Дневникът на снайпериста

[small_elf]

Ден първи.

Изпратиха ни на бойното поле.Нашата малка група от елитни войници.Битката бе в градски условия и нещата не се движиха така,както стратезите смятаха.Бунтовниците не се даваха и нашата "могъща" армия не можеше вече 5 седмици да превземе града.С цялата ни технологична мощ и високо развити оръжия ние не можехме да сломим тяхната воля ,защото те се биеха за кауза ,а ние просто бяхме пратени дори без ясна цел.Такива бяха заповедите.На практика ние вече бяхме завзели града - бяхме го обградили ,дори вече го бяхме подминали , но хората в него не се предадоха и ни даваха сериозно основание да смятаме ,че ако трябва ще измрат всички,но никога няма да се оставят ние да ги командваме.Заради това поемахме огромни загуби - десетки наши войници загиваха всеки ден ,но правителството се интересуваше само от контрола си върху другите.На никой не му пука за обикновенния човек освен ако това не това не е нечий син или роднина ,а ако беше такъв случая тяхното защитаване и спасение при нужда беше цел номер едно за командващите .Всеки ден откакто съм тук срещам младоци ,коита смятат ,че като участват в тази война защитават някаква велика кауза и пазят авторитета на своята страна.Все още не мога да повярвам ,че е възможно да има толкова заблудени хора измежду нас ,но какво ли им се чудя - и те ще се научат някой ден.
Да се върна на основното.Причината да ни изпратят в тази побъркана битка бе , че според разузнаването в града се укриваше един от главнокомандващите на бунтовническото движение.Целта бе да го открием и убием (нещо почти невъзможно) ,но имаше и вторична мисия - бунтовниците имаха много и добри при това снайперисти.Целта на някои от нас бе да обучи снайперисти ,за да може да се използват в ключови позиции ,които трябва да се охраняват.Аз също бях от учителите.Имахме няколко дни на разположение за подготовка и обучение преди да започнем мисията.
Като цяло първия ден се оказа приятен (за условията,в които се намирахме).Сред войниците нямаше добри стрелци ,освен двама-трима ,които като цяло ставаха за снайперисти.Утре пристига и другата част от този полк.Ще видим дали там има някой ,който да може да стреля.


Ден втори.

Сутринта не беше никак приятна.Освен не особено вкусните храни ,с които по принцип бях свикнал ,разбрах ,че една група войници пратени да измъкнат няколко заседнали и в безизходица части не са направили нищо или с две думи - умряли са.Наложи се да пратят още една група за подпомагане.Това всъщност не ме засяга много лично ,но никога не ми е приятно когато се получава нещо подобно.
След неприятната сутрин ми се наложи да посрещна следващата група желаещи да станат снайперисти от другия полк.Това ми въздейства доста освежаващо ,като се имат предвид условията ,в които се намираме.Имаше наколко забавни младока ,но като цяло от групата излязоха десет годни за снайперисти ,а от тях на снайперисти ще станат не повече от половината.Може пък и да ги препирам прекалено много.Точно това ми каза и командващия базата ,но все пак аз бях снайпериста ,а не той.
Следобед реших да си почина малко и отидох при другите ,които разпускаха.Учудващо беше ,че в тези условия толкова хора все още намираха причина да са щастливи.
По някое време бях повикан от моя командир (той беше командващ на нашата група) ,за да получа частичен инструктаж за мисията.Вече напълно се убедих в безумието ,на което искаха да ни подложат.Ще го обясня лесно - тоя командващ бил в някакви подземни тунели(никой не знае къде точно са тунелите) и ние трябвало да го намерим(никой не знае къде точно в тунелите се намира той) и убием(съмнявам се просто да стои и да ни гледа).Повечето подробности оставаха скрити засега ,но след два дена вече щях да ги знам със сигурност.Мисията според инструктажа започва изпълняване след три.Командира също разбираше ,че изпълнението на тази мисия е все едно да заколиш слон с кламер(не особено оригинално сравнение ,но си е доста точно).
На другия ден ще правя крайния разбор на снайперистите и ще започнем последните подготовки за мисията.


Ден трети.

Сутринта започна приятно.Нашите бяха измъкнали заседналите войници и това ми дойде доста на място в тази гадна обстановка.Усетих обаче един сериозен проблем - дори и в базата обстановката е много неприятна ,но като се замисля за обстановката извън нея направо се чудя как е възможно все още да има нормални хора.Съвсем скоро щях да усетя атмосферата в града и това никак не ме развеселяваше.
Направих крайната подготовка на снайперистите и от всички желаещи в крайна сметка излязоха петима.Вярно - малко са ,но поне са много печени и са истински снайперисти.След няколко дни всичко ще се изглади с няколко тренировки из града.Командващия базата ми каза ,че е трябвало да подготвя повече ,но аз не му отвърнах нищо.Донякъде беше прав ,но нямаше повече време да готвя още снайперисти ,затова се надявам след като тези петимата станат по-добри и се развият да обучат останалите (ако са все още живи).
Този ден нямаше време за почивка ,защото инструктажа беше доста по-обемен от предишния ден.Както при всеки един безумен план и в този детайлите имаха за цел да те убедят ,че е възможно да се изпълни.Проблемът на детайлите в подобен план обаче бяха ,че за да се изпълни наистина планът те трябва да се спазват най-стриктно без никакво отклонение ,но и тогава нямаше вероятност (поне нормална) това да стане.
Цял следобед командира ни чете този огромен инструктаж и ни запознаваше с всеки един детайл от него.Останалите не говорехме и дори почти не издавахме звуци ,защото нямаше какво да кажем.Думите не просто бяха излишни ,а безсилни и не можеха да кажат нищо ново.
Утре е последния ни ден ,който ще прекараме в базата преди да започнем изпълнението на мисията.Може би и последният ден от живота ми.


Ден четвърти.

