Bulfleet.com - Official Forums

І

Двете фигури стояха в мрака на нощта. Огрявани от огромните огньове. Огньове, които догаряха останките на дървеният град. Огньове, които унищожаваха безпощадно всичко около тях. Но те не се плашеха от огънят.
- Защо не се замисли за всичко това, преди да го извършиш!?
- Ти никога няма да ме разбереш.
- Какво да разбера? Защо унищожи този град и изби толкова хора? Изобщо осъзнаваш ли какво си направил!?
- Дори да ти отговоря няма да разбереш. Няма да ме разбереш. Никой не може.
- Не. Ти, ти... не намирам думи. Нямаше право.
- Напротив, правото ми бе дадено от боговете. Така, както и ти го притежаваш. Както още толкова други. Но никой не го ползва. Страхът.
- Ти си се побъркал. Не си ли спомняш нищо от това, на което ни учиха?
- Всичко това бе грешно. Объркани мисли на няколко старци, следващи философия отминала своето време. Водещи ни по много грешен път.
- Кое бе грешно? Ние не сме част от този свят, не го ли разбираш?
- Напротив. Светът се нуждае от нас.
- Наистина си се побъркал. Ние не сме пригодени за него.
- Ние трябва да сме богове. Да сме велики. Да сме владетели. Да върнем справедливостта. Да изкореним хаоса. Вместо това се крием.
- Отлично знаеш защо го правим.
- Знам защо. Знам цялата философия за частите и цялото.
- Тогава?
- Знам ги. Достатъчно, за да разбера, че са прекалено грешни. Ние не трябва да се крием, а трябва да поведем света. Ние сме онази част, която е над останалите.
- Толкова години не разбра основата на всичко. Та ти... не мога да го повярвам.
- Добре, обясни ми тогава.
- Както и да ти го обясня ти няма да осъзнаеш, че ние не принадлежим към света на хората. Ти си изгубил разсъдъка си.
- Напротив.
- Не, загубил си го. Ние сме хора. Ние сме част от човечеството. Но ние не сме част от човешката цивилизация и колкото и да искаме, няма да бъдем. Това е просто невъзможно. Ние винаги ще бъдем част, а не едно цяло.
- Грешиш.
- И за да ме обедиш в правотата си, ти опожари цялото селище и унищожи цялата ни култура? Това ли е виждането ти.
- Това е само началото.
- Тогава не виждам друг избор, освен да поствя краят тук и сега.
- Умолявам те да не го правиш. Не искам да загубя още един от своите братя.
- Няма да ти се налага. Уби достатъчно от нас. Останах само аз. Затова идва и краят на виждането ти за света. Краят на кланетата и терора.
- Ти също не ми оставяш избор. Наистина съжалявам, че ще трябва всичко да започне отначало. Съжалявам, че нито един от вас няма да види възраждането ни.
Двамата се изгледаха известно време, след което се хвърлиха един към друг, предизвиквайки пламъците около себе, извисявайки ги високо в небето. Дуелът продължи, докато единият от тях не падна мъртъв. Той бе причинил достатъчно разрушение, бе отнел сила, която не му принадлежеше, бе убил всички, за които е значел нещо, доказвайки, че за него те са нищо. Време бе да изчезне и всичко да започне да се гради отначало. Но надеждата не бе изгубена.

Много интригуващо... Прилича ми на "Трудно е да бъдеш бог". Ако е нещо подобно, то със сигурност ще е супер...

