Последната нощ

[blood_dodo]

Вече споменах тази книжка и по-точно - този разказ. Преди малко го препрочетох и ми хрумна да го препиша тук. Книжката наистина е добра, а ако има някой, играл преди Приключение с меч и магия ще се изненада приятно.

Седим край догарящия огън, на всички ни се спи, но никой не иска да си легне пръв. Джуджето нервно подръпва брадата си, елфът унесено се е загледал във въглените и поглажда лъка си, а гигантът се прозява честичко. Правим се, че малкото съндъче, встрани от нас, не ни интересува, но всеки хвърля скришом по някой поглед, колкото да се увери, че то е още на мястото си. Нашата награда и нашето проклятие. Допреди няколко часа бяхме задружна група, която преодоляваше опасностите и се смееше в лицето на смъртта, а сега... сега подозрението и алчността са се настанили между нас...

...Остроухият мръсник, готви ми нещо, знам си. Проклети елфи! Виж го как си натяга тетивата на скапания лък, все едно ще има по кого да стреля в тая гадна нощ. Тъпа работа, както и да го погледнеш, ама брадвата ми е до мен и ще му размажа гнусната елфическа мутра. Само да посмее да се пробва и ще види колко струва ядосано джудже. Елфите са подлеци, това си го знам, само чакат да им обърнеш гръб и веднага ще ти забият нож в него...

...Искрите се пръскат и бавно умират в тихата нощ, някъде звучи щурче, всичко е толкова спокойно и нежно. Поглаждам лъка си, усещам гладкото дърво и онзи аромат на смола, който винаги се носи около него. Моят верен лък, колко много преживяхме заедно. Трябва да внимавам за гиганта, силата му напомня на лятна буря - толкова могъщ и неустоим, че помита всичко по пътя си. Дали ако метна тетивата на врата му и опъна здраво, ще успея да извадя непокорната му душа? За всеки случай имам и кинжал в ръкава, но трябва да го изпреваря, иначе ще рухна като отсечено дърво под острия му меч...

...Спи ми се. Пак се прозях. Защо никой не иска да спи? Знам, страх ги е. Всеки го е страх, че другият ще го обере. Ще грабне плячката и ще избяга. Ще държа под око малкия. Той е най-опасен. Никой не го смята за опасен, но аз знам. Тихата вода е най-дълбока, вярно е това. Дребен е и чевръст, колко му е да грабне съндъчето. Ох, как ми се спи...

[blood_dodo]

...Сритвам няколко въгленчета. Защо се забърках във всичко това? Но имах ли избор? Направиха ми предложение, което не можех да откажа. Точно така казаха, "не можеш да откажеш". Пък и защо да се дърпам? Те ме измъкнаха от мизерията, от бандата на Руфо Сатъра и неговите главорези. От онзи живот ден за ден, от дребните кражби, от опасността всеки момент да ме заловят и да увисна на някоя бесилка. Въпреки че Брил е мой дом, напуснах го без да се замислям...

...Миризлива помийна яма, това са всички човешки градове. А като влязохме във вонящите канали стана още по-зле. Свърталище на отрепки, недъгави и болни, всякаква паплач, която е готова да ти пререже гърлото за една медна монета. Щом взехме дребния и се ометохме оттам, се почувствах много по-добре...

...Възхитителни сгради, прекрасна архитектура, полет на човешкото въображение. А дори и видяна отдалеч, внушителната сграда на Замъка на Престола будеше преклонение. И все пак когато поехме нагоре по виещата се река, усетих онзи покой, който може да ти даде само докосването до истинската природа, зеленият килим на горите, тихия ромон на поточетата, изгревът сутрин и спокойния залез, обагрен в алено...

...Кървав залез. Пътувахме към вкъщи. Покрай великия Ом. По течението на мъжката река. Хубаво е да се върнеш у дома. Най-вече когато те е нямало дълго време. Нямам търпение да видя племето отново. Майка ми, баща ми, брат ми...

