Р.S. Мненията не тук, че ще яхна метлата
Засилка. Скок. Замахваш. Скок. Превъртане. Замах. Отново. И отново. Уф, изморително си беше. А и приличаше малко на 'Напъване, усмивка!' Но докато бях в Русия, трябваше да се поддържам в добра форма с катаната. Едва ли щях да я използвам много. Въпреки че девет милиметровите нямаха шанс даже да я одраскат, не ми се рискуваше. Все пак обичах тази катана повече от живота си. А и от живота на повечето хора...
Нов скок. Премятане. Засилка. Замахване. Удар. Сега вече дишаш. Последното бе станало почти непосилна задача през последния месец. Но раните заздравяваха бързо, пък и един самурай или нинджа няма друг избор. Поех отново въздух. Сега засилка. После можеше да си потренирам йогата, но пъвро упражненията. После йогата. И задачата. А накрая чай и обратно в Япония, най-накрая. Като че бяха минали векове, откакто ме изпратиха тук...За част от секундата се изпълних с гняв към неизвестните атентатори, заради които все още бях далеч от родината си. Усещането овладях бързо, макар че мимолетното разсейване доведе до по-силен удар с меча. Владеенето на гнева си считах за по-важно дори от владеенето на карате или тачи. Човек с чисто съзнание и липса на умения превъзхожда даже гневен сумист. За това следващият удар бе премерен и плавен, почти нежен, но въпреки това - разрушителен. Или поне щеше да бъде, ако мишената бе истински човек.
Лекият спазъм в дробовете този път не попречи и за стотна на тренировката ми. Но макар да удрях премерено и ритмично, аз не бях там. Премислях задачата отново и отново. Нямах определен план още, но това не ме притесняваше. Плановете се правят, за да се провалят. И въпреки всичко ми се щеше да имам поне малко повече информация. И поне един човек в глупавата Русия, който да е на моя страна. Макар да имаха общ враг, никоя от големите сили не се съюзяваше с нито една друга. Десетилетията на диверсионна политика си бяха казали думата и никой не вярваше никому. Всички държави се обвиняваха взаимно, а бе твърде вероятно да имат общ, неподозиран враг.
Още един удар, този път по-лек, защото иначе щях да загубя контрол над гнева си. Всяка мисъл за политика ме караше да се нервирам, понеже заради глупави, дребни дрязги, когато моментът настъпи, обединение нямаше. Заради няколко поколения задръстени.... но нямаше значение. Аз имах мисия, а всичко отвъд нея можеше да почака докато я изпълня. После можеше и да си уредя сметките с управниците. Или по-точно 'оправници', тъй като така ни 'оправят' от векове... не, стига с тези мисли.
Прибрах меча, взех хавлия и тръгнах към душа. После щях да потренирам малко с пистолет и шурикени, но сега горещината ме убиваше. Надявах се да са махнали огледалото от там, както ги помолих. Ако не можех да сложа хавлията върху него. Мразех отражението си, огромният белег на корема, спомен за гаврата, която извършиха с мен преди време. За това, че след като се събудих в някаква болница, лекарите ми съобщиха, че не мога да имам деца и знанието, че са убили нероденото ми дете... Бях на двадесет и две... Всичко това минаваше през главата ми за част от секундата винаги, когато видех отражението на голото си тяло. Отново заключих болката в ъгъла на съзнанието си. Щеше да ми трябва в битката.
Бяха го махнали. Набързо навяках някакви нормални дрехи и реших да се поразходя. Навън беше студено, но тренировките винаги ме изпотяваха. Не сложих палто, само дънково яке. Все пак бях свикнала на всякакви атмосферни условия. Една от важните части на тренировката за нинджа. Което буквално означава шпионин. Сега щях малко да пошпионирам и да се запозная с града. Взех един полуавтоматичен пистолет, девет шурикена (според преданието това число беше на късмет) с по четири лъча и един нормален джобен нож, купен от Америка преди време. Помагаше ми да се правя на не особено опасна наркоманка. А сега, според източниците ми, нарко-босовете също бяха замесени. А не е било толкова отдавна времето, когато не е имало синтетични наркотици... Тъжно, наистина. Замислих се дали да взема МР3-ката. Не ми пречеше особено на свръх-развития слух... А и помагаше на концентрацията ми. В крайна сметка я взех. В интерес на истината може би бях най-странната нинджа някога - слушах предимно метъл, нео-пънк и рок, музика на една толкова отдалечена във всяко едно отношение култура.
........ Looking back at me, I see, that I never really got it right..... - започна гласът от слушалките. Чудех се какво ще остане от тази прекрасна музика, ако, както се предвиждаше, свършат ресурсите на планетата. Гол текст тук-таме, принтиран или, по-невероятно, преписан в нечия тетрадка. Гол текст, без красивите извивки на електрическата китара. Точно както 'Илиада', която се учеше в училище, ала никога нямаше да докара същото внушение, както когато Омир я е пял на своите съграждани... Една от целите на борбата ми - да запазя рока за по-късните поколения. Усмихнах се при тази мисъл, заключвайки вратата.
), не се бил занимавал с военни дела от почти седем години...