Това е най-ужасяващият ден от живота ми.Не съм сигурен какво точно се случи в
базата ,но със сигурност не е беше добро.За щастие успях да докопам дневника и за мой късмет той е в много добро състояние.Сега пиша за случилото се ,но във всеки един момент може да бъда прекъснат завинаги.
Вечерта бях събуден от командира ,защото ни бяха атакували.Това беше в около два часа.Не сметнах ,че тази атака може да бъде много сериозен проблем.Все пак станах и се подготвих за сражение ,а то си беше доста мащабно.Никога не съм и смятал ,че е възможно бунтовниците да се организират и да направят подобно нещо.Дори и в моите бледи спомени те изглеждаха като непобедимо множество от фанатични бойци готови на всичко за победа. Цялата отбрана на базата и всички части в нея се опитваха да я защитават ,но бунтовниците напредваха.
Аз предупредих командира и се качих на една от кулите в базата за да подпомогна и аз с нещо.Базата беше доста интересна и от тази кула аз можех да я разгледам наистина подробно ,след като последния път успях само да я зърна от хеликоптера ,с който ни докараха.Наистина беше огромна и едната част от нея беше доста близо до града и именно там атакуваха ,а другата беше по-навътре в пустинята.В частта откъм града имаше части от укрепление(доста подобно на крепост) ,които играеха ролята на втора линия на отбрана.Най-отзад бяха летището и останалите складове ,но въпреки ,че сражението не беше до тях , там си имаше солидна защита.Кулата ,на която се изкачих беше непосредствено зад укрепленията.Това беше около три без двайсет.
От кулата помагах с каквото можех - съобщавах информация за разполжението на войниците им ,за броя им ,насочвах останалите снайперисти и разбира се също действах като снайперист или по-просто казано - обстрелвах ги и аз.От време на време поглеждах цялостното раздвижване на бойните части и стигнах до извода ,че нещата не вървят на добре.Ние хвърляхме всички налични сили за защита ,но те все пак напредваха.Край нас летяха к^ршуми и снаряди.
Доколкото си спомням един от снарядите удари моята кула и частта от укреплението до нея ,но за случилото се след това правя само предположения взимайки напредвид и състоянието на укреплението и базата сутринта (въпреки че на базата на това трудно се правят изводи понеже беше напълно срината).Предполагам ,че след удара кулата се е срутила заедно с част от укреплението.След това обаче имам само смътни спомени от откъслечни звуци.В един от тях ми се струва ,че някой ме викаше ,но това сега няма почти никакво значение.
Проблемите обаче дойдоха на сутринта.Още бях почти в безсъзнание и само можех да чувам ,когато чух разговор на някакъв език със сигурност не на английски ,но не можех да повярвам ,че е възможно подобни хора да са в базата.Мислех си ,че сънувам или ,че съм умрял ,но се оказа ,че греша много жестоко ,защото в този момент чух друг глас последван от няколко изтрела ,които го прекъснаха завинаги.В този момент аз се събудих и възвърнах съзнание.Огледах се около себе си и видях ,че там има отломки от укреплението ,лицето ми беше в кръв също както и дрехите ,а пушката ми се подаваше измежду отломките.Гласовете се усилваха и освен тях се чуваха и изтрели ,а също и смях.По гласовете сметнах ,че са двама(поне тези до мен).Не извадих снайпера ,защото щяха да чуят разместването на отломките.Взех един от пистолетите на един от труповете на войниците до мен и ги изчаках да се доближат.Изненадах ги ,защото не очакваха подобно действие от един "труп".Успях да застрелям първо този с оръжието ,а след това и този до него.За щастие те не успяха да предупрудят останалите ,въпреки че в този момент не знаех дали има други.Измъкнах се и взех снайпера си и пистолета със себе си.Скрих двата трупа ,което не беше толкова трудно.
Имаше още четирима ,но ги оставих да си отидат ,за да не привлеча много внимание ,но това си беше нормално.Огледах базата и разбрах жестоката истина за събитията през изминалата нощ.Явно бунтовниците бяха започнали да напредват прекалено много и те са евакуирали базата ,като са ме оставили.Може би са сметнали ,че не съм жив.Не беше останала никаква техника - такъв е плана за евакуация - не остава нищо освен най-неизползваемите неща.Явно бях оставен сам.Бях сигурен в това - останалите бяха прочистени.Потърсих някакви оръжия и приспособления ,които да ползвам ,защото скоро се измитах от базата (онея щяха да дойдат за другите).
Не открих нищо ,което да ми е от голяма полза.Намерих само няколко пълнителя и подобни малки вещи.Трябваше ми нов снайпер ,но останалите бяха по-зле и от моя ,затова се наложи сам да пооправя моя ,но вече със сигурност нямаше да цели като преди.Намерих и един радио буй и можех да го ползвам ако му бях намерил някакви батерии и го бях пооправил ,но след като го разледах разбрах ,че е пълен боклук.Събрах всички провизии ,които щяха да са ми полезни ,заедно с няколко карти.Напуснах базата и се отправих към града по един по-заобиколен път ,за да се предпазя от постове по сградите.
Стигнах в града и се установих в една от сградите ,която беше видимо изоставена и почти сравнена със земята(подобни сгради се срещаха на всяка пресечка).Разглеждах картите и търсех начин за измъкване от ситуацията.Стори ми се странно ,че не срещнах нито един бунтовнически пост или пък обикалящ патрул.Аз внимавах ,но все пак това ми се стори много интересно.Може би тази част от града беше отцепена и имаха много малко части тук ,но това беше нелогично до голяма степен.На картите беше отбелязано разпределението на териториите между нас и тях.
В момента пиша това ,защото не съм сигурен дали ще мога да го направя скоро.Планът , който първоначално измислих е да прекося тази част от града и да стигна до един от центровете на нашите в града ,но той до голяма степен е невъзможен ,защото при тях е най-напечено.Преминах през няколко възможности и накрая приех за най-възможна да прекося града с цел да стигна до другата база и ако по пътя срещна патрул или част от наши войници да се присъединя към тях ,но трябва да премина през тази част от града ,която беше под наш контрол ,а сега е под контрола на бунтовниците и през други доста страшни територии ,в които постоянно се водеха сражения.Щях да се движа основно през нощта ,но и през деня ,защото досега основните сражения се водят през нощта ,но тогава пък съм по-трудно забележим.Ако обаче и нататък е така спокойно ще се движа само през нощта.
Най-много ме притеснява спокойствието - не видях нито един бунтовник ,нито едно сражение ,нито един наш патрул.


