Публикувано: вт апр 03, 2007 11:00 am
Дано ви хареса.(разделено е така защото проклетията не ще да се оформи иначе)
Студен февруарски ден,късен следобед,ситен сняг се сипе над града и силен вятър брули клоните на дърветата между стотиците бетонни сгради.Малко хора вървят из улиците по това време,всеки се крие където може от страшния студ и пронизващия вятър.Малките улички стоят почти празни от движение,тук таме някое такси или кола минат по тясната уличка,или закъснял работник върви с вдигната яка и качулка,сгушил ръце в джобовете към дома.Уличните лампи започват да примигват в отговор на тъмнината,още преди да се е стъмнило ,бели и оранжеви светлини по улиците светят пътя на късен пешеходец.По артериите на града гъсти потоци коли се връщат от централната част,а отсрещното движение почти лишено от живот,само някоя друга лека кола и полу-редовните автобуси.На две три места някоя кола се е блъснала в мантинелата или в друга съседна нея кола,полицията блокирала лентата и иначе натовареното движение се утежнява още повече.Хората от целия град се прибират от работа към покрайнините на града където са като домино наредени блоковете им. Студен февруарски ден,късен следобед,ситен сняг се сипе над града и силен вятър брули клоните на дърветата между стотиците бетонни сгради.Малко хора вървят из улиците по това време,всеки се крие където може от страшния студ и пронизващия вятър.Малките улички стоят почти празни от движение,тук таме някое такси или кола минат по тясната уличка,или закъснял работник върви с вдигната яка и качулка,сгушил ръце в джобовете към дома.Уличните лампи започват да примигват в отговор на тъмнината,още преди да се е стъмнило ,бели и оранжеви светлини по улиците светят пътя на късен пешеходец.По артериите на града гъсти потоци коли се връщат от централната част,а отсрещното движение почти лишено от живот,само някоя друга лека кола и полу-редовните автобуси.На две три места някоя кола се е блъснала в мантинелата или в друга съседна нея кола,полицията блокирала лентата и иначе натовареното движение се утежнява още повече.Хората от целия град се прибират от работа към покрайнините на града където са като домино наредени блоковете им.
Петър,един от многото обикновенни работници из центъра на града си тръгна от офиса в които работеше и се запъти към спирката на градския транспорт.Там всякакви хора са се събрали,някой чакат един от многото минаващи автобуси да ги закара до дома,други се събират да се разходят някъде из града.Покрай спирката минават много автобуси,някой за квартал Ленин,другите за квартал Гурбачов,всеки за някъде,само автобуса за квартал Звезда закъсняваше.Петър си стоеше облегнат на един железен парапет,сгушил ръце в джобовете си,вдигнал яката колкото може и нахлупил една ушанка да му топли на главата.Той стой там като статуя,само леко потреперваше,облечен с дебела шуба,обаче и тя не го предпазваше от пронизващия студ.Стой и си мисли “Ех начи,един ден ще се окаже мразовит и няма да пуснат автобуси по често,ми по нарядко.Мамицата им на тея от оправата,само тука стойм и мръзнем работещите,а онея кой ги знае къде пак пируват и нареждат,мамицата им..” такива работи из главата му се въртят на Петър,обаче няма какво да направи,стой и чака автобуса,такситата скъпи,а той и сметки трябва да плаща.Така сгушил се,притворил очи загуби представа за времето и докато се усети видя че автобуса му пристига,бързо се пререди пред хората и се качи първи вътре,обаче след него и останала част от народа.Вътре всичко стана опакована като в консерва,празно място неостана.Стъклата се запотиха,въздуха стана влажен и топъл,трудно се дишаше в такова място,пък ако отвореха така шяха да се проветрят че ще посинеят.След десетина минути пътуване и люта борба за всеки кубичен сантиметър въздух на Петър му дойде да гуша “ Уф тука не се трае,гледай ги,някакви 15-16 пикльовци ми седнали на седалките,а разни баби и дядовци дето ги хрантутят и едвам стоят прави,не им правят място.Тука повече немога,слизам ще пукна от жега” Вече започнал да се поти от жегата вътре Петър слезе на една от спирките.Тая спирка рядко се ползваше,в нейния район почти няма блокове,само една бензиностанция.Той живееше на повече от километър,ама нали ще върви,ще се стопли,няма да замръзне.
