Повест за истинския човек

[Potter]

През един горещ летен ден на 1943 година по фронтовия път, утъпкан от обозите на настъпващите дивизии на Червената армия, направо през напуснатото, обрасло с гигантски червеникави бурени поле, като се клатушкаше и подскачаше в трапищата и дрънкаше с разсъхналата си дървена каросерия, бързаше към фронта старичък камион. На разбитите .му, потънали в прах бордове едва можеха да се различат бели линии и надпис: «Военна поща». Изпод колелата му се повдигаше огромна сива опашка и се носеше зад него, като бавно се разпръскваше в задушния неподвижен въздух.

В каросерията, натъпкана с чували писма, върху връзките нови вестници, подскачайки и клатейки се заедно с целия товар, седяха двама военни, облечени в летни рубашки, а фуражките им бяха със сини околошки. По-младият от тях, ако се съди по новичкйте му, неизцапани пагони — старши сержант от авиацията, бе тънък, строен, рус. Лицето му бе толкова момински нежно, че сякаш кръвта избиваше изпод бялата кожа. На вид имаше към деветнадесет години. Макар че с всички сили се мъчеше да изглежда стар войник, плюеше през зъби, караше се с пресипнал глас, правеше дебели като пръст цигари и се преструваше на равнодушен към всичко, ясно бе, че отиваше за пръв път на фронта и много се вълнуваше. Всичко наоколо — и разбитото оръдие, което бе заболо дулото си в земята досами пътя, и обраслият до кулата в бурени съветски танк, и парчетата от немски танк, разпръснати сигурно от точното попадение на въздушна бомба, и снарядните ями, вече покрити с трева, и купчините противотанкови мини, извадени от пионерите и наредени от тях по двете страни на новия път, и мяркащите се в далечината сред тревите брезови кръстове на немско военно гробище — следи на преминали тук сражения, следи, които очите на фронтовака просто не забелязваха, — всичко учудваше, поразяваше младежа, струваше му се значително, важно и много интересно.

У неговия спътник, старши лейтенант, обратно, можеше безпогрешно да се открие опитният фронтовак. На пръв поглед можеше да му се дадат не повече от 23–24 години. Но ако се погледнеше загорялото му, изпръхнало от вятъра лице с тънките нишки на бръчките покрай .очите, по челото, около устата, черните му замислени, изморени очи, би могло да се прибавят още десетина. Погледът му равнодушно се плъзгаше наоколо. Не го учудваха нито ръждясалите остатъци от разбитата, разкривена от взривове военна техника, която се виждаше ту тук, ту там, нито мъртвите улици на изгореното село, през които изтрополя камионът, нито дори парчетата от съветски самолет — мъничка’купчина сив разкривен алуминий с търкалящо се по-настрана кълбо от мотори късче ,от опашка с червена звезда и номер, чийто вид накара младежа да почервенее и да потръпне.

Направил си удобно кресло от пакетите с вестници, офицерът дремеше, като подпираше брадата си на странен тежък бастун от черно дърво, украсен с инкрустирани златни монограми, сегиз-тогиз той сякаш се пробуждаше от дрямката, щастливо се оглеждаше наоколо и жадно вдишваше с пълни гърди горещия ароматен въздух. Затова пък, когато някъде встрани от пътя, над морето от червеникав нахален бурен, забеляза в далечината две мънички, едва видими чертички, които при внимателно вглеждане се оказаха Два самолета и които припряно, сякаш гонейки се един друг, плаваха във въздуха, той изведнъж се оживи, очите му пламнаха, ноздрите на тънкия му, малко гърбав нос се раздвижиха и без да откъсва поглед от тези две едва видими чертички, заудря с юмрук по покрива на кабината: — Самолети! Завивай!

Той стана, погледна с опитното си око местността и посочи на шофьора с ръка разкаляната долинка на едно ручей че, посивяла от грапавите листа на мащерката и осеяна със златните карамфилчета на лютиката.

Младежът пренебрежително се усмихна. Самолетите безобидно се премятаха някъде далеч: сякаш не им беше до самотното камионче, което бе вдигнало грамадна опашка от прах над тъжните пусти поля. Но преди да успее да протестира, шофьорът вече завиваше от пътя и колата, като задрънча с каросерията си, се понесе бързо към долинката. Старши лейтенантът веднага слезе от камиона и седна на тревата, като зорко заоглежда пътя.

— Но защо вие наистина… — заговори младежът, поглеждайки го насмешливо.

В същия миг другият се хвърли на земята и свирепо извика:

— Лягай!

Веднага след това се разнесе силният рев на моторите и две огромни сенки, които разтърсваха въздуха и бучаха някак особено, прелетяха над самите им глави. Това също не се видя на младежа много страшно: обикновени самолети, навярно наши. Той се огледа и изведнъж съзря, че търкалящият се на пътя, обърнат и отдавна разсипан на части камион дими и пламъците бързо го обхващат.

