Публикувано: пет юли 04, 2008 11:22 pm
Уточнението в скобите е доста важно. Все пак нека не стават обърквания, защото от тях малко продуктивни неща могат да излязат.
Нека обаче започна вече с темата, един вид. Просто каво да се каже. Какво да кажа аз, по-конкретно. В един момент реших, че трябва да напиша нещо. Проблемът бе, че нямах време да мисля особено много сюжети, пък и просто трябва да влагам твърде много от измореното ми вече въображение. Чудих се малко и реших да напиша едно есе. Нещо толкова хубаво и интересно. Да надникнеш в чуждото съзнание. Колко е хубаво. Време е и някой да надникне в моето. Естествено в това си изморено състояние, няма да е точно и пълно преминаване зад завесата, нопоне някаква представа ще се добие за това, което е зад нея. Понеже се оказа, че продължението на есето на мистър Екс няма да е толкоз добро или удовлетворяващо мен или някой друг, реших да напиша по моя си тема. Цъкнах у Гугъл, като пъвия пич. И си търсих темички. Та почнаха да ми излизат философски бълвочи. Гледам и отмятам, отмятам, отмятам и в един момент гледам - две думички. Едната е любов. Следва ги многоточие. Точно като за моята натура. Чувствителна темичка. Отворена. Проста. Широко тълкуване и изказ. Общо взето зададена като въпрос, а не като недовършена мисъл. Изчъгърка ми душата, един вид. Просто веднага ме накара да се замисля. Естествено това и чаках. Копи-пейст и съм готов да пиша. Да мисля. Може би не точно мисли ще напиша тук, но по-скоро някакво неясно продължение на неясно и недотам свързани редици от изречения. Нещо в стил небивалица. Ред по ред, дума по дума. Но не мога да отрека, че съм майстор на тези неща. Просто ниженето и увъртането ми е втора природа. Но разтягането на локуми не го владея - просто не мога дадено изречение да го превърна в десет, като във всяко едно от тях да се казва една десета от мисълта, съдържаща се в едното изречение. Някои го владеят - и то как!, но не и аз. Аз мога да нижа изречения. Ред по ред, дума, словосъчетание, запетайка, скобички и така. Затова и харесвам есето - темата не те поставя в ограничения. Затова и никой не иска да го въведе за проверка - няма грешно есе, като мисъл, защото то изразява начина, по който ние определяме света около нас. Един вид начина ни на мислене, но той не може да бъде грешен. Просто защото няма единно обединение около такъв.
Другото, което обичам в есетата са широко отворените теми. Но не тези, които са някаква супер задълбочена мисъл, а са нещо семпло, елементарно на пръв поглед, което може да те накара да се замслиш много повече. Просто малките неща са често по-големи, отколкото изглеждат. Подобна тема изглежда еднопосочна, елементарна, дори безидейна за човека започващ да пише по нея. Това обаче е на пръв поглед. Задълбочиш ли мислите си, достигаш до големи прозрения. Е затова и си харесах такав темичка. Още повече, че е формулирана доста интересно, дори ато конструкция. Не е някаква мисъл от рода на "Любовта - сила, възвисяваща човека", "Любовта - красотата на живота"(тая ся си я измислих) и други подобни. Те са вободни, но и доста задължаващи. Докато тук имаме едно просто начало - "Любовта е...", след което почваме ние. Донякъде въпрос, бъркащ дълбоко в нас, дълбоко в нашата душевност. Абе, адежаба, кво е това чудо любов? Що е толкова нужно? Къв е тоя смисъл? Що толкова го промоутват, ве копеле? Ама наред с плоските въпроси, почваш да мислиш доста задълбочено. Ако не веднага, то след малко. Важно е реакциата да е налице. След нея винаги има последствия - я спомени ще те преследват, я тревожни мисли. Човек не може да спре да обмисля възможностите. Не бива и да го прави. Истината трябва да бъде търсена. А истината за нещо толкова важно - дори и повече. Колкото е възможно. "И всичко невъзможно и възможно ще ти дам..." - цитатче от любима песен. Но наистина е така. Какъв е смисълът да се лутаме неориентирани? Да се шляем и да търсим неща, които дори не знаем какво означават. Какъв е смисълът да живееш, ако не знаеш за какво го правиш? Защо ще преследваш целта, ако няма смисъл да го правиш?
Всеки си е задавал подобни въпроси в даден момент. Големият въпрос има ли смисъл. Нали смисълът се определя от крайния резултат. Крайният продукт. Ако този продукт не е налице, смисъл няма. Тогава, естествено, се остава с една загуба. Още една и стават две. Трупат се. Тогава е важно да се изясни. Важно е всеки да знае какъв е смисълът. Нужно е всеки да е наясно. Всеки за себе си. Защото е строго индивидуално - свят широк, хора различни. Важно е, както подсказва темата, всеки да изясни какво е любовта. Какъв е крайният продукт, смисълът. Дали си заслужава всичко това. Но не можеш да определиш това, ако си скрит дълбоко, захлупил се под огромни маси. На сигурно място от тази важни въпроси. Трябва да търсиш. Човек винаги трябва да търси и да иска. Ако ще да е билетче. Айде, без касови бележки ще минем(не особено свързано с основната мисъл). Любовта е нещо, което трябва да търсим. Любовта е нещо, което трябва да искаме.
