търкаше сълзите си и едвам говореше, изгубило вече силите си. Момчето я погледна някак студено, с гняв.
- Значи... това е краят. - отговори замислено той и обърса очите си.
- Да. Това е краят. - каза тя и спря да плаче, опитвайки се да прояви сила.
- Разбирам. - той погледна навън отново, тя също гледаше към сменящия се пейзаж. Не я разбираше. Не искаше да го прави, но просто нещата стояха така. Може би така трябваше.
Пейзажът се сменяше, докато не стигнаха гарата, където той слезе без да й каже и дума, решен да не си позволява да пролива сълзи за нея.
Тя го изгледа как минава покрай нея без да каже нищо. Стоеше хладнокръвна, позволявайки си да заплаче за него, чак когато се прибра вкъщи.
И те стояха двама. Разделени. Знаеха, че всичко е свършило.

[IcE_cLaW]

пич к`во ти е станало бе? Ти попринцип ги пишеш едни такива филосовски а туй е... много депресиращо и неяснотата покрай сюжета и краткостта му го правят още по - депресиращо моля те
Dot worry be happy

[Then and now]

И те стояха двама. Мисля да го направя в нещо като поредица. Поредица на мъката и тъгата. На всичко изгубено. Тъжна работа като цяло, затова е важно да не го четете, ако чакате нещо позитивно или стимулиращо. А и да поясня, че това не е позицията ми за живота. Просто имам нещо друго предвид.