— Виж, със запалителни ни гощават — усмихна се шофьорът, като разглеждаше пробитата от снаряд и вече запалена каросерия. — За коли е тръгнал.

— Ловджии — спокойно рече старши лейтенантът, който бе се разположил удобно на тревата. — Ще трябва да чакаме, сега ще се върнат. Чистят пътищата. Закарай,приятелю, колата по-далеч, чак под оная бреза.

Той каза това толкова равнодушно и така уверено, сякаш немските летци току-що бяха му съобщили плановете си. Девойка, военен пощальон, придружаваше автомобила. Бледа, със слаба, недуомяваща усмивка на изпрашените си устни, тя със страх поглеждаше към тихото небе, по което се преобръщаха, кълбяха и бързо плаваха светли летни облаци. Тъкмо затова старши сержантът, макар и сам да беше твърде смутен, подхвърли небрежно:

— А по-добре е да тръгваме, защо ще губим време? Комуто е писано да бъде обесен, няма да се удави.

Старши лейтенантът, който дъвчеше спокойно една тревичка, погледна младежа, с едва доловима топла усмивка в черните сърдити очи.

— Ето какво, приятелю, забрави тая глупава пословица, докато не е късно. И друго, другарю старши сержант: на фронта е прието да се слушат по-старшите. Заповядват ти: «Лягай» — значи трябва да легнеш.

Той намери в тревата сочно стъбло киселец, одра с нокът от него мъхнатата кожица и го задъвка с апетитно хрускане. Пак се чу бученето на моторите и ниско над пътя, клатейки се от крило на крило, преминаха предишните самолети — и минаха толкова близо, че ясно се виждаше жълтокафявата боя на крилата им и чернобелите кръстове, и дори асо пика, нарисувано върху тялото на по-близкия от тях. Старши лейтенантът лениво откъсна още няколко стръкчета киселец, погледна часовника и изкомандува на шофьора:

— Да вървим. Сега може. И карай, приятелю, по-скоро, за да се махнем по-далеч от това място.

Шофьорът натисна сирената, от долчинката притича девойката пощальон. Тя донесе няколко розови ягоди, увиснали на тънички стъбълца, и ги подаде на старши лейтенанта.

— Вече зреят… Не забелязахме как дойде и лятото — рече той, помириса ягодите и ги мушна като цвете в петлицата на джобчето на рубашката си.

— Откъде знаете, че сега няма да се върнат и може да се пътува? — попита младежът старши лейтенанта, който пак мълчеше, поклащайки се в такт с подскачащия по трапищата камион.

— Това е проста работа. Това са «месери» «Ме109». Те имат запас от гориво за 45 минути, сега го изразходваха и отидоха за ново.

Той поясни това равнодушно, сякаш не разбираше как може да не се знаят такива прости неща. Младежът почна по-внимателно да се вглежда във въздуха. Искаше му се пръв да забележи летящите «месери». Но въздухът бе толкова чист и така силно наситен с аромата на буйно разцъфтялата трева, праха и миризмата на стоплената земя, така енергично свиреха в тревата щурците, така гласовито звънеше чучулигата, литнала някъде над тая тъжна, обрасла с бурен земя, че той забрави и немските самолети, и опасността и затананика с чист приятен гласец любимата през ония дни на фронта песенчица за боеца, тъгуващ в землянката си за далечната си мила.

— А «Калината» знаеш ли? — изведнъж го прекъсна спътникът му.

Младежът кимна с глава и послушно запя старата песен. Измореното, изпрашено лице на старши лейтенанта стана тъжно.

— Не пееш, както трябва, старче. Това. не ти е частушка1 това е истинска песен. Тя трябва да се пее със сърце — и той подхвана бавничко, с лек, тихичък, но верен гласец.

Автомобилът изведнъж намали ход, от кабината изскочи девойката пощальон. Тя сръчно, в движение, се хвана за задната дъска, повдигна се на ръце и се прехвърли в каросерията, където я подхванаха силни приятелски ръце.

— Ида при вас: чувам, че пеете…

Тримата запяха под тракането на камиона и усърдното цвъртене на щурците.

Младежът се отпусна. Извади от раницата си голяма устна хармоника и като ту духаше в нея, ту запяваше и ръкомахаше, поведе песента. По глухИя, изоставен вече фронтови път сякаш преправен с удари от камшик сред буйните, прашни, запълнили всичко бУРени, силно и тъжно звучеше

——

1 Духовита народна песничка; припев. Б. пр.

песента, така стара и така нова, като тия посърнали в летния зной поля, като усърдното скърцане на щурците в топлата ароматна трева, като звъна на чучулигата в ясното небе и като самото това високо и бездънно небе.