Още като слезе,така го блъсна вятъра,че още неусетил пронизващия студ,Петър залитна настрани,добре че се хвана за стълба че иначе можеше да се пльосне в една локва до него,пък тогава със сигурност щеше да му замръзне чак мозъка.Като вече уравновеси положението си,той се огледа наоколо,тъмно,само една лампа,тая на спирката,свети.Снега малко се беше усилил и есествено беше станало малко по тъмно,но голяма работа.Той да не е от Луната че да неможе да се оправи.Отсреща му беше пътя към дома,обаче само едно нещо го притесняваше,парка през които трябваше да мине.Той трябваше да мине през два парка,обаче той се притесняваше от тоя първия,дето сега му е на пътя.В него има малко лампи пък и се разправяха истории за странни работи.Не че им вярваше,ама нали,за всеки случай,пък и сигурно имаше някои злонамерени нехранимайковци в тая тъмница,дали наркомани,дали обикновеннни хулигани.То не че имаше значение,дали едните или другите,те и за една рубла са готови да потрошат някои от бой.
Петър се огледа,да не би да минава някоя кола,няма светлини и тръгна през улицата,ама насредата,един дето кара като бесен,така профуча край него че още малко и щеше да го отвее.Тоя шофьор свирна ама голяма работа,той вятъра свири в ушите на Петър повече от тоя нехранимайко с колата.Размина му се и набързо мина на отсрещния тротоар.Понеже самия парк стоеше с около десетина метра по ниско от тая част на тротоара,нататък и пътя,и тротоара с него слизаха,ама тука беше по високото.Можеше да се слезе само по едни стълбички,ама те от онея стълби дето са от плочки направени,един ред плочки,20-30 сантиметра надолу и следващия ред.Ама те глупаците като ги правели,правели ги с краката си.Няма и две години и плочките така се разметиха че еданта сочи почти нагоре,другата пък надолу,всяка където и харесва.Ама това е какво да прави,няма сега по калните склонове да се пързаля до долу.
Преди обаче да слезе,погледна на запад (натам беше дома му,в квартал Звезда) и така си гледаше 1-2 минути.Виждаше се почти километър тъмнина,парка, и нататък вече всякакви блокове,високи,дълги,Г образни и така нататък.Петър започна да усеща че ръцете му щипят,то не от друго,ами този клинч му вземаше здравето.Разтърка ги една в друга,дъхна им уж да се стоплят и започна да слиза по стълбите,една по една,като слепец.С напипване с краката усещаше къде да стъпи,защото в тая тъмнилка няма как,стъпваше с единия,после с другия крак и пак продължаваше към следващото стъпало.Така като слизаше малко по малко,единия му крак сякаш се вдигна заедно със едната от плочките,после и другия.Залитна напреде и щеше да падне,обаче бързо се окопити и като пияница слезе лакатушещ се по тея стълби. “Баси стълбите,какво беше това чудо.Някоя пияница в автобуса да не би да ми е дъхнала че така се клатя.Мане,мане сякаш тея стълби като бурно море се въртяха и надигаха под краката ми” разтресе си главата и преди да тръгне се сети че на тея противни стълби им викаха някак си “ Абе на тея стълби им викаха някак си,ама как беше,уф немога да се сетя,хлъзгало ли беше,пъргало ли,ех избяга ми.А сетих се,Гошо оня съученика ми дето някъде се дяна им беше измисил прякор,хехе прякор на стълби,викаше им пързалката,ама защо.Кой знае къде пиян е бил пак,обаче верно не са наред,сигурно от снега дето вали,навлажнили са се и като съм стъпил са се разместили” Пак си потърка ръцете че му защипаха огледа се и видя че в ляво от него е маршалската горичка.Тя не че беше горичка,ама един старшина бяха утрепали от бой тука,някакви наркомани били виновни.Тая горичка всъщност бяха едни 3-4 метрови гъсти големи храсталаци а между дях около 5 метра празно място,минаваше от там един влак.Ей на там станало,никой не хванаха ама така се прочу тая горичка.Нито нощем,нито денем там ходи някой,освен някой ненормалник де.Хората казват че там като ходели и все се оглеждат,така сякаш някой ги следи.В храсталаците викат било най-страшно,все докато вървиш и листата се търкат около тебе се чува шумолене,то нормално де,ама разправят че като спреш внезапно и две три секунди пак така шумоли,сякаш някой те преследва.А на линията по надолу дето е,там пък сякаш някой по чакъла тъпчел.Викат страшно било ама кой знае каква е цялата работа,някои решил да се пошегува с някои пъзльо и от уста на уста кой знае колко е украсена цялата работа.