Ден пети

Проблемите ми се сипят един след друг.Вече силно се съмнявам да успея да се спася ,но не трябва да губя надежда.
Проблемите и просветленията ми започнаха от сутринта ,която беше необичайно спокойна.През нощта нямаше никакви сражения ,което силно ме притесни.Това е нещо напълно небичайно и означавше две неща - вечерта не са били планувани сражения и затова не са се състояли ,или частите ни са се изтеглили от града.Всички факти водеха към второто ,а това означава едно нещо за мен - почти никаква надежда за спасение.Това обаче не беше единствения проблем - навън бе все така тихо и само съвсем далечни откъслечни изтрели се чуваха.Трябваше да тръгна нанякъде ,но трябваше да планувам всичко наново и да обмисля ситуацията.С всеки следващ ден затъвах все повече и повече.Затова трябваше да действам по-бързо ,но не намирах изход.Накъдето и да отидех нямаше шанс за спасение.Поне не и от нашите.
Останах в сградата и продължавах да мисля някакво решение на ситуацията.Нямаше смисъл да се придвижвам ако ситуацията беше такава ,каквато мислех.
В този момент ми хрумна да продължа с възложената ми мисия ,заради която ни пратиха в града.Може би ,идеята не беше лоша.Така или иначе надежда нямаше.
Обаче трябваше да се боря.Ще продължа борбата.Трябваше само да стигна до тяхната армия ,стига да им беше останала някаква.Щях да се предам на тях.По-добре на тях отколкото на бунтовниците.Проблема беше следния - нямаше как да открия армията им ,защото не бяха отбелязани на картите ,а и пак трябваше да мина през града.
Друг логичен изход засега не намирам - от утре тръгвам из града да търся наши войници и междувременно ще измисля някакъв план.
Няма да се предавам!!!


Ден шести

Нещата най-сетне тръгнаха към добро!Не мога да повярвам просто. Може би щяха да са по-добре ,ако бях действал по-рано ,но сега нямам голям избор и явно трябва да се задоволя и с това ,а то не е малко!!
Денят започна изненадващо още рано сутринта ,когато бях събуден от шум.Шум на сраженията ,които се водеха в града ,а те бяха наистина мащабни.Нашите явно вече даваха последен отпор.Край сградата ,в която се бях скрил се изнизаха цяла колона превозни средства - основно натоварени с бойци.Интересно беше откъде ги бяха измъкнали - та нали бяхме почти сринали града.Тези хора ме изумяваха все повече и повече.Обстановката беше много динамична - едни звуци заглъхваха ,а се появяваха други.Това беше добре - не бях сам в града.Трябваше само да се докопам да някого.
Качих се на покрива ,за да огледам обстановката.Сраженията бяха почти навсякъде из града.Нямаше хеликоптери и не се забелязваха наши превозни средства - значи наистина бяхме сами.Но аз не бях сам и това бе важното в този момент.Разбрах обаче ,че вчера съм направил огромна грешка - трябвало е да разгледам всичко още тогава и може би щях вече да съм при наши.
На не повече от два километра имаше наши войници.Явно обаче нямаше да издържат много ,а и се отдалечаваха от мен - бяха загубени.
Останах да гледам ,но трябваше бързо да взема решение ,защото всички явно се отдалечаваха от мен.Накъде се бяха насочили - не знаех ,но сигурно се опитваха да се съберат.Продължих да гледам ,но трябваше да взема решение и тогава видях лъча надежда - група от нашите на не повече от километър и половина.Обградени и в безизходица ,а може би не.Вече имах план.Всъщност - нямах голям избор.
Събрах всичките си провизии ,техника и оръжия и се отправих към тях.Приближавах се бавно ,защото трябваше да съм максимално внимателен.Сраженията продължаваха - нашите не се даваха ,а бунтивниците имаха ясна цел - да ги убият.Обстановката край войниците ,към които тръгнах не беше толкова сериозна(поне не и за мен).Бяха ги обградили в три сгради ,които бяха свързани помежду си.Не можех да преценя колко са нашите ,но не бяха повече от петима.
Бунтовниците вече почти бяха овладяли едната сграда и затова нашите се бяха укрепили основно в другите две.Имаха нужда от помощ(кой ако не аз).
Качих се на една от сградите и разгледах разположението на бунтовниците.Имаха много преимущества ,но явно не очакваха атака в тила.Бяха войници (леко и тежко въоръжение) заедно с два джипа(сигурно за да се придвижват по-бързо в града) - това беше добре ,защото ако имаше по-тежко въоражение и повече войници нямаше как да им помогна.Огледах отново позициите им.Започнах от снайперистите им по високите позиции. Първи...втори... трети...четвърти ...пети...и така докато не се свършиха ,а те бяха доста много - поне десетима.След това стрелях по слабите места и по важните в позициите им.Накрая ,когато започнаха да изпитват затруднения явно разбраха ,че и аз съм там.Изпратиха десет войника да ме обезвредят.Е ,явно не успяха иначе нямаше да мога да пиша.За мой късмет сградите бяха достатъчно срутени ,за да мога от едната да ида в другата.Когато стигнаха при едната ми позиция аз вече ги очаквах в другата. Успях да се оправя с деветимата, но десетия ми направи известни проблеми - скри се зад една колона, стрелях няколко пъти, но к^ршумите не можеха да преминат. Наложи се да ползвам от специалните куршуми, а имах само пет от тях. Тези куршуми пробиваха 50 сантиметра бетон, така че нямах проблеми.
Нашите обградени войници вече бяха в доста по-добра позиция.На бунтовниците им се наложи да се барикадират в едната от обградените къщи ,защото отвън ги чаках аз. Забутани в тази неизгодна за тях позиция след час сражението приключи окончателно.
Аз се присъединих към групата им.Бяха останали четирима от първоначална група от петнайсет души.Все пак не бяха загубили надежда.Имаха комуникация с останалите и заедно бяха подготвили стратегия за изтегляне от града и установяване в другата база. Първоначално са искали по-спокойно да се изтеглят и затова вчера е било толкова спокойно.Обаче онези явно са ги усетили и в момента се опитват с всички налични средства да се отърват от тях и да ги спрат.
Те също както и аз нямаха никаква представа защо армията ни се е изтеглила от града така внезапно.Това си остава мистерия.
До вечерта се установихме в мястото ,където трябваше по техния план.Аз нарочно изоставах ,за да мога при евентуална ситуация като днешната да съм по-полезен.
Явно сега трябва да опиша групата им.Те освен , че са войници от нашата армия (което е наистина хубаво) са и доста приятна група.Учудващо не са загубили човешкото и забавното в себе си.Трима от тях бяха войници - на тях тези сражения им се бяха отразили зле ,но все още не се бяха обезличили и скапали напълно.Четвъртият беше по-висшестоящ ,не разбрах точно какъв.Истински командващ ,който осъзнаваше за какво се бие(а то беше нищо) ,който знаеше как да командва своите войници.Именно на него му дойде идеята да стоя по-назад и да ги предпазвам.
Според него надеждата за спасение беше нищожна ,но все пак я имаше.Така мислех и аз."Бори се докато си жив" - така ми каза той.



