Публикувано: ср мар 05, 2008 6:39 pm
Хех, от много време не съм писала, ама сега ми се ще да пратя линк за досадното си творчество, вместо да спамя адски дълги постове в скайп на сестрата на дебната 
Предупреждавам - разказите са досадни, без грам естетическа, философска или каква да е друга стойност, моля да не коментирате, няма смисъл, просто ми трябва за линк. Мерси предварително.
Оригинално заглавие на сборника за сега - Ничие време.
Ничие време
Със сигурност във всяко населено място се наблюдава такъв промеждутък от време. Когато всичко изглежда по-различно, странно, малко... нечовешко? Нередовен и почти нереален, като че без особено значение, рядко запаметяван, още по-рядко описван... Просто незначителен феномен по здрачаване. Нали?
Сега – края на април, началото на май – това се случва между осем и половина и девет. Хладно е, слънцето е залязло, но има доста остатъчна светлина. Уличното осветление също е включено и ненужно, само подпълва сумрака, почти му прдава форма...
За разлика от изнервените и забързани минувачи, аз не се чувствам некомфортно. Контрастът ми с тях е очебиен – уверената ми походка, маниерът ми на мотаене... Почивен ден е и няма за къде да бързам. Освен това наблюдението е доста развлекателно.
Някаква закъсняла ‘чучулига’ припряно се шмугва във входа от ляво, докато една подранила ‘сова’ бърза към бара от другата страна на улицата. Всички хора се чувстват не на място навън... Защо?
Дали се дължи на съвпадение? Твърде е тъмно за безгрижни разходки, но твърде светло за престъпни дела, купоните или не са започнали, или са към края си, но още никой не си тръгва... има време, почивен ден е...
Може би е просто някакъв психологически феномен, понеже нито престъпниците, нито порядъчните граждани се чувстват добре по здрач? Твърде светло за едните, твърде тъмно за другите, също така и хладно... Получава се просто неизказан тайм-аут. Макар че не всеки път е така, ничието време е рядкост. Не само студът прогонва хората... във въздуха витае смътен, абстрактен страх, напук на факта, че е почти светло... Не господства никой, нали за това е ничие време... Или просто не господстват хората?
Но оглеждам насам-натам... В познатия квартал не се очаква, че ще видя нещо ново в пейзажа, обаче... очакванията са просто заблуда. Пресичам улицата и виждам до болка познато дърво. Ако преди някой ме накараше да го опиша, щеше да е безлично и мъгляво описание, понеже и самото дръвче изглеждаше семпло. Сега то има своя индивидуалност, изпъква и се натрапва на погледа. Забелязвам го истински едва сега, макар че го виждам почти всеки ден през последните десет години. И то ме забелязва...
Оглеждам пейзажа, макар вече да знам какво ще видя. Сградите, магазините, улиците, тротоарът, по който вървя, колите... всичко, направено от човешка ръка, изглежда нереално и тленно, все едно утре, или най-късно в други ден, няма да го има... За сметка на това природата – дърветата, храстите, даже малкото незастроени хълмове, изпъкват и изглеждат като господари. Но не в онзи банален и изпълнен с неразбиране човешки смисъл. Те не се разпореждат, не заповядват, не наказват, нито заплашват. Те просто знаят, че нещо отвъд човешките представи им принадлежи, че имат някакво право, което е отнето на хората. Красотата им е и надменност, присмех над човешката представа за света... Нищо чудно, че всеки гледа да избяга и да се скрие някъде.
Освен аз. Аз също имам моето малко знание, заради което получавам и известно уважение. От кого? – не зная точно, няма и особено значение. А частичката ми мъдрост, ако мога да я нарека така, не е нещо бог знае какво. Просто усещам, че сега природата взима своето. Макар и полузабравена от хората на града, тя не е загубила, може би просто си почива. Или пък сме й малко симпатични? Каквото и да е, сега тя взима своя данък, а може би и малко се забавлява. Дори да приемем, че шегата й е жестока, мога да я оневиня...
