Без Заглавие

[SoulRipper]

Нямаше какво да правя един кофти ден и реших да пробвам да напиша нещо в един нов за мен стил. За жалост на следващия ден не можех да го продължа... Явно е въпрос на настроение. Все пак реших да го постна.


Глава 1 : Объркана Личност


Вел беше странно момче. В очите на другите той беше затворен в себе си човек, който не обичаше да контактува и често стоеше съвсем сам някъде, най-често на покрива на училището, гледайки в далечината унесено, виждайки нещо понятно единствено и само за него. На визия не беше нищо особено – нисичък, слабичък на вид младеж с вечно отнесен поглед. Оценките му в училище бяха винаги на границата, само толкова колкото да не повтаря годината...
“Наистина е странен.” – мислеха си съучениците му и често го обсъждаха в началото, когато се премести в техният клас преди две години. “Прекалено е сериозен за тази възраст.” – коментираха преподавателите. Но след време всички свикнаха с него. Той просто престана да същестува за повечето. Беше като част от пейзажа и като всяка подобна, той се чувстваше самотен в известен смисъл. Често Вел се чудеше защо не се държи като обичайно шестнайсет годишно момче. Защо не рита с приятелите си на двора, защо не се закача с момичетата, защо не контактува с никой...И всеки път си отговаряше – той беше странен, различен от останалите. Не, Вел не се имаше за нещо повече от другите, просто осъзнаваше жестоката истина. Беше различен, по онзи начин, който никой не можеше да разбере, освен самият Вел....Поне така си мислеше до едно време. В училище той твърде рядко обелваше дума и никога не започваше пръв разговор. Често ставаше жертва на училищните побойници, които явно дразнеше с мълчанието си.
След училище Вел обикновено отиваше в парка, сядаше на една пейка и в продължение на часове не мърдаше от нея – поне телом. Мислите му прескачаха от тема на тема без да спират. Живееше сам в една малка, мизерна квартира в стария комплекс, която изплащаще като работеше на временни работи – раздаване на вестници, лепене на плакати, разнасяне на реклами и други. Никой не знаеше дали има роднини а и никой май не се интересуваше. И така Вел живееше ден след ден, седмица след седмица, месец след месец...един напълно нищожен, скучен живот, от който всеки би полудял. Но Вел усещаше, че някъде там има нещо...какво беше това нещо, той не можеше да си обясни, но знаеше, че то е там някъде...отвъд хоризонта. Може би Вел щеше да продължи да си живее така до края на дните си, ако не беше срещнал Миск...Което стана една топла пролетна утрин в парка...



Втора глава : Разбирателство


Всъщност Вел беше срещал Миск и преди, но възприе тази тяхна среща в парка за първа. Преди нея Миск беше за Вел една от онези нестабилни психически и ниско интелигентни личности, които винаги бяха в центъра на вниманието, бяха добри спортисти, привличаха най-много момичета и общо взето правеха безброй поразии. Но тази пролетна утрин, малко преди ваканцията разбра, че тази негова първа преценка е била повече от невярна.
Вел беше решил да пропусне училище днес и да постои на любимата си пейка в парка. С известна доза ирония си отбеляза, че пейката може би е по-малко самотна от него. Все пак контактуваше с повече хора.. Е, поне когато Вел не я беше окупирал. Над подобни на пръв поглед безмислени теми мислеше младежа. И така той загуби повече от един час в мисли за пейката си. Точно се беше зачудил дали пейката го мразеше, когато чу един глас, който учтиво попита :
- Може ли да седна?
На Вел му отне малко време да осъзнае, че го питат нещо. С изненада видя, че пред него стои не кой да е а Миск. Странно...защо ли би искал човек като Миск, да дели една пейка с човек като Вел...
- Да. – кратко отговори Вел.
Миск го погледна изненадано и каза :
- Не питах теб, а пейката.
Новодшлият седна до Вел и се загледа към безоблачното небе. Седяха така в мълчание дълго време. Черната овца и идолът на гимназията всякаш бяха добри приятели, които се наслаждаваха на топлината на пролетното слънце и слушаха жизнерадостното цвърчене на птичките. Вел реши да прекъсне тишината :
- Питал си пейката? -Да. – отговори едновременно с него Миск.
- Заяждаш ли се с мен? – попита Вел.
- Не. – едва изчака въпроса му другото момче и отново потънаха в тишина.
- Странно... – каза след известно време отново Вел. – Не знам дали да ти вярвам на думите но...Имам чувстото, че си искрен.
Миск само мълчеше и гледаше небето.
- Знаеш ли...- продължи Вел. – Нямах престава, че ще срещна още друг нормален човек.
- О! – каза Миск и погледна Вел. – Не сам само аз, разбира се. В гимназията сме четирима, ако броим и теб.
Вел усети някакво странно, непознато чувство да се надига в гърдите му, но не успя да го индетифицира.
- Защо...Защо не ми казахте по-рано?
- Защото си опасен, Вел. Опасен си и в същото време не можем да те оставим на Произвола. Дори ние не сме толкова жестоки. На последното ни събрание аз се застъпих за теб. – Миск се усмихна и му подаде ръка. – Вече не си сам.
Вел усети как това непознато и досадно чувство в гърдите му напъва да избухне. Той пое ръката на другото момче, но не посмя да отговори нищо, всичко му се струваше твърде нереално.
- А сега... – рече Миск. –.. е време да те запозная с другите, а преди това ще се наложи да разбием тази твоя ... фасада...на отчужденост, която си си изградил за пред света...Но имам чувството, че няма да е лесно.
След този ден нищо не беше както преди. Но Вел нямаше нищо против.