Ден седми

Още един ден и вече ще сме при другите.Неизмеримо щастие.От покрива се вижда базата - пресвяткащите светлини от множеството изтрели и безкрайните сякаш сражения.
Нека обаче опиша достигането ни дотук.Не беше лесно, но важен е крайния резултат.
Миналата вечер успях да си поговоря с техния командващ.Интересен разговор завързахме.Той остана да пази своите и ги остави да поспят малко, а аз бях на около две пресечки от тях и ги пазех от евентуални ситуации като вчерашната.Дадоха ми една радиостанция, за да имам комуникация с тях.И двамата не спахме.Вечерта продължаваха да се чуват изтрели.
Разговора ни премина през какви ли не теми - кой е той-кой съм аз , защо сме тук, имаше политически теми,теми за сраженията - дали ще се спасим, теми за плана им за нашето измъкване от града.Планът им беше наистина интересен - след като се укрепяме в базата ще се направят опити за свързване с родната армия и евентуална евакуация.Трудно, но не и невъзможно.
В разговора разбрах и името на командващия и неговия чин - капитан Джеймс Уайс.Успяхме да се свържем и с няколко войника от останалите групи - все още имаха надежда, ако не друго.
На сутринта продължихме да се придвижваме.Групата им беше доста по-приятна отпочинала.За щастие до 13 часа не срещнахме нито една вражеска група.Спряхме за почивка и в 14 часа подновихме движението.
Сражение обаче беше неизбежно да няма.Засякохме един патрул от три коли и за не повече от 15 минути капитана вече се барикадира в една от сградите докато ме чакаше да обходя позициите на бунтовниците.Моето появяване изненада бунтовниците и в крайна сметка след половин час мъка останалите от тях се изтеглиха с една от колите.Ние използвахме момента и по най-бързия възможен начин се придвижихме.Дойдоха още части, обаче ние вече бяхме на пет пресечки от позицията ни.
До вечерта достигнахме предвидената по плана сграда.Установиха нова позиция ,а аз както и вчера останах на две пресечки да пазя.
Това е последната вечер извън базата.Поне така се надявам.Дано късметът да е с нас.

Ден девети

Явно съм голям мечтател.Или пък съм имал празни надежди.И двете не са особено хубави определения.В базата сме.За съжаление това не променя нещата.Всъщност в момента сме по-зле. А аз съм най-зле. Но не се оплаквам. Изкарах тройна смяна, но дори и това не е проблем. Проблем е факта, че няма да оцелеем. В това се убеждавам все повече.
Вчера влязохме в базата през един тунел. Бунтовниците не знаеха за тунела, но и да го откриеха, той беше опасан с експлозиви и в момента, в който тръгнат да минават през него, той щеше да бъде срутен. Всъщност тунела вече го няма - ние бяхме последните, които чакаха. За останалите нямаше надежда. След като минахме го взривиха. За съжаление обаче в базата положението ни не се подобри. Имаше недостиг на хора, на муниции, на медикаменти и на провизии. Шансовете ни да оцелеем повече от две седмици бяха нищожни. Всъщност подобни шансове нямаше. Войниите караха по двойни смени, за да пазят базата. Командващия базата обмисляше да прати екип, за да прибере каквото има в другата база. Аз го разубедих. Наистина - там имаше малко провизии и амуниции, но не си струваше. Той ме послуша. Не знам дали постъпи правилно, не знам дали аз постъпих правилно. Може би щях да се измъкна оттук. Може би шанса да оцелея щеше да е по-голям. Вече няма значение.
Още когато пристигнах забелязах снайперистите им - бяха само трима. Не бяха почивали вече втори ден. От почти постоянното гледане през оптическия мерник едвам различаваха какво виждат, ако беше отдалечено на по-малко от 10 метра от тях. За четене няма смисъл да говоря. Без тях обаче базата едва ли щеше да оцелее повече от ден. Смених ги. И тримата. Все пак те имаха сериозна нужда от почивка. Да не говорим, че макар да бяха добри, правеха доста пропуски, а мунициите ни бяха прекалено малко. Командващия базата поспори отново с мен, защото смяташе, че не мога да се справя сам. Доста бързо го убедих в обратното. Та аз бях по-добър от трмата взети заедно дори ако те бяха напълно добре.
Видях се за последно с капитан Уайс. Вечерта имаше сражение. Той умря. Не може да се каже, че беше много геройски. Въпреки това тук всяка смърт се приемаше като геройска саможертва. По-скоро трябва да благодарим не на тези от нашите, които умират, а на мъртвите бунтовници. По-големи герои са тези, които оцеляват. Но все пак си замълчах. Капитанът го заслужаваше. Не за начина, по който умря, а за начина, по който живя. Макар и да не го познавах добре. След като изкарах тройната смяна дойдоха да ме сменят. Казаха, че ме освобождават да се наспя, но на мен не ми трябваше сън, не ми трябваше и храна. Просто исках един час на спокойствие. Това обаче нямаше как да ми го осигурят.
Слязох от кулата и дойдох, за да опиша какво ми се случи досега. Вчера забравих за дневника. В момента е тихо. По обяд винаги е тихо. Адът настъпва вечерта.