Има нещо мн интригуващо, нз кво точно, дано успееш да го запазиш по натам

ІІ

Бащата се придвижи внимателно и някак плахо по мрачния коридор. В края пред него бе стената, а в този откъм гърба - прозореца, през който влизаше оскъдно количество светлина. Беше максимално внимателен, за да не заскърца дървеният под. Направи още няколко крачки напред и се обърна към отворената врата отдясно. Вътре, на легълцето до стената спеше синът му. Спокойно и непробудно.
Гледката предизвика известно миление у възрастният, но също така огромна тревога. Вътрешно нещо в него се бореше със себе си. Ръцете му затрепераха и ситни капки пот избиха по челото му. Гняв започна да го изпълва. Две-три сълзи се спуснаха по лицето му. Един ужасяващ момент за всеки човек. Но отлично осъзнаваше какво щеше да се случи инак. Трябваше да го осъзнава напълно, да си го внуши, ако не можеше да го приеме по друг начин.
Едно хладнокръвно изражение зае своето място на лицето и той пристъпи напред към леглото. Застана на крачка от него и вдигна дясната си ръка, в която държеше нещо, увито в черна лента. Захвана краят му с дугата си ръка и го изтегли. Оттам излезе едно метално острие. Извади го докрай и постави внимателно увивките до крака си. Захвана дръжката на меча с двете си ръце и го вдигна над главата си.
Направи рязко крачка напред и замахна, крещейки:
- Умри, демоне!
Но острието на достигна леглото. Пламъци го обгърнаха, плъзнаха се по него и прогориха ръцете на държателя му. Той го изпусна и падна назад.
Детето се бе стреснало от виковете и се изправи на леглото, уплашено от ставащото. Баща му го изгледа с поглед, пълен с гняв и отново взе мечът си, намиращ се до него. Изправи се и замахна отново. Детето изкрещя. Този път насочена струя огън удари баща му и го запрати в коридора. Той започна да се гърчи от болка.
Момчето запищя от ужас. Стаята му бе пламнала. Огнените езици сякаш го галеха, без да го нараняват, от което той се уплаи дори поече. Побегна към коридора. Спря се пред баща си. За миг се пресегна за помощ към него, но след това си спомни случилото се и се отдръпна настрани. Натам, накъдето се намираше прозореца. Плахо продължи да пристъпва назад, докато не го стигна. Вцепени се.
Пламъците започнаха да се простират извън стаята му и да плъзвата по коридора. Обхванаха тялото на гърчещия се все още от болка негов родител. Момчето запищя. В този момент горящият баща се хвърли към него със сетни сили. На няколко сантиметра от целта му го спря нещо като огнена стена. Застана между двамата и го езблъска назад, изпълвайки с пламъци цялото помещение.
Момчето скочи от прозореца и побегна надолу по улицата. Не се спря нито за миг, докато накрая пред него не се изпречи някаква фигура. Среден на ръст и на възраст мъж с накъсана мантия, под която се виждаше светлата му оранжева роба. Новопоявилият се пристъпи рязко напред към момчето. Прекалено бързо, за да може то да се отдръпне, но не преди да се появат пламъци, които да го обгърнат. Но той не почувства нищо. Огнените езици просто се приплъзнаха по него и изчезнаха също толкова мигновено.
- Не се бой, аз съм приятел. - каза спокойно и приятно странникът.

брааааво бре, тва ме кефи. гледам станал си доста продуктивен, да нямаш работилница за разкази в мазето

Ем, просто въображение. Въртят ми се неща в главата и ги формулирам, но в повечето случаи нямам нещо време, за което много съжалявам.

