Просто екшън сцена

[debnadaviebna]

Младост. Или поне предполагаше, че е. Фактът, че до преди малко беше в близост до кино "Арена" Младост, не означаваше, че не е напуснал квартала. Посещенията му в тази част на София бяха доста ограничени. Това обаче нямаше значение. Беше важно и нямаше причина Димитър да не се заеме. Бяха го оставили в близост до Арената, въпреки че самото кино нямаше нищо общо с работата му в района. Размотаваше зе близо час и четвърт около "Бизнес парк Младост", но се беше разочаровал от неуспеха и се беше запътил към автобусна спирка, на която предполагаше, че спират автобуси, които могат да го отведат в по-познати части от града.
Стигна до спирката. Улицата отделяше блокове от поле, десния тротоар сякаш беше извън града. Беше почти съвършено пусто. Беше застанал на спирката и гледаше в посоката, която предполагаше, че трябва да е североизток. Тъмните облаци над главата му не помагаха много за установяване на географската посока, но знаеше, че Запад, Югозапад и Северозапад би трябвало да са напълно заети от голямата лоша София. Пустощтта му позволяваше да се взре чак до селата в подножието на това, което предполагаше, че е Стара планина, но липсата му на ориентация се засилваше и не можеше да е сигурен. Облаците като че ли станаха от тъмно сиви на черни. Надалеч зад планината просветна.
Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади кутийката с цигари. Не че щеше да го направи по-малко раздразнен, но поне щеше да го занимае, докато проклетия автобус дойде. Кофти навик, трябваше да се отърве от него.
И това ми било пролет. След като стъпка фаса, реши да се обърне отново към цивилизацията. От обратната посока идваше автобус. Не обърна внимание на номера, но забеляза, че е почти празен. На спирката не слезе никой. И наоколо нямаше хора. Всички почтени хора сигурно се бяха изпокрили от предстоящия дъжд.
По тротоара се доближи друг мъж, облечен в черен шлифер. Не изглеждаше забързан. Димитър предположи, че и той е дошъл да чака автобус. Поне си мислеше така, докато човекът не се доближи за 3 метра пред него. В дясната ръка на мъжа с шлифера се беше озовал пистолет Magnum .22 калибър с къса цев и барабан с 6 патрона. Той му се усмихваше подло. Димитър прецени ситуацията. Намираха се на повече от една човешка дължина един от друг, нямаше начин да го достигне с ритник. Ръката му беше свита и оръжието се намираше близо до тялото на нивото на кръста, ако беше протегната напред може би щеше да има възможност да хване ръката, да избие оръжието и да събори човека на земята. Но беше в най-неизгодната позиция. Нямаше какво друго да прави, освен бавно да вдигне китките си на височината на главата си.
-Искам много бавно да си разкопчаеш якето-мъжът направи жест с оръжието.
Димитър разкопча сивото си яке, отметна го настрани и откри Beretta-та в кобура под лявата му мишница.
-Хвани го за края на дръжката само с показалеца, средния пръст и палеца-отново нареди непознатият.
Това беше грешката му. Димитър беше изключително сръчен с пръстите. В един момент държеше с трите пръста края на дръжката на оръжието, в следващия стискаше оръжието с цялата си ръка, а показалеца му вече беше на спусъка. Предпазителят беше махнат. Той никога не го използваше. Хвърли се на ляво с цел да обърка противника и да избегне евентуален изстрел, като в същото време натисна спусъка. Когато вече лежеше върху лявата си страна на тротоара, лявото рамо на непознатия кървеше. Това не му попречи да насочи оръжието си към легналия на земята Димитър. Имитацията на движение от "Матрицата" може би не беше най-добрия ход, който можеше да предприеме. Можеше да опита да внесе малко оригиналност в тактиката си някой път.
Двамата натиснаха спусъците почти едновременно. Димитър усети пронизваща болка в стомаха, но видя, че беше прострелял противника в дясното рамо. Този път беше улучил тази ръка, която държеше оръжието. Болката накара непознатия да изпусне пистолета си на земята, докато оръжието на лежащия на земята Димитър все още беше насочено в него. Нямаше друг избор освен по подобие на Димитър малко по рано, въпреки болката и в двете рамене, да вдигне китките си на височината на главата. Димитър зае седнало положение, все още държейки непознатия на мушка и бръкна в джоба на панталона си. Извади телефона си, набра номер и когато му вдигнаха телефона заговори:
-Имам нужда от подкрепление, изпратете кола. Зле съм с ориентацията и сега ми е малко неудобно да ви кажа къде точно, просто проследете сигнала. Ох, по дяволите, пратете и лекар.