Петьо тръгна по алеята,по нея си стояха едни много стари пейки,ама не такива обикновенни,ама стари хубави.Едни красиви извики на железата имат,ама дъските потрошени.Така си вървеше Петьо и си мислеше я за пейките,я за маршалската горичка.Така повървя не много около 50тина петра и алеята свърши,тя се разделяше на едни патечки от плочки направени през една полянка.На тая полянка бяха сложени пак такива пейки,обаче учудващо като нови стояха.То не че се виждаше много в тая тъмнина,ама пак из парка разположени имаше някоя друга здрава лампа и се виждаше.Тъй на тая поляна в средата стоеше един пън,ама голям пеше.Още корените му в земята стояха.Обаче тоя пън в диаметър двама души неможеха да го обвият с опънати ръце.А на него една такава голмя,много дебела гъба от едната страна,бая голяма беше защото Петър от любопитсво като я доближи видя че сигурно тежеше около 15 килограма.Голямо парче беше.А от другата страна видя,след като го заобиколи,пак нещо като тая гъба,ама по плътно,и на много,ама много ситни дупчици,малко по тесни от кутрето му. “Ама че странна работа,пу че огромен пън и тая гъба и тя да не остане по назад,а пък туй какво ще да е ? Прилича малко на восъчните клетчици на пчелите в кошерите,ама неможе да е такова.Уф ама то е отварително на вкус,все едно да ядеш някаква слуз.Отвътре като смола или мед,някакво такова,а отвън твърдо като някои застоял хляб.Пу ама и аз съм един заблуден такъв,къде ми е акъла да лапна такава отврат.” Погледа го още малко пък му направи впечатление че мястото откъснатото парче,което беше долу горе колкото шепата му (естесетвено той не го лапна цялото) се покри баш с едно като смола,от онея боровете.Пипна го и пак лепне като смола,ама тоя път само избърса ръката си в тревата долу и се дръпна. “Я аз да не се вра много много тука че туко виж туй се окаже отровно.А сетих се,я да си му измисля аз име на това нещо тука.Гъбата ще я нарека,ох това трудна работа,как да я нарека,айде ще се казва гъбанарка,не по добре гигантка гъбанарка,да точно това ще е,а оная другата чудесия?Нея как да я нарека? Ще и викам на нея Кошера,на това ми напмня,даже по добре Смолния кошер,да точно това ще е.Е добре вече кръстих две неща,брей застудя.Я да си хващам пътя аз че тука ще замръзна като статуя,на пролет чак ще се събудя.Пък кой знае в тая пуста тъмнилка какво може да ми се случи,че и никой няма да ме намери тука.Я да си вървя пък на сутринта пак ще дойда,утре нали е почиван ден...”
Тръгна си той по пътя,лека полека по пътеката излезе от тая полянка и хвана една друга алея.Вървя,вървя малко по тъмната алея и все се оглежда ту наляво,ту надясно.Все му се чуват пукания,стъпки,шумолене и взе че го хвана шубето,ама как няма,то на това място да се разхождаш не е работа.Мина около двеста метра покрай една като по чудо работеща лампа,пък тя свети в оранжево и примига от време на време,стара работа.Огледа се наоколо докато светеше и забеляза че наоколо дърветата сухи като че ли не са виждали дъжд от един век.Сухи обаче около тях се вие един такъв противен бръшлян,като змия,паразит по стъблата им.
Направи една крачка назад и “ПУК” една пръчица се счупи и късмет – лампата загасна,пак късмен ама добър като за разнообразие и лампата пак светна.Стресна се доста Петър от тая внезапна случка и още повече като видя същия тоя бръшлян виещ се по дърветата да пълзи около краката му.Бавно обаче настоятелно се шмугва около него с противно шумолене.”Какво е т’ва бе!” Уплаши се и хукна по алеята ама няма и 20метра и се спря,пак тъмница,ще падне ще се утрепе. “Майко мила,какви са тия ужаси тука,ходещи растения,ако взема че заспа тука неможеш ме спаси от това чудо.Къде се видяло гаден зеленчук да пълзи,та това е растение ! Вегетарианец ще е,няма да ми яде крехкото месце.Давай да тръгвам че тука стават луди работи.”
Повървя малко и по нататък вече видя улицата и неговия квартал,лампита там поне светят,ех радост неземна.Забърза се обаче туй пусто любопитство не ще да го остави и неще.Чу той,Петър,едно такова шумолене и леко като свистене на вятър,ама грам ветрец няма.Повъртя се малко,па нищо,усети обаче от къде идва звука и отиде там.Като му засвири в ушите,ще кажеш някой ураган,пък пак така – няма грам вятър.
