Bulfleet.com - Official Forums

Ето първата глава на разказа, за който ви споменах по-рано. Надявам се да ви "зариби", така че да чакате с нетърпение следващите части.


Дневникът на д-р Уейфилд


-I-


„Приятна и спокойна неделна вечер” – така завърши вечерната емисия новини. Дали щеше да е такава?... Същия ден се беше нанесъл в старата къща, колониален стил в малко градче със звучното име ПлезантВю. Знаеше, че има нужда от промяна. Промяната имаше нужда от него. Въпреки, че харесваше работата си като хирург, след смъртта на жена му, не беше същия. Началника му беше забелязал това и една сутрин му каза „Виж, ти си няй-добрият ми хирург, искам те в перфектна форма. Знам, че преживя много, аз самия все още съм потресен, че Елън вече я няма, но така не си полезен за хората тук. Вземи си една седмица отпуск...Отиди в провинцията, прочисти си главата, както се казва.” След като беше изслушал тази словесна тирада, Марк вяло измънка някакво съгласие. Знаеше, че шефа му мисли доброто. От толкова години работеха заедно. Бяха и приятели освен всичко. Знаеше, че се опитва да го разбере, да му помогне. Но не можеше, никой не можеше...След като прехвърли в главата си всички тези, а и още други измъчващи го мисли, се запита дали всъщност тук беше правилното място да постигне мир със себе си. Изобщо имаше ли нужда едва ли не да напуска цивилизацията, за да спре да се самообвинява? Въпроси, които му се струваха твърде далечни и мъгляви, както повечето неща напоследък. Но нищо...Така или иначе беше наел къщата до края на седмицата и мислеше да извлече максималното от полагащата му се почивка. Наблизо имаше прекрасно езерце. Водата му беше кристално чиста. Мислеше да прекара целия следващ ден там. Щеше да лови риба, да гледа птиците, дивите животни. На идване насам дори беше забелязал сърна. За градски човек като него всички тези напръв поглед обикновени неща имаха по-особен смисъл. Просто не бяха даденост за него и ги виждаше под друг ъгъл. Това нямаше значение сега. В момента му се щеше единствено едно питие след полуготовата вечеря, която го чакаше в микровълновата. Докато се наслаждаваше на яденето нещо привлече вниманието му. Още когато видя къщата за първи път, му се стори странна. Неприветлива, сякаш беше изпълнена с някаква сила...зла сила. Отдаде това свое впечатление на умората от пътя, но сега това усещане се върна и го накара да изтръпне от страх. Но това не беше просто страх, беше първичен и смразяващ кръвта ужас. Ужас, който прародителите на човека са изпитвали при срещата със съблезъбия тигър...Среща лице в лице със смъртта. Това, което се случи не се вписваше в никакъв модел на поведение. Всяка фибра от тялото на Марк крещеше „Бягай!Махни се! Надалеч!” Желание твърде силно, за да му се устои. След като излезе навън и нощния хлад го успокои, той почти се засмя на себе си и влезе обратно в къщата. Нищо от онова, което почувства преди малко не се повтори. „Странно” – помисли си. „Какво ми става, по дяволите?! Май трябва да поспя...О, как искам да поспя...” – такива мисли преминаха през главата му докато се отпускаше на леглото, потъвайки в неспокоен сън.
