Bulfleet.com - Official Forums

....поредният залез - знак за още един отминал ден, наситен с битки и нищо друго....нямах собствен мотив за тези битки, плащаха ми за да ми натрапят техните мотиви. От това започваше да ми писва, исках нещо по-различно, но май нямах необходимата воля да започна да работя за себе си...досега. След последната кръвопролитна битка реших да преосмисля живота си досега - от обучението ми до последната битка....

....когато станах на 17 години, баща ми - лорд Феликс ДеРейнс - нае най-добрите учители по фехтовка, етикеция и други дисциплини, необходими ми, преди да стана достоен наследник на баща ми.Едни от най-великите майстори на меча ме обучиха да си служа с хладното и смъртноносно острие по-добре от повечето хора; уроците по етикет и дипломация ме научиха как да се държа с различните хора, както и как да използвам дипломацията като оръжие, понякога по-опасно и от меча; имах дори учител-магьосник, който ми предаде базовите умения, необходими ми като на войн. Той ми каза, че всеки човек има магически потенциал - по-голям или по-малък - и при подходящото обучение всеки може да