Изведнъж като го цапна един силен порив,направо ще го отвее.То такъв вятър бурен няма като минават разни студени,горещи и ала бала фронтове,а тука тихо,завет а така го блъсна.Пуста му работа.Да не падне Петър оп една,оп две крачки назаде ама застана в такава добра позиция и наклони рамо напреде и се ударжа.Вятъра пак замлъкна и съвсем изчезна.Тъкмо се успокой и ще тръгва вече на бърза крачка към дома че вече ептен го досташа и пак зафуча вятъра,обаче тоя път по силно,бутна го така хубаво че той направи няколко крачки назад и лумбур през глава се изтъркули в между една дървета,така усукани едно в друго че да не повярваш че сами са расли.Три са тея дръвчета,не много дебели ама така разклонени че като мрежа се преплитат короните една в друга,отгоре като покрив от клонки,а надолу стеблата им на две три разделени превити едно през друго.
Поотърси си главата малко Петьо и застана на колене,малко да му се проясни от бясното търкаляне.А да стане и като чу пукане и скърцане,сърцето му се сви.Гледа тея дървета бавно се свличат надолу и оплитат едно в друго като кошницаоколо него.Така противно пукат,сякаш са огромни греди подаващи под тонове товар,всеки момент ще се строшат.Уплашен направо през калта се хвърли и се пълзурна под клоните,запълзя напреде без да се обръща и хукна към улицата,където тук таме минаваше някоя друго кола.Стигна до нея,поогледа се и тъкмо да пресече и пак чу свирукането,като подгонен от див звяр хукна през улицата,без да спира бяга чак до неговия блок,нагоре по стълбите бегом.Запъхтян,иморен и мръсен се подпря на стената в неговата площадка и натисна звънеца на вратата му.Отвътре радостен видя приятелката му Цветелина да отваря,чиста,спретната, а той като хулиган се връща от работа,сякаш ходил да краде та го гонили през девет планини в десета.Ама то преживяването си беше подобно.
Прегърна я,целуна я за добре заварила,хвърли окаляното си яке,обувки и панталони в банята че да не цапат и седна да си почине.Тя горката като го видя такъв запъхтян и мръсен се стресна,чуди се какво ли е правил пък тоя.Седнаха,разказа й той развълнуван,пък тя слушаше странните му истории ама какво да прави,вярва му.
Като си почина малко Петър отиде да й помогне с вечерята,хапнаха,погледаха малко телевизия и уморени от работния ден легнаха да поспът.
На сутринта за негова изненада всичко беше различно,различно бе всичко навън.Сякаш беше минал месец и пролетта е пристигнала.Всичко навън в красиви пролетни цветове – зелени листа,пъстри цветя и растения.Невероятна гледка,но в главата на нашият господин Иванов една мисъл пулсираше заедно със забързаното му сърце – какво стана с всички онези причудливи неща вчера.Не се заинтересува за внезапната промяна във времето,просто трябваше да знае какво става в онзи забравен от хората район.
Вече беше станал и гледаше през прозореца когато му минаха тези мисли.След минути се поогледа и наоколо,първо пооправи леглото,после пообиколи из дома си понеже неможеше да си намери място.Отиде в кухнята за да хапне нещо,но какво да види.За негова изненада Цветелина му бе направила закуска,дори кафе има.Това въобще не бе нормално,но пък ще е добре да се случва по често.Набързо изяде всичко и попрекали с кафето и неуспя да се наслади на хубавото утро и прекрасното начало на деня.Гложди го все това проклето любопитство,бърза да се нахрани и да отиде в онази безлюдна пустиня която бе прекосил вечерта.
Само след няколко минути вече беше излязъл навън и с бърза крачка се запъти към парка.За негова изненада (типично за този изпълнен с изненади ден) мястото сякаш бе претърпяло абсолютна промяна – нямаше отровно зеления брашлян нито каквито и да било елементи напомнящи му нощта.Пълна противоположност – безлюдното,пусто и грозно място бе заменено от прекрасен парк изпълнен с деца и майки играещи в красивата и спокойна природа около тях.Дърветата бяха повече от красиви – невероятно преплитаха зелените цветове на листата си в гигантските си корони.Няма ги вече изъхналите,стари и изгнили дървета,наострили клони като копия стърчащи от черните им стебла.Вместо тях в топъл и мек кафяв цвят са дърветата наоколо и листата им в нежен и пролетен зелен цвят.
В главата на Петър цареше хаос,неможеше да бъде,повтаряше си той, и все пак това пред очите му не е филм а самата реалност.Може да докосне,почувства и помирише, всичко е истина,инстина противоречаща на универсалните закони.
Странно бе че той съжеляваше за вчерашната нощ,не че я е прекарал така,а че неможе да се върне и отново да разгледа чудати неща срещнал на онова място,другото,не това.Сякаш той вижда в грозотата на почернелите мъртви дървета и страховито пълзящия брашлян странна красота, ненамиращ я на това място,на което се намира сега.Едно и също място в пространството,но на милион години едно от друго.