---

И те стояха двама, но той бе сам.
Класната стая бе пълна с чакащи осмокласници, щуреещи наляво надясно, вдигащи ужасно много шум. Бяха трети на училище едва втори ден, но вече бе ясно, че съжителството им ще бъде изпълнено с много щастие и с безброй позитивни емоции.
Бяха новаци в училището, сиреч зайци, но това, естествено, не ги спираше да се изявят, а по-скоро ги караше да дадат всичко от себе си. Искаха да се проявят колкото се може повече. Да бъдат най-най в училището.
Вече се знаеха по имена и като цяло се усещаше, че атмосферата е приятна, а отношенията помежду им са доста приятелски. Набързо се бяха анализирали един друг - разбраха кой с кого, кой къде, кой от къде и кой как е дошъл в новото училище.
Сега оставаше един последен компонент за да бъде класа завършен - учителят и техен класен, който трябваше да дойде да им предаде последния час за този ден. Математика. Като цяло досега не го бяха мяркали особено много. На 15-ти ги бе видял само за малко. Прочете им няколко неща, каза им програмата, беше официален(може би защото имаше и родители), получи няколко букета от момичетата в класа и след това си отиде. На другия ден се мярна за малко само да им каже пълния списък с учителите, отново съвсем официален, правейки се на твърде зает. Сега очакваха да се поопознаят, след като щяха да имат цял час с него, а и от другите класове знаеха как ще им мине часът. Знаеха, че той е крайно интересен човек и има сложни настроения. Знаеха, че за пръв път ще бъде класен и също така разбраха, че е много сериозен, но не строг. Просто взимал нещата по-насериозно от другите. Отнасял се сериозно със задълженията си, което обаче не му пречело да пуска ученици насам-натам, да прекарва часът в полемика с учениците или просто да седи и нищо да не прави цял час. Освен това ги бяха предупредили да внимават с него, по незнайни причини.
Класът тъкмо се беше поукротил и спрял да се движи, когато от вратата се подаде и учителят им - мъж на възраст около 33-36 години, слаб, с къса брада и разрошена кестенява коса, носещ очила облечен в някаква тениска, носещ дневника и тебеширите под ръка.
- Здравейте! - каза той на всички в стаята и се запъти към бюрото си, а учениците тръгнаха към местата си, но останаха рави - Сядайте, сядайте... Няма нужда от чак такива излишъци. - той седна на бюрото, остави дневника, свали очилата си и ги обърса, след което погледна към тихата стая. - Жоро, би ли отворил и онзи прозорец да се проветри, че тея септемврийски жеги са ужас. - той посочи прозореца най-отзад и едно от момчетата леко учудено само посочи към себе си и се огледа. - Да, точно ти. - каза го съвсем любезно, дори с усмивка, а няколко от учениците също се усмихнаха. - А сега да попитам има ли отсъстващи? - отново с усмивка той отвори дневника. Нямаше никой, така че го отвори на страницата с имената на учениците и се загледа леко учудено. Тъй като това му отне малко повече време, едно момиче от средата се обади леко плахо.
- А, господине, ще ни се представите ли?
- Няма проблеми, Ивелина Станимирова Карагьозова. - той надигна поглед, с все същата лека усмивка. Момичето се засрами, а останлите ученици останаха учудени. - Казвам се, пишете... - почти всички набързо отгърнаха тетрадките си и захванаха химикали, а той се засмя. - Ама вие сериозно ли ще пишете? - всички отново се спогледаха. - Просто реших да видя как ще реагирате. Нали трябва да ви опозная. Така, казвам се, ако искате пишете, Иван Тодоров Георгиев и ще ви бъдя класен в близките няколко години, живот и здраве. - той въздъхна тежко и се замисли за нещо, след което обаче се отърси от мислите си и продължи с усмивка. - Някакви въпроси от ваша страна?
- Господине как така ни знаете имената? - попита едно момче, което изглеждаше доста замислено, сякаш не можеше да оцелее без да знае този отговор
- Хм. Като ваш учител и най-вече класен, ще бъде важно да научите няколко основни неща за мен. Първото от тях е, че не винаги съм бил учител.
- А с какво сте се занимавал преди това? - попита едно момиче от предните чинове, прокъсвайки класния си, без да се усети. Той само се засмя.
- Много бързате, бе младеж. Много бързате в наши дни. - той въздъхна тежко. - Занимавах се с неща, които включваха математика. Да кажем, че от тях добих нещо като страшна памет. Професионално изкривяване. налагаше се да помня някои неща в страшни детайли и така с третиране на паметта всичко се постига.
- А как така станахте учител? - едно друго момче се обади този път. Като цяло класът започваше наистина да се оживява и да се включва в диалога.
- Еми лесно. Изкарах една педагогика и честито - учител по математика. - на последните думи от това изречения усмивката му изчезна и той някак си отново сякаш си спомн нещо. Учениците обаче не се интересуваха от тези му спомени.
- А защо се решихте на това? Защо не си вършехте старата работа?
- Ехххх. Нека да кажем, че нещата не се развиха, както трябваше или както ги мислех. Ще кажа само, че имах по-други очаквания, които обаче не се изпълниха. За съжаление. - той все повече с вглъбяваше и нямаше изгледи отново да се засмее или да се усмихне.
- А личния живот как е? Жена, деца? - обърна се към класния едно момиче с усмивка на лицето си
- Миме! - скастриха я наколко деца около нея
- Е, какво! Нали ще ни е класен, трябва да знаем, все пак! - защити се тя. - Кажете, господине! Живо ме интересува.
- Хммм. Ами... - той си показа ръцете, на които нямаше нито един пръстен. - дотук с жената. - той спря да говори, но всички чакаха някакво продължение.
- И? Деца? Сериозни приятелки? - продължи Мимето
- Нямам желание да говоря за това. - учителят показа с интонацията си и израза на лицето си, че не му се говори особено за това.
- Защо бе господине? Сериозно ли така нищо не сте уловил за толкова години. Ние за половината имаме по-голям опит. - обади се едно момче и всички се засмяха, но на човекът зад бюрото никак не му беше до смях.
- Имаше едно-единствено момиче... - той говореше някак отнесено, но се спря, защото сякаш не можеше да говори повече.
- И какво стана? Да не ви напусна? - пак същото момче, и пак се засмяха, но само учителят не се смееше, а изглеждаше дори някак тъжен.
- Не, по-скоро се скри от мен.
- И къде? Някъде по Африка, където не можете да я откриете. - явно някои хора не знаеха какво е това тактичност.
- Не.
- А къде?
- Два метра под земята. Централни гробища. - класният гледаше ученика с един пронизващ поглед, хладнокръвен и изпиващ, без да показва особени чувства. Момчето го погледна първо с усмивка и насмешка, но след това застина. Всички в стаята го направиха. Така стояха около минута.
- Господине, сериозно ли говорите? - обади се Ивелина, някак плахо. Той я погледна, но не толкова зловещо и само каза бавно и равно, гледайки през прозореца. Първо обаче помълча, за да стреснат думите му всички присъстващи.
- Мхмммм. Още сте малки. Твърде малки, за да проумеете как целият ти живот може да бъде съсипан в един ден. - всички продължаваха да мълчат. - Как един грешен завой може да значи край.
- Господине.... - каза загрижено пак Ивелина, но този път замлъкна преди да довърши. Той затвори очи и продължи.
- Никога не сте гледали как смъртта ви отнема някого, докато го държите в ръцете си. Не ви го и пожелавам, защото това е най-ужасното възможно нещо. Дори по-ужасно от това да разбереш, че никога няма да можеш да вършиш работата, за която си учил, че може и да ослепееш в най-скоро време, че може и да умреш, преди да навършиш 50. Не, това не е и дори наполовина толкова ужасно. Защото ако си с някого, всичко се преживява. Можеш всичко да прежалиш - пари, имане, дори здраве, но не и любимите хора. Никога. - той млъкна, но никой не можеше да каже нищо, дори и въпрос, несвързан с думите му. Тогава той погледна часовника - оставаха 20 минути. Той премисли ситуацията. - Еми, това е за днес, може да си тръгвате. Утре ще се видим отново. - всички се заизправяха, макар и бавно и неловко, докато той стоеше и ги гледаша как излизат и му хвърлят погледи на тръгване или му казват чао, на което той отговаряше.
И те стояха двама, но той бе сам.

