Публикувано: съб юли 05, 2008 3:32 pm
Надявам се да ви хареса, защото на мен си ми харесва. Приемам критики все пак. :D Знам, че е кратичко, но идеята ми беше такава... А и все пак сравнително от скоро пиша такива нещица, а това е първото, което поствам. Така, че не бъдете твърде строги с мен... 
Поглед към залеза
Вятърът вещаеше промяна. Или по-точно липсата му. Беше нещо, като затишие пред буря...Или просто му се струваше, сякаш възприятията му играеха номера... Мислеше си, че е свикнал към живота в открито море. Всъщност може би именно от това идваше цялото му вътрешно объркване. Едновременно беше на твърда земя, и плаваше. Богаствата, с които разполагаше му осигуряваха много интересни изживявания през целия му живот. Това обаче, беше нещо ново. Град-остров. Огромен, плаващ комплекс осигуряващ място за живеене на до 50 000 души. Беше си помислил „Защо не, по дяволите?” и много скоро след като тази мисъл го споходи вече беше горд притежател на 80 кв.м. жилищна площ на един от първите такива острови.Цената разбира се не беше от значение. Никога не беше. Важно беше да бъде част от това. Всъщност не се беше замислил дали има смисъл от покупката на един такъв имот. Просто знаеше, че го иска. Интересно е как фразата”Парите са без значение” отключва множество врати и не само... Първоначалната цел на тези съоръжения беше да дадът ново начало на хора, загубили домовете си от неумолимо настъпващия океан. Естествено, като много други идеи имащи за цел нещо добро и тази беше опорочена. А именно чрез цената на жилищата в тези комплекси. На практика, много малко от хората, чиито домове бяха наводнени можеха да си позволят нормално жилище, какво остава за едно такова „плаващо”... Не, че той се замисляше над тези въпроси. Времето беше прекалено хубаво, за да си стои вътре и да се замисля над каквото и да било. Реши за разнообразие да се разходи по крайбрежната ивица(изместваща се все по-бързо в последно време). Обикновено беше спокойно в града по това време на деня. Хората си отпочиваха и се наслаждаваха на залеза... Така правеше и той, докато не го видя. Беше среден на ръст мъж, неотличаващ се с нищо от другите. В погледа му обаче имаше нещо, и гледаше право към него, не откъсваше очи...Сякаш с поглед го накара да спре и да се приближи. Не го беше срещал,но все пак от учтивост попита „Познаваме ли се отнякаде?” . Преди да отговори, онова нещо в погледа му сякаш се засили...”Гледах ви по телевизията, вие сте един от ония, дето си купиха жилища на новите острови.” Мислеше да каже нещо, но странният човек продължи да разказва бавно като правеше кратки паузи между изреченията. „Живеех със семейството си близо до плажа. Тогава имаше плаж. С жена ми имаме дъщеря. На седем годинки е. Тази есен трябва тръгне на училище. Казва се Али. Работил съм за тази къща с години, а сега я няма, няма я... Принуден съм да досаждам на роднините си, докато не намерим решение. Би било прекрасно нали, ново начало, на един такъв приказен остров, с хората, на които държиш и обичаш...” И човекът млъкна така внезапно, както беше заговорил, със поглед зареян към залеза. След като го излуша, почака още малко, мислейки че ще продължи, че ще каже нещо, но мъжът просто си стоеше там, подпрян на ъгъла, сякаш не забелязваше нищо и никой около себе си. Защо му разказа всичките тези неща? Историята беше тъжна, наистина. Почти го накара да спре и да се замисли...почти. Все пак следобедът беше прекалено хубав, за да се замисля над каквото и да било...
Поглед към залеза
Вятърът вещаеше промяна. Или по-точно липсата му. Беше нещо, като затишие пред буря...Или просто му се струваше, сякаш възприятията му играеха номера... Мислеше си, че е свикнал към живота в открито море. Всъщност може би именно от това идваше цялото му вътрешно объркване. Едновременно беше на твърда земя, и плаваше. Богаствата, с които разполагаше му осигуряваха много интересни изживявания през целия му живот. Това обаче, беше нещо ново. Град-остров. Огромен, плаващ комплекс осигуряващ място за живеене на до 50 000 души. Беше си помислил „Защо не, по дяволите?” и много скоро след като тази мисъл го споходи вече беше горд притежател на 80 кв.м. жилищна площ на един от първите такива острови.Цената разбира се не беше от значение. Никога не беше. Важно беше да бъде част от това. Всъщност не се беше замислил дали има смисъл от покупката на един такъв имот. Просто знаеше, че го иска. Интересно е как фразата”Парите са без значение” отключва множество врати и не само... Първоначалната цел на тези съоръжения беше да дадът ново начало на хора, загубили домовете си от неумолимо настъпващия океан. Естествено, като много други идеи имащи за цел нещо добро и тази беше опорочена. А именно чрез цената на жилищата в тези комплекси. На практика, много малко от хората, чиито домове бяха наводнени можеха да си позволят нормално жилище, какво остава за едно такова „плаващо”... Не, че той се замисляше над тези въпроси. Времето беше прекалено хубаво, за да си стои вътре и да се замисля над каквото и да било. Реши за разнообразие да се разходи по крайбрежната ивица(изместваща се все по-бързо в последно време). Обикновено беше спокойно в града по това време на деня. Хората си отпочиваха и се наслаждаваха на залеза... Така правеше и той, докато не го видя. Беше среден на ръст мъж, неотличаващ се с нищо от другите. В погледа му обаче имаше нещо, и гледаше право към него, не откъсваше очи...Сякаш с поглед го накара да спре и да се приближи. Не го беше срещал,но все пак от учтивост попита „Познаваме ли се отнякаде?” . Преди да отговори, онова нещо в погледа му сякаш се засили...”Гледах ви по телевизията, вие сте един от ония, дето си купиха жилища на новите острови.” Мислеше да каже нещо, но странният човек продължи да разказва бавно като правеше кратки паузи между изреченията. „Живеех със семейството си близо до плажа. Тогава имаше плаж. С жена ми имаме дъщеря. На седем годинки е. Тази есен трябва тръгне на училище. Казва се Али. Работил съм за тази къща с години, а сега я няма, няма я... Принуден съм да досаждам на роднините си, докато не намерим решение. Би било прекрасно нали, ново начало, на един такъв приказен остров, с хората, на които държиш и обичаш...” И човекът млъкна така внезапно, както беше заговорил, със поглед зареян към залеза. След като го излуша, почака още малко, мислейки че ще продължи, че ще каже нещо, но мъжът просто си стоеше там, подпрян на ъгъла, сякаш не забелязваше нищо и никой около себе си. Защо му разказа всичките тези неща? Историята беше тъжна, наистина. Почти го накара да спре и да се замисли...почти. Все пак следобедът беше прекалено хубав, за да се замисля над каквото и да било...
Така че, очаквайте скоро... 
) наистина си боли. Песимистично е и показва егоизма на тея, които имат, за които няма значение... много, много добро. Ама и депресарско. Като действителността.