Bulfleet.com - Official Forums

Нещо тези дни ми се пише , та въпросът ми е чете ли ви се още от това - http://www.bulfleet.org/forum/index.php ... 35251&st=0 ^^. Ако искате ще имам стимул, ако ли не ще трябва да се сетя за друга идея.

Аз искам легендата на един съюз ... Ишамаел рулззз, много ме запали. Но като видях, че не си започнал втора глава ...

"Легенда за един съюз" е много по-стар проект дори от това . Направо се чудя как все още някой го помни. ^^
Ще изчакам още няколко дни за коментари, ако няма ще мисля нещо ново. ^^

Току що го прочетох и много ми хареса

Ще чакам продължението

Айде де

Много харесах първата, надявам се и втората ще е на ниво

Еми аз ще започна, че ми така или иначе ми се пише нещо, но имам съмнения, че хората които не са чели 1вата част няма да разберат повече от половината. :D Ако не и цялото ^^

Част 2, Глава 1 "Сън"


Огледах стаята в която се намирах. Стените излъчваха меко и успокояващо ледено сияние. Бях заобграден от лед, но въздуха не беше студен, дори напротив - задушен и зноен. Прозорци нямаше, но стаята беше добре осветена. След кратък оглед намерих източника на тези аномалии. Там, в единият край на стаята стояха 2 пиедстала, от които се излъчваше топлина и светлина. Внезапен подтик ме накара да тръгна към тях. С всяка стъпка виждах все по-ясно какво има на пиедсталите - това бяха две, на пръв поглед кристални сфери, всяка на отделен пиедестал. Спрях се на крачка от тях и се загледах в тази от дясно. От нея съвсем ясно бликаше усещане за зной, груба, но праведна сила и първична чистота."Волята на Сарст!" - още в момента, когато тази мисъл се заформи в главата ми, осъзнах, че е точно така. Внезапно усетих прилив на енергия от съседната сфера. За разлика от "Волята" тази енергия не беше така първична, напротив беше някак си...свойска? Не, трудно може да се определи и в никакъв случай с тази дума. Погледнах към нея. На вид двете си приличаха, но докато "Волята" имаше огнен и чист блясък, втората имаше .. мрачно, мътно сияние, което постоянно преливаше в различни цветове, незъдържайки се постоянно на един. Но самото усещане за нея беше коренно различно - студена жестокост, сурова омраза, а в същото време - възбуда, сляпа любов, отчаяние. Пълна безредица от чувста. С ужас усетих как този ураган ме въвлича все по-навътре и по-навътре. Страх, омраза, гордост, съмнение, съчувствие,гняв...Потъвайки все по-надълбоко усетих, че съзнанието ми е прекалено крехко да издържи на този натиск. Изкрещях...


...и се събудих разтреперан. За миг останах с притаен дъх, чувайки лудото туптене на сърцето си. След малко дойдох на себе си. Намирах се в пещерата, която използвахме с Тел и отвлечените от диваците момичета за прикритие от снежната виелица навън. Малкият огън едва гореше, но не смеехме да запалим по-голям за да не опушим и без това тясното помещение. Проблема с измръзването беше решен по възможно най-рационалния начин - бяхме се сгушили един до друг за да използваме топлината на телата си. Девойката до мен измрънка нещо тихо и се сгуши в мен още повече. Допира на тялото й ме успокои допълнително и скоро заспах отново, този път без сънища. Утре ни чакаше път, трябваше да открием "Волята на Сарст" преди хората на брат ми.

Пак искам някой да се включи в писането с мен, че ми е скучно сам а Тел го няма :S

Окей летс кънтиню

Част 2, Глава 2 "Обежище сред Леда"




По здрач на следващия ден стигнахме до селото, станало жертва на набезите. То беше разположено на 1 сравнително високо хълмче, с цел да бъде частично предпазено от евентуална лавина. Малката ни група беше посрещната от двайсетина, агресивни на пръв поглед и комични на втори селяка, всеки един въоръжен с всевъзможни оръжия - от вили, кирки и лопати, до сопи, ловджийски ножове. . . Имаше дори 1-2 лъка. Точно бях решил да им подхвърля някоя остра шега, когато забелязах решителността в погледите им. Човек не бива да се майтапи с такива хора...не от страх, да не ме разберете погрешно, но от уважение. Забелязали спасените си съгражданки, пичовете пред нас захвърлиха оръжията и ни посрещнаха с възгласи. С Тел се спогледахме и си кимнахме доволно. Имахме нужда от малко почивка, а селцето изгледа желаеше да ни я предложи.