Животът ни предлага красотата. Красотата в изкуството. Красотата е навсякъде. Една прашинка. Една снежинка. Един дълъг косъм. Но красотата не е нещо такова си. От само себе си. То е вътрешно усещане. Вътрешно чувство. Косъмът на любимия е много по-красив от този в супата. Красотата по-точно казано е до голяма степен съвкупност от усещания, предизвикани от нас. Изкуството предизвиква чувства, въздейства. Красотата е едно от тези въздействия. Красотата е любов. Любовта е красота. Любовта е красива. Любовта е още много неща, но тя е чувство, тя е усещане, тя е привързване. Любовта не може да бъде определена сухо, като някой технически термин. Не може да се определи просто като съществително. Не е просто дума. Любовта е изкуство. Всеки я усеща. Тя въдейства на усещанията ни и възприятията ни. Тя никога не може да бъде елементарно изказана. Не може да бъде красноречиво записана, защото всеки ще има какво да каже. Любовта е възприятие. Всеки я чувства и възприема различно. Грубо. Страстно. Бурно. Възвишено. Но най-важно - различно. Няма еднакви хора, няма еднаква любо. Любовта е различие. Различие като това между двамата души, които се обичат. Различие, отделящо ги от останалите. Дори от останалите влюбени. Поставя ги на пиедестал. Изолирани високо над тях. Заедно. В един миг. Сякаш завинаги. Тя дава сили. Прави ги по-силни от всички останали. Любовта е сила. Една от най-големите и велики. Най-непобедими. Сила, с която човек не бива да се закача. Сила, на която е трудно да се противопоставиш. Любовта е много неща накуп. Любовта е всяко едно поотделно, любовта е всички тях заедно.
Ех, любов, любов. Любов ли е да я опишеш? Любов ли е да я обясниш? Чудно е наистина. Колко много асоциации му идват на човек, дори при най-елементарното замисляне за същността на нещата. А колко ли дълбок може да се стигне? Какво ли още може да се изрови? Да се чудиш и да не знаеш отговора. Да се питаш и да не знаеш. Но от тази думичка човек вади стотици мисли и размисли. Но пак не може напълно да я разбере. Може би защото търси общото ръзбиране на нещата, като губи индивидуалността. Все пак над всичко друго, любовта е индивидуалност. Индивидуалност споделена между двама души.
Нека обаче започна вече с темата, един вид. Просто каво да се каже. Какво да кажа аз, по-конкретно. В един момент реших, че трябва да напиша нещо. Проблемът бе, че нямах време да мисля особено много сюжети, пък и просто трябва да влагам твърде много от измореното ми вече въображение. Чудих се малко и реших да напиша едно есе. Нещо толкова хубаво и интересно. Да надникнеш в чуждото съзнание. Колко е хубаво. Време е и някой да надникне в моето. Естествено в това си изморено състояние, няма да е точно и пълно преминаване зад завесата, нопоне някаква представа ще се добие за това, което е зад нея. Понеже се оказа, че продължението на есето на мистър Екс няма да е толкоз добро или удовлетворяващо мен или някой друг, реших да напиша по моя си тема. Цъкнах у Гугъл, като пъвия пич. И си търсих темички. Та почнаха да ми излизат философски бълвочи. Гледам и отмятам, отмятам, отмятам и в един момент гледам - две думички. Едната е любов. Следва ги многоточие. Точно като за моята натура. Чувствителна темичка. Отворена. Проста. Широко тълкуване и изказ. Общо взето зададена като въпрос, а не като недовършена мисъл. Изчъгърка ми душата, един вид. Просто веднага ме накара да се замисля. Естествено това и чаках. Копи-пейст и съм готов да пиша. Да мисля. Може би не точно мисли ще напиша тук, но по-скоро някакво неясно продължение на неясно и недотам свързани редици от изречения. Нещо в стил небивалица. Ред по ред, дума по дума. Но не мога да отрека, че съм майстор на тези неща. Просто ниженето и увъртането ми е втора природа. Но разтягането на локуми не го владея - просто не мога дадено изречение да го превърна в десет, като във всяко едно от тях да се казва една десета от мисълта, съдържаща се в едното изречение. Някои го владеят - и то как!, но не и аз. Аз мога да нижа изречения. Ред по ред, дума, словосъчетание, запетайка, скобички и така. Затова и харесвам есето - темата не те поставя в ограничения. Затова и никой не иска да го въведе за проверка - няма грешно есе, като мисъл, защото то изразява начина, по който ние определяме света около нас. Един вид начина ни на мислене, но той не може да бъде грешен. Просто защото няма единно обединение около такъв.
