Bulfleet.com - Official Forums

Промяната. Колко ли смисли се влагат в тази думица? Навярно всеки размислил се веднага би се сетил за една камара значения и примери. Но всъщност, в същото време, всички те са без значение. Наистина, кой ли го интересуват фазите на непълната метаморфоза? Вече никого. Сега промяната е само една и се извършва по един единствен начи. А той... задължително включва метаморфин.


(Б.А. Очаквайте още съвсем скоро. Това е просто началото.)

....

===1===

Светлината лениво се процеждаше през щорите и навлизаше вътре в разхвърляното помещение. Можеше спокойно да се каже, че в тази стая цареше хаос, но централна роля в него сякаш играеше спокойно спящата на дивана под прозореца мъжка фигура. Мъж завит с одеяло, напук на жегата, но дори и само по голата му глава и зловеща татуировка на тила се разбираше, че сегашното му състояние нямаше много общо с будното му такова. Около него на купчинки по табуратките и фотьойлите бяха систематично натрупани дрехи разпределени по степени на окалване. По масата пред диванасе мяркаха шишета, които също така изобилстваха и по пода. Фигурата започна да подхърква и се превъртя на другата страна.
Срещуположно на прозореца и на дивана бе разположена единствената врата в апартамента. На двете други стени имаше по два отвора, на които някога може и да са се намирали някакви прегради. Мъжът продължаваше да хърка дори по-гръмогласно. сякаш разтресе цялата сграда.
Единият отвор явно водеше към кухнята. Другият към банята. Но останалите две помещения бяха по-скоро складове за всевъзможни отпадъци. Ако стаята с дивана беше централната част на сметището, то тези двете бяха помощните крила, които да поемат прекомерното отделяне. И от двете се разнасяше странна и неописуема миризма, сравнима единствено с тази на местния преработвателен комбинат.
Стаята явно се смрачаваше, а слънцето бе ясно, че залязва. Гръмовното хъркане сякаш отново разтресе сградата. На вълни, като земетресение - пъвични и вторични трусове. Силна психологическа атака на съседите и дори на плъховете, които също не се мяркаха наоколо.
Последва нов трус, който обаче не спря, а се усили все повече и повече, докато не завърши с оглушителен взрив в помещението. За миг вратата бе отхвърчала и се бе забила някъде в сметищата отляво. Всичките боклуци и дрехи се вдигнаха за миг във въздуха. Спокойната фигура се сепна и прекрати преждевременно и неочаквано дейността на дъскорезницата. Още преди да успее да отвори очи и да се изправи обаче, вътре бяха нахлули петима от спецчастие и вече бяха насочили оръжията си към него. Бяха в пълно бойно снаражение. С противогази, качулки, броежилетки, различни видове гранати, резервен пистолет и още много орнаменти, които допълваха вида им на супер войници.
Мъжът застана като прикован на дивана, докато един от нахлулите излезе напред и го закопча с белезници. Застанаха около него нащрек, сякаш може да се измъкне по някакъв начин. След минутка от отвора, където преди имаше врата се подадоха двама господа, доста по-официални, които пристъпваха видимо по-спокойно и хладнокръвно. Още не бяха спряли, когато същият, който закопча заподозрения се обърна назад и отиде до тях.
- Не е той. - каза им с осезаемо разочарование - Грешна следа.
- Как? Сигурен ли си?- запита господина с по-тъмен шлифер и по-черна коса, явно по-млад
- Абсолютно. Този дори и не се помръдна. Стои като закован и само ни гледа..
- Нормална реакция на човек, който не очаква да нахълтат спецчасти, докато си спи. - довърши темата носещият очила и по-светъл шлифер по-възрастен господин. - Все пак го отведете в управлението за един разпит. Някой трябва и да обискира тази кочина. - занарежда след това със спокоен тон и накрая допълни, обръщайки се до докладващия. - Джон, може да се прибираш. Доближилият се до двамата господа, свали качулката си, а отдолу се показа едно сравнително младо лице с черна коса и един доста сериозен и някак разтревожен поглед. Всички напуснаха помещението, а след тях в него влязоха криминалистите да инспектират помещенията за следи от нещо.
Групата със заподозрения се запъти надолу по стълбите, към улицата, където бяха паркирани към пет полицейски коли, две линейки и една от колите на спецчастите. Джон се отцепи от колектива и се качи в една от патрулките заедно с един от полицаите пазещи наоколо. Полицаят го откара в едно от редовите управления, където той влезе, за да се преоблече и излезе вече цивилен.
Качи се на автомобила си, паркиран на служебния паркинг и се запъти към дома си през обичайното вечерно задръстване. Дългата колон сякаш нямаше край, но бе свикнал и знаеше, че след час вече ще е отново потеглил. Обади се вкъщи, за да види как е жена му и да й каже, че се прибира. Поговираха около десет минути и настроението му отново се подобри. Нещо обаче отново го загложди и не му даваше мира. Беш обезпокоен от нещо. Проблемът, естествено бе свързан с работата му. По-точно с днешния неуспех. С всеки следващ ден започваше все повече и повече да се притеснява за себе си, за жена си. Дали не бяха в опасност? Със сигурност бяха. Особено, след като знаеше, че хората, тъпчещи се с метаморфин, растяха по брой ежедневно, а обикновените като тяха двамата бяха именно жертви. Джон се огледа в голмата кръгла червена точка на светофара, която си стоеше. Скоро щеше да дойде и неговият ред да засили малката си количка по пътищата. Светна зелено. Опашката пред него намаля. Дойде и неговият ред. Оставаха някакви си секунди. Телефонът му иззвъня. Джон го вдигн, хипнотизиран от светофара. Бе получил съобщение. Отвори го и почна да чете. В началото не го схвана съвсем.