Те така се бяха увлекли в пеенето, че едва не полетяха от връзките вестници, когато камионът забави ход. Той спря сред пътя. Наблизо, обърнат настрана в канавката и заорал с прашните си колела, се търкаляше разбит тритонен камион. Младежът побледня/А спътникът му прескочи бързо през борда и хукна към обърнатия камион. Той имаше странна, танцуваща, кривокрака походка. След минута шофьорът измъкна от смачканата кабина окървавеното тяло на един капитан от интендантската служба. Лицето му, цялото изранено и издраскано, сигурно от удар в стъклото, бе посивяло като околния прах. Старши лейтенантът повдигна клепача на затвореното му око.

— Тоя е готов — каза той, като сне фуражката си. — Има ли там друг?

— Да, водачът на колата — отговори шофьорът.

— Е, защо стоите? Помогнете! — викна старши лейтенантът на объркания, смутен момък. — Не сте ли виждали кръв? Свиквайте, ! ще ви се наложи да гледате… Това са ловците, тяхна работа е.

Водачът на колата се оказа жив. Той тихо пъшкаше, без да отваря очи. По него не се виждаше рана, но сигурно, когато разбитата от снаряда кола в пълен ход се бе обърнала в канавката, бе ударил гърдите си о кормилото, а парчетата от кабината го бяха притиснали до кормилото. Старши лейтенантът заповяда да го качат в камиона. Той постла под ранения новата си, още необличана контешка шинела, която носеше грижливо увита в парче платно. Седна на дъното на камиона и сложи главата на ранения върху коленете си.

— Карай с всички сили! — заповяда той на шофьора.

Като придържаше предпазливо главата на ранения, той се усмихна на нещо свое, далечно.

Свечеряваше се вече, когато камионът се втурна в улицата на малкото селце, където опитното око веднага можеше да открие командния пункт на малка авиационна част. Няколко телефонни жици се точеха по изпрашените вейки на дивите череши, по хилавите ябълки, които стърчаха в градините, обвиваха сивите чатали на кладенчевите геранила, прътите на стоборите. Край къщите, под сламените навеси, където обикновено стоят селски каруци и лежат плугове й брани, се виждаха смачкани «емки» и «вилиси». Ту тук, ту там зад мътните стъкла на малките прозорчета се мяркаха военни с фуражки със сини околошки, тракаха пишещи машини, а в една къщурка, където се събираше цялата паяжина на телефонните жици, се чуваше отмереното тракане на телеграфен апарат.

Това селце, което лежеше, настрана от големи и малки пътища, бе се запазило в тъжната буренясала пустиня като охранявана зона, която трябваше да показва колко хубаво и охолно се живееше по тия краища преди нахлуването на германците. Дори малкото, обрасло с пожълтяла блатна леща изкуствено езерце бе пълно с вода. То блестеше с прохладното си петно в сянката на старите плачещи върби, а двойка белоснежни и червеноклюни гъски, които си проправяха път между заплетената блатна леща, плуваха, като оправяха перата си и се обливаха с вода.

Предадоха ранения в къщата, над която се вееше знаме с червен кръст. После камионът мина през селцето и се спря пред спретнатата сграда на селското училище. Тук по изобилието на жици, които се вмъкваха в едно разбито прозорче, и по войника, застанал в сянката с автомат на гърдите, се познаваше, че е щабът.

— При командира на полка — каза старши лейтенантът на дежурния, който решаваше при отворения прозорец кръстословица в списание «Червеноармеец».

Младежът, който го следваше, забеляза как пред входа на щаба спътникът му с механично движение обтегна на себе си рубашката, оправи я с палците си под ремъка, закопча копчетата на яката и веднага направи същото. Сега той се стараеше във всичко да прилича на своя мълчалив спътник, който много му хареса.

— Полковникът е зает — отговори дежурният.

— Доложете, че съм дошъл с бързо писмо от отдел «Кадри при щаба на ВАЬ»

— Почакайте: при него е на доклад екипажът на въздушното разузнаване. Помоли да не му пречим. Ето, поседнете в градинката пред къщата.

Дежурният пак потъна в кръстословицата, а пристигналите влязоха в градинката и седнаха на стара скамейка край грижливо оградена с тухли, но сега напусната и обрасла с трева леха, където преди войната в такива също тихи вечери навярно е седяла и почивала след работа старата учителка. През отворените прозорци ясно долитаха два гласа. Единият, пресипнал, възбудено докладваше:

— Ето по тоя и тоя път към Болшое Горохово и параклисчето Крестовоздвиженски има усилено движение на гъсти колони камиони и за забелязване е, че все по една посока — към фронта. Ето тук, до самия параклис, в долинката

——

1 Въздушна армия. Б. пр.

има камиони или танкове. Предполагам, че е съсредоточена голяма войскова част.