Ден десети

Най-гадния ден от живота ми. Може би и последния. Гадна комбинация. А всичко изглеждаше толкова обещаващо. Явно и аз съм очаквал прекалено много. Странно, по принцип съм реалист, което много често се бърка с песимист. Може би съм песимистичен реалист. Това всъщност няма значение вече. Трябва да мисля бързо. Трябва да измисля как да се измъкна. За другите няма надежда, но аз трябва да оцелея.
А вечерта мина толкова добре. Сряженията бяха мащабни, но ние се бихме оптимално надъхани. Войниците получиха нови сили, макар да бяха тотално изтощени. Това си беше борба за оцеляване и те направиха всичко, за да я спечелят. Командващия повика всички войници да се бият. Три часа продължи тяхното настъпление и към 4 часа започнаха да се оттеглят. До 5 часа всичко утихна. Повечето войници се прибраха да спят, а аз и една малка групичка останахме на пост, но повече не ни атакуваха. Нямаше дори и малки набези. Това си изглеждаше странно. Командващия също се притесни от този факт. Явно ни готвеха нещо голямо.
До обяд всички бяха в приповдигнато настроение. Ако имаше как сигурно щяха и да го полеят. Глупаци, не знаеха, че след голямото щастие идва голямо разочарование. Въпреки това те се радваха, без да се замислят за бъдещето и за неговите несгоди. Всичкото това ненужно щастие щеше да направи бъдещите ни проблеми по-големи.
А аз бях сам на пост и пазех. Не се радвах. Нямаше причина да го правя. Когато ме смениха веднага се скътах из по-спокйните кътчета на базата, докато другите се веселяха. Някъде по това време дойдоха и лошите новини. Тези, които отговаряха за комуникациите и за опитите да се свържем с армията ни, говореха за проблеми от няколко дни. Нещо за честотите. Никой обаче не подозираше за чак такъв проблем. Когато апаратурата бе напълно готова те откриха, че всички честоти са празни. Пълно радио мълчание. Залъгаха войниците с някакви обяснения, че не са ни в обхвата и че техниката ни явно не е добра, но това бяха глупости. Командващия и свързочниците го знаеха. Аз също го знаех.
Подобно мълчание значеше само лоши неща, но нито аз знаех, нито те знаеха какви точно. Подобно нещо се прави, когато ще се изпълнява някакъв план и радио мълчанието се ползва, за да не се издаде или да се предотврати. Друга възможност е да са се изтеглили напълно от страната. Това пак би било свързано с някакъв план. За съжаление друго освен ядрени бомбардировки не ми идва на ум. Но пък нашите искат да ползват тази земя и природните й ресурси. А и подобно нещо трудно ще остане базнаказано от световната общност. Но ако има някакъв план защо ще се изтеглят толкова бързо и защо ще бързат толкова? Последното, което ми хрумна като възможност беше намеса на "Старата мечка". Това вече ми изглежда най-вероятно, защото се говореше за подобно нещо от няколко месеца, откакто им взривихме едно посолство и избихме половината хора в пего. Подобна бърза и рязка намеса във войната на страната на тези срещу нас може наистина да накара нашите да се изтеглят много бързо и по най-бързия възможен начин. Това би обяснило защо са ни изоставили така. Но фактът, че нямаше тяхни армии в града ми се струва интересен. Сигурно конфликтът е продължил много кратко - няколко дни, и те не са дошли в града. Нашите военни и тяхните военни са се изтеглили, а нашия случай ще бъде покрит. Нищо ново. Но докато не установим връзка с останалия сват това си остават само мои теории. Не се и съмнявам, че командващия знаеше, че няма да се вържа на плоското им обяснение за проблеми в техниката, но не ми каза нищо. Може би знаеше, че няма да кажа на останалите.
Всяка надежда беше загубена. Като се има предвид и масираната атака, която ни готвеха тази вечер, на почти всички им стана ясно, че ще се мре. Командващия извади от медикаментите всички дози бойни стероиди, които имаше. Раздаде по четири на всеки в базата. Досега не бях ползвал бойни стероиди. Даваха сила и ми подобряваха рефлексите за определено време, но ми размътваха съзнанието (пречи ми много, когато ползвам снайпера, защото не взимам ясни решения). Да не говорим, че след няколко часа се чувствах като отпадък. Четворната доза беше смъртоносна. След като си я биеш до една-две минути(зависи от човека) съзнанието ти се размътва и се чувстваш сякаш си се надрусал. До около петата минути се усещат болки в сърцето, които постепенно се засилват(би те заболяло, ако не си като надрусан), и до двайсет минути сърцето ти спира. Както им го обясни командващия - това е много по-добре от денонощни мъчения (след които пак ще те убият). Другите войници няма начин да издържат. В базата настъпи пълна тишина. Тя продължи до вечерта.
Преди да се смрачи аз се скрих на едно местенце отново. Замислих се какво да правя. По принцип тройната доза няма да ме убие, а ще ме вкара в безсъзнание. Но дали ще издържа на всички мъчения. С тях нямаше да имам голям проблем. Проблемът ми беше да избягам след това. Изгледах залеза, който беше последен за много хора, и започнах да описвам случилото се този ден.


