Публикувано: пон сеп 01, 2008 10:50 am
Дядо Никола
Дядо Никола се пробуди от следобедната си дрямка. „Брей, дори и през лятото става хладничко в тая стара къща...”- помисли си докато излизаше навън и се наместваше на пейката пред зида, почти до пътя. Слънцето вече залязваше, а светлината му беше премрежена от дърветата на отсрещния хълм. „Ама още си припича тая пущина...” Дядото беше на 85 години и живееше сам. Жена му беше отдавна починала, деца и внуци имаше, но идваха все по-рядко. Бяха се разпиляли кои по градовете, кои по чужбина и той беше останал самичък.Приятели – имаше, но си отидоха един по един. Жевееше добре, доколкото можеше на неговата възраст. Млада жена се зададе по пътя.
-Здравей, дядо Никола! Как си? Добре ли си?
- Абе…казваме, че сме добре ама…
- Така, така. Старост нерадост, нали…ехей! Няма да се даваш я!
- Сполай ти…Павлино и поздрави Цеко от мене.
-Да, да! Благодаря, дедко и довиждане!
Наистина, дядото не се оплакваше ала имаше нещо, което му тежеше и което не беше споделял със съселяните си, които му бяха останали единствени другари. Това чувство идваше именно по това време на деня, когато не беше зает с ежедневните си задачки. Тя, самотата го връхлиташе, като че в гръб и се впиваше дълбоко в сърцето и душата на стареца. Той се взираше в огряваните от залязващото слънце хълмове, къщи и дървета, всеки ден ги гледаше като за последно, защото чувството на самотност преливаше в страх. Страх от приближаващия край. „Не съм предполагал никога, че така ще остана сам и ще чакам да умра...Ала и да знаех...какво от туй?...Трябва ли така, човек сам да умира?...Сами сме дошли на тоя свят...може би и сами трябва да си отидем...”Толкова отдавна беше...когато жена му Красимира умря. И същевременно толкова скоро. Звънкият й смях сякаш още огласяваше двора. Почти не минаваше ден без да се сети за нещата, които тя правеше. Дребни, на пръв поглед незначителни, но тя ги вършеше по различен начин. Спомняше си милите и очи, които в следващия миг ставаха игриви или ядосани, заради някоя негова глупост. Представи си я как работи в градината.Спокойна и уверена в същото време. Внуците му вече имаха собствени семейства и нямаха много време за разходки до село.Техните деца пък почти не го познаваха... На гърлото му заседна буца. Очите му се навлажниха и една сълза се търкулна и падна в прахта на селския път. Повя хлад, но вятър нямаше. Студа беше вътре в него, в душата му. Стягаше го и сякаш му напомняше, че няма къде да избяга...Наистина, тая бедна и проста душа, нямаше къде да ходи, но така ли трябваше да прекара последните си мигове? Вече се беше стъмнило и дядо Никола лежеше на кревата, в стаята , в която спеше от много вече години. Голямата къща, някога огласявана от детски смях, сега беше пуста и мрачна. Само неговата стаичка на първия етаж светеше.Вятърът шумеше навън, извиваше се и се свиреше. Неспокойно блееше и добитъка на съседите.Някъде се разлая куче. Неспокойно беше и в душата на дядото. И студено. Той знаше, че тоя студ не е от времето. Нямаше как да бъде.Усещаше го често напоследък ала сега беше различно. ТЯ беше тук, идваше за него. Усещаше, че вече не е част от света. През съзнанието му минаваха образи, картини, мисли, спомени, звуци. Сякаш умът му се опитваше да се вкопчи в живота, да се хване за нещо. И той си спомни. Спомни си как учеше дъщеря си да кара колело, как държеше гордо новородената си внучка на ръце, как се запозна със жена си на младини, как сам направи пейката пред къщата. Усмихна се и каза на глас:
- Аз живях!...
Затвори очи и остана така, с усмивка на лицето. И ако в тоя момент някой беше влязъл в стаята, почти можеше да усети топлината, която сърцето на тоя човек излъчваше, сякаш всичкото щастие, което бе изпитал през живота си се бе струпало на едно място. Вятърът навън беше утихнал, а на фона на лунната светлина, можеше да се види как една светла душа вървеше след една тъмна сянка. Две фигури, неясни и размити, топящи се в нощния мрак...