ІІІ

Защо просто не попита останалите? Не, не отговаряй, няма нужда. Вече знам отговорът. Отлично познавам какво си мислиш. Историята, която искаш да ти разкажа е стара, дори по-стара... Всъщност тя е началото ни. Нямашее нужда да ти го казвам, нали? Ти сам го знаеше. Нямаше нужда от подобни пояснения, защото отлично знаеш за какво си дошъл. Но попита ли останалите за нея? Научи ли какво се е случило? Знам, че разказите им са те объркали, но все пак... Готов ли си за всичко? Е, добре тогава. Не бива да ти отказвам, щом като не съм го направил за останалите. И все пак, трябваше да ти кажа, за да знаеш.
Началото на историята ни започва още в първите години на империята. В светлите години на управлението на император Джин. Той бил един от наследниците на Огненият император и по този начин - император от Огнената династия. Годините на власт на Джин са известни със своята величественост и един от върховете в историята ни, като нация. Но, тук не е толкова важен той. Император Джин имал двама синове. По-големият от тях бил храбър войн и умел пълководец, вървящ по стъпките на баща си. По-малкият, Сиу Джин, бил не по-малко могъщ войн, но бил далеч от водаческите умения на брат си, а и хм, на него не била отредена честта да е владетел. Затова и бил живо заинтересуван от окултното, от митовете ни, изучавал множество бойни изкуства, търсел контрол ърху природата и по един заобиколен път - върху хората. Всъщност искал власт, която да надишава тази на императора. Търсел я къде ли не. Тъсел я къде ли не, разравял древните книги. Научил наизуст всички древни истории. Но бързо разбрал, че в книгите няма да открие нищо. Тогава Сиу научил историята на Огненият император и идването му на власт. Научил как, когато императорът бил преследван, за да бъде убит от враговете си, той получил помощ, неочаквана и много над всички желания и очаквания. Основателят на империята бил спасен от червеният огнен дракон. Драконът желаел благото на империята и затова слязъл от пещерата си, скрита във върховете на Ималиха. С неговата помощ и сила, първият от огнената династия успял да сформира и обедини разединеното ни царство, създавайки могъщата империя. Тогава драконът, доволен, се качил отново там, където принадлежал.
Тази история интригувала Сиу Джин и с течение на разучаването й, той открил, че в нея има много повече истина, отколкото предполагали всички. Тогава, готов и подготвен, той тръгнал да дири следите на могъщото същество, за да открие силата, която желаел толкова много.
Скитал се две, може би три години из планината Ималиха, приютявайки се в храмове и пещери, когато времето било нетърпимо. Но той бил твърдо решен и накрая... успял. Императорският син достигнал огромна пещера, много по-голяма от всичко, на което се бил натъквал дотогава. Забелязал и следите на нещо огромно. Пристъпил навътре, но бил много изненадан, дори уплашен, когато червеният дракон изкочил от дълбините и се увил около него.
- За какво си дошъл, дръзки човеко? Защо нарушаваш покоят на този, който толкова се нуждае от него? Кой си ти и какво искаш? - драконът не говорил, но все пак успявал да праща мислите си в умът на императорският син.
- Аз съм Сиу Джин! Син на император Джин! Наследник на първият, Огнен император! Дошъл съм, за да търся помощта ти! - изкрешял силно и ясно.
- Каква помощ? Той вече даде достатъчно на вашият свят. Нужно е вие хората сами да се оправяте.
- Но ти не разбираш, аз искам да ми дадеш сила! Не искам друга помощ. Мога да се оправя и сам!
- Вие хората желаете само това, нищо друго. Човеците сте жалки егоисти. Колкото и да им даде, те искаха още.
- Какво искаш да кажеш?
- Махай се оттук, глупако! Не заслужаваш сила по-голяма от тази, която притежаваш.
- Но, царството...
- Какво за него? Той даде достатъчно, а те искаха още. Стига, каза, и се върна тук. Няма повече.
- Няма да си тръгна, докато не получа това, за което съм дошъл!
- Ти искаш нещо, което не заслужаваш, не го ли разбра вече!
- Тогава ще го заслужа, ако трябва! Какво трябва да направя?
- Махни се оттук, преди да размисли!
- Дай ми силата, за да стана този, който искам да бъда! Няма да си тръгна, ако не ти стана ясно.
- Тогава... ще умреш. - драконът се спуснал към Джин, но той бързо скочил и избегнал удара. Извадил мечът си и още веднъж извикал силно.
- Ще направя всичко, за да получа тази сила! - но могъщото същество вече не го слушало. Затегнало захвата си около него, но не успяло да го затисне. Сиу се хвърлил в атака, но мечът му бил строшен в зъбите на създанието. Все пак не се отказал и продължил да се бие, но нямало смисъл. Бил притиснат в ъгъла.
- Ти... - драконът избълвал огън, но не го изгорил. - Ти... Ти ще получиш силата, за която си дошъл. Отдавна бе дошло времето да я даде на хората. Но! С нея ще получиш и тази да откриеш останалите като теб измежду твоите поданици. Способността ще се прояви, когато усвоиш напълно дадената ти сила. Сега вече върви.
Не знам осъзнавал ли е какво прави драконът, навярно знаел какво ще се случи и все пак направил това. Не знам. Но веднъж слязъл отново във владенията си Сиу започнал да получава все по-голям контрол над силите си. Започнал да става все по-силен. Тогава и започнал да обучава двамата първи ученици. Те били запленени от учителя си и го следвали във всичко, което правел. С времето те станали нещо като слуги. Но двамата били много различни. Много, мнооого различни. Когато учителят им отнел властта от брат си и станал новият император на империята, Зен Ле отказал да го последва. Отлично осъзнавал, че това било предателство срещу императорът, но не можел да се присъедини към властта на този тиранин. Избягал надалеч и никой не го открил.