Ден тринайсти

Жив съм. Дотук се изчерпват добрите новини и започват лошите. В момента ме оставиха на спокойствие, но няма да е за дълго. Всъщност не знам какво ще става оттук нататък и не знам какво мислят да ме правят. Засега не са ме записвали, за да изнудват правителството и военните. Явно са променили методите. Други оцелели не знам дали има, но засега не съм чул такъв, а по коридорите ме разкарват със завързани очи, така че не знам дали има други килии.
А да, в момента ме държат в една килия без прозорци(има една лампа на тавана) два на три метра, висока близо три метра, с голяма метална врата(която има едно отворче за подаване на храна) - най-просто казано това е скапана дупка. Но все пак съм жив. Не знам обаче дали трябва да се успокоявам с този факт. Ако не друго, то поне мога да пиша. В момента няма много за описване - тикнаха ме в килията към полунощ, след което веднага заспах и се събудих преди около половин час, защото светнаха лампата. Според моя часовник(ако го нямаше този часовник сигурно досега щях да съм се побъркал) в момента е около девет часа - толкова много не съм спал от много време.
Събитията от предишните два дни не знам точно с каква продължителност в колко часа са се случили, затова в момента двата дена ги имам за един (донякъде защото бях надрусан, донякъде защото не спах - комбинация). Последния ми ясен спомен преди да се озова при тях е, че си бия тройна доза и скривам другата ампула. След това имам замъглени спомени на това, че някакви бунтовници спореха до мен. Не ги разбрах какво си говореха, но ме завлякоха с тях. Следващия ми спомен е от стаята, в която ме измъчваха. Пред мен стоеше някакъв от тях и ми говореше нещо, но не го разбирах (когато се свестих си мислех, че не ги разбирам, защото съм бил надрусан). Правеха ми някакви гадости и сигурно е трябвало да ме боли, но си спомням, че го усещах като гъдел (бях надрусан все пак) и им се смеех (това ги ядосваше страшно много). По едно време ме развързаха и почнаха да ме млатят, а аз продължавах да им се смея. След като няколко пъти повториха това ме оставиха завързан за стола да седя сам. Тогава заспах(и така деля периодите и дните). По някое време ме събудиха. Първоначално бях сънен, уморен и главата, а и цялото тяло, ме боляха ужасно. Онея почнаха да ме налагат, ама едната болка контрира другата и не ме болеше колкото се предполагаше, че трябва. Биха ме с часове, след което ме оставиха за малко и почнаха с други гадости - ток, топло, студено, убождания, абе нормални неща.
Междувременно ми говореха, но единствното, което разбирах бяха псувните им (явно единственото нещо обединяващо ги с официалния език, явно). Това ме изненада, защото преди да ни пратят на мисията минахме к^рс за изучаване на езика им, но от нашето управление кой да се сети, че тук може да говорят диалект, който има много малко общо с книжовния им език. А за произношението и че думите ги изтрелват със сто в минута - явно никой не се е сетил. Единствено от няколкото псувни, дето научих разбирах и знаех какво им е мнението за мен (не че не беше очевидно).
По някое време ни навести и лидера им - точно човекът, когото трябваше да убием. Хвърли ми няколко изпиващи погледа, поговори с "главния мъчител" и се махна. Вече поне знаех, че е тук и си имах и друга цел (освен да избягам). По едно време отново ме отвързаха, пребиха ме, измиха ме със студена вода и ме захвърлиха тук (както вече написах, това стана около полунощ).
Предполагам скоро ще дойдат да ме отведат за следващата сесия. Плановете за бягство ще ги обмислям след това. Но щом като лидерът им е тук, значи най-вероятно сме в подземията. Това променя всичко.


Ден четиринайсти

Мисля, че вече съм оформил плана за бягство и ще го изпълня довечера, когато отново ще дойдат за мен. Всъщност нямаше да успея да го измисля, ако не бяха те и ако не ме бяха взели вчера, за да ме измъчват. Но всичко по реда си.
Малко след като писах вчера, онея дойдоха и ме отведоха. Аз внимавах и запаметявах всичко - отвориха вратата и вътре влязоха трима, завързаха ме, сложиха ми превръзка на очите и ме изкараха. Надясно - шест метра, наляво - три метра, надясно - десет метра, наляво - три метра, надясно - четири метра - пътя от килията до мъчилницата. Запомних го, защото може да ми притрябва. Добре, че съм тренирал и такива упражнения за отмерване на разстояния. Когато ме вкараха ме завързаха и ме оставиха да стоя около петнайсет минути така. След това ме развързаха и почнаха пак с мъченията. Тоя път бяха много по-сериозни. Затова и реших да действам с бягството по-бързо - ако се забавя няма да имам достатъчно сили да избягам.
Когато ме върнаха започнах да обмислям плана. Докато преравях дрехите си открих нещо много интересно - ампулката с боен стероид, която не си бях бил. Тя ще ми е от огромна полза. Общо взето планът, който измислих е следния. След около един час ще дойдат да вземат отново. Като ги чуя ще си бия стероидите. Когато влязат ще ги обезвредя, след което ще започна да крещя и да стрелям и другите ще влязат на помощ. Тогаво ще убия и тях и ще се измъкна оттук. Оттам нататък обаче не знам какво да правя или как да се измъкна. Това ме притеснява. Друг избор обаче нямам. Друга възможност - също. Всичко ще си проличи много скоро. Мисля, че идват.