На сутринта след изпълнената с кошмарни видения на гигантски паяци, змии и зомбита нощ, Марк бавно се надигва от леглото и заслиза надолу по стълбите.”Ето до какво води гледането на телевизия късно вечер...”- мислеше си докато сипваше мляко върху корнфлейкса. Всъщност дори не беше корнфлейкс, ами някаква диетична гадост, която собственичката на къщата му беше оставила. Мила старица, но това нещо не ставаше да ядене...Трябваше да напазарува. Реши да направи списък, но се сети, че не е взел нищо за писане. Все пак намери една химикалка в джоба на якето си, но пак му трябваше нещо, върху което да пише. Сети се, че в къщата има библиотека. В нея определено щеше да има нещо подходящо. Както очакваше...С изглед към широкия прозорец се мъдреше едно доста масивно на вид, старо бюро, което сякаш винаги е било там. Беше отрупано с разни книги, листа, един-два молива и пишеща машина. „Старомоден човек е работил тук”- помисли си докато си зимаше лист от купчинката. Видя обаче, че бюрото има две чекмеджета. Едното беше празно. Всъщност от вътре изскочи един доста голям паяк, който беше обзавел вътрешността на чекмеджето с порядъчно количество паяжина...Слуд като потръпна от погнуса пробва и другото...беше заключено. Любопиството му беше погъделичкано. Огледа се из стаята, погледа му се плъзна по лавиците с книги. Заразглежда заглавията и зърна една от любимите му книги. „20 000 левги под водата” на Ж.Верн. Извади я и отгърна корицата. Оказа се куха...Изобщо не беше книга, а мълък тайник, в който лежеше златисто на цвят малко ключе...щеше да пасне точно на ключалката на чекмеджето... Усмихна се сам на себе си, докато го отключваше, а след като го отвори, усмивката му се смени с изражение на интерес. Вътре имаше доста стара на вид книга с дебела кожена подвързия. Изтупа я от праха и я разгледа по-подробно. Оггърна корицата и прочете надписаното с красив, почти калиграфски почерк „Дневникът на Уолас Уейфилд”. Втози момент някой влезе в стаята. Беше г-жа Уейфилд. Марк бързо скри дневника зад гърба си. „Какво правите тук косподин Греам?” – попита учудено старицата. „О, нищо особено, просто се любувах на прекрасната колекция от книги, която имате тук ” . На лицето на възрастната жена си изписа умиление „Да, Уолас обожаваше книгите. Прекарваше часове, четейки пред камината или тук в кабинета си. Естествено, когато не беше зает с онези негови изследвания...” „Върху какво е работил съпругът ви?” – попита Марк. „Ами, всъщност така и не разбрах на какво точно той отделяше почти цялото си време. Когато го попитах, той просто ми отговаряше, че е много важно, нещо което ще промени начина ни на мислене, било много важно за хората изобщо. Неща все от този род. Когато говореше за това, имаше нещо в погледа му, което ме караше да му вярвам, да му се доверя изцяло и спирах да задавам повече въпроси. Но аз много се отклоних...Всъщност дойдох да ви попитам дали имате нужда от нещо.”
–„Ами всъщност има някои неща, но ако бъдете така добра да ме упътите към местния магазин, ще си ги набавя сам...”
-„Разбира се”- отговори тя, -„Елате ще ви заведа, а по пътя ако желаете мога да ви разкажа за покойния ми съпруг. Споделяли сте една професия, а и виждам, че работата му ви заинтригува...”