[IcE_cLaW]

знайш ли имаш огромен талант иии... прочетох заблежката отгоре ама вси пак прочетох продължението и ми стана гадно

[Then and now]

И все пак любовта е едно особено, различно, дори специфично за всеки чувство. Но въпреки това е едно крайно положително явление.

---

И те стояха двама и мислеха един за друг. Тя бе там, у тях, пред компютъра, а той тъкмо бе излязъл от банята и се бе настанил пред своя компютър. Той седеше и гледаше с усмивка списъка със скайп абонатите си, защото трябваше да я открие, за да поговори с нея. Защото й бе обещал, че ще й пише тази вечер, а и защото знаеше, че ще си повдигне тонуса. Тя седеше мирно и кротко и чакаше, като междувременно се разглеждаше из интернет пространството.
Тогава отдолу й се появи оранжевото правоъгълниче и колонките иззвъняха, за да й съобщят, че някой я търси по чата.
Той гледаше прозорчето, но в същото време си пускаше песни и се обличаше, затова се изненада, когато му отговори толкова бързо.

[21:24:05] Малката Амур каза: ееее доживях
[21:24:07] Малката Амур каза: бива ли така
[21:24:12] Малката Амур каза: да ме караш да чакам?

Той се подсмихна, както правеше обикновено и написа отговора си.

[21:24:19] Просто Той каза: Е?
[21:24:20] Просто Той каза: какво пък съм те карал да чакаш?
[21:24:22] Просто Той каза: да не искаш да седя мръсен

Тя изчете отговора му и се засмя, след което се заигра с думите му.

[21:24:25] Малката Амур каза: Е, със сигурност не би ми харесало
[21:24:26] Малката Амур каза: но предполагам вече го знаеш...

Песента му тепърва започваше, затова настроението пък му също се подобри и продължи разговора, като се върна на основната тема.

[21:24:32] Просто Той каза: Хм, кажи сега
[21:24:32] Просто Той каза: отзивите ти от вчера какви са

Момичето се загледа в екрана си. Предишния ден се бяха събрали в един клуб и бяха прекарали чудесно, но вместо да се усмихне се замисли и продължи да пише. Всъщност именно заради тази случка му пишеше.

[21:24:46] Малката Амур каза: Хммм, всъщност са чудесни
[21:24:47] Малката Амур каза: затова и ти пишех
[21:24:47] Малката Амур каза: да обменим мнения

Момчето продължи да търка косата си с кърпата и да чете и отговаря.

[21:24:53] Просто Той каза: Сериозно ли ти хареса?

Тя придоби угрижен вид, но прикри мислите си.

[21:24:55] Малката Амур каза: Естествено
[21:24:56] Малката Амур каза: що се чудиш

Той загледа някак съмнително в екрана и сякаш предусещаше нещо.

[21:24:59] Просто Той каза: Просто имаше един вид
[21:25:04] Просто Той каза: радваше се, но беше
[21:25:06] Просто Той каза: как да кажа...

Направи кратка пауза, за да разбере какво точно ще каже.

[21:25:15] Просто Той каза: весела, но някак не съвсем от сърце
[21:25:18] Просто Той каза: или по-скоро от сърце, но мислеше за нещо друго

Естествено, че е забелязал, помисли си тя.

[21:25:21] Малката Амур каза: И до какви изводи стигнахте, уважаеми Фройд

Щом като се шегуваше, значи имаше нещо наистина.