Много скоро, обаче Зен, осъзнал, че не може вечно да се крие. Трябвало да направи нещо, за да спре тази власт. Тогава той се отправил на странстване из Ималиха в търсене на източника на силата им. Сам бил нищо и нищо не можел да направи. Минали години. Години на странстване, докато властта на Сиу и ученикът му нараствала.
Зен достигнал пещерата на драконът, но вътре открил едно болно и слабо същество, изгубило своето някогашно величие. Въпреки това, това същество било готово да го убие, стига да трябва.
- За какво си дошъл страннико? Нима силата му не ви бе достатъчна? Още ли искате от него? Какво повече може да ви даде.
- Моля те велики господаря. Моля те за помощ. За нищо друго.
- Единият иска сила, другият помощ. Каква помощ може да ви даде един слаб дракон, след като вече ви даде мощта си на вас, хората. Може би бе прекалено глупав, за да осъзнае, че не я заслужавате.
- Сиу Джин е завзел...
- Не мисли, че не знае какво се е случило.
- Тогава разбираш защо искам помощтта ти.
- Да, но вече силата на хората е по-голяма от тази на дракона.
- Искам да ме подкрепиш в битката, която ще поведа. Това е единствената ни надежда.
- А ти?
- Без теб нищо няма да се случи. Не мога да направя нищо сам.
- Човеко, не очаквай един болен и слаб дракон да ти спечели войната.
- Аз не...
- О да. Слез долу и се изправи срещу учителя си. А ако си достатъчно смел и доблестен, той ще ти помогне. Имаш думата му. Сега върви, няма време за губене.
Зен се отправил объркан надолу към селищата, които страдали от тираничното господстване на Сиу. Тогав разбрал какво трябва да направи. Започнал лека-полека да организира бунтът, с който да отнеме властта от настоящия император. Обикалял империята и организирал тайно хората. Подготвял ги за денят, когато ще се изправи пред дворецът и срещу цялата армия. Нямало на кого другиго да се надява за помощ.
Този ден настъпил и тогава цялото население повсеместно се вдигнало на въстание. Императорът изпратил войските си да потушат бунтовете, но тогава Зен достигнал дворецът му с най-добре подготвените си хора. Щурмували, но пред тях застанала огромната армия, водена от първият ученик, желаещ да спре всички тези селяци, дошли да отнемат властта му. Но нямало връщане. Предвотилеят на въстанието продължил сражението и тогава се появил той, могъщият червен дракон, точно както му обещал, обръщайки везните на битката. Зен Ле успял да нахлуе сам в двореца, използвайки целият хаос, и се изправил пред някогашният си учител. Трябвало да го победи, ако искал отново да настане справедливост.
Битката им била жестока. Огънят хвърчал навсякъде. Целият дворец бил в пламъци. Почти бил разрушен. Повечето било унищожено. Но двамата продължавали двубоят си. Сиу бил много могъщ. Зен успявал да компенсира със бързина. Накрая двамата се изправили един срещу друг, насредата на горящият дворец. Сиу нанесъл един почти съкрушителен удар, който повалил ученикът му, но той не се предал и в крайна сметка го победил и учителят му намерил гибелта си под срутващата се тронна зала.
Зен Ле излязъл навън, под окуражаващите възгласи на неговата войска. Императорът бил победен, ученикът му бил убит от дракона, а армията му се предала, съкрушена.
Но победата била също така тъжна. Убилият императора бил смъртно ранен, макар да не го показвал пред останалите. Крепял се на крака и дори изглеждал добре. Домъкнал се до дракона и паднал пред него. Но могъщото създание също било ранено и умирало.
- Благодаря ти за помощта. - казал с последни сили Зен
- Няма защо да го правиш. Той се радва, че все пак се е намерил човек да направи нужното. Това, което е искал той и видял преди да умре.
- Но, нима ти можеш да умреш?
- Някога не, но след като даде силата си на хората той стана смъртен. Той вече не трябва да живее сред тях.
- Тогава силата ще се загуби с двама ни.
- Не, ти ще живееш. Два живота в един, ти ще живееш, а той ще си отиде, както е било писано.
- Как?
- Два живота в един. Ти ще живееш. Трябва да живееш.
Драконът затворил очи, а последният му дъх изпълнил дробовете на Зен Ле и го изпълнил с живот. Тялото на създанието се превърнало в пепел, докато не останало едно единствено камъче, известно като сърцето на дракона. Първият ни учител го прибрал в себе си и се отправил отново в скитане. Оставил хората да контролират живота и кралството си.
Той получил всички сили на драконът и на предишният си учител. Построил този храм и започнал да обучава бъдещите дракони. Така се стигнало до нас, в наши дни.
Това е историята, друго няма. Трагична или не, това е всичко. А въпроси имаш ли?
О, нима толкова те интересува защо Зен Ле не последвал учителя си? Много малко хора са задавали този въпрос. Наистина малко. Като те познавам, едва ли ще се задоволиш с обяснението в разликата между двамата ученици. Нито пък би приел, че това е чисто съвпадение или някакъв късмет. Просто сам трябва да го разбереш. С времето ще го проумееш сам. Надявам се, поне, че ще успееш, Цей Лин. Защото понякога се налага да правим и такива избори.