— Защо предполагаш така? — прекъсна го тенорчето.

— Има силен преграден огън. Едва се измъкнахме. Вчера тук нямаше нищо, димяха някакви кухни. Аз минах над самите покриви и стрелях по тях, за да ги сплаша. А днес — къде ще се приближиш! Такъв огън… Явно е, че се отправят към фронта.

— А в квадрат «зет»?

— Тук също има движение, но по-бавно. Ето тук, до горичката, има голяма танкова колона в движение. Стотина коли. Проточила се е с ешелоните си на около пет километра, така си върви денем, без да се замаскира. Може да е лъжливо движение… Ето тук, тук и после там засякохме артилерия, до най-предните позиции. Има и складове с гориво, замаскирани с дърва. Вчера ги нямаше. Големи складове.

— Това ли е всичко?

— Тъй вярно, другарю полковник. Ще заповядате ли да напиша донесение?

— Какво донесение! Веднага в армията. Рапорт! Знаете ли какво значи това? Ей, дежурен! «Вилиса» ми Откарайте капитана в щаба на ВА.

Кабинетът на полковника се намираше в широка класна стая. В тая стая с гредореди имаше всичко на всичко една маса, на която стояха кожените калъфи на телефоните, голям авиационен планшет с карта и червен молив. Полковникът, дребничък, бърз, стегнат човек, се разхождаше припряно из стаята покрай стените, сложил ръце на гърба си. Зает с мислите си, той два пъти премина покрай застаналите мирно летци, после изведнъж се спря пред тях, като въпросително издигна сухото си, твърдо лице.

— Старши лейтенант Алексей Мересиев — се представи мургавият офицер, като се изпъна и тракна с токовете си. Изпратен на ваше разпореждане.

— Старши сержант Александър Петров — отрапортува младежът, като се стараеше още повече да се изпъне и още по-звучно тракна о пода с токовете на брезентовите си войнишки ботуши.

— Командир на полка полковник Иванов — избъбра домакинът. — Пакетът?

Мересиев с бърз жест измъкна от планшета пакет и го подаде на полковника. Той прегледа съпроводителните книжа и бързо огледа пристигналите.

— Добре, навреме. Само че защо малко са изпратили?

После изведнъж си спомни нещо, на лицето му се мярна учудване.

— Позволете, вие сте Мересиев, нали? За вас ми се обади началникщабът на ВА. Той ме предупреди, че вие…

— Това няма значение, другарю полковник — не твърде учтиво го .пресече Алексей. — Разрешавате ли да поема службата?

Полковникът с любопитство погледна старши лейтенанта и с одобрителна усмивка кимна с глава.

— Правилно. Дежурен, отведете ги при началник щаба, разпоредете се от мое име да ги нахранят и да им намерят легла. Кажете да оформят заповедта им за ескадрилата на гвардейския капитан Чеслов. Изпълнявайте.

Командирът се видя на Петров твърде суетлив. На Мересиев той се хареса. Алексей обичаше тъкмо такива бързи хора, схватливи, бързо да мислят и твърдо да решават, докладът на въздушния разузнавач, който те случайно чуха, като чакаха в градината, не излизаше от ума му. По много признаци, разбираеми за военния човек: по това, как бяха задръстени пътищата, по които пътуваха от армията, прехвърляйки се от една случайна кола на друга, като ги спираха с ръка; по това, как нощем часовите по пътищата строго изискваха да се спазва маскировката, заплашвайки да стрелят в гумите на нарушителите; по това, че в брезовите гъсталаци край фронтовите пътища бе така шумно и тясно от наблъсканите там танкове, камиони и артилерия; по това дори, че над пустия полски път днес ги бяха атакували германски «ловци», Мересиев разбираше, че затишието на фронта бе свършило, че някъде — именно в тия краища — немците са замислили новия си удар, че тоя удар ще дойде скоро и че командуването на Червената армия знае за него и е подготвило вече достоен отговор.

Неспокойният старши лейтенант не даде на Петров да дочака в столовата третата порция. Те скочиха на минаващата цистерна и заминаха за летището, разположено на полянката зад селото. Новопристигналите се запознаха тук с командира на ескадрилата гвардейския капитан Чеслов, намръщен, мълчалив, но сигурно извънредно добродушен човек. Той ги поведе без дълги разговори към тревясалите подкови на землените закрития, където стояха новички, блестящо лакирани небесни «Ла5» с номера 11 и 12 на вертикалните кормила. На тях именно щяха да летят новопристигналите. В ароматната брезова горичка, където дори ревът на моторите не можеше да заглуши пронизителните птичи хорове, току-що пристигналите прекараха до вечерта покрай апаратите си, като бъбреха с новите си механици и влизаха в живота на полка.