Студен февруарски ден,късен следобед,ситен сняг се сипе над града и силен вятър брули клоните на дърветата между стотиците бетонни сгради.Малко хора вървят из улиците по това време,всеки се крие където може от страшния студ и пронизващия вятър.Малките улички стоят почти празни от движение,тук таме някое такси или кола минат по тясната уличка,или закъснял работник върви с вдигната яка и качулка,сгушил ръце в джобовете към дома.Уличните лампи започват да примигват в отговор на тъмнината,още преди да се е стъмнило ,бели и оранжеви светлини по улиците светят пътя на късен пешеходец.По артериите на града гъсти потоци коли се връщат от централната част,а отсрещното движение почти лишено от живот,само някоя друга лека кола и полу-редовните автобуси.На две три места някоя кола се е блъснала в мантинелата или в друга съседна нея кола,полицията блокирала лентата и иначе натовареното движение се утежнява още повече.Хората от целия град се прибират от работа към покрайнините на града където са като домино наредени блоковете им. Студен февруарски ден,късен следобед,ситен сняг се сипе над града и силен вятър брули клоните на дърветата между стотиците бетонни сгради.Малко хора вървят из улиците по това време,всеки се крие където може от страшния студ и пронизващия вятър.Малките улички стоят почти празни от движение,тук таме някое такси или кола минат по тясната уличка,или закъснял работник върви с вдигната яка и качулка,сгушил ръце в джобовете към дома.Уличните лампи започват да примигват в отговор на тъмнината,още преди да се е стъмнило ,бели и оранжеви светлини по улиците светят пътя на късен пешеходец.По артериите на града гъсти потоци коли се връщат от централната част,а отсрещното движение почти лишено от живот,само някоя друга лека кола и полу-редовните автобуси.На две три места някоя кола се е блъснала в мантинелата или в друга съседна нея кола,полицията блокирала лентата и иначе натовареното движение се утежнява още повече.Хората от целия град се прибират от работа към покрайнините на града където са като домино наредени блоковете им.
Петър,един от многото обикновенни работници из центъра на града си тръгна от офиса в които работеше и се запъти към спирката на градския транспорт.Там всякакви хора са се събрали,някой чакат един от многото минаващи автобуси да ги закара до дома,други се събират да се разходят някъде из града.Покрай спирката минават много автобуси,някой за квартал Ленин,другите за квартал Гурбачов,всеки за някъде,само автобуса за квартал Звезда закъсняваше.Петър си стоеше облегнат на един железен парапет,сгушил ръце в джобовете си,вдигнал яката колкото може и нахлупил една ушанка да му топли на главата.Той стой там като статуя,само леко потреперваше,облечен с дебела шуба,обаче и тя не го предпазваше от пронизващия студ.Стой и си мисли “Ех начи,един ден ще се окаже мразовит и няма да пуснат автобуси по често,ми по нарядко.Мамицата им на тея от оправата,само тука стойм и мръзнем работещите,а онея кой ги знае къде пак пируват и нареждат,мамицата им..” такива работи из главата му се въртят на Петър,обаче няма какво да направи,стой и чака автобуса,такситата скъпи,а той и сметки трябва да плаща.Така сгушил се,притворил очи загуби представа за времето и докато се усети видя че автобуса му пристига,бързо се пререди пред хората и се качи първи вътре,обаче след него и останала част от народа.Вътре всичко стана опакована като в консерва,празно място неостана.Стъклата се запотиха,въздуха стана влажен и топъл,трудно се дишаше в такова място,пък ако отвореха така шяха да се проветрят че ще посинеят.След десетина минути пътуване и люта борба за всеки кубичен сантиметър въздух на Петър му дойде да гуша “ Уф тука не се трае,гледай ги,някакви 15-16 пикльовци ми седнали на седалките,а разни баби и дядовци дето ги хрантутят и едвам стоят прави,не им правят място.Тука повече немога,слизам ще пукна от жега” Вече започнал да се поти от жегата вътре Петър слезе на една от спирките.Тая спирка рядко се ползваше,в нейния район почти няма блокове,само една бензиностанция.Той живееше на повече от километър,ама нали ще върви,ще се стопли,няма да замръзне.