Сега тя събужда за нов живот абстрактните, плашещи образи в родовата памет на човека, които също са позабравени и овехтели, но все още ярки, по свой уникален начин. Освен това си имат свой собствен живот... Дали и те не бързат за някъде сега?
Какво чудно тогава, че малкото минувачи, които срещам, се озъртат нервно, чудейки се дали няма нещо зад тях? Но ето, че те изчезват – стопяват се в сенките и отиват по домовете си. На сутринта отицанието и вълшебната думичка ‘параноя’ ще изпълнят предназначението си... ако някой изобщо си спомни за странната вечер. Всичко ще остане зазидано в подсъзнанието или отдадено на гледането на много телевизия.
Аз продължавам да ходя замислено. За секунда се опитвам да си спомня какво трябваше да купя... няма особено значение – ще се сетя точно преди магазина... имам време, почивен ден е.
Кучето, с което се разминавам, ме поглежда със смесица от тъга, малко симпатия и уважение, смътно очакване. Усмихвам му се. В погледа му има и разбиране, и интелигентност. Може би се опитва да ми каже ‘Ако ние имахме ръце, щяхме да направим същото’. Или пък просто аз отдавам прекалено много значение на всичко тази вечер...
Колкото до природата... Тя може да почака още малко, преди да напомни за величието си.
Край ?
Следващ. Надявам се, че до тук не се е харесало на никого, който би могъл да се заблуди да чете
Разказът на Живота
Тази история е трудно да бъде разказана. Но веднъж започната, просто трябва да бъде довършена. И все пак да се обърна към колегите (дано да простят фриволното ми поставяне в тази категория) писатели – чудно ми е дали някога сте имали перфектното заглавие и встъпление към вълнуващо ново произведение... което не води на никъде и просто идея си нямате за какво ще става дума. Е, а сега си представете цял един такъв живот – идеално заглавие, добро встъпление и после – нищо особено. Определено няма да бъде издадено, а? Сякаш чернова на много добър писател, който обаче след това е бил тласнат от музата си в друга посока... или просто му е доскучало (знаете как е, нали?)
Животът, изглежда, също е един бързо отегчаващ се писател. Някой от героите си използва за ироничен пример... вероятно въпросните биха се смели най-много на произведението, ако то беше просто книга (...или ако не бяха пряко замесени...) Други негови персонажи са строги и сериозни, истинските ‘Герои’ с главно ‘г’. Понякога лирическите герои клонят към стереотип, но винаги си имат малки тайни, дребни отличителни знаци... бе, истински ОБРАЗИ! Някой са комици, други – неудачници, трети – галеници на съдбата, други дразнят много... Доста са интригуващи и сложни, грабващи вниманието веднага, чудати, но симпатични, затрогващи... Всякакви герои, продукт на талантливо перо. Дали пък Животът няма съавтор?
Но нека не отвличаме вниманието си. Забравихме една много интересна група персонажи – тези, с които Животът се идентифицира. Май психологическият термин беше проекция. Както и да е, психолозите да не ми се сърдят за невежеството. Всеки творец влага в себе си частици от себе си – своето виждане, собствените си ценности, нещата, които смята за приемливи в морален аспект и прочее. Прочети няколко книги на един автор и вече имаш обща (и често адски неточна) представа за неговата личност. Това ‘имплантиране’ вероятно се дължи на подсъзнателен (при някои) и полу- или напълно осъзнат (при повечето) стремеж за ‘овековечаване’ и, при по-романтичните – намиране на себеподобни.
Знаейки всички тези неща и бидейки внимателни ‘читатели’ на Живота, то защо все още никой не е разбрал що за личност е този, очевидно много добър, писател? Защото ние сме ‘думите’ на този обемист труд. Няма как да разберем дали е фаталист или даоист, дали вярва в прераждането или е материалист, знаейки само една единствена цяла дума ( в която обаче винаги се появява нещо ново) – т.е. познавайки само себе си. Често разпознаваме ‘букви’, съдържащи се в нас и у другите и колкото повече сходни имаме, толкова повече се привличаме взаимно. Но въпреки това не можем да четем истински още.