Те толкова се увлякоха, че пристигнаха с последния камион в селцето вече на мръкване и пропуснаха вечерята. Това много не ги огорчи. Във вещевите торби имаше остатъци от сухата храна, дадена им за път. По-сложно се оказа нощуването. Мъничкият оазис сред мъртвата буренясала пустиня беше гъсто пренаселен от екипажите на щабмия персонал на двата авиационни полка, които се намираха тук. след дълго скитане из препълнените къщи, след сърдити препирни с обитателите, които не искаха да пуснат нови квартиранти, след философските разсъждения на коменданта — жалко било, че жилищата не са гумени и не могат да се разтягат — той ги бутна накрая в първата попаднала му «къща».

— Спете тук, а утре ще видим.

В мъничката къщурка вече живееха девет души. Летците лягаха да спят рано. Газеничето, направено от сплесната снарядна гилза, което в първите години на войната се наричаше «катюша», а след боевете при Сталинград бе прекръстено «сталинградка», мътно осветяваше неясните силуети на спящите. Те бяха заели леглата, пейките, лежаха, един до друг на пода върху купчини сено, покрито с платнища. Освен деветте квартиранти в къщурката живееха и хазаите — бабичка с дъщеря си, вече мома, които поради «стесняването» спяха върху грамадната руска печка.

За миг новодошлите се спряха на прага, без да знаят как да преминат през всичките тия спящи тела. От печката им подвикваше сърдит старчески глас:

— Няма къде, няма къде! Гледай, препълни се. На тавана ли?

Петров неловко се спря на прага, готов да се върне обратно на улицата, но Мересиев вече предпазливо крачеше през стаята към масата, като се пазеше да не настъпи някого от спящите.

— Ние искаме само някъде да хапнем, майко, цял ден не сме яли. Ще може ли една чинийка и две чашки? А за нощуване ще излезем вън, няма да ви притесняваме. Сега е лято.

Но на печката, иззад гърба на сърдитата баба, вече се мяркаха нечии мънички боси крака. Тъничка, лека фигура мълчаливо се спусна от печката, прескочи ловко спящите, скри се в пруста и скоро се върна, като носеше чинийки и разноцветни чашки, захлупени върху тънките й пръстчета. Отначало на Петров му се стори, че това е момиченце. Когато обаче тя се приближи до масата и жълтата мъждива светлина на лампата отдели от дрезгавата мъгла лицето й, той видя, че е девойка, и то хубавичка девойка, в разцвета на възрастта си. Само че много я бе загрозила кафявата й блуза, полата от груб плат и изпокъсания шал, който обвиваше на кръст гърдите й и бе завързан по старешки на гърба.

— Марина, Марина, ела тук, мръснице! — засъска бабичката върху печката.

Но девойката дори не погледна нататък. Тя сръчно постла върху масата чист вестник, нареди върху него съдовете, постави вилиците, като хвърляше коси потледи към Петров. — Яжте, наздраве. Искате ли още нещо да ви нарежа. или да ви стопля? Аз ей сегичка. Само че комендантът не позволява да се пали огън на двора.

— Маринка, ела тук! — викаше бабичката.

— Не й обръщайте внимание: тя си е такава, малко не е на себе си. Немците я наплашиха. Щом види нощем военни, все гледа да ме скрие.. Не й се сърдете: тя само нощем е такава, а денем е добра.

В торбата на Мересиев се намериха колбаси, консерви, дори две сухи херинги с избила по хлътналите им страни сол и корав като камък войнишки хляб. Петров се оказа по-малко пестелив: той имаше месо и сухари. Мъничките ръчички на Маринка нарязаха сръчно всичко това и го наредиха апетитно върху чинийките. Все по-често и по-често се плъзгаше скритият под дългите ресници поглед на бързите й очи по лицето на Петров, а и Петров също тайничко почна да поглежда към нея. А когато погледите им се срещаха, и двамата се изчервяваха, мръщеха се, отвръщаха се един от друг, и двамата водеха разговор само чрез Мересиев, без да се обръщат един към друг. На Алексей му беше смешно да ги гледа, смешно и мъничко тъжно: двамата бяха толкова млади — като се сравняваше с тях, той се смяташе за стар, изморен, много преживял.

— Виж какво, Маринушка, а краставички случайно нямате ли? — попита той.

— Случайно има — леко усмихната, отговори девойката.

— А едно-две варени картофчета няма ли да се намерят?

— Поискайте — ще се намерят.

Тя пак излезе от стаята, като ловко прескачаше спящите, безшумна, лека като пеперудка.

— Другарю старши лейтенант, как можете да се отнасяте с нея така? Непозната девойка, а вие се обръщате към нея на «ти», краставички искате и…

Мересиев се разсмя високо.

— Ти къде се намираш, старче? Това фронт ли е, или какво?… Бабичко, стига си се карала, слизай, ще ядем, хайде!