[blood_dodo]

...Не си спомням много от пътуването по реката, бях прекалено зает да изучавам новите си спътници. В кратките почивки по пътя ни на север елфът все съзерцаваше околността, джуджето беше постоянно заето да майстори нещо, а гигантът нетърпеливо изучаваше хоризонта. Странн компания бяхме тогава, пък и сега, както сме се събрали край огъня. А нощта е ясна и ми напомня за Пустошта...

...Скапаната пустиня, защо ли се завряхме в нея. Щото оня умник, гигантът, реши че оттам е най-прекия път. Гнусно място пълно с гнусни твари. Всякакви отвратителни изчадия, направо да ти се догади. А онзи смрадлив пустинен лъв, още потръпвам като си спомня грозната му паст...

...И как изви тяло в прелестен скок, гривата му бавно се развяваше на умиращата луна, острите зъби, оголените нокти, този прекрасен миг, когато настоящето замръзва и се носиш по вълните на времето, забравил себе си... Опънах тетивата и изпратих стрелите право в него, ослепих бисерния му поглед, унизих го, прекъсвайки неговия полет...

...Двоен изстрел, майсторска работа. Искам и аз да стрелям така. Прониза го право в очите. Трябва да намеря лък и да се науча. Видя ми се полезно. Докато извадя меча и елфът го повали. Опасни са лъвовете. Веднъж се бих с един, едва оживях. Издра ме целия с ноктите си. Останаха ми белези, ей тука на гърба. Добре, че дойде брат ми. Обаче гоблините са още по-гадни...

...Винаги дебнат в засада. Елфът ни предупреди и въпреки това ни изненадаха. Едва успях да се свра зад един камък, битките не са ми стихия, да се оправят войните. Ако не беше гигантът, щяха да ни избият всичките. Само изрева и се втурна напред, право към тях и към стрелите и копията им. Просто мина през гоблините, смачка ги с устрема си...

...Направиха го на скапан игленик и въпреки това ги размаза, останаха като малки мазни петна по скалите. Ей тогава оня мръсник, елфът, ме изненада. Взе, че му преля от собствените си сили и го вдигна на крака, да му се не види! Надали щеше да направи същото за мен, подлецът гаден, знам, че щеше да ме зареже като последния боклук да пукна...

...Изтощението се разливаше по жилите ми и изсмукваше силите ми. Умората, недоспиването, вечното бързане - отпадах ден след ден, макар да не исках да си го призная. Поколебах се тогава, поколебах се дали да върна живота на гиганта, щеше да ми коства толкова много. Предпочитах да спася джуджето ако се налага, на него му имам доверие, но не и на гиганта. Но имахме нужда от силата му, имахме нужда от крепката му десница и суровия му нрав...

...Видях ги късно. Бяха се скрили зад скалите. Бяха опънали лъковете си. Нямах време дори да вдигна щита. Щяха да надупчат елфа. Скочих и го закрих. Метнах джуджето встрани, малкият сам се скри. Тогава се втурнах напред. Болеше, много. Не помня нищо, имаше тъмнина. После видях лицето на елфа. Спаси ми живота. Длъжник съм му до гроб. Ако се наложи, ще умра, за да живее той...

[blood_dodo]

...Бледото лице на елфа е най-якркия ми спомен от онзи ден. И черните камъни на храма , толкова студени и черни, че поглъщаха дори дъха ми. Потръпнах, макар че Светилото грееше ярко. Сградата изглеждаше зловеща, плашеше ме дори само с вида си. А при мисълта какво ме очаква вътре, направо се разтреперих...

...Дребният само дето не се попика от страх. Ама елфът му каза две приказки и той се стегна. Замърмори заклинанието от оръфания свитък, дето ни го дадоха, не му разбирах какво приказва, обаче се надявах да свърши работа. Мястото ми лазеше по нервите и то здраво...

...Един от масивните дялани камъни поддаде от силата на магията и се отмести със скърцане. Земята се разтресе в непосилен гърч и сякаш цялата сграда се размърда и надвеси злокобната си сянка за да ни погълне. Усещах витаещото зло, злото, което кръжеше над нас, злото, което виеше в ума ми с хиляди изтерзани гласове...

