Bulfleet.com - Official Forums

Сбогом на дома
1глава
В една пролетна сутрин Люк дотича в кухнята при майка си за закуска. Нещото, което първо му идваше на ума да попита майка си беше:
-Мамо, кога ще се върне татко?
-Не знам, не знам… - отговаряше смутено и може би малко тъжно майка му.
Люк знаеше само, че баща му се бие, но защо или срещу какво – нямаше ни най-малка представа. Това той щеше тепърва да разбере.
Той седна на масата с угрижен поглед. Може би си мислеше каква му е толкова странното на този ден – дали ще вали или пък какво може да му се случи.
Майка му сервира закуската, ала щом той я погледнеше в очите, виждаше тъга и някакво чувство на липса го обсебваше. Дали от нещо, което е изгубил или може би ще изгуби… Това сякаш спираше дъха му.
След като си изяде закуската, той веднага скочи от масата и тръгна да се качва по стълбите, които скърцаха на всяка негова крачка поради изгнилото от времето дърво. Щом влезе в стаята си той видя, че майка му е приготвила най-хубавите му дрехи, от което все повече се убеждаваше, че нещо значимо ще се случи. Ала дали беше за добро или за зло – тази мисъл най-много го измъчваше.
Той седна на столчето, което стоеше до ниската кръгла масичка върху, която имаше една счупена лампа и дървен войник, с който си играеше най-много. Те не бяха много богати и това беше една от малкото му играчки. В продължение на десет минути той стоеше замислен, подхвърляйки малкото дървено войниче от едната в другата си ръка. Това мислене беше прекъснато от скърцането на дървеното стълбище. В следващия момент майка му влезе в стаята и му каза:
-Люк, облечи си дрехите, които съм ти приготвила!
Дали трябваше да се радва? Той не знаеше, но изпълни казаното и слезе отново в малката кухня. Майка му не беше там. Той седна на един от столовете и я зачака. След по-малко от минута майка му влезе в кухнята и не каза нищо. Настъпи мълчание. Чуваше се само шумоленето на листата, предизвикано от лекия полъх на вятъра.
Той седеше дълго време, сякаш чакаше да получи отговор за това, което му се беше случило през този ден. Майка му стоеше, а в очите и светеха сълзи. През ума му минаха всякакви мисли, ала за нито една от тях нямаше обяснение.
В продължение на минута се чуваше тихо трополене на коне, което лека полека се усилваше. Конете спряха пред къщата. Люк надзърна през прозореца - ездачите бяха пратеници на краля. Малко по-късно на вратата на малката къща се почука. А доколкото той дочу от разговора им, ставаше дума за него.
Майка му се обърна и се приближи към него. Изражението и беше много тъжно, а очите и пълни със сълзи готови да потекат по лицето и. Тя му каза:
-Сине, ти трябва да заминеш, за да бъдеш обучен на бойни умения.
-Не…аз не искам!!!
Кралските пратеници влязоха в къщата и хванаха Люк за двете ръце. Той се съпротивляваше, но какъв шанс имаше 7-годишно момче срещу двама мъже.
Те го качиха на единият кон, а той изкрещя към майка си, която стоеше на вратата на къщата като обезумяла:
-Сбогом! – ридаейки и знаейки, че може би никога повече няма да я види…

Чакаме продължение.....има елементи на "300", и на едно друго филмче, чието име не помня Давай смело

Извинете за правописните грешки...не го бях редактирала.
Приемам критики, защото ми е първи опит.
Пък и съм едва 5кл и не мога да се сравнявам с повечето от вас

elina2 написа:Цитат(elina2 @ Jun 6 2007, 10:27 PM)
Извинете за правописните грешки...не го бях редактирала.
Приемам критики, защото ми е първи опит.
Пък и съм едва 5кл и не мога да се сравнявам с повечето от вас

Мога само да те похваля. На мен ми харесва, макар и да си има неща за изчистване (всъщност подобни неща са напълно нормални), но все пак е доста обещаващо. Чакам продължение.

П.С. Така почувствах едно вдъхновение да попиша малко,което е хубаво, защото иначе ще си довърша творенията догодина.

Приемам критики, защото ми е първи опит.