В търсене на себеподобни може да изкажа възгледа си, че сме тук, за да се учим, че вероятно има и прераждане и прочее, че Животът е един добронамерен писател, който обича да развива героите си, докато те достигнат съвършенство, че най-вероятно трудностите са само за изграждане на характера... но аз, непознавайки нито съвършенството, нито Живота, нямам очи да кажа всички тези неща с необходимата убеденост.
За едно обаче казвам със сигурност – Животът е трудолюбив и дисциплиниран автор – даже когато има перфектно начало и после всичко му омръзне, запълва произведението с нещо, докато стигне неговия край – краят на един живот...
Но все си мисля, че съществува съавтор – често мързелив и недобросъвестен, но все пак важен (може би и най-важният) – самият ‘герой’ на произведението.
Край
Още един последен, надявам се и него да оплювате, но се надявам, и да не поствате
Странността на онова
Началото на всяка книга е трудно... да бе, клише от където и да го погледнеш, нали? По-често труден е самият край. Но все пак да започвам без досадни встъпления или отстъпления.
С две думи, всеки се е чудил на странността на любовта. Пак е клише, но пък е вярно. И странно. Седиш си, разбираш ли, в един миг, спокоен, апатичен и нещастен или пък гневен, раздразнен и нещастен, и се самосъжаляваш – кротко или бурно. Но го правиш. Нещастен или нещастна, объркан, или объркана. Даже може да пуснеш малко музика, която да подхожда на настроението ти, или по-точно – пълната му липса.
В този драматичен момент могат да се случат няколко неща – да се самоубиеш, или поне да опиташ. Но представи си, че за свое най-голямо нещастие си ОБЕЩАЛ/А? да не го правиш. Тогава ти остава второто – да се депресираш. Или да счупиш всичко пред погледа си, но пак е в следствие на депресията, та няма да го броим за отделна опция. И третото е както кротко си се депресираш (може и да е ‘кротко’, зависи от химическите реакции, извършващи се в тялото ти), изведнъж животът да те сгащи и да те преобърне, да преобърне себе си и да те остави с чувството, че е най-странното нещо. И поне това ти чувство, най-вероятно, ще е вярно.
Беше кротка вечер, с надвиснали облаци и всички други самотни, потискащи фактори, които улесняват душечовъркането. Тя чатеше кротко, апатично и душеразчовъркано по клавиатурата. Много неща са казани за интернет, но много рядко нещо хубаво. Е, да поправим това – тя бе открила единствените си няколко приятели чрез интернет. Бяха се виждали – кога поотделно, кога заедно, доста често. Естествено, тя не бе наивна романтичка и на първите срещи винаги отиваше с майка си или вуйчо си. В крайна сметка се радваше, че се беше престрашила да опита. Сега, доста депресирана, тя изливаше душата си пред един от тези приятели...
Някога, преди около година и половна тя му бе изляла и чувствата си, чрез същия този интернет. Той бе реагирал с много въпросчета и удивителни, а тя се бе почувствала глупаво. Адски глупаво. Тогава беше подобна вечер. После бе плакала – не много, просто една сълзичка на самосъжаление. Оттогава обаче се бяха случили много неща. Адски много неща.
Все пак тя се радваше, че не го е загубила като приятел, макар оттогава непрестанно да се питаше дали ако бе изчакала... и спря да мисли в тази насока. По-добре е да съжаляваш за нещо, което си сторил, от колкото за нещо, което не си.
Говореха си неща от рода на ‘Никой няма да ме вземе мен, все пак това съм аз’ и ‘ Ако можех да се изкажа критично за себе си, нямаше да има смисъл, другите и без това го правят непрекъснато’. Имаше и други саркастични себеподигравки и от двете страни. Но въпреки това всеки се опитваше да утеши другия ‘Не е вярно, този и този те харесват’ или ‘Ти не ми се оплаквай, много си си добре, я ме виж мен!’ и така нататък.