Бабичката запъшка и като все още сърдито мърмореше нещо под носа си, слезе от печката и веднага се настани до колбасите, които, както тя обясни, много обичала преди войната.

Четиримата седнаха около масата и под разногласното хъркане и сънното бълнуване на останалите квартиранти се навечеряха с апетит. Алексей бъбреше, без да млъква, шегуваше се с бабичката, разсмиваше Маринка. Попаднал най-сетне в родната атмосфера на бивачния живот, той му се наслаждаваше изцяло, чувствувайки се като завърнал се в родния дом след дълго скитане по чужди краища.

Към края на вечерята приятелите узнаха, че селцето се е запазило, защото тук се намирал някога германски щаб. Когато Червената армия започнала да настъпва, той офейкал толкова бързо, че не успял да унищожи селцето. Бабата се побъркала, след като германците изнасилили пред очите й голямата й дъщеря, която после се удавила в езерото. Самата Маринка, докато германците били по тези краища, прекарала осем месеца, без да вижда слънце, в задния двор, в празната плевня, чийто вход бил затрупан със слама и вехтории. Нощем майка й носела храна и вода и й ги подавала през мъничкото прозорче. Колкото повече Алексей разговаряше с девойката, толкова по-често тя поглеждаше към Петров и в закачливите й и плахи погледи имаше мъчно скривано възхищение.

Вечерята беше изядена незабелязано. Маринка грижливо събра остатъците, загъна ги и ги мушна в торбата на Мересиев: на войника значи все ще му потрябват. После тя си пошепна нещо с бабичката и решително каза:

— Вижте какво: щом комендантът ви е настанил тук, тук и ще живеете. Качете се на печката, а ние с мама ще преспим в килерчето. Починете си от пътя. А утре ще ви намерим местенце.

Пак така, стъпвайки леко с боси крака през спящите, тя донесе от двора наръч прясна житена слама, нахвърли я щедро върху широката печка, подложи някакви дрешки вместо възглавница — и всичко това правеше бързо, сръчно, безшумно, с котешка грациозност.

— Хубава е, старче, девойката! — забеляза Мересиев, като с удоволствие се протегна върху сламата и се опъна така, че ставите му изпукаха.

— Струва ми се, не е нещо особено — с престорено равнодушен тон отвърна Петров.

— И как те гледаше!…

— Ех, че го казахте, гледала. Тя все с вас разговаряше.

След минута вече се чуваше спокойното му, сънно дишане. Мересиев не спеше. Лежеше изтегнат върху прохладната, сладко миришеща слама. Той видя как от пруста влезе Маринка, премина през стаята, като търсеше нещо. От време на време тя крадешком поглеждаше към печката. Поправи лампата на масата, пак погледна към печката и тихичко тръгна през спящите към вратата. Видът на тая тъничка, красива девойка, облечена в дрипи, кой знае защо, изпълни душата на Алексей с тъжен покой. Ето че си намериха и квартира. Първият им боен полет заедно с Петров бе определен за сутринта. Мересиев — водач, Петров — воден. Ще излезе ли нещо? Изглежда чудесен момък! Ето че и Маринка от пръв поглед се влюби в него. Но трябва да се спи, да се спи.

Мересиев се обърна настрана, повърти се в сламата, затвори очи и веднага потъна в дълбок сън.

Събуди се от усещането на нещо страшно. Не можа изведнъж да разбере какво се бе случило, но военната привичка го накара да скочи веднага и да грабне пистолета. Не помнеше нито къде е, нито с кого е. Задушлив, вонящ на чесън дим обвиваше всичко, а когато подухва нето на вятъра прогони димния облак, Алексей видя над главата си странни, яркосветещи огромни звезди. Бе светло като ден и се виждаха разхвърляните като кибритени клечки греди на къщата, отметнатият настрана покрив, озъбил се с гредите си, и нещо безформено, което се бе запалило наблизо. Той чу пъшкане, бучащия на вълни рев на мотори над главата си и познатото, отвратително, проникващо до самите кости свирене на падащи бомби.

— Лягай! — извика той на Петров, който се оглеждаше изумено и стоеше на колене върху печката, щръкнала сред развалините.

Те легнаха върху тухлите, притиснаха се към тях и в същото време голямо парче бомба удари комина на печката, като ги засипа с червен“ прах и мирис на суха глина.

— Не мърдай от мястото си, лежи! — командуваше Мересиев, като потискаше в себе си неудържимия стремеж да скочи и да бяга, да бяга нанякъде, само да се движи — стремеж, който човек винаги изпитва при нощните бомбардировки.