Ден петнайсти

Вече си мисля, че да си оптимист не е толкова лошо. Най-сетне нещо да стане както трябва. В момента седя скрит в руините на една сграда - няма да ме открият, но продължават да търсят из целия град. Мобилизирали са цялото население и всички, които могат да стрелят. Сега ако ме набарат съм свършен, но това няма да стане. А как стигнах дотук? Всичко е много интересно.
Още в момента, в който вчера затворих дневника дочух, че онези отвън разговарят. Бих си бойния стероид, взех само това, което мога да нося, и седнах да ги чакам. Усетих как съзнанието ми се размътва лека-полека. Започнах да се концентрирам. Вратата се отвори, вътре влязоха трима и тя се затвори. Единият тръгна към мен, за да ми сложи белезниците. Аз продължавах да си стоя. Посегна да ми ги сложи и аз действах светкавично (той не осъзна изобщо какво става) - хванах му ръката и го метнах към стената. Другите двама посегнаха за оръжията. Хвърлих се върху единия и го забих в стената, другият се отдръпна и извади пистолета. Насочи го към мен, но аз го хванах с лявата ръка(заедно с неговата ръка, която държеше пистолета) и му забих един в слепоочието с дясната. Онзи падна. Взех патлаците на двамата и започнах да крещя колкото по-силно мога и да стрелям по стената. Вратата се отвори отново и нахълтаха двама с калашници. В същия момент аз им пуснах по един патрон. Отидох до вратата и започнах да стрелям на поразия, преди те да почнат. Там имаше още четири човека. Стрелях, докато не изпразних пълнителите. Взех един Калашник и тръгнах по маршрута за "мъчилницата". Сега като се замисля, всичко ми изглежда сякаш става в момента - дори адреналина ми се повдига. Когато стигнах там, разбих вратата - вътре нямаше никой. Поогледах се за нещо полезно, но освен уреди за мъчения няваше нищо. Тръгнах по първия коридор, който ми попадна и който ми се стори по-симпатичен. Стигнах до нещо като склад за оръжия. Всъщност това не беше точно склад за оръжия, а по-скоро склад за взети оръжия от нашата армия, но някои бяха прекалено нови - като мостри за продажда. Нещото, което ми хвана окото беше специалния снайпер. Това чудо беше излязло от заводите само преди месец, а тук го имаше като чисто нов. Веднага го грабнах - сега щеше да ми пречи, но в града щеше да ми е от полза. Взех и друго въоръжение, което ми попадна под ръка - бронежилетка, гранати, два пистолета и един по-нов модел Калашник(не мисля, че в тези условия има по-полезно оръжия от него). Излязох и тръгнах по маршрута, по който дойдох - грешка. Пред вратата на стаята за мъчения имаше трупа от сигурно десет човека. Веднага се прикрих. Между тях и мен имаше една свивка наляво - само това ми беше възможния изход. Просто не ми се мисли колко патрони изстреляха онея. В един момента настъпи леко затишие. Използвах момента и изкочих - направо ги разфасовах. Успях да убия шестима, а другите четирима се скрих в стаята. Метнах една от гранатите вътре - стаята се взриви и се срути(някак си изпуснах да преценя, че се намирам в тунел и няма къде да се разсее взрива). Дотук беше и възможността ми да се измъкна незябелязано. Тръгнах по свивката наляво. Отвсякъде започнаха да изкачат бунтовници - от всяко едно възможно кътче и от всяка стая. Патроните на Калашника свършиха. Почнах с пистолетите. В началото бяха страшно много, но успях да се отдалеча от мястото на взрива. Стигнах един доста спокоен разклон. Спрях. Погледнах внимателно дали някой не ме чака. Имаше двама, които стояха до една врата. Коридорът беше доста дълъг и отново завършваше с завой наляво. Изскочих и ги затрелях преди да мръднат. Тръгнах към тях. От вратата изкочиха още двама и ме хванаха неподготвен, но аз ги изненадах много повече. Вдигнаха оръжията, но аз им изтрелях по един куршум и на двамата. Разбих вратата и влязох вътре. Там имаше още двама с Калашници. Гръмнах единия, другия изстреля няколко куршума, но аз успях да мръдна в последния момент и само единия куршум леко ме закачи - не усещах болка, адреналина ми беше прекалено висок, а и бойните стероиди пречеха да ме заболи силно. Гръмнах го преди да ме рани повече. Имаше една врата - разбих я. Оттам полетяха куршуми. Прикрих се отстрани. Отвътре някакъв крещеше и стреляше. Почудих се. По едно време спря - явно му свърши пълнителя. Не се колебах - скочих вътре и започнах да стрелям. Онзи също започна с някакъв пистолет, но не ме уцели, защото бях прекалено бърз. Изстрелях три патрона, но пистолетите ми засякоха - свършиха ми патроните. Спрях за момент. Огледах се. Това не беше стая, а малко коридорче - три на три метра горе-долу(не че можех да го премеря точно). Тоя се беше барикадирал в единия ъгъл, а до него имаше още една врата - много по-солидна от която и да е врата, която видях досега. Ритнах я няколко пъти - дори и не трепна. Свалих снайпера, заредих последните ми два останали куршуми за дупчене(другите се бяха изгубили). Стрелях в ключалката. Хвърлих снайпера и скочих в стаята. Там стоеше самият той - командващия, който трябваше да убия. Не държеше оръжие, но се пресягаше да вземе някакъв пистолет. Насочих пистолетите си към него. В този момент осъзнах, че съм взел пистолетите, които нямаха патрони. Започнах нещо като блъф. Между мен и него имаше една маса - аз бях от едната, а той от другата страна. До него имаше един шкаф - там бяха всички оръжия в стаята. Започнах да обикалям около масата. Аз го гледах, той ме гледаше. Нямах друго оръжие освен гранатите и един нож - нямаше вариант да го убия без да умра. Започнах да мисля. Точно започнах да оформям нещо и онзи посегна да взима пистолета. Хвърлих патлаците по него(уцелих го по главата). Извадих ножа и се хвърлих през масата. Опитах се да го забия в ръката, с която държеше пистолета, но той се дръпна много бързо и ме удари с другата ръка. Блъснах се в шкафа и взех първото, което ми падна под ръка - Калашник. Нямаше и секунда - той се дръпна до ъгъла и насочи пистолета към мен, а аз взех Калашника и го насочих към него, докато падах. Заседнахме, но времето работеше за него. Двамата си бяхме точно на мерника - ако стрелях, той щеше да направи същото и да умрем - това не беше изход за мен. Нямаше смисъл да чакаме. Стрелях и в същия момент си прикрих главата под масата. Той стреля и ме уцели с три куршума в тялото(затова прикрих главата, а и имах жилетка), а аз го убих с няколко куршума(той също носеше жилетка, но аз не го стрелях с пистолет, все пак). Раните не бяха сериозни, но бяха три и ме боляха - за първи път нещо ме заболя. Свалих жилетката и извадих кушумите. Огледах шкафчето за нещо - имаше аптечка, бинтове, спирт - напълно осигурено за подобни ситуации. Превързах се набързо. Огледах стаята за нещо друго, което да ми е от полза в шкафа - открих една карта на тунелите. Тя щеше да ми спаси живота. Взех Калашника, картата, аптечката и няколко пълнителя. На излизане си взех и снайпера. Тръгнах да се ориентирам по картата и скоро открих един от изходите. Отвътре нямаше никой, но отвън имаше петима човека. Този път не рискувах с екшън изпълнения - отворих вратата и им метнах една граната. След това излязох навън - жаркото слънце, за пръв път му се радвах толкова. Тръгнах към най-близките постройки, за да открия някакво прикритие. Открих тази срутена къща. Скрих се вътре.
В момента е нощ. Откакто излязох не са спирали да ме търсят. Не ги виждам, но се чува. Провериха къщата, в която съм, но не ме откриха. Превързах си раните, но продължава да ме боли. А заради бойните стероиди се чувствам окончателно скапан. Ще трябва да изчакам няколко дни преди да мога да изляза и да изчезна от града. Все пак съм жив. Най-трудното мина. Посоката ми е към базата на армията им. Дано все още да имат някаква армия. Ще мина по най-главния път през пустинята - ако не друго, то поне някой конвой да ме прибере. Дотогава може и да не пиша. В дневника почти не ми остана място, а искам да завържа с хепиенд.