[debnadaviebna]

От другата страна на едностранно прозрачното стъкло един човек седеше на стол с белезници на ръцете, около него обикаляха двама мъже с кобури под мишниците. Вързаният имаше вид на ударен от тежкотоварен автомобил. Ризата му имаше големи кървави петна на раменете. Посред двете петна имаше по една дупка от 9мм куршум. Вратата на стаята за разпит се затвори, след като през нея бяха преминали други двама въоръжени мъже. Единият доближи разположилия се с гръб върху стената Димитър.
-Всичко си изпя-каза мъжът, изпуквайки кокалчетата първо на лявата, после на дясната си ръка. -Ти не си видял нищо там, обаче те са те надушили и са го изпратили да те очисти.
Беше висок към 190 см, а някой би се осмелил да каже, че и обиколката на раменете му е толкова, но това би било силно преувеличено. Беше прехвърлил средата на четиридесетте и косата му оредяваше. Мустакът му вече бе посивял.
-А как е това?-след малка пауза попита мъжът, сочейки кървавото петно на ризата на Димитър в района на десния хълбок.
-Докторът извади куршума, каза, че ми се е разминало сравнително леко-отговори Димитър. -Посъветва ме веднага да отида да легна и да взема една седмица отпуск, но дългът зове, като те стрелят любопитството става много силно. Ама и много рисково постъпих, можеше още първия път да се прицеля към по-опасна зона, или пък да го изчакам да ме доближи още малко и тогава да опитам да го обезоръжа.
-Важното е, че го задържа-похвали го мъжът.
-Да убиеш противник, от който би могъл да извлечеш важна информация, не е толкова непрофесионално, колкото да загинеш-продължи Димитър. -Казвай сега какво успя да извлечеш, освен това, което вече го знам.
-Наемник е-каза мъжът. -Тук обаче не бях достатъчно точен, защото той явно не знае за кого работи организацията му. Те са някаква новопоявила се силова групировка. Помещават база за операции в бизнес парка, каза ни адреса, в момента би трябвало да го разбиват, ако имаме късмет ще научим те за кого работят.
-Ти на кои залагаш?-пошегува се Димитър.
-Може да са всички от ЦРУ до "Ислямски Джихад", докато не докопаме информация трябва да подозираме всички, включително и наши хора.
-Прекалено е подозрителен нашият бизнес-каза Димитър.
-Не, прекалено е динамичен, информацията остарява твърде бързо, а това ни прави нас обтегнати и подозрителни, а с напредването на възрастта и мрачни. Вече не може да си сигурен дали агентите ставаме такива хора, или такива хора ставаме агенти. Хората на твоите години работят заради парите, а нас работата ни обвързва. Но не сме способни да напуснем, знаем прекалено много, а ако напуснем няма да спре да ни мъчи любопитството какво още не знаем. Другите хора живеят, ние само работим. Хората ходят на купони, нас най-много да ни пратят да проникнем в някой. Дали пък не си пропиляваме живота, а?
-Адаш, а искаш ли да ми кажеш къде другаде я има тая тръпка?-Димитър попита по-възрастния си адаш. При униформените ли? На добрия войник му се плаща да не мисли, а да действа по заповеди от по-висшестоящ без да му мигва окото. Срещу нашите заплати се разписват същите хора, които се разписват за кадровите военни и за командосите, но от нас се иска да подозираме и да се съмняваме във всичко, умовете ни да режат и показалците ни да са първи на спусъка. Последният път като погледнах в моята заплата имаше една нула повече от тази на командосите.
-Нулите не правят човека, нито купуват личен живот, да го имаш това в предвид-каза по-възрастният Димитър. -Адаш, на теб няма да ти се отрази вече да послушаш съвета на доктора, работим от шест сутринта, вече наближава полунощ, а теб те простреляха в тоя период от време.
-А онзи?-по-младият Димитър посочи към човека от другата страна на стъклото.
-Ние ще се оправим-успокои го по-възрастният. -Ще видим дали няма да каже още нещо, а като ни омръзне ще пратим някой доктор (касапин) да го позакърпи и ще го подготвяме за военния съд.
-Е, щом го оставям в добри ръце...-каза Димитър, изправи се, поздрави за довиждане и излезе през вратата, до която стояха двама униформени военни.