Час по-късно с приятеля ми вече бяхме седнали на трапезата на Старейшината, тъпчехме се лакомо и релаксирахме. Мда, и винцето беше добро, въпреки че не ми беше ясно как могат да го произвеждат в тази обсебена от лед земя. Къщата на Старейшината(който се казваше Бас) беше най-голямата в селото, единствената на 2 етажа, но в момента беше претъпкана с хора. В трапезарията гореше голямата камина и аз се наслаждавах унесено на топлината, храната и виното, а също и на компанията на всички около мен. Жителите на селцето, разбрали че отвлечените момичета са били върнати благодарение на новодошлите чужденци се бяха изредили с дарове и благодарности. Даже по 1 време ми беше леко досадно да обяснявам на семейството на 1 от момичетата, че не съм някакъв лорд и не, не съм искал да се женя в момента(брр...опасна мисъл, не ми се ще да се задомя " А Тел привличаше още повече внимание специално от женската и детската аудитория. Забавно беше да го гледаш заобраден от дечица, които подскачат около него и се опитват да хванат някоя от ябълките, с които жонглираше(без да използва ръцете си разбира се ). В друг момент децата биваха заместени от млади момичета( абе имаше някои и не чак толкова млади ), които ласкаво го молеха за някой фокус. :D По-щастливите биваха възнаградени с някоя появила се от нищото ледена роза, която с времето се разтапяше. След поредният тост в наше име, мъжът до мен каза :
- Ей, Бас, що не викнеш внучка си? Може би ще иска да види спасителите на приятелките й.
- А майни ти, тя не обича много празненставта нали я знаеш.. Все още е в траур. Пък и не харесва много чужденци, да ми простите милорд. - отвърна Старейшината притеснено. - Но...щом си рекъл, прав си. Да не земат да се обидат лордовете.
- Не, не, не сме лордове... - започнах но не се чу в глъчката, пък и се бях уморил да го повтарям.
Бас се запъти на горе по стъпалата към втория етаж и малко по-късно излезе с едно невероятно красиво момиче. Усетих, че съм я зяпнал и отклоних поглед да не се излагам пред хората. Бас я настани до мен и каза :
- Лериан, представи се на младите господари.
Тя ме погледна студено под дългите си мигли и каза през зъби, почти насила :
- Е..изгледжа ви дължа благодарност, че помогнахте на приятелките ми.
За пръв път днес почувстах липсата на "милорд", "сър" или дори "г-дин". Ама, че студено момиче, а толкова красиво.
- Няма проблеми. Всеки би постъпил така, при вида на толкова хубави девойки. . . - "Опа, кви ги говоря бе?!" Алкохола ми влияеше вече.
Лериан се усмихна презрително и каза с меден глас :
- Да, какво друго може да се очаква нали? - после ми обърна гръб. Старейшината ме погледна извинително.
В този миг усетих, че самочувствието ми е наранено. Но това си и заслужавам, като се правя на голям герой. Реших, да не я закачам повече. Натрясках се едно хубаво и заспах на масата.

интересничко е, продължавай в същия дух, темата носи мн експлоатация

Доста обеждаващо започна мога да кажа БРАВО

Благодаря. Но, то е по-скоро продължение отколкото начало .


Част 2, Глава 3 : Пиянска битка



Струята вода се плисна в лицето ми.
- Уф...Как ме цепи тикватааа.... - казах и отворих очи. Разтрепераният Старейшина ме гледаше притеснено, държейки една вече празна кофа.
- Милорд, диваците! ...Дойдоха отново! Не можех да ви събудя по друг начин и... Моля ви, направете нещо! Не можем да ги задържим още много време! Ще отвлечат момичетата пак!...
Станах от леглото и с олюляване стигнах до прозореца. "Няма да пия повече..." Стори ми се, че и преди съм взимал това решение. Отворих широко прозореца и погледнах вънка.
- Ааах...чист въздух.
Едно копие се заби в пантите на прозореца. Погледнах го с широка отворени очи и чак тогава възприех какво ми каза Старейшината.
- $%#&%! Трябва да събудя Тел! - изхвърчах от стаята(явно ме бяха пренесли снощи от масата) и влезнах в съседната врата. Тел похъркваше шумно, гушнал едно девойче.
- Ей Тел! - започнах да бутам приятеля си по рамото. - Теееееелл... - започнах да го блъскам грубо. Той само изръмжа нещо и се обърна на другата страна. В стаята влезе Старейшината. Забелязах, че беше напълнил кофата отново.
- Добре...ще оставя частта със събудждането на теб. - потупах притесненото старче по рамото и хукнах надоло по стълбите. Меча ми стоеше до вратата. Грабнах го и излезнах...

Се нямам време да довърша тази глава.. :С Утре след училище