Постепенно преминаха от оплакване на собствената съдба към опити да утешат другия. Беше горе-долу безплодно усилие. Самообвиненията им не стихнаха. Накрая тя започна леко да му се ядосва. ‘Никой никога не го бил харесвал?! Да му се не види, аз НИКОЙ ли съм за него?!’
Тогава можеше да му каже това и да го бан-не. Не го направи. Вместо това подметна ‘е, ти пак си добре, но пък аз не само с теб съм правила грешката да споделя чувствата си...’
Това го прониза право в сърцето, макар и тя да не можеше да разбере. Стоя известно време пред монитора, недишащ, невиждащ, с тази единствена фраза, отпечатана на ретината му. И той можеше да направи много неща, все завършващи с КРАЙ.
Вместо това се съвзе. Направи единственото, което нещастното му сърце му продиктува – попита я в прав текст дали смята, че е било грешка да се влюби в него. Естествено, не беше я разбрал. Тя имаше предвид, че е било грешка да му казва. Помисли си, що за идиотка е, че не е могла да предвиди обидния аспект.
Продължи да си излива душата. Той, изненадващо, също. Изненадващо бе не това, че го прави – те си споделяха всичко (тоест, почти). Изненадата идваше от това, което се канеше да напише. Когато натисна Enter изненада преди всичко себе си – на нея не й идваше като гръм от ясно небе. Беше се досетила, или, да бъдем по-коректни – беше го усетила. Някак. Въпреки километрите, които ги деляха.
-- Нищо не се е променило от тогава, освен че ми пука даже повече за теб!
Бе нейният отговор. Следващите бяха чисто и просто на живо. И си заслужаваха годината и половина чакане!
И макар и да подозираше, параноично и, вероятно правилно, че животът й готви някоя гадост, че се държи подозрително добре... тя се радваше. С цялата си разчовъркана душа. И щеше да се наслади на радостта си, докато я има. Точно тогава тя вникна в странността на онова. Прозрението беше простичко – всичко си има цена. А тя бе страдала твърде много. Той също. И така бяха заплатили за любовта. И грешка нямаше.
Край
Предупреждавам - разказите са досадни, без грам естетическа, философска или каква да е друга стойност, моля да не коментирате, няма смисъл, просто ми трябва за линк. Мерси предварително.
Оригинално заглавие на сборника за сега - Ничие време.
Ничие време
Със сигурност във всяко населено място се наблюдава такъв промеждутък от време. Когато всичко изглежда по-различно, странно, малко... нечовешко? Нередовен и почти нереален, като че без особено значение, рядко запаметяван, още по-рядко описван... Просто незначителен феномен по здрачаване. Нали?
Сега – края на април, началото на май – това се случва между осем и половина и девет. Хладно е, слънцето е залязло, но има доста остатъчна светлина. Уличното осветление също е включено и ненужно, само подпълва сумрака, почти му прдава форма...
За разлика от изнервените и забързани минувачи, аз не се чувствам некомфортно. Контрастът ми с тях е очебиен – уверената ми походка, маниерът ми на мотаене... Почивен ден е и няма за къде да бързам. Освен това наблюдението е доста развлекателно.
Някаква закъсняла ‘чучулига’ припряно се шмугва във входа от ляво, докато една подранила ‘сова’ бърза към бара от другата страна на улицата. Всички хора се чувстват не на място навън... Защо?
Дали се дължи на съвпадение? Твърде е тъмно за безгрижни разходки, но твърде светло за престъпни дела, купоните или не са започнали, или са към края си, но още никой не си тръгва... има време, почивен ден е...
Може би е просто някакъв психологически феномен, понеже нито престъпниците, нито порядъчните граждани се чувстват добре по здрач? Твърде светло за едните, твърде тъмно за другите, също така и хладно... Получава се просто неизказан тайм-аут. Макар че не всеки път е така, ничието време е рядкост. Не само студът прогонва хората... във въздуха витае смътен, абстрактен страх, напук на факта, че е почти светло... Не господства никой, нали за това е ничие време... Или просто не господстват хората?