Другото, което обичам в есетата са широко отворените теми. Но не тези, които са някаква супер задълбочена мисъл, а са нещо семпло, елементарно на пръв поглед, което може да те накара да се замслиш много повече. Просто малките неща са често по-големи, отколкото изглеждат. Подобна тема изглежда еднопосочна, елементарна, дори безидейна за човека започващ да пише по нея. Това обаче е на пръв поглед. Задълбочиш ли мислите си, достигаш до големи прозрения. Е затова и си харесах такав темичка. Още повече, че е формулирана доста интересно, дори ато конструкция. Не е някаква мисъл от рода на "Любовта - сила, възвисяваща човека", "Любовта - красотата на живота"(тая ся си я измислих) и други подобни. Те са вободни, но и доста задължаващи. Докато тук имаме едно просто начало - "Любовта е...", след което почваме ние. Донякъде въпрос, бъркащ дълбоко в нас, дълбоко в нашата душевност. Абе, адежаба, кво е това чудо любов? Що е толкова нужно? Къв е тоя смисъл? Що толкова го промоутват, ве копеле? Ама наред с плоските въпроси, почваш да мислиш доста задълбочено. Ако не веднага, то след малко. Важно е реакциата да е налице. След нея винаги има последствия - я спомени ще те преследват, я тревожни мисли. Човек не може да спре да обмисля възможностите. Не бива и да го прави. Истината трябва да бъде търсена. А истината за нещо толкова важно - дори и повече. Колкото е възможно. "И всичко невъзможно и възможно ще ти дам..." - цитатче от любима песен. Но наистина е така. Какъв е смисълът да се лутаме неориентирани? Да се шляем и да търсим неща, които дори не знаем какво означават. Какъв е смисълът да живееш, ако не знаеш за какво го правиш? Защо ще преследваш целта, ако няма смисъл да го правиш?
Всеки си е задавал подобни въпроси в даден момент. Големият въпрос има ли смисъл. Нали смисълът се определя от крайния резултат. Крайният продукт. Ако този продукт не е налице, смисъл няма. Тогава, естествено, се остава с една загуба. Още една и стават две. Трупат се. Тогава е важно да се изясни. Важно е всеки да знае какъв е смисълът. Нужно е всеки да е наясно. Всеки за себе си. Защото е строго индивидуално - свят широк, хора различни. Важно е, както подсказва темата, всеки да изясни какво е любовта. Какъв е крайният продукт, смисълът. Дали си заслужава всичко това. Но не можеш да определиш това, ако си скрит дълбоко, захлупил се под огромни маси. На сигурно място от тази важни въпроси. Трябва да търсиш. Човек винаги трябва да търси и да иска. Ако ще да е билетче. Айде, без касови бележки ще минем(не особено свързано с основната мисъл). Любовта е нещо, което трябва да търсим. Любовта е нещо, което трябва да искаме.
Животът ни предлага красотата. Красотата в изкуството. Красотата е навсякъде. Една прашинка. Една снежинка. Един дълъг косъм. Но красотата не е нещо такова си. От само себе си. То е вътрешно усещане. Вътрешно чувство. Косъмът на любимия е много по-красив от този в супата. Красотата по-точно казано е до голяма степен съвкупност от усещания, предизвикани от нас. Изкуството предизвиква чувства, въздейства. Красотата е едно от тези въздействия. Красотата е любов. Любовта е красота. Любовта е красива. Любовта е още много неща, но тя е чувство, тя е усещане, тя е привързване. Любовта не може да бъде определена сухо, като някой технически термин. Не може да се определи просто като съществително. Не е просто дума. Любовта е изкуство. Всеки я усеща. Тя въдейства на усещанията ни и възприятията ни. Тя никога не може да бъде елементарно изказана. Не може да бъде красноречиво записана, защото всеки ще има какво да каже. Любовта е възприятие. Всеки я чувства и възприема различно. Грубо. Страстно. Бурно. Възвишено. Но най-важно - различно. Няма еднакви хора, няма еднаква любо. Любовта е различие. Различие като това между двамата души, които се обичат. Различие, отделящо ги от останалите. Дори от останалите влюбени. Поставя ги на пиедестал. Изолирани високо над тях. Заедно. В един миг. Сякаш завинаги. Тя дава сили. Прави ги по-силни от всички останали. Любовта е сила. Една от най-големите и велики. Най-непобедими. Сила, с която човек не бива да се закача. Сила, на която е трудно да се противопоставиш. Любовта е много неща накуп. Любовта е всяко едно поотделно, любовта е всички тях заедно.
Ех, любов, любов. Любов ли е да я опишеш? Любов ли е да я обясниш? Чудно е наистина. Колко много асоциации му идват на човек, дори при най-елементарното замисляне за същността на нещата. А колко ли дълбок може да се стигне? Какво ли още може да се изрови? Да се чудиш и да не знаеш отговора. Да се питаш и да не знаеш. Но от тази думичка човек вади стотици мисли и размисли. Но пак не може напълно да я разбере. Може би защото търси общото ръзбиране на нещата, като губи индивидуалността. Все пак над всичко друго, любовта е индивидуалност. Индивидуалност споделена между двама души.
довечера ще ти вметна какво мисли заменяемия по горната тема
