Наследството

[paknovnick6efe!]

Прибирах се вкъщи. Беше щур купон, но за нещастие свърши. Часът наближаваше три и бе захладняло, уличните лампи дразнеха очите ми, а китарата тежеше повече, отколкото след третата чашка. Обичайна вечер за един неудачен музикант. Или поне неуспял. Въпреки всичко продължавах да смятам най-сериозните неща в живота си само за хоби. И точно за това не постигах значим успех в нищо... макар че свирех прилично, биех се отлично, пиех неприлично много... единственото, за което ме биваше, бе генното инженерство, но мечтата ми бе умряла отдавна. Оттогава останаха само купоните, пиенето и музиката. Беше отдавна.
Докато отключвах апартамента, нещо ме накара да застана нащрек, но тъй като не можах да определя какво е, просто влязох и внимателно поставих китарата на мястото й. Всъщност това бе единственото нещо в леговището ми, което си бе на мястото. Наоколо се 'разхождаха' различни части от бело, блузи, чаршафи и чорапи, пепелници и чаши за кафе, както и безбожно много хартии - песни, разкази, истории, романи - някои довършени, други - не. Безпорядъкът беше пълен, като изключим китарата и тон-колоните. Пуснах си музика.
'Just because you're paranoid
Don't mean they're not after you'
(Само защото си параноичен, не означава, че не те преследват)
Запя великият глас, докато аз зяпах втренчено масата. Въпреки привидния хаос знаех къде се намира всяка прашинка в стаята (а нямаше много, защото аз обичах безпорядъка, но поддържах стерилно чисто), също всяка хартийка и чашка. А на масата имаше нещо, което определено не ми принадлежеше. Бе писмо, което трудно се фокусираше от хаоса наоколо, но аз знаех, че го е нямало там. Зачудих се какво, по дяволите, е това. И, по-важно, как се е озовало В къщата ми. Проверих полуавтоматичния TSW и взех катаната си от стената. Чак тогава пристъпих към писмото, внимателно и с невероятна подозрителност.
Разбира се, едва ли имаше опасност - в живота ми се бяха случвали няколко стотин странни неща - но излишната предпазливост рядко се оказваше излишна. Също така фразата, която бях чула преди малко бе оказала влияние.
Отворих плика с раздразнение и леко безпокойство. След като прочетох единствения ред, безпокойството ми рязко се усили. Чух, или помислих, че чувам стъпки. Изведнъж в стаята започна да се стеле гъста мъгла. Погледнах отново писмото, написано в индигово мастило а после вдигнах ръка и към медальона в същия цвят. Малка пентаграмка. Красиво творение от неизвестен артист, неизвестен материал и... незнайно време... с нечувана, според легендата, сила.
А мъглата се стелеше, все по-нависоко и по-нависоко. "Зарка му!" - изругах аз, в тон с Пътеводителя на Галактическия стопаджия, който бях препрочела за хиляден път през седмицата. Скочих към бюфета и надянах маската. В същност ставаше дума за маска за спрейове - обожавах графитите и това личеше в целия квартал. Едва ли отровата бе прекалено силна - не искаха да ме убиват, поне не още. Щях да ги накарам да съжаляват за хуманността си! Вече в цялата стая бе непрогледна мъгла. Мернах два силуета, но знаех, че те нямат шанс да ме видят - бях си намерила добро прикритие. За всеки случай бях сложила и скиорските си очила и това помагаше допълнително. Скочих смело към мястото на двамата мъже - понеже бяха именно такива.