Ден деветнайсти

Всичко свърши. Най-сетне кошмарът приключи. Не че съм в много завидно положение, но със сигурност е за предпочитане пред предишното. Даже успях и да разбера защо са ни изоставили. Сега вече няма за какво да се притеснявам - нещата са уредени. Най-сетне.
Преди два дни усетих, че вече започват да се отказват да ме търсят. Това беше момента да се измъкна. Събрах само нещата от първа необходимост и вечерта излязох. Тръгнах по маршрута, който вече си бях избрал - към пустинята и оттам по главния път към базата им. Бях страшно внимателен - постоянно се оглеждах, защото навсякъде имаше опасности. До зазоряване успях да стигна края на града, но нямаше как да го напусна, защото щяха да ме видят. Отново се скрих в една порутена постройка и престоях през деня там. Намерих си и ядене. Малко гадно, но все пак ядене. Изчаках до вечерта и когато стана тъмно тръгнах през пустинята покрай главния път. Цяла нощ ходих, за да мога да се отдалеча възможно най-много. Когато се зазори поспрях за малко. В далечината се виждаше града. След почивката продължих да вървя. Покрай пътя имаше какви ли не гледки - остатъци от танкове, остатъци от камиони, порутени укрепления, даже и един разбит самолет - май от нашите, но не можеше да се познае, понеже беше деформиран до неузнаваемост. Труповете бяха честа гледка - едни на групи, други сами, но като цяло бяха страшно много. Ако не друго, то поне можех да си легна и да се правя на труп, ако видех да се задават от бунтовниците. Цял ден ходих - слънцето ме печеше, дехидратирах се, скапах се, но не спрях за нещо повече от кратка почивка. Вечерта дойде, но не видях каквото и да е превозно средство да мине през пътя. Тогава ми беше много странно, сега знам защо беше така. Вечерта спах - цяла нощ съм спал. На сутринта се събудих от един оглушителен звук. От далечината се задаваше огромен конвой. Не беше от нашите, но със сигурност се познаваше, че не беше на бунтовниците. Станах, отидох до пътя и ги изчаках. Спряха още в далечината, явно ме бяха видели. Слезе един отряд войници и ме обгради. Започнах да им обяснявам на английски, че се предавам. Онея ме бутнаха на земята и започнаха да ме обискират - не откриха нищо, предишния ден захвърлих оръжията някъде по пътя. Грабнаха ме и ме пъхнаха при тях в единия камион. Отново потеглихме.
В момента съм в камиона и предполагам, че пътуваме към някоя база. Единия от тях знае доста приличен английски и ме поразпита за някои работи - какъв чин съм, какво правя тук и други подобни неща. Аз му казах, че съм обикновен войник и че съм се измъкнал от града и съм ги търсел, за да се предам (остана и да му разкажа цялата история и да му кажа истината). Питах го какво е станало, защо са ни изоставили и той ми подаде един вестник.
Не подозирах, че нещата са толкова сериозни. Мечоците от доста време ни предупреждаваха, че ще се намесят във войната. Имат с ни зъб от едно време, а след като "по погрешка" им бутнахме посолството в столицата и избихме всички в него се озлобиха окончателно, но не предприеха нищо. Явно обаче нашите отново са сгафили нещата. Успели да промъкнат една част от армията ни в столицата и успели да заловят президента. Установили голяма част от войската в двореца му, а останалата превзела летището. Същата вечер започнали масирани бомбардировки. Ето тук нещата вече се объркали. Нашите ударили някаква сграда (като чета ми изглежда като общежитие). Срутили го и убили всички в него, а там имало хора от къде ли не, а между тях и двама мечока. Онея се ядосали и поставили ултиматум - изтегляме се от столицата и прекратяватк бомбардировките до края на деня или ще има последвствия. Като гледам не сме ги послушали. Същата вечер мечоците пуснали в действие специална операция и пратили най-елитните си части в столицата. Пуснали няколко отряда в двореца и избили всичките ни войници там, като освободили и президента Ахадин (интересното е, че той обещал да подпише капитулация на следващия ден). Като гледам датите, същата вечер ни атакуваха бунтовниците и нашите напуснаха града - съмнявам се да е съвпадение. Да се придържам обаче към събитията. Мечоците вкарала огромна армия в страната и просто измели всички наши части по пътя си, а останалите директно се изтеглили. Изтеглянето продължило още няколко дни, докато армията ни не стигнала границата. Оттам преминали в съседната страна, която ни е съюзник и където имаме няколко бази и много армия. Онея обаче не спряли и поставли ултиматум - ако съюзниците ни продължат да държат наши войници в своята територия, те ще нахлуят в страната. Същия ултиматум поставили и към нашите в страната, но ние пак не сме ги послушали. Тогава те нахлули в страната. Напредвали по-бавно (понеже този път сме били по-подготвени), а завзетите територии били завземани в полза страната на Ахадин . След няколко дни нашите съюзници се уплашили(да не загубят още територии) и казали на нашите да напускат страната по най-бързия начин. Даже настояли за това и заплашили с армията си, когато не сме го изпълнили. Ние сме пратили армия в столицата им и сме обявили, че сме завзели страната и тя е под наше командване. От ООН се опитали да се намесят, но без какъвто и да е резултат. Тогава мечоците вкарали още армия. В тоя момент нашите се видяли в безизходица, заглушили всички честоти и бомбардирали столицата с ядрени бомби - успели да убият Ахадин и обявили, че войната е приключила. Ама мечоците не мислели така и наляли още армия. От ООН отново се опитали да овладеят положението и пак не успели. Нашите склонили да се изтеглят(естествено не казали, че се обявяват за победени), но мечоците казали, че няма да допуснат да се измъкнат като страхливци. За момента те са стигнали до столицата и ще продължават напредването. Добрата новина е, че категорично са заявили, че няма да ползват ядрено оръжие. Другата добра новина е, че са се събрали, за да обсъдят тези проблеми и най-вероятно ще излязат с някакво споразумение изгодно и за двете страни.
Вестника се оказа днешен. Нещата са доста интересни.
А аз(за разлика от останалата част от света) съм уреден - ще ме затворят в пленнически лагер, след това ще ме предложат за размяна, а нашите ще приемат. Поне се надявам да приемат. Като изляза ще измисля как да се оправя. Тая ръка(дето единия ми я закачи) май ще ми създава доста проблеми и от мен няма да стане повече войник. Може да се опитам да издам дневника и да стане бестселър. Защо не? Ако не започне трета световна война, ще съм напълно уреден. Май не успях да постигна хепиенд, пък и нямам място да го оправя. Мамка му пак съм прецакан!

[WhiteSnake]

дааааааам, и това съм го чел във митлендс, но е доста добро и си струва да го пост-неш и тук само не знам как са ти стигнали нервите и как са ти издържали очите да напишеш такъв ферман на компютъра. поздравления