Зарибяващо Давай втората част

все още чакаме, да не ни забрави а ?

то стана навик някой да зарибява и послееее да ни държи в напрежение ...

Извинявам се, но просто не ми остава време, в което да съм във форма за писане...Просто изпитите са ми почти един след друг и...до края на тази седмица очаквайте втората част. Днеска ще я почна сигурно...

Заповядайте втората част. Тия дни ще напиша и последната трета част. Тя май се очертава да е най-дълга и разкъртваща...



-II-





2:34 АМ

„.-Какво по дяволите беше това?! Отново това тропане...Не е възможно да са мишки...дори и плъхове не биха оцелелели след отровата, която наръсих в мазето и на тавана...Мисля, че полудявам! Не, не е възможно...Като че ли идва от долу...Трябва да видя какво е. ” Заслиза по стълбите „- Нищо не виждам в тая тъмница...” Заопипва стената, търсейки ключа за лампата. При натискането му, след щракването не последва нищо...Опита още няколко пъти, но си беше все толкова тъмно. „Чудесно...Дано да са само бушоните...ако остана без ток в тази смахната къща...просто чудесно...Трябва ми светлина. За нищо на света не бих слязъл в мазето на тъмно!” Почна да отваря чекмеджетата в кукнята едно по едно. Напипа много други неща из тях, но не и фенерче. Сранно как когато не виждаш какво докосва ръката ти, въображиението се развихря. Напипа нещо странно. „Боже, колко е тъмно...Дори не искам да знам какво беше!...А! Това прилича на...” И стаята се окъпа в лъч светлина. „Така е много по-добре.”- каза, вече държейки фенерчето в ръката си. Вратата към мазето се отвори трудно и със скърцане. Лъхна го миризма на старо. „Мразя паяци!”-мислеше си докато се опитваше да се отърве от паяжините, които полепваха по него.”Вчера слизах тук, а вече има нови паяжини...Каде е проклетото табло?Аха, чудесно и то е в паяжини...Бушоните изглеждат наред...” Разви единия, огледа го и го върна обратно. Натисна ключа и лампата светна с примигване. „Слава богу!” – каза си и изключи фенерчето. Всъщност сега забеляза, че странното тропане беше спряло.”Не знам какво да мисля вече. Никога не съм вярвал в призраци и разни такива дивотии, но това определено не нормално, не е...” Прибра се в стаята си и седна на леглото. „Не знам дали ще успея да заспя пак, но...нямам нищо по-добро за правене...А като си помисля, че дойдох тук да си почина...”

5:14 АМ

*Тряс!*...*Мяууу!*...”Оххх, сигурно някоя проклета котка е съборила саксия или нещо друго...Мислех, че тук поне ще спя добре” Сутрешните лъчи вече надничаха през прозореца на стаята.”Е, видяло се е...стига спане за днес.След една-две чаши кафе всичко ще изглежда по-добре.” Докато седеше в кухнята и отпиваше от димящата чаша си мислеше за вчерашния му разговор с г-жа Уейфилд. Старицата всъщност не му каза нищо съществено, което да го заинтересува. Предимно спомени от съвместния й живот със съпруга й. Трогателно...30 години брак и една сутрин го намират в кабинета му мъртъв. Сърдечен удар. Не е могъл дори и да извика. Сети се за дневника, който намери в библиотеката. Още стоеше там, където го беше оставил заднешком вчера когато излезе да пазарува с вдовицата. На малката масичка до вратата. Стоеше си там сякаш в очакване да бъде прочетен, да разкрие тайна пазена от дълго време. Взе го, все пак не искаше старицата да го види и го прибра горе в куфара си. Беше му любопитно, но не беше сигурен, че иска да знае какво пише вътре. Още му държеше от странното тропане снощи. Денят беше хубав. Реши да изпълни намерението си и да го прекара на езерото. Приготви си въдиците, кутията с принадлежностите, рибарския елек и късметлииската шапка. Елън му я беше подарила и с нея беше хванал доста голяма пъстърва... Натовари всичко на колата и потегли. Трябваше да се отбие и до магазина, за да вземе нещо за хапване по време на риболова...

Хмм добра е втората част но си мисля че е можело да я продължиш още съвсем малко

БРАВО

Първата част е перфектна

заслужаваше си чакането, определено. еваларка, че намираш време от учене и за писане у форума. успех на изпитите, дано си се справил

Бизаре, според мен втората част е не по лоша от 1вата и не е било необходимо чак толкова да я разширява

честно казано аз съм съгласен с Бизаре, защото ми изглежда, че втората част е някак по -малко въздействаща от първата, което според мен е нормално, защото по принцип със всяко едно продължение историите винаги се разводняват. освен ако не си решил да пишеш някакъв роман, разбира се. но пак е добро, не се отказвай

Тази нощ или утре вече и третата последна част ще е факт и ще я постна. Флипмод, наистина може би на втората част е заинтригуващо предимно началото,
но мисля, че третата част ще се хареса на повечето то вас. Което определено не значи, че го пиша така за да се хареса на някой. Нали разбирате... Просто съдя по себе си...