Глава 3 : Място в света


Оставаше само седмица до пролетната ваканция, а Вел все още не можеше да преодолее преградите си срещу света. Не можеше да преодолее стария си начин на живот, въпреки че се стараеше. Но все пак имаше някакъв напредък. Ето например снощи беше казал “Добър вечер” на старата жена, живееща в съседния апартамент, което за жалост я докара почти до инфаркт. Явно за нея вероятността Вел да поздрави някой се равняваше на вероятността мълния да удари два пъти на едно място. След като чу за случая Миск едва не се задави от смях. Вел го попита какво точно е толкова смешно само за да получи отговор от сорта на :
- Нима не виждаш? Някой ден ще разбереш...Трябва да продължим с приспособяването ти.
И сега Вел се беше запътил към училището си и се наслаждаваше на приятния ден. Минавайки през парка забеляза, че повечето пейки са заети от ученици, било то влюбени двойки или не, всички явно се подчиняваха на така наречената пролетна умора, която според Вел беше не повече от психическа нагласа, която много хора намираха за удобна предпоставка да помързелуват и да се порадват на забравената през зимата топлина на Слънцето. С полезрението си Вел забеляза част от класа си на една от пейките...Не, всъщност на неговата пейка. В друг случай би ги отминал без да им обръща внимание, но забеляза, че Миск също е там. Погледите им се срещнаха и Вел разчета в неговия какво трябва да направи. Момчето си пое дъх, издиша, и се запъти към пейката. Оживеният разговор, който се водеше там изведнъж секна и едно от момчетата, на име Грегъри го запита :
- Какво има Вел? А! Всъщност ти живееше на тази пейка, нали?
Останалите се разсмяха с изключение на едно слабо, нисичко момиче с дълга черна коса. Казваше се Лийвс и беше ... ами общо взето женската версия на Миск.Популярна и сред момчетата и сред момичетата, с отлични оценки, добра в спорта и с красива външност. А Лийвс в момента го наблюдаваше със сериозните си кафяви очи по начин, който го караше да изпитва друго странно чувство, което не беше изпитвал досега...Реши да остави разгадаването му за по-късно. Сега имаше по-сериозен проблем – трябваше да преоделее преградите си. След малко размисъл той каза :
- Здравейте. Хубав ден, а?
Какъвто и ефект да очакваше от думите си, не бе очаквал това. Грегъри зяпна невярващо в него, а реакцията на останалите не се различаваше много от неговата.
- Мда, изобщо не мога да се концентрирам в училище, когато вънка е приятно. – каза Миск, после се приближи и потупа Вел по рамото. “Добре е за начало.” – чу един глас в главата си момчето. Или може би му се стори.
- Я виж...Вел да не би да си се ударил нещо по главата? – опита се да си възвърне самочувствието Грегъри, въпреки че съвсем видимо, самообладанието му беше поразклатено.
- Нечувано. – обади се й още едно от момчетата – Майк.
Вел пак се позамисли и накрая каза :
- Светът винаги ни поднася изненади, но дори да знаеш това е трудно да ги приемеш лесно, когато ти ги поднесе.
За първи път Вел беше изказал мислите си наглас пред някой и се чувстваше леко ...стеснен? Може би...Но също така почувства удовлетворение. “Значи това означава да споделиш с някой мислите си?”
Неволно се усмихна.
- Има някакъв напредък. – каза ухилен Майк. – Говориш повече, но за сметка на това нищо не ти разбирам. – и се засмя.
Вел не се почувства ни най-малко засегнат от този смях.
- А какво е твоето място в този свят? – изведнъж попита Лийвс сериозно. И после стане спокойно и каза :
- Е, аз отивам към училище, нямам намерение да си губя деня тук.
Не след дълго на пейката бяха останали само Миск и Вел.
- Добре мина. – насърчи го Миск. – Наистина имаш малък напредък.
- Миск, ти ли...ми прати онази мисъл?
- Да ти пращам мисли? Нима това е възможно? – каза той, стана мълчаливо и си тръгна.
Вел седя дълго време сам с мислите си. Наслаждавайки се на природата около себе си, той разсеяно се питаше : “Какво е мястото ми в тоя свят?”

to be continued....