[21:25:24] Просто Той каза: мислиш за нещо
[21:25:25] Просто Той каза: но
[21:25:28] Просто Той каза: всъщност забелязваш ли как извъртяхме темата
[21:25:30] Просто Той каза: да се върнем на веселото, а?

Тя стоеше и гледаше в подканата за малко, но достатъчно време. Явно се реши.

[21:25:43] Малката Амур каза: Знаеш ли?

Спря се. Не, беше сигурна.

[21:25:50] Малката Амур каза: Приятно ми е да съм с теб
[21:25:53] Малката Амур каза: Винаги е било така

Той се засмя, защото не подозираше какво предстои и реши да я прекъсне.

[21:25:55] Просто Той каза: Ама аз си го знам това.

Момичето се загледа във внезапната реплика, която я спря. Разбра, че той не подозира нищо и, че това е последният й шанс да се върне назад.

[21:26:00] Малката Амур каза: Не, не е това
[21:26:01] Малката Амур каза: Знаеш ли?

Момчето бе избърсало косата си и гледаше съсредоточено в екрана от страшна близост. Беше засмян и очакваше отговора й с нетърпение, защото знаеше, че ще е нещо, на което да се смее.

[21:26:02] Просто Той каза: Слушам?

За нея това бе краят

[21:26:05] Малката Амур каза: аз те обичам
[21:26:08] Малката Амур каза: наистина
[21:26:09] Малката Амур каза: и макар и трудно
[21:26:11] Малката Амур каза: трябваше да го призная

Момчето застина пред монитора си. Гледаше втренчено. В първия момент помисдли, че се шегува с него, но после осъзна, че говори истината. Обърна се отново и видя последният неин отговор.

[21:26:14] Малката Амур каза: моля те, не ми се сърди

Разбира се, разбира се, че трябваше да се досети. какъв глупак беше той. Какъв глупак беше. Сега само търкаше очи и гледаше замислено в една точка. Тя се бе решила на това. Бе го направила. А макар на него да му бе минавало през ума, никога не го бе направил. Никога. Точно за нея.
Неговите чувства също бяха ясни, но той винаги ги бе пазил скрити дълбоко в себе си. Държеше се едновременно отворено, но и резервирано. Резервирано така, че не смееше наяве да заяви какво чувства. Че винаги отбягваше всички удари или въпроси и отвръщаше заядливо и някак агресивно дори, ако естествено не успяваше да се измъкне с шега.
А сега. Всичко това преобърна живота му сякаш.

[21:26:52] Просто Той каза: Не бих могъл да ти се разсърдя

Тя бе гледала отчаяно екрана, чакайки този отговор. Продължи да чете

[21:26:53] Просто Той каза: Дори да исках

Спря и си пое дъх.

[21:27:05] Просто Той каза: Защото
[21:27:06] Просто Той каза: знаеш ли?

Направи отново пауза.

[21:27:10] Просто Той каза: макар в случаи като този
[21:27:15] Просто Той каза: да ме караш да се чувствам неловко

Последната пауза.

[21:27:22] Просто Той каза: аз те обичам също
[21:27:24] Просто Той каза: и винаги съм те обичал

Момичето гледаше и не вярваше. След това скайпът му изписа, че е извън линия. Тя не можа да разбере точно какво се случва. Опита да го набере, но не можеше да се свърже. След това седна и започна да плаче от радост.
Момчето седеше в тъмната си стая. Чувстваше се добре, но някак не като себе си. Беше се отворил към друг човек и смяташе, че трябва да го боли от това. Но се усмихваше. Защото той наистина я обичаше.
И те стояха двама и мислеха един за друг.

[Then and now]

И ако продължа в духа на това отгоре... да, любовта е нещо красиво.