Още като слезе,така го блъсна вятъра,че още неусетил пронизващия студ,Петър залитна настрани,добре че се хвана за стълба че иначе можеше да се пльосне в една локва до него,пък тогава със сигурност щеше да му замръзне чак мозъка.Като вече уравновеси положението си,той се огледа наоколо,тъмно,само една лампа,тая на спирката,свети.Снега малко се беше усилил и есествено беше станало малко по тъмно,но голяма работа.Той да не е от Луната че да неможе да се оправи.Отсреща му беше пътя към дома,обаче само едно нещо го притесняваше,парка през които трябваше да мине.Той трябваше да мине през два парка,обаче той се притесняваше от тоя първия,дето сега му е на пътя.В него има малко лампи пък и се разправяха истории за странни работи.Не че им вярваше,ама нали,за всеки случай,пък и сигурно имаше някои злонамерени нехранимайковци в тая тъмница,дали наркомани,дали обикновеннни хулигани.То не че имаше значение,дали едните или другите,те и за една рубла са готови да потрошат някои от бой.
Петър се огледа,да не би да минава някоя кола,няма светлини и тръгна през улицата,ама насредата,един дето кара като бесен,така профуча край него че още малко и щеше да го отвее.Тоя шофьор свирна ама голяма работа,той вятъра свири в ушите на Петър повече от тоя нехранимайко с колата.Размина му се и набързо мина на отсрещния тротоар.Понеже самия парк стоеше с около десетина метра по ниско от тая част на тротоара,нататък и пътя,и тротоара с него слизаха,ама тука беше по високото.Можеше да се слезе само по едни стълбички,ама те от онея стълби дето са от плочки направени,един ред плочки,20-30 сантиметра надолу и следващия ред.Ама те глупаците като ги правели,правели ги с краката си.Няма и две години и плочките така се разметиха че еданта сочи почти нагоре,другата пък надолу,всяка където и харесва.Ама това е какво да прави,няма сега по калните склонове да се пързаля до долу.
Преди обаче да слезе,погледна на запад (натам беше дома му,в квартал Звезда) и така си гледаше 1-2 минути.Виждаше се почти километър тъмнина,парка, и нататък вече всякакви блокове,високи,дълги,Г образни и така нататък.Петър започна да усеща че ръцете му щипят,то не от друго,ами този клинч му вземаше здравето.Разтърка ги една в друга,дъхна им уж да се стоплят и започна да слиза по стълбите,една по една,като слепец.С напипване с краката усещаше къде да стъпи,защото в тая тъмнилка няма как,стъпваше с единия,после с другия крак и пак продължаваше към следващото стъпало.Така като слизаше малко по малко,единия му крак сякаш се вдигна заедно със едната от плочките,после и другия.Залитна напреде и щеше да падне,обаче бързо се окопити и като пияница слезе лакатушещ се по тея стълби. “Баси стълбите,какво беше това чудо.Някоя пияница в автобуса да не би да ми е дъхнала че така се клатя.Мане,мане сякаш тея стълби като бурно море се въртяха и надигаха под краката ми” разтресе си главата и преди да тръгне се сети че на тея противни стълби им викаха някак си “ Абе на тея стълби им викаха някак си,ама как беше,уф немога да се сетя,хлъзгало ли беше,пъргало ли,ех избяга ми.А сетих се,Гошо оня съученика ми дето някъде се дяна им беше измисил прякор,хехе прякор на стълби,викаше им пързалката,ама защо.Кой знае къде пиян е бил пак,обаче верно не са наред,сигурно от снега дето вали,навлажнили са се и като съм стъпил са се разместили” Пак си потърка ръцете че му защипаха огледа се и видя че в ляво от него е маршалската горичка.Тя не че беше горичка,ама един старшина бяха утрепали от бой тука,някакви наркомани били виновни.Тая горичка всъщност бяха едни 3-4 метрови гъсти големи храсталаци а между дях около 5 метра празно място,минаваше от там един влак.Ей на там станало,никой не хванаха ама така се прочу тая горичка.Нито нощем,нито денем там ходи някой,освен някой ненормалник де.Хората казват че там като ходели и все се оглеждат,така сякаш някой ги следи.В храсталаците викат било най-страшно,все докато вървиш и листата се търкат около тебе се чува шумолене,то нормално де,ама разправят че като спреш внезапно и две три секунди пак така шумоли,сякаш някой те преследва.А на линията по надолу дето е,там пък сякаш някой по чакъла тъпчел.Викат страшно било ама кой знае каква е цялата работа,някои решил да се пошегува с някои пъзльо и от уста на уста кой знае колко е украсена цялата работа.