Но оглеждам насам-натам... В познатия квартал не се очаква, че ще видя нещо ново в пейзажа, обаче... очакванията са просто заблуда. Пресичам улицата и виждам до болка познато дърво. Ако преди някой ме накараше да го опиша, щеше да е безлично и мъгляво описание, понеже и самото дръвче изглеждаше семпло. Сега то има своя индивидуалност, изпъква и се натрапва на погледа. Забелязвам го истински едва сега, макар че го виждам почти всеки ден през последните десет години. И то ме забелязва...
Оглеждам пейзажа, макар вече да знам какво ще видя. Сградите, магазините, улиците, тротоарът, по който вървя, колите... всичко, направено от човешка ръка, изглежда нереално и тленно, все едно утре, или най-късно в други ден, няма да го има... За сметка на това природата – дърветата, храстите, даже малкото незастроени хълмове, изпъкват и изглеждат като господари. Но не в онзи банален и изпълнен с неразбиране човешки смисъл. Те не се разпореждат, не заповядват, не наказват, нито заплашват. Те просто знаят, че нещо отвъд човешките представи им принадлежи, че имат някакво право, което е отнето на хората. Красотата им е и надменност, присмех над човешката представа за света... Нищо чудно, че всеки гледа да избяга и да се скрие някъде.
Освен аз. Аз също имам моето малко знание, заради което получавам и известно уважение. От кого? – не зная точно, няма и особено значение. А частичката ми мъдрост, ако мога да я нарека така, не е нещо бог знае какво. Просто усещам, че сега природата взима своето. Макар и полузабравена от хората на града, тя не е загубила, може би просто си почива. Или пък сме й малко симпатични? Каквото и да е, сега тя взима своя данък, а може би и малко се забавлява. Дори да приемем, че шегата й е жестока, мога да я оневиня...
Сега тя събужда за нов живот абстрактните, плашещи образи в родовата памет на човека, които също са позабравени и овехтели, но все още ярки, по свой уникален начин. Освен това си имат свой собствен живот... Дали и те не бързат за някъде сега?
Какво чудно тогава, че малкото минувачи, които срещам, се озъртат нервно, чудейки се дали няма нещо зад тях? Но ето, че те изчезват – стопяват се в сенките и отиват по домовете си. На сутринта отицанието и вълшебната думичка ‘параноя’ ще изпълнят предназначението си... ако някой изобщо си спомни за странната вечер. Всичко ще остане зазидано в подсъзнанието или отдадено на гледането на много телевизия.
Аз продължавам да ходя замислено. За секунда се опитвам да си спомня какво трябваше да купя... няма особено значение – ще се сетя точно преди магазина... имам време, почивен ден е.
Кучето, с което се разминавам, ме поглежда със смесица от тъга, малко симпатия и уважение, смътно очакване. Усмихвам му се. В погледа му има и разбиране, и интелигентност. Може би се опитва да ми каже ‘Ако ние имахме ръце, щяхме да направим същото’. Или пък просто аз отдавам прекалено много значение на всичко тази вечер...
Колкото до природата... Тя може да почака още малко, преди да напомни за величието си.
Край ?
Следващ. Надявам се, че до тук не се е харесало на никого, който би могъл да се заблуди да чете
Разказът на Живота
Тази история е трудно да бъде разказана. Но веднъж започната, просто трябва да бъде довършена. И все пак да се обърна към колегите (дано да простят фриволното ми поставяне в тази категория) писатели – чудно ми е дали някога сте имали перфектното заглавие и встъпление към вълнуващо ново произведение... което не води на никъде и просто идея си нямате за какво ще става дума. Е, а сега си представете цял един такъв живот – идеално заглавие, добро встъпление и после – нищо особено. Определено няма да бъде издадено, а? Сякаш чернова на много добър писател, който обаче след това е бил тласнат от музата си в друга посока... или просто му е доскучало (знаете как е, нали?)