"Драги ми Джон. Аз силно уважавам
хора като вас. Борбени, силни,
смели. Мже би и затова си позволих
тази волност. Едно събитие между двама
герои. Нещо като уестърн. Кой ще бъде
пръв в дома ви. Залогът е наистина
висок Поне за вас."

Стоя замислен над думите. Тогава клаксоните зад него го свестиха. Натисна газта и направо отхвърча напред. Набра номера у тях. Нямаше никакъв сигнал. Вече беше сериозно. Извади лампата от джабката и я включи. Натисна по-силно педала за газта и вече приличаше по-скоро на съзтезател. Междувременно пак се опита да я набере. Отново не успя. Опита и в съседите, но цялата кооперация даваше заето или без сигнал. Адреналинът му се качи. Набра в управлението и каза да му пратят подкрепление у тях възможно най-бързо.
Достигна кооперацията. Скочи от колата си и нахълта вътре. Нямаше портиер. Асансьорът не работеше. Изкачи се по стълбите нагоре до петия етаж. Затърча се към тяхната врата. Чу писъци. Още повече му закип. Засили се и с един ритник изби вратата на апартамента си. Лампите не бяха светнати и беше тъмно. Забеляза, че един от прозорците е широко отворен. Погледна през него. На отсрещната страна на улицата, през около двайсет метра, по фасадата на сградата се катереше фигура. На мига насочи оръжието си натам. Стреля, докато не изпразни пълнителя си и бе сигурен, че го уцели поне пет пъти. Това не го спря, а той не можеше да направи друго. Наведе се, за да презареди, но в следващия момент черната фигура вече бе изчезнала. Обърна се към мрачното помещение. Беше забравил за Катрин. За миг изтръпна и се вцепени. Тогава една мисъл го удари. Може и да не бе закъснял, ами ако бе дошъл на време? Направи няколко крачки напред и забеляза дирята от кръв по пода, осветена от светлината, идваща от отворената врата. Направи няколко крачки встрани, следвайки дирята и застина. Беше мрачно, но това не му пречеше да я разпознае. Падна върху нея съсипан и я прегърна с две ръце, плачейки неспирно. Не бе плакал така. Никога не бе и предполагал.

(Б.А. Доста пъти се опитвах да почна, но началото никога не беше добро. Това също не ме удовлетворява напълно, но ми е най-близко. А заглавието? Еми ще трябва да се прочете цялото.)

Мда-а-а-а-а, добро е, чакам 2-ра част

Защо имам чувството, че чета нещо познато... Имаше някакъв такъв разказ в поредицата "Галактика", а да, и сериалът "4400" ми напомня много... Не казвам, че не е добро...Напротив! Чакам с нетърпение следващите части. С удоволствие бих чел нещо такова.

Хайдеее, къде е 2-ра част !!?!?!

да, има нещо вярно, че напомня на "4400" ама е добро. поне за сега ми привлече вниманието доста и чакам продължението

Това ме депресира. Ама е добро. Искам продължение. То и аз пиша някакви такива неща обикновено с трагедии, ама до сега не съм писала така от времето, в което се случва всичко, а само нещо като спомени и сега това яко ме депресира.

ааам добре е написано, ама мене лично не ме кефи тая тематика. ма като изпълнение си е екстра, щом те кефят размисли в тая насока, давай само така ...

е бизаре, това че не те кефи тематиката не значи, че не е приятно за четене, човекът се е постарал. евала, за което