Петьо тръгна по алеята,по нея си стояха едни много стари пейки,ама не такива обикновенни,ама стари хубави.Едни красиви извики на железата имат,ама дъските потрошени.Така си вървеше Петьо и си мислеше я за пейките,я за маршалската горичка.Така повървя не много около 50тина петра и алеята свърши,тя се разделяше на едни патечки от плочки направени през една полянка.На тая полянка бяха сложени пак такива пейки,обаче учудващо като нови стояха.То не че се виждаше много в тая тъмнина,ама пак из парка разположени имаше някоя друга здрава лампа и се виждаше.Тъй на тая поляна в средата стоеше един пън,ама голям пеше.Още корените му в земята стояха.Обаче тоя пън в диаметър двама души неможеха да го обвият с опънати ръце.А на него една такава голмя,много дебела гъба от едната страна,бая голяма беше защото Петър от любопитсво като я доближи видя че сигурно тежеше около 15 килограма.Голямо парче беше.А от другата страна видя,след като го заобиколи,пак нещо като тая гъба,ама по плътно,и на много,ама много ситни дупчици,малко по тесни от кутрето му. “Ама че странна работа,пу че огромен пън и тая гъба и тя да не остане по назад,а пък туй какво ще да е ? Прилича малко на восъчните клетчици на пчелите в кошерите,ама неможе да е такова.Уф ама то е отварително на вкус,все едно да ядеш някаква слуз.Отвътре като смола или мед,някакво такова,а отвън твърдо като някои застоял хляб.Пу ама и аз съм един заблуден такъв,къде ми е акъла да лапна такава отврат.” Погледа го още малко пък му направи впечатление че мястото откъснатото парче,което беше долу горе колкото шепата му (естесетвено той не го лапна цялото) се покри баш с едно като смола,от онея боровете.Пипна го и пак лепне като смола,ама тоя път само избърса ръката си в тревата долу и се дръпна. “Я аз да не се вра много много тука че туко виж туй се окаже отровно.А сетих се,я да си му измисля аз име на това нещо тука.Гъбата ще я нарека,ох това трудна работа,как да я нарека,айде ще се казва гъбанарка,не по добре гигантка гъбанарка,да точно това ще е,а оная другата чудесия?Нея как да я нарека? Ще и викам на нея Кошера,на това ми напмня,даже по добре Смолния кошер,да точно това ще е.Е добре вече кръстих две неща,брей застудя.Я да си хващам пътя аз че тука ще замръзна като статуя,на пролет чак ще се събудя.Пък кой знае в тая пуста тъмнилка какво може да ми се случи,че и никой няма да ме намери тука.Я да си вървя пък на сутринта пак ще дойда,утре нали е почиван ден...”
Тръгна си той по пътя,лека полека по пътеката излезе от тая полянка и хвана една друга алея.Вървя,вървя малко по тъмната алея и все се оглежда ту наляво,ту надясно.Все му се чуват пукания,стъпки,шумолене и взе че го хвана шубето,ама как няма,то на това място да се разхождаш не е работа.Мина около двеста метра покрай една като по чудо работеща лампа,пък тя свети в оранжево и примига от време на време,стара работа.Огледа се наоколо докато светеше и забеляза че наоколо дърветата сухи като че ли не са виждали дъжд от един век.Сухи обаче около тях се вие един такъв противен бръшлян,като змия,паразит по стъблата им.
Направи една крачка назад и “ПУК” една пръчица се счупи и късмет – лампата загасна,пак късмен ама добър като за разнообразие и лампата пак светна.Стресна се доста Петър от тая внезапна случка и още повече като видя същия тоя бръшлян виещ се по дърветата да пълзи около краката му.Бавно обаче настоятелно се шмугва около него с противно шумолене.”Какво е т’ва бе!” Уплаши се и хукна по алеята ама няма и 20метра и се спря,пак тъмница,ще падне ще се утрепе. “Майко мила,какви са тия ужаси тука,ходещи растения,ако взема че заспа тука неможеш ме спаси от това чудо.Къде се видяло гаден зеленчук да пълзи,та това е растение ! Вегетарианец ще е,няма да ми яде крехкото месце.Давай да тръгвам че тука стават луди работи.”
Повървя малко и по нататък вече видя улицата и неговия квартал,лампита там поне светят,ех радост неземна.Забърза се обаче туй пусто любопитство не ще да го остави и неще.Чу той,Петър,едно такова шумолене и леко като свистене на вятър,ама грам ветрец няма.Повъртя се малко,па нищо,усети обаче от къде идва звука и отиде там.Като му засвири в ушите,ще кажеш някой ураган,пък пак така – няма грам вятър.