Бомбардировачите не се виждаха. Те се въртяха в тъмнината високо над спуснатите от тях осветителни ракети. Затова пък на белезникавата трептяща светлина се виждаше отлично как се вмъкваха в осветеното място, летяха надолу и нарастваха стремително пред очите като черни капки бомбите и как после червени вихрушки пламтяха в мрака на лятната нощ. Сякаш земята се разпадаше на части и протяжно гърмеше: „Р-р-р-риих! Р-р-р-р-риих1“

Летците се бяха проснали върху печката, която се люлееше и подскачаше при всеки взрив. Те притискаха към нея цялото си тяло, бузите си, краката си, като инстинктивно се стремяха да се вмъкнат, да се сраснат с тухлите. После бученето на моторите се отдалечи и изведнъж почна да се чува как със съскане догарят падналите долу с парашутчетата си осветителни ракети и как бучи пламъкът на пожара, който се разгаряше върху развалините на отвъдната страна на улицата.

— Ех, ето че ни разхладиха — рече Мересиев с видимо спокойствие, като отърсваше от рубашката и панталоните си сламата й праха от мазилката.

— А ония, които спяха там? — с ужас извика Петров, като се стараеше да успокои нервно треперещата си челюст и да сподави отегчителното хълцаме. — А Маринка?

Те слязоха от печката. Мересиев имаше фенерче. Осветиха затрупания с дъски и греди под на съборената къща. Върху него нямаше никой. Както после се разбра, летците бяха чули звуците на тревогата, бяха успели да избягат на двора и да се скрият в изкопите. Петров и Мересиев обходиха цялата развалина. Маринка и бабата никъде не се виждаха. На виковете им никой не се обади. Къде се бяха дянали? Бяха ли избягали, бяха ли успели да се спасят?

По улиците вече ходеха комендантски патрули и възстановяваха реда. Сапьори гасяха пожарите, разчистваха развалините, изнасяха трупове и изравяха ранени. В тъмнината сновяха дежурни, които извикваха имената на летците. Полкът бързо се преустройваше в новото положение. Летателният състав се събираше на летището, за да може с разсъмването да се намери на самолетите си. Според предварителните сведения загубите в личния състав изобщо не бяха големи. Бе ранен един летец, убити бяха двама техници и няколко часови, които бяха останали на поста си през време на нападението. Предполагаше се, че са загинали много местни жители, но колко, поради тъмнината и суматохата, бе мъчно да се установи.

На разсъмване, като отиваха на летището, Мересиев и Петров неволно се спряха край развалините на къщичката, където бяха нощували. Из хаоса от греди и дъски пионерите изнасяха носилка, на която лежеше нещо, покрито с окървавен чаршаф.

— Кого носите? — попита Петров, цял побледнял от тежко предчувствие.

Мустакатият солиден сапьор, който напомни на Мересиев за Степан Иванович и който носеше предните дръжки на носилката, обясни подробно.

— Някаква бабичка и девойче откопахме от зимника. Камъните ги затрупали. На място. Момиченце ли е, или девойка, не можеш да разбереш: мъничка такава — вижда се, била е хубавичка. Камъкът я ударил в гърдите. Много е хубава, сякаш е малко дете… Тази нощ германската армия премина в последното си голямо настъпление и като атакува укрепленията на съветските войски, започна съдбоносното за нея сражение при Курската дъга.

Слънцето още не бе изгряло, беше най-тъмният час на късата лятна нощ, а на военното летище вече ревяха запалените мотори. Капитан Чеслов бе разтворил картата върху росната трева и показваше на Летците от ескадрилата маршрута и новото местоположение.

— Отваряйте си очите Не губете очната връзка. Летището е на самите предни позиции.

Новото местоположение бе наистина на линията на фронта, отбелязана на картата със син молив върху клина, който се вдаваше в разположението на германските войски. Летяха не назад, а напред. Летците се радваха, макар че германците бяха взели отново инициативата. Червената армия не само не мислеше да отстъпва, а се приготвяше за настъпление.

С първите лъчи на слънцето, когато по полето лежеше още на вълни розова мъгла, втората ескадрила излетя след своя командир и самолетите, без да се губят от погледите си, взеха курс на юг.

В първия си общ полет Мересиев и Петров вървяха на близка двойка. През тия няколко минути, които те прекараха във въздуха, Петров можа да оцени уверения и наистина майсторски похват на полета на водача си, а Мересиев, като направи нарочно на няколко пъти остри и неочаквани завои, откри в другия верен поглед, съобразителност, здрави нерви и което беше за него най-важното, още неуверения, но добър стил на летене.

Новото летище бе в района на тила на един стрелкови полк. Ако немците го откриеха, можеха да го обстрелват с малокалибрена артилерия и дори с големи миномети. Но на тях не им бе до някакво там летище, появило се под носа им. Още по мрак те изсипаха върху укрепленията на съветските войски огъня на цялата си артилерия, струпана тук през пролетта. Червени пулсиращи отблясъци от пожари се издигаха високо към небето в района на укрепленията. Взривовете изведнъж покриха всичко, сякаш в един миг бе израснала гъста гора от черни дървета. И когато слънцето изгря, на земята не стана по-светло. В бучащата, ревяща и люлееща се мъгла трудно можеше да се различи нещо и слънцето висеше на небето като неясна, кално-червена палачинка.