Вече бях изтрезняла напълно и тялото ми ме слушаше отлично. Ако бяха подранили само с пет минути щяха да имат доста прилични шансове, но за мой късмет те се забавиха точно колкото ми беше нужно. Не обичах насилието, но за нещастие веднъж почнала, не можех да спра. Понякога битките се превръщаха в истински наркотик, какъвто беше случаят с мен. И тъй като нямах нищо и никого на този свят, не се и опитвах да спра. Не още. Не сега. Не утре. Времето бе спряло в живота ми, нямаше сила над мен. Вече не. Макар че вероятно съвсем скоро нещата щяха да се обърнат. "Искаме медальона" гласеше посланието в писмото. "И ще го получим" - довършваше самоуверено. Ала някой ме беше подценил. Беше ме подценил до такава степен, че бе изпратил само двама човека, осигурявайки ми прикритие в наркотичната мъгла. Не се и съмнявах, че е някакъв наркотик, вече усещах лекото му действие. И все пак щях да се справя. A после? - свих рамене неопределено. "Каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!" Не се и съмнявах, че времето отново ще ми стане враг, но вече борбата не бе толкова жестока - ставаше дума само за моя живот. А медальона никога нямаше да попадне в лоши ръце. НИКОГА! Щях да се погрижа и за това.
Скочих напред с катаната. Двамата мъже с противогази бяха с гръб и объркани. Също и въоражени, ала не достатъчно.
-- Елате и си го вземете! -- извиках аз високо. Бях твърде горда, за да ги атакувам в гръб. Единият се стресна и изпусна Колт-а който държеше. Другият се обърна с прилична скорост, но аз вече бях извадила TSW-а и го поклащах леко. -- Окей, не обичам убийствата. Не искам да ми тежите на съвестта. От друга страна съм твърде благородна и ще поема това бреме, вместо аз да терзая вашата -- по лицето ми се плъзна зловеща усмивка. -- Тъй че по-добре да хвърлите оръжията, пък аз после ще се раззаркам... след като ви вържа добре. Окей? Мисля, че така ще е чест... -- проехтя изстрел, но аз вече бях отскочила. Претърколих се във въздуха, удряйки нападателя яростно в слепоочието. Достатъчно да го укроти, недостатъчно да го увреди. Това ми беше нещо като девиз в битките. Дори успявах да го спазвам от време на време.
Сега обаче нямаше как да проверя дали съм го спазила - другият нападател бе заел стрелкова позиция. За секунда се почудих дали да не опитам някоя интересна маневра, но все пак бях твърде удобна мишена.
ТSW-a никога не бе произвеждал изстрел дотогава. Все пак бях по-бърза, макар за стотни. Уцелих го в ръката, при което бойният дух сякаш напусна мъжа. Но не останах да гледам - грабнах китарата си и изчезнах навън. Чак тогава се сетих кое ми бе направило впечатление при влизането - бях заключила само веднъж, а ключът се превъртя два пъти. Изчезнах с невероятна скорост навън. Документите (включително и фалшивите) бяха в мен, китарата и катаната ми - двете най-важни неща в живота ми - също, имах и TSW (Technical Smith & Wesson) за защита и атака. Нямаше какво повече да се желае от живота, освен, разбира се, още малко живот - поне колкото да скрия медальона от невежите глупаци, които бяха тръгнали подир него. По някаква случайност писмото им бе останало с мен. Щях да го изхвърля после, в случай че има проследяващо устройство или миниатюрна бомба. Все пак... Just because you're paranoyed
Don't mean they're not after you. (Само защото си параноичен, не означава, че не те преследват) помислих аз и се усмихнах. За малко усмивката да стане причина за смъртта ми, след като почти "прегазих" една кола. Вместо това скочих, забивайки катана в прозореца между двете седалки - твърде невъзпитано, но крайно разумно предвид обстоятелствата.
Едва тогава се върна замайването от алкохола, плюс малкото натравяне с неизвестния газ. Макар да можех да изтрезнея за известно време, не можех да не посрещна последиците. Зави ми се свят и загубих съзнание, но не и преди да успея да забележа тъмно-лилавия медальон във формата на звезда, окачен на врата на шофьора...

2 be continued

[flipmode]

аз вече така или иначе съм фанатизиран член на твойта творческа секта, тъй че квото и да кажа няма да е обективно... кефиш яко ! дано се навият другите да споделят идеята за общо творчество, може да се получи мн яко ако не стане истински каламбур