Изведнъж като го цапна един силен порив,направо ще го отвее.То такъв вятър бурен няма като минават разни студени,горещи и ала бала фронтове,а тука тихо,завет а така го блъсна.Пуста му работа.Да не падне Петър оп една,оп две крачки назаде ама застана в такава добра позиция и наклони рамо напреде и се ударжа.Вятъра пак замлъкна и съвсем изчезна.Тъкмо се успокой и ще тръгва вече на бърза крачка към дома че вече ептен го досташа и пак зафуча вятъра,обаче тоя път по силно,бутна го така хубаво че той направи няколко крачки назад и лумбур през глава се изтъркули в между една дървета,така усукани едно в друго че да не повярваш че сами са расли.Три са тея дръвчета,не много дебели ама така разклонени че като мрежа се преплитат короните една в друга,отгоре като покрив от клонки,а надолу стеблата им на две три разделени превити едно през друго.
Поотърси си главата малко Петьо и застана на колене,малко да му се проясни от бясното търкаляне.А да стане и като чу пукане и скърцане,сърцето му се сви.Гледа тея дървета бавно се свличат надолу и оплитат едно в друго като кошницаоколо него.Така противно пукат,сякаш са огромни греди подаващи под тонове товар,всеки момент ще се строшат.Уплашен направо през калта се хвърли и се пълзурна под клоните,запълзя напреде без да се обръща и хукна към улицата,където тук таме минаваше някоя друго кола.Стигна до нея,поогледа се и тъкмо да пресече и пак чу свирукането,като подгонен от див звяр хукна през улицата,без да спира бяга чак до неговия блок,нагоре по стълбите бегом.Запъхтян,иморен и мръсен се подпря на стената в неговата площадка и натисна звънеца на вратата му.Отвътре радостен видя приятелката му Цветелина да отваря,чиста,спретната, а той като хулиган се връща от работа,сякаш ходил да краде та го гонили през девет планини в десета.Ама то преживяването си беше подобно.
Прегърна я,целуна я за добре заварила,хвърли окаляното си яке,обувки и панталони в банята че да не цапат и седна да си почине.Тя горката като го видя такъв запъхтян и мръсен се стресна,чуди се какво ли е правил пък тоя.Седнаха,разказа й той развълнуван,пък тя слушаше странните му истории ама какво да прави,вярва му.
Като си почина малко Петър отиде да й помогне с вечерята,хапнаха,погледаха малко телевизия и уморени от работния ден легнаха да поспът.
На сутринта за негова изненада всичко беше различно,различно бе всичко навън.Сякаш беше минал месец и пролетта е пристигнала.Всичко навън в красиви пролетни цветове – зелени листа,пъстри цветя и растения.Невероятна гледка,но в главата на нашият господин Иванов една мисъл пулсираше заедно със забързаното му сърце – какво стана с всички онези причудливи неща вчера.Не се заинтересува за внезапната промяна във времето,просто трябваше да знае какво става в онзи забравен от хората район.
Вече беше станал и гледаше през прозореца когато му минаха тези мисли.След минути се поогледа и наоколо,първо пооправи леглото,после пообиколи из дома си понеже неможеше да си намери място.Отиде в кухнята за да хапне нещо,но какво да види.За негова изненада Цветелина му бе направила закуска,дори кафе има.Това въобще не бе нормално,но пък ще е добре да се случва по често.Набързо изяде всичко и попрекали с кафето и неуспя да се наслади на хубавото утро и прекрасното начало на деня.Гложди го все това проклето любопитство,бърза да се нахрани и да отиде в онази безлюдна пустиня която бе прекосил вечерта.
Само след няколко минути вече беше излязъл навън и с бърза крачка се запъти към парка.За негова изненада (типично за този изпълнен с изненади ден) мястото сякаш бе претърпяло абсолютна промяна – нямаше отровно зеления брашлян нито каквито и да било елементи напомнящи му нощта.Пълна противоположност – безлюдното,пусто и грозно място бе заменено от прекрасен парк изпълнен с деца и майки играещи в красивата и спокойна природа около тях.Дърветата бяха повече от красиви – невероятно преплитаха зелените цветове на листата си в гигантските си корони.Няма ги вече изъхналите,стари и изгнили дървета,наострили клони като копия стърчащи от черните им стебла.Вместо тях в топъл и мек кафяв цвят са дърветата наоколо и листата им в нежен и пролетен зелен цвят.
В главата на Петър цареше хаос,неможеше да бъде,повтаряше си той, и все пак това пред очите му не е филм а самата реалност.Може да докосне,почувства и помирише, всичко е истина,инстина противоречаща на универсалните закони.
Странно бе че той съжеляваше за вчерашната нощ,не че я е прекарал така,а че неможе да се върне и отново да разгледа чудати неща срещнал на онова място,другото,не това.Сякаш той вижда в грозотата на почернелите мъртви дървета и страховито пълзящия брашлян странна красота, ненамиращ я на това място,на което се намира сега.Едно и също място в пространството,но на милион години едно от друго.