много яко..продължавай в същия дух

Част предпоследна. Краят идва, затова се надявам да схванахте в общи линии нещата дотук, не само ми се кефите.

ІV

- Защо не ми показваш лицето си? - той лежеше на леглото. Завит и превързан. Говореше приглушено, но все пак имаше силата да го прави Пък и беше съвсем на себе си - нямаше никаква дезориентация. Просто беше все още слаб.
- Не... - отговори тя тихо. Беше седнала на едня край на леглото, навлекла наметало скриващо цялото и тяло и качулка закриваща лявата страна на лицето й. Под дясното й око се спуснаха няколко сълзи.
- Моля те. Тук сме вече месец и половина. Ти сама се грижиш за мен. Толкова си потайна. Не искаш да ми кажеш нищо от случилото се в храма. Не разбирам нищо.
- Не мога.
- Но, моля те. Аз искам да знам.
- Просто не го искай от мен. Моля те. Сега се възстанови, тогава. Не сега.
- Трябва да ми кажеш. Разбираш ли ме. Не мога така да живея. Нямам никаъв спомен, нищо ясно, нищо!
- Наистина ли не си спомняш абсолютно нищо?
- Не, не абсолютно нищо. Спомням си как се чувствах, но нищо конкретно. Бях изплашен, имаше битка, бях се запътил нанякъде и това. Спомням си и усещането за една огромна болка. Това е. Нищо друго.
- И защо според теб е станало така?
- Не знам. Обясни ми.
- Може би друг път.
- Ела до мен.
- Защо?
- Просто те моля да го направш.
- Няма да стане!
- Меи, не се плаши от мен.
- Просто...
- Хайде, ела.
Тя се изправи и седна точно до него. Той се помъчи малко и се изправи до седнало положение. Даближи се до нея. Тя сякаш се притесни. Той пъхна ръката си под качулката й, но тя отвърна глава. Той пъхна другата си ръка. Допря я до лицето й и тя се обърна отново към него. Нежно отметна платът назад и разкри главата й. Лявата страна на лицето й бе обгорена и зачервена. Загладена, като всеки белег от изгаряне. Черните й кичури коса също бяха обгорели. Тя сведе поглед и заплака. Цей я прегърна, за да я упокои, колкото може.
- Защо го криеше от мен?
- Просто не можех... - на нея й беше много по-трудно да говори, отколкото на него.
- Но аз все някога трябваше да разбера.
- А аз така или иначе трябваше да бъда тази, която ще трябва да ти каже всичко. Надявах се да помниш, за да не трябва да го правя.
- Но аз не помня нищо.
- Боли ме най-много точно заради това. Боли ме, че не помниш.
- Тогава ми кажи.
- Беше жестоко. Нямаше как да спечелим битката без учителя. Ти отиде да го откриеш и да видиш защо не идва, а ние останахме да се бием срещу нападателите. Всичко беше просто ужасно. Ти се забави. Тогава двамата с Чир тръгнахме да ви търсим из покоите на учителя. Там те и открихме. Но ти... беше на земята. Обгорен. В безсъзнание. В церемониалната зала лежеше мъртъв учителят. Също обгорен. Чир влезе навътре да разгледа. Откри, че Свещената врата също е отворена. Двамата бяхме ужасени. Тогава отнякъде изкочи и... - тя направи пауза, сякаш не искаше да продължава.- ...