Дядо Никола се пробуди от следобедната си дрямка. „Брей, дори и през лятото става хладничко в тая стара къща...”- помисли си докато излизаше навън и се наместваше на пейката пред зида, почти до пътя. Слънцето вече залязваше, а светлината му беше премрежена от дърветата на отсрещния хълм. „Ама още си припича тая пущина...” Дядото беше на 85 години и живееше сам. Жена му беше отдавна починала, деца и внуци имаше, но идваха все по-рядко. Бяха се разпиляли кои по градовете, кои по чужбина и той беше останал самичък.Приятели – имаше, но си отидоха един по един. Жевееше добре, доколкото можеше на неговата възраст. Млада жена се зададе по пътя.
-Здравей, дядо Никола! Как си? Добре ли си?
- Абе…казваме, че сме добре ама…
- Така, така. Старост нерадост, нали…ехей! Няма да се даваш я!
- Сполай ти…Павлино и поздрави Цеко от мене.
-Да, да! Благодаря, дедко и довиждане!
Наистина, дядото не се оплакваше ала имаше нещо, което му тежеше и което не беше споделял със съселяните си, които му бяха останали единствени другари. Това чувство идваше именно по това време на деня, когато не беше зает с ежедневните си задачки. Тя, самотата го връхлиташе, като че в гръб и се впиваше дълбоко в сърцето и душата на стареца. Той се взираше в огряваните от залязващото слънце хълмове, къщи и дървета, всеки ден ги гледаше като за последно, защото чувството на самотност преливаше в страх. Страх от приближаващия край. „Не съм предполагал никога, че така ще остана сам и ще чакам да умра...Ала и да знаех...какво от туй?...Трябва ли така, човек сам да умира?...Сами сме дошли на тоя свят...може би и сами трябва да си отидем...”Толкова отдавна беше...когато жена му Красимира умря. И същевременно толкова скоро. Звънкият й смях сякаш още огласяваше двора. Почти не минаваше ден без да се сети за нещата, които тя правеше. Дребни, на пръв поглед незначителни, но тя ги вършеше по различен начин. Спомняше си милите и очи, които в следващия миг ставаха игриви или ядосани, заради някоя негова глупост. Представи си я как работи в градината.Спокойна и уверена в същото време. Внуците му вече имаха собствени семейства и нямаха много време за разходки до село.Техните деца пък почти не го познаваха... На гърлото му заседна буца. Очите му се навлажниха и една сълза се търкулна и падна в прахта на селския път. Повя хлад, но вятър нямаше. Студа беше вътре в него, в душата му. Стягаше го и сякаш му напомняше, че няма къде да избяга...Наистина, тая бедна и проста душа, нямаше къде да ходи, но така ли трябваше да прекара последните си мигове? Вече се беше стъмнило и дядо Никола лежеше на кревата, в стаята , в която спеше от много вече години. Голямата къща, някога огласявана от детски смях, сега беше пуста и мрачна. Само неговата стаичка на първия етаж светеше.Вятърът шумеше навън, извиваше се и се свиреше. Неспокойно блееше и добитъка на съседите.Някъде се разлая куче. Неспокойно беше и в душата на дядото. И студено. Той знаше, че тоя студ не е от времето. Нямаше как да бъде.Усещаше го често напоследък ала сега беше различно. ТЯ беше тук, идваше за него. Усещаше, че вече не е част от света. През съзнанието му минаваха образи, картини, мисли, спомени, звуци. Сякаш умът му се опитваше да се вкопчи в живота, да се хване за нещо. И той си спомни. Спомни си как учеше дъщеря си да кара колело, как държеше гордо новородената си внучка на ръце, как се запозна със жена си на младини, как сам направи пейката пред къщата. Усмихна се и каза на глас:
- Аз живях!...
Затвори очи и остана така, с усмивка на лицето. И ако в тоя момент някой беше влязъл в стаята, почти можеше да усети топлината, която сърцето на тоя човек излъчваше, сякаш всичкото щастие, което бе изпитал през живота си се бе струпало на едно място. Вятърът навън беше утихнал, а на фона на лунната светлина, можеше да се види как една светла душа вървеше след една тъмна сянка. Две фигури, неясни и размити, топящи се в нощния мрак...
не че нещоо лоооошо има да пишеш така, но просто на мен хич не ми допадат такъв род нещица - малко ми бият на социалистически реалистичните работи дето се писаха и правеха сума време... не знам просто ей такива асоциации ми се пръкват в главата след като ти прочетох писането, за кратко разказче ми харесва, но някак си се връщаш в една тематика прекалено сериозна, прекалено нормална, а аз малко не обичам нормалните неща, напраоо си ме дразнят да съм честен.... добре де повръща ми се от нормалното, лудостта за мен е форма на гениалност останала неразбрана.... елемента лудост, хаос, безредие не присъстват ... а аз съм си пристрастен към хаоса от край време 