Животът, изглежда, също е един бързо отегчаващ се писател. Някой от героите си използва за ироничен пример... вероятно въпросните биха се смели най-много на произведението, ако то беше просто книга (...или ако не бяха пряко замесени...) Други негови персонажи са строги и сериозни, истинските ‘Герои’ с главно ‘г’. Понякога лирическите герои клонят към стереотип, но винаги си имат малки тайни, дребни отличителни знаци... бе, истински ОБРАЗИ! Някой са комици, други – неудачници, трети – галеници на съдбата, други дразнят много... Доста са интригуващи и сложни, грабващи вниманието веднага, чудати, но симпатични, затрогващи... Всякакви герои, продукт на талантливо перо. Дали пък Животът няма съавтор?
Но нека не отвличаме вниманието си. Забравихме една много интересна група персонажи – тези, с които Животът се идентифицира. Май психологическият термин беше проекция. Както и да е, психолозите да не ми се сърдят за невежеството. Всеки творец влага в себе си частици от себе си – своето виждане, собствените си ценности, нещата, които смята за приемливи в морален аспект и прочее. Прочети няколко книги на един автор и вече имаш обща (и често адски неточна) представа за неговата личност. Това ‘имплантиране’ вероятно се дължи на подсъзнателен (при някои) и полу- или напълно осъзнат (при повечето) стремеж за ‘овековечаване’ и, при по-романтичните – намиране на себеподобни.
Знаейки всички тези неща и бидейки внимателни ‘читатели’ на Живота, то защо все още никой не е разбрал що за личност е този, очевидно много добър, писател? Защото ние сме ‘думите’ на този обемист труд. Няма как да разберем дали е фаталист или даоист, дали вярва в прераждането или е материалист, знаейки само една единствена цяла дума ( в която обаче винаги се появява нещо ново) – т.е. познавайки само себе си. Често разпознаваме ‘букви’, съдържащи се в нас и у другите и колкото повече сходни имаме, толкова повече се привличаме взаимно. Но въпреки това не можем да четем истински още.
В търсене на себеподобни може да изкажа възгледа си, че сме тук, за да се учим, че вероятно има и прераждане и прочее, че Животът е един добронамерен писател, който обича да развива героите си, докато те достигнат съвършенство, че най-вероятно трудностите са само за изграждане на характера... но аз, непознавайки нито съвършенството, нито Живота, нямам очи да кажа всички тези неща с необходимата убеденост.
За едно обаче казвам със сигурност – Животът е трудолюбив и дисциплиниран автор – даже когато има перфектно начало и после всичко му омръзне, запълва произведението с нещо, докато стигне неговия край – краят на един живот...
Но все си мисля, че съществува съавтор – често мързелив и недобросъвестен, но все пак важен (може би и най-важният) – самият ‘герой’ на произведението.
Край
Още един последен, надявам се и него да оплювате, но се надявам, и да не поствате
Странността на онова
Началото на всяка книга е трудно... да бе, клише от където и да го погледнеш, нали? По-често труден е самият край. Но все пак да започвам без досадни встъпления или отстъпления.
С две думи, всеки се е чудил на странността на любовта. Пак е клише, но пък е вярно. И странно. Седиш си, разбираш ли, в един миг, спокоен, апатичен и нещастен или пък гневен, раздразнен и нещастен, и се самосъжаляваш – кротко или бурно. Но го правиш. Нещастен или нещастна, объркан, или объркана. Даже може да пуснеш малко музика, която да подхожда на настроението ти, или по-точно – пълната му липса.
В този драматичен момент могат да се случат няколко неща – да се самоубиеш, или поне да опиташ. Но представи си, че за свое най-голямо нещастие си ОБЕЩАЛ/А? да не го правиш. Тогава ти остава второто – да се депресираш. Или да счупиш всичко пред погледа си, но пак е в следствие на депресията, та няма да го броим за отделна опция. И третото е както кротко си се депресираш (може и да е ‘кротко’, зависи от химическите реакции, извършващи се в тялото ти), изведнъж животът да те сгащи и да те преобърне, да преобърне себе си и да те остави с чувството, че е най-странното нещо. И поне това ти чувство, най-вероятно, ще е вярно.