Че ти по-нататъка ако не приемаш... Твой проблем
Като видя още една две части и ще ти кажа какво мисля

Пускам ви продължението:
По пътя към истината
2
Люк гледаше към майка си и към дома, в който беше раснал досега. Те се отдалечаваха, а той вече усещаше пронизващото чувство на самота. Ала как щеше да го понесе??? В момента той имаше само спомени, от това което му се беше случило до сега, а те щяха да избледняват и потънат в тъмнината. Скоро в далечината нямаше нищо. Люк се беше оставил на съдбата, защото беше изоставен от всички. Усещаше само припкането на коня…
В този дълъг и изморителен път, Люк се беше унесъл в размисли.
Конят спря, което го смути и го накара да се попита къде е. Повдигна глава, огледа се, а един от пратениците му рече:
-Ей, юначаго! Остава още малко. Знам, че доста време ще ти е мъчно за дома, но и аз изтърпях това.
Люк не посмя да каже нищо защото го беше страх от всички. Непознатият го свали от коня и го подкани да влезе в една палатка. Люк тръгна към нея и се поогледа. Разбра, че това е някакъв лагер. Влезе в палатката, която не беше, кой знае колко голяма. Беше запален огън, а над него висеше котле с някаква смес. Човекът му показа с жест едно дървено столче, на което да седне. Люк седна, а пред него имаше купа със сместа от котлето и малка филийка ръжен хляб.
Той стоеше и не правеше нищо освен да гледа в една и съща точка. След дълго мълчание, той се престраши и хапна наготвеното от непознатия, което не беше толкова вкусно, в сравнение с храната позната му до сега.
След като се нахрани, му се прииска да си почине и легна върху малко плетено килимче в центъра на палатката. В нея нямаше никого и той беше спокоен.
Може бе беше спал час или два, когото познатият му глас вече го събуди:
-Събуди се!Трябва да тръгваме!
Люк седна и разтърка очите си. Скочи на крака и излезе от палатката. Пратеникът му помогна да се качи отново на коня и след минути тръгнаха. На тръгване той забеляза, че не тръгват само те, а и част от другите хора живеещи в множеството палатки. Те също бяха облечени по същия начин, като двамата конници, които го бяха взели от майка му. По това той разбра, че всички отиват на едно и също място.
Групата от конници се движеше бавно, а слънцето печеше силно, от което положението им съвсем се утежняваше. След кратко вървене по поляната те тръгнаха да изкачват малък склон.
Люк се престраши да поговори с човека, който го беше довел до тук и от този кратък разговор разбра, че се казва Джак.Също той добави, че зад този хълм е мястото, където ще стигнат, и че там ще бъде обучаван .
Малката групичка от коне изкачи баира и зад него се показа едно не много голяма градче. А след минути те се озоваха в него.
Люк не беше виждал подобно нещо до сега. Хората се разминаваха по пустите улички. Някои спираха и заглеждаха групата.
Малки къщички се редуваха една след друга. Люк постоянно попадаше на любопитните погледи на минувачите. След кратко лутане из градчето пред тях се извиси величествена сграда с голям площад и метални уреди. Отпред имаще ниска врата, която се отвори и те влязоха. А Джак прошушна Люк:
- Това е нещото, заради,което живота ти се промени.

Хората се разминаваха по пустите улички

Е тва ако ми обясниш как си го представяш...
Инак - хубаво е. Само дето отне малко време... Нищо де, ти продължавай да пишеш, а ние ще четем

Такааа......Посъвзех се от болки и тем подобни простотии които на никой не ги препоръчвам.....Относно новия разказ:

Има замисъл,но ми е някак постно.Няма заглавие-дойде ми наум,че някое старо куче идва да каже "как е?".трябва някакво заглавие...Хлапето защо няма мисли-дотук го видях като едно тамагочи...яде,гледа и нани...Малко действие,малко мислене.....дтоук разбрах,че го взеха от мама,заведоха го да се нахрани и после го отведоха,в палат.интересно като действие но трябва още развитие,а съм сигурен,че можеш.
Прочети:
http://www.bulfleet.org/forum/index.php?showtopic=19403

http://www.bulfleet.org/forum/index.php?showtopic=17766 -това е за да се допиташ до някои за съвет

Let the pen be with you...