---

И те стояха двама, а нощта бе толкова красива.
- Е, хора, аз няма да дойда с вас. - момчето седеше един фотьоюл в стаята и гледаше и говореше без настроение. Имаше още към петима човека. - Просто не мога, какво да ви обяснявам.
- Е, Иване, ела. Поне малко ще се отнесеш от тея ти мисли. - обади се едно момче, също стоящо в стаята.
- Хайде, де, малко да се позабавляваме. - доближи се едно момиче до него и го хвана за ръцете, опитвайки се да го изправи. - Ще потанцуваме малко, ще се развеселиш. - видя, че няма да стане и седна до него. - Знаеш, че няма да е толкова весело без теб.
- Просто не ми е до купони или дискотеки, или веселби. - отговори той на всички, без да гледа към никого.
- Ами добре тогава. Ако решиш да дойдеш по някое време до 3-4 часа, обаи се на някой и ще те доведе. - каза му същото момиче, подкрепено от още няколко момичета и момчета в стаята.
- Едва ли, но все пак благодаря за загрижеността. - каза Иван и се сбогува със всички, които опразниха стаята. - Чао.
- Чао, Ванка. - и вратата се затвори, а той остана сам със своите мисли.
Никак не му беше до веселби или някакви такива събирания. Изобщо се чудеше защо дойде на екскурзията. Беше сигурен, че трябва да остане до майка си в този момент и да не я оставя сама, но тя самата му каза, че трябва да дойде. Тя мислеше, че всичко му се струпва твърде жестоко върху него и има нужда да се разведри. Той обаче не смяташе така. През цялото пътуване до Търново не се бе усмихнал нито веднъж. Сега нямаше никакво настроение за дискотека. Нямаше желание да отива на място, където хората да се веселят. Просто му се седеше сам за известно време. Не искаше и да е в тежест на останалите. Просто искаше да си седи и да се самосъжалява, да мисли за хубавите спомени и може би дори да си поплаче. Защо не? Случаят го позволяваше.
Стоеше така и не се мръдна от мястото си. Стоеше и гледаше ту през прозореца, ту преглеждаше стаята, ту разтъркваше очи. Мина около час, но не се разплака. Изправи се и легна на леглото.
Тогава на вратата се почука. Някак плахо.
- Кой е? - извика той рязко.
- Аз. - отговори тихичко един момичешки глас.
- Какво искаш? - попита отново раздразнено Иван.
- Може ли да постоя при теб, защото не ми се стои сама. - попита отново плахо тя. Не получи отговор, но вратата пред нея се отвори. Той стоеше на прга и я гледаше все така без настроение.
- Влизай. - заключи вратата след нея.
- Благодаря. - тя пристъпи към леглото.
- Сядай. - той въздъхна и седна, а тя се разположи до нея. Стояха така известно време и мълчаха, а тя се чувстваше някак неловко.
- Между другото аз се казвам Камелия. - каза, за да завържат някакъв разговор. Той я погледна, след което се излегна назад на леглото.
- Знам как се казваш. - не бяха в един клас, но бяха от едно училище. - Аз се казвам Иван. Приятно ми е да се запознаем. - всъщност не издаваше никакви радостни белези.
- Ъъъъъъ... защо си сам.
- Ако те питам същото, ще ми отговориш ли?
- Да... - не очакваше подобен отговор от него. - Прилоша ми и се прибрах, а момичето с мен го пратих да се върне, защото се оправих.
- Не думай.
- Ами да... - чувстваше се все по-неуместно. - Твоята история каква е?
- Трагична.
- Аха, ама нещо лично ли? - той само я изгледа, след което се подсмихна.
- Колко човека още останаха в хотела?
- Ами дванайсти клас си правят купон, заедно с двама трима по-малки. Други няма.
- И защо реши да дойдеш при мен?
- Амииии, не ми е съвсем добре, а и тяхната компания не е за мен.
- Ясно. Пие ли ти се?
- Какво? - тя го изгледа учудено.
- Имам малко алкохол.
- Не, благодаря. Не ми се повръща.
- Щом като дамата няма да пие и аз ще се въздържа. - той най-сетне се позасмя.
- Какъв джентълмен. - добави Камелия с лека насмешка. Той се изправи и седна до нея.
- А сега ми кажи защо наистина дойде при мен. - гледаше я право в очите. Не изпитателно, но все пак си бе притеснително за нея.
- Нали ти обясних... - Иван не чакаше този отговор и продължи да я гледа. - Прилоша ми. - не промени изражението му. - Иииии... - тя погледна встрани, след това отново се обърна към него. - Честно ли искаш да ти кажа.
- Напълно. - потвърди той.
- Но никой няма да разбере, нали?
- Ще остане тайна. Щом така искаш. - отговори утвърдително Иван, а момичето помълча за кратко.
- Заради теб. - изтреля го рязко и млъкна отново.
Иван се усмихна и продължи да я гледа, но вече успокоително.
- Точно пък мен... - усмихна се дори по-широко и се доближи до нея. - Струва ли си, според теб? - Тя опря носа си до неговия.
- Напълно. - след това затвориха очи и се целунаха. Една кратичка целувка. Отдръпнаха се и се погледнаха. Тя се наведе, но той постави леко показалеца си на устните й.
- Стига. - спокойно и с усмивка. Съвсем нежно.
- Но... - опита се тя да каже нещо и се спря.
- Стига за тази вечер. Мисля, че вече трябва да си лягаме. - Камелия безгласно се съгласи.
Двамата се изправиха и той отклъчи вратата, като преди да я отвори отново се целунаха. Тогава тя излезе, а той заключи и се върна на леглото си. Заспа усмихнат.
И те стояха двама, а нощта бе толкова красива.