Беше кротка вечер, с надвиснали облаци и всички други самотни, потискащи фактори, които улесняват душечовъркането. Тя чатеше кротко, апатично и душеразчовъркано по клавиатурата. Много неща са казани за интернет, но много рядко нещо хубаво. Е, да поправим това – тя бе открила единствените си няколко приятели чрез интернет. Бяха се виждали – кога поотделно, кога заедно, доста често. Естествено, тя не бе наивна романтичка и на първите срещи винаги отиваше с майка си или вуйчо си. В крайна сметка се радваше, че се беше престрашила да опита. Сега, доста депресирана, тя изливаше душата си пред един от тези приятели...
Някога, преди около година и половна тя му бе изляла и чувствата си, чрез същия този интернет. Той бе реагирал с много въпросчета и удивителни, а тя се бе почувствала глупаво. Адски глупаво. Тогава беше подобна вечер. После бе плакала – не много, просто една сълзичка на самосъжаление. Оттогава обаче се бяха случили много неща. Адски много неща.
Все пак тя се радваше, че не го е загубила като приятел, макар оттогава непрестанно да се питаше дали ако бе изчакала... и спря да мисли в тази насока. По-добре е да съжаляваш за нещо, което си сторил, от колкото за нещо, което не си.
Говореха си неща от рода на ‘Никой няма да ме вземе мен, все пак това съм аз’ и ‘ Ако можех да се изкажа критично за себе си, нямаше да има смисъл, другите и без това го правят непрекъснато’. Имаше и други саркастични себеподигравки и от двете страни. Но въпреки това всеки се опитваше да утеши другия ‘Не е вярно, този и този те харесват’ или ‘Ти не ми се оплаквай, много си си добре, я ме виж мен!’ и така нататък.
Постепенно преминаха от оплакване на собствената съдба към опити да утешат другия. Беше горе-долу безплодно усилие. Самообвиненията им не стихнаха. Накрая тя започна леко да му се ядосва. ‘Никой никога не го бил харесвал?! Да му се не види, аз НИКОЙ ли съм за него?!’
Тогава можеше да му каже това и да го бан-не. Не го направи. Вместо това подметна ‘е, ти пак си добре, но пък аз не само с теб съм правила грешката да споделя чувствата си...’
Това го прониза право в сърцето, макар и тя да не можеше да разбере. Стоя известно време пред монитора, недишащ, невиждащ, с тази единствена фраза, отпечатана на ретината му. И той можеше да направи много неща, все завършващи с КРАЙ.
Вместо това се съвзе. Направи единственото, което нещастното му сърце му продиктува – попита я в прав текст дали смята, че е било грешка да се влюби в него. Естествено, не беше я разбрал. Тя имаше предвид, че е било грешка да му казва. Помисли си, що за идиотка е, че не е могла да предвиди обидния аспект.
Продължи да си излива душата. Той, изненадващо, също. Изненадващо бе не това, че го прави – те си споделяха всичко (тоест, почти). Изненадата идваше от това, което се канеше да напише. Когато натисна Enter изненада преди всичко себе си – на нея не й идваше като гръм от ясно небе. Беше се досетила, или, да бъдем по-коректни – беше го усетила. Някак. Въпреки километрите, които ги деляха.
-- Нищо не се е променило от тогава, освен че ми пука даже повече за теб!
Бе нейният отговор. Следващите бяха чисто и просто на живо. И си заслужаваха годината и половина чакане!
И макар и да подозираше, параноично и, вероятно правилно, че животът й готви някоя гадост, че се държи подозрително добре... тя се радваше. С цялата си разчовъркана душа. И щеше да се наслади на радостта си, докато я има. Точно тогава тя вникна в странността на онова. Прозрението беше простичко – всичко си има цена. А тя бе страдала твърде много. Той също. И така бяха заплатили за любовта. И грешка нямаше.
Край
А, щях да забравя, последният е в кратце историята ми с един съфорумник, когото доста народ оплю навремето, не е дебната 