...Малкият влезе вътре. Никой от нас не можеше. Тогава разбрах защо ни е трябвал. Излезе само след миг. Държеше съндъчето в ръце. Отдъхнах си. Успяхме. Храмът ме плашеше. Всички казваха да стоим далеч от него. Но дойдохме. И успяхме...

...Сякаш продължи цяла вечност, гласовете в мрака бяха най-ужасни. Шмугнах се в процепа, пролазих няколко стъпки, намерих сандъчето и го взех. Звучи толкова просто, но знам, че умрях стотици пъти вътре. И ако не беше заклинанието, което ме пазеше, може би никога нямаше да изляза. Едва навън поех въздух, но радостта ми беше кратка. Изведнъж сякаш земята избухна...

...Някакъв раздрънкан скелет ми прониза крака с ръждясалата си сабя. Ох, майко, как се разбеснях само! Като ми падна червената пелена пред очите...

...Джуджето беше като ураган, не, като няколко урагана, които фучат, изтръгвайки дърветата от корен и обръщат реките в коритата им. Немъртвите го нападаха на дузини, но той само размахваше бясно бойната си брадва, превръщайки ги в във вихрушка от кости. Беше красиво по своему, вихърът на битката и черните мълчаливи скали, които сякаш поглъщаха ненаситно всичко около себе си...

...Метнах малкия на рамене. Издърпах джуджето и елфа. Затичахме. Знаех, че не трябва да оставаме там. Не и дълго време. Иначе завинаги щяхме да останем при чернотата...

...Утрото е близо, отърсвам се от спомените и поглеждам към останалите. Май са се унесли, време е да действам...

...Правя се на заспал, остроухият ме дебне, сигурен съм. Е, ще се изненада скоро...

...Следя изпод притворените си клепачи гиганта. Уж спи, но издайнически мускул потрепва под кожената му ризница, нащрек е...

...Малкият се размърда. Както очаквах. Ще го спипам. После ще му скърша крадливия врат...

...Още крачка встрани, бавно, много бавно, за да не ги събудя. Вече съм толкова близо...

...Ще придърпам брадвичката до себе си, лееекичко, та да ми е съвсем под ръка...

...Отпускам нежно тетивата, кинжалът послушно се плъзга в ръката ми...

...Ей сега ще го сграбча. Иска да ни окраде. Знаех си...

...Взех сандъчето!...

...АТАКА!...

...Кинжалът - сега!...

...Какв...

...Седя край отдавна угасналия огън. Само въглените са неми свидетели на развилнялата се смърт. Елфът е вперил мъртвите си очи в небето и като че ли се опитва да издълбае в паметта си този последен изгрев. От гърба на гиганта стърчи кама, а той самият е заровил лице в огнището сякаш плачейки от обида и недоумение. Съсеченото джудже лежи настрани и още стиска дръжката на брадвата си, изкривеното му от ярост лице ме плаши дори сега. Светилото страхливо наднича иззад Брилската планина на хоризонта, а първите му лъчи избухват в ярки отблясъци по Атлазените зъбери. Увивам грижливо сандъчето и го прибирам в торбата си. Време е да тръгвам, чака ме дълъг път. Хвърлям един прощален поглед на спътниците си и докато мощното течение на Лаория отнася сала ми все по-навътре в Блатото, си спомням какво обичаше да казва господаря ми в такъв случай - "Дай на търсещия исканото и той ще е щастлив за ден. Отнеми на алчния мечтаното и ще те намрази за цял живот". Мисля, че постъпих правилно с моите вече мъртви другари - бяха щастливи макар и за миг, но не успяха да ме намразят. Притискам торбата до себе си и се излягам на гредите, а погледът ми се рее в небето...

[v_veselinov1986]

Мерси за възможността и други да прочетат част от нея

[WhiteSnake]

Яко е! Кефи ме... илиюстрира мн пищно какво прави алчността с хората...с джуджетата, елфите, гиагнтите и изобщо с всички живи твари. Пък и е написано доста увлекателно с доста доза хумор и ирония. Употребата на жаргонен език също ми допада и мисля, че в случая е уместна. Браво !