[Bizarre]

яко, кефи ме

[WhiteSnake]

миниатюра казваш, хаха напрао си е ню-ню

[Then and now]

Знам колко е важно човек да гледа позитивно на живота. Затова тези три части, които съм намислил ще ги градирам. От тъжното към веселото и позитивно. Защото все пак е важно да има мъничко надежда.

П.С. Мисля, че съм влюбен.

---

И те стояха двама, а нощта бе черна както никога.
Сълзите се стичаха по лицето му, а очите му бяха зачервени. Непрекъснато прокарваше пръсти през косата си, бършеше лицето си, оглеждаше се наоколо в осветената стая, но не спираше да плаче. Не спираше, защото знаеше.
Нея вече я нямаше и никога нямаше да се върне, никога. Обвиняваше се за всичко това, което се бе случило. Обвиняваше се за това, което бе направила тя. Мислеше, че той е виновен, че той бе причината тя да не иска повече да живее.
Може би ако не бе толкова слаб, ако мислеше повече за нея, ако й бе обърнал повече внимание.
Прокара отново ръце през косата си, след което ги удари в масата пред себе си. Изтърка отново сълзите си, този път грубо, сякаш те имаха вина. Пресегна се и взе бутилката, която се въргаляше до стола му. Изпи на екс останалите към 100 грама кехлибарена течност. Съзнанието му още не бе замъглено. Бе изпил всичкия алкохол твърде скоро, за да го хване. Затова бе спокоен, че все още е в пълно съзнание.
Хвърли шишето в стената и рязко се изправи. Отиде до секцията и взе един лист и химикал. Седна отново на стола, постави листа на масата и обърна поглед към прозореца.
В отсрещния прозорец виждаше как хората се караха. Останалите апартаменти обаче бяха тъмни - нямаше никой буден. Това си бе нормално, след като часът минаваше вече три.
Обърна поглед към масата, след като избърса и последните сълзи. Взе химикалът и го опря на листа. Замисли се как да започне, но след това думите започнаха сами да излизат една след друга.

Какво може да види човек за 24 години на този свят. Наистина не видях много.
Но открих любовта. Открих я в нейно лице. Открих я, но не можах да я задържа, защото аз съм си аз. Защото съм такъв какъвто съм и не успях да оценя това, което имах.
За съжаление го осъзнах твърде късно, когато вече бе твърде късно да направя каквото и да е.
Безкрайно съжалявам, че не й осигурих това, което на нея й бе нужно. Съжалявам, че не успях да свърша нещата правилно.
Съжалявам, че не й дадох това, което искаше. Съжалявам, че не я разбрах. Съжалявам, че в крайна сметка я подтикнах да стори това. Съжалявам, че живя само 23 години.
Знам, че за живота й не може да се каже много, но знам, че тя ме обичаше. Знам, че и аз я обичах.
Сега го знам, сега го разбрах, но твърде късно.
Сега разбрах, че не мога да живея без нея.
Всъщност тя бе смисълът на моя живот. Без нея аз се чувствам като пашкул, от който животът е излязъл. Една сянка, без тяло.
Чувствам, че не мога без нея.
Последно съжалявам за всичко и последно сбогом на всички. Вие продължете, аз не мога. Не мога без нея.

След като написа всичко постоя минута някъде, загледан в листа, гледайки в една точка, след това се разписа най-отдолу.
Извади от джоба си едно малко шишенце, изтръгна му капачката и изсипа всичките хапченца в шепата си. След това затвори очи и ги погълна. Изправи се, загаси лампата и легна на дивана. Тази вечер отново щяха да са заедно. Затова се усмихна, като за последно.
Няколко минути по-късно, когато той бе изпаднал в безсъзнание, вече го караха към болницата. Животът и приятелите не го оставиха да ги напусне.
Месец по-късно той отново посети гроба й и остави цвете, сбогувайки се с нея завинаги. Той знаеше, че трябва да продължи. За него краят още не бе дошъл.