изкочи Мейкио. - Цей се вцепени. - Нападна ме и ме съсипа напълно с няколко удара. Беше по-силен отвсякога. Чир изкочи от залата, а от коридората се появиха още десетина от драконите и тогава той избяга. Драконите тръгнаха след него. Двамата те грабнахме. В този момент разбрахме, че няма друго спасение. Спомняш ли си старият тунел? Онзи, който водеще към една от горните тераси? Промъкнахме се оттам, носейки и теб. Раните ме боляха ужасно, но изтърпях. По планинският склон имаше много сняг. Дълбок, както обикновено. Тръгнахме да бягаме по обходен маршрут, но тогава се появиха няколко групи преследвачи и ... аз се скрих заедно с теб, а Чир остана да ги обърка, за да можем да избягаме след това. За да имаме достатъчно време ние двамата. Каза, че ти си последната ни надежда. - тя остана замислена, след тези последни думи. - Това се случи.
- Но, но, не, а... нищо не разбирам... - Цей стоеше страшно объркан. Не разбираше нищо, абсолютно нищо.
- Ти си последната надежда за спасение. Това е всичко, което да се разбира. Ние двамата сме последните оцелели.
- Тази в селата? Те... са мъртви също. Само ние... - той продължаваше да гледа объркано, с ужас.
- Мисля, че няма каво повече да се каже.
- Чакай, той може да ни открие. Нали така се откривят младите, когато идват.
- Това е различно. Може да ни открие единствено, ако поиска да открие точно нас двамата, което е невъзможно, щом смята всички за мъртви. А в това мрачно мазе, няма как някой друг да те намери.
- Добре. Поне не може да ни намери. - той видимо се успокои. Само някакви параноични мисли нарушаваха равновесието. Малко след това и заспа. Спа дълго, наистина дълго, но тя го остави. Така сметна за редно.
Няколко сутрини след това го събуди някакво тропане. Не можеше да определи ден ли е, нощ ли е. В мазето винаги беше тъмно. Коцетрира се, за да разбере какво точно става. Някой викаше горе. Няколо души. Дали Мей беше там? Да, учудващо. Гласът й се чу измежду крясъците. Тежки стъпки. Мъжки. Поне пет човека. Продължиха да викат. Дали пък не бяха пияни? Може би. Тогава някой разби нещо. Тя се развика. Те продължихя да унищожават. Защо не ги спираше? Той се изнерви. Защо не го правеше? Толкова лесно можеше да ги размаже. Нещо ставаше. Продължиха да разбиват, а тя продължаваше да... се умолява. Не можеше да бъде. Само ако можеше да стане. Опита се, но падна на леглото. Те спряха, а тя започна да им се моли. Какво ставаше тук? Защо изобщо не им се противопоставяше? Продължаваше да им се моли, а те започнаха да се хилят. Цейя притаи дъх. Започнаха писъци. Той стана, но падна отново, този път на земята. Опита се да изкрещи, но нямаше сила да го направи. Дробовете го заболяха и той се сви на топка. Ужасна болка. Писъците продължаваха над него, но той нищо не можеше да направи. Очите му се насълзиха и той заплака. Не, не можеше да се случва. Защо го направи? Защо заради него?

Б.А. ПЛС за някакво коментарче. Да знам схващате ли всичко, да се насоча по-добре за края.

супер, мн важно е да имаш въображение, жалкото е верно, че понякога времето не ти стига да си осъществиш идеите иначе браво мн добре се получава, всяка част става по-хубава от предишната и линията сюжета се запазва, та не е нужно да препрочитам всеки път всичките, за да се сетя за кво ставаше въпрос

определено си прав, брат, кофти е като те притиска времето, а имаш идеи които искаш да реализираш. браво за поредицата, отдавна не бях влизал и виждам, че мн си напреднал, дерзай само така.