Публикувано: чет яну 15, 2009 3:30 pm
Няма заглавие, просто разказ за бедната Шара, какво става с невинните бездомни деца в България, а и по света.
Момиченце, на не повече от 10 години с мърляви, парцаливи дрехи, едвам крепящи се за крехкото му тяло, държеше стар изпочупен порцеланов пепелник, обсипан с неясни орнаменти. Вътре имаше само няколко изпросени монети, нестигащи дори за хляб. Детето трепереше, обгърнато само в тънки дрипи в сковаващия студ на декември. Повечето го подминаваха с пренебрежение, сякаш въобще не го забелязват, едва се намираха милостиви хора да пуснат някоя друга стотинка в малкия пепелник на момичето. Тъмните й прелестни очи, едвам виждащи се от буйната и коса, молеха всеки минал за милостиня, малък дар за да продължи това същество да живее, дори в трудностите, поднесени й от съдбата. Рано следобед града бе обгърнат от тъмнина. Детето продължи да седи и да проси докато не падна непрогледен мрак. Тогава мъж го хвана за ухото силно и невнимателно. Това бе баща й, родния й баща, сам научен на такива обноски, сега учащ дъщеря си. На нея и идеше да изпищи от обливащата я болка, но не посмя, защото щеше да последва силен удар. Баща й, все така държащ я за ухото я затегли към малката колиба, в която тя живееше с двамата си братя, майка си и баща си. Когато се прибраха в мрачната студена къщурка мъжът грабна пепелника от ръцете на момиченцето и в гробовно мълчание броеше парите вътре. Малката знаеше, че ако не е изкарала достатъчно пари ще я бият, но тя не можеше да смята и не разбрираше колко пари и трябват. След няколко минути баща й я погледна с изпълнени с ненавист очи и каза тихо:
- Пак не стигат. – последва няколко секунди тишина след това той отново зашепна – Защо си родена? Само пречиш. Изискваш храна, а не изкарваш нищо с което да я заслужиш. – отново тишина – в този дом не си добре дошла повече. МАХАЙ СЕ, ШАРА!!!
Малкото момиченце, Шара беше на път да заплаче, но тя никога не плачеше. Никога не негодуваше и оплакваше за социалното си положение. Тя никога не е знаела какъв е живота, когато имаш достатъчно пари, за да си го позволиш. Затова тя просто тръгна по прашния път към центъра на града, далеч от своята колибка.
Вървеше около час и стискаше пепелника в ръката си. Стигна до голямо заведение за употреба на алкохол, което и се стори интересно. Отгоре на ресторанта имаше голям надпис „Кръчма/Механа При Бай Иван”. Но Шара нито знаеше какво е кръчма, нито механа, нито кой е този Бай Иван, но и не знаеше да чете, затова не разбра нищо от надписа. Влезе в кръчмата мълчаливо и се огледа наоколо. Пияници на какви ли не възрасти се смееха, играеха на карти, поръчваха още и още. Една от тях, някакъв мъж на средна възраст я посочи и силно каза нещо, но го каза така фъфлейки, че нищо не му се разбра.
- Хлапе – усмихна се човека и отиде до нея залитайки и на зиг-заг – хубаво хлапе си ти.
Шара отстъпи назад уплашено, тя не знаеше причината за поведението на човека, но й беше ясно, че не е на добре.
- Чакай – каза този път друг човек усмихнато – да ти се порадваме малко. Махай ги тези дрипи, само пречат, не е ли така.
Детето се приготви да бяга, но около 4-5 пияници я зграбчиха, където съумеят.
В широк плазмен телевизор, някъде из големия град, по новините новинарката казва:
- ...Просякиня бе изнасилена в столично заведение и в момента е в неизвестност...
- Така и се пада – надуто каза стопанката на дома – какво е търсила тая мърла в заведение?
Момиченце, на не повече от 10 години с мърляви, парцаливи дрехи, едвам крепящи се за крехкото му тяло, държеше стар изпочупен порцеланов пепелник, обсипан с неясни орнаменти. Вътре имаше само няколко изпросени монети, нестигащи дори за хляб. Детето трепереше, обгърнато само в тънки дрипи в сковаващия студ на декември. Повечето го подминаваха с пренебрежение, сякаш въобще не го забелязват, едва се намираха милостиви хора да пуснат някоя друга стотинка в малкия пепелник на момичето. Тъмните й прелестни очи, едвам виждащи се от буйната и коса, молеха всеки минал за милостиня, малък дар за да продължи това същество да живее, дори в трудностите, поднесени й от съдбата. Рано следобед града бе обгърнат от тъмнина. Детето продължи да седи и да проси докато не падна непрогледен мрак. Тогава мъж го хвана за ухото силно и невнимателно. Това бе баща й, родния й баща, сам научен на такива обноски, сега учащ дъщеря си. На нея и идеше да изпищи от обливащата я болка, но не посмя, защото щеше да последва силен удар. Баща й, все така държащ я за ухото я затегли към малката колиба, в която тя живееше с двамата си братя, майка си и баща си. Когато се прибраха в мрачната студена къщурка мъжът грабна пепелника от ръцете на момиченцето и в гробовно мълчание броеше парите вътре. Малката знаеше, че ако не е изкарала достатъчно пари ще я бият, но тя не можеше да смята и не разбрираше колко пари и трябват. След няколко минути баща й я погледна с изпълнени с ненавист очи и каза тихо:
- Пак не стигат. – последва няколко секунди тишина след това той отново зашепна – Защо си родена? Само пречиш. Изискваш храна, а не изкарваш нищо с което да я заслужиш. – отново тишина – в този дом не си добре дошла повече. МАХАЙ СЕ, ШАРА!!!
Малкото момиченце, Шара беше на път да заплаче, но тя никога не плачеше. Никога не негодуваше и оплакваше за социалното си положение. Тя никога не е знаела какъв е живота, когато имаш достатъчно пари, за да си го позволиш. Затова тя просто тръгна по прашния път към центъра на града, далеч от своята колибка.
Вървеше около час и стискаше пепелника в ръката си. Стигна до голямо заведение за употреба на алкохол, което и се стори интересно. Отгоре на ресторанта имаше голям надпис „Кръчма/Механа При Бай Иван”. Но Шара нито знаеше какво е кръчма, нито механа, нито кой е този Бай Иван, но и не знаеше да чете, затова не разбра нищо от надписа. Влезе в кръчмата мълчаливо и се огледа наоколо. Пияници на какви ли не възрасти се смееха, играеха на карти, поръчваха още и още. Една от тях, някакъв мъж на средна възраст я посочи и силно каза нещо, но го каза така фъфлейки, че нищо не му се разбра.
- Хлапе – усмихна се човека и отиде до нея залитайки и на зиг-заг – хубаво хлапе си ти.
Шара отстъпи назад уплашено, тя не знаеше причината за поведението на човека, но й беше ясно, че не е на добре.
- Чакай – каза този път друг човек усмихнато – да ти се порадваме малко. Махай ги тези дрипи, само пречат, не е ли така.
Детето се приготви да бяга, но около 4-5 пияници я зграбчиха, където съумеят.
В широк плазмен телевизор, някъде из големия град, по новините новинарката казва:
- ...Просякиня бе изнасилена в столично заведение и в момента е в неизвестност...
- Така и се пада – надуто каза стопанката на дома – какво е търсила тая мърла в заведение?