Но не напразно съветските самолети цял месец преди това бяха пълзели високо в небето над немските позиции. Намеренията на немското командуване бяха отдавна разкрити, позициите и центровете на съсредоточаване бяха нанесени на картата, изучени бяха квадрат по квадрат. Немците мислеха, както винаги, да се нахвърлят с всичките си сили и да забият ножа в гърба на спящия предутринния си сън противник. Но противникът само се преструваше на заспал. Той хвана нападателя за ръката, която държеше ножа. и тая ръка запука, стисната в стоманените юнашки пръсти. Още не бе затихнал ураганът на артилерийската подготовка, който бушуваше на фронта по дължината на няколко десетки километра, и немците, заглушени от трясъка на собствените си батареи, ослепени от барутния дим, който бе обвил позициите им, видяха огнените кълба на взривовете в своите окопи. Съветската артилерия биеше точно и не разпръснато както немците, а по целта, по батареите, по струпаните танкове и пехота, които бяха се изтеглили вече към рубежа за атака, по мостовете, по подземните погреби с бойни припаси, по блиндажите и командните пунктове.

Артилерийската подготовка на германците се превърна в мощен огневи дуел, в който участвуваха и ,от двете страни десетки хиляди дула от най-различни калибри. Когато самолетите от ятото на капитан Чеслов кацнаха на летището, земята трепереше под краката на летците, а взривовете гърмяха тъй често, че се сливаха в един общ клокочещ шум, сякаш по някакъв железен мост се влачеше гигантски влак, вървеше, вървеше, бучеше, трещеше, вървеше и не можеше да премине. Бурно кълбящ се дим обвиваше целия хоризонт. Над мъничкото полково летище ту като гъски^ ту като ято жерави или в разгърнат строй все летяха и летяха бомбардировачи и избухването на бомбите им като глухи бучащи тътнежи се отделяше от равномерния грохот на артилерийския бой.

По ескадрили бе обявена готовност 2. Това означаваше, че летците са длъжни да не напускат кабините на самолетите си, за да могат при първата ракета да се издигнат във въздуха. Самолетите бяха изведени в края на брезовата горичка и замаскирани с клончета. От гората се разливаше прохлада, ароматна влага, лъхаща на гъби, и безшумните поради грохота на боя комари смело атакуваха лицата, ръцете, шиите на пилотите.

Мересиев сне шлема си и като се бранеше лениво от комарите, седеше замислен и се наслаждаваше на силния аромат на утринната гора. В съседното закритие беше самолетът на другаря му от двойката. Петров през всичкото време скачаше от седалището и дори се изправяше върху Него за да погледа по посока на боя или да изпрати с очи бомбардировачите.. Искаше му се по-скоро да литне във въздуха, та за пръв път в живота си да се срещне с истински неприятел, да насочи острите паяжини на куршумните следи не в надутия от вятъра платнен мехур, който влачи на връв зад себе си самолетът „Р-5“1, а в истински неприятелски самолет, жив и подвижен, в който като охлюв в черупката си седи може би оня същият, чиято бомба днес уби слабичката красива девойка, явила му се като в хубав сън. Мересиев гледаше как се тревожи и вълнува другарят му и си мислеше: по години бяха почти връстници, оня беше на деветнадесет, а Мересиев — на двадесет и три; Какво значи за мъжа разлика от три-четири години? Но редом с другаря си той се чувствуваше старец, опитен, уравновесен изморен. Ето и сега Петров се върти в кабината, потрива ръце, смее се, вика нещо след плъзгащите се „илове“, а Алексей се е разположил удобно върху коженото седалище ма апарата. Спокоен е. Той няма крака. На него му е по-трудно да лети, отколкото на който и да било друг летец в света Но дори и това не го вълнува. Той разчита на майсторството си

[small_elf]

Това силно ме съмнява. Иначе е добро.

[GuessWH0]

copy/paste

Едно време се учеше, наистина ви съветвам да го прочетете. Книгата е по действителен случай.

[flipmode]

Цитат(GuessWH0 @ Jun 10 2007, 04:51 PM)
copy/paste

Книгата е по действителен случай.

Коя е книгата ?

[GuessWH0]

"Повест за истинския човек", авторът не го помня, пуски журналист.

[blood_dodo]

Някой може ли да ми даде линк към Чернишка, че съм си загубил картата за библиотеката, а ми се дочете много. Напоследък съм в едно такова меланхолично настроение...
Не тъжи че нещо е свършило, радвай се че се е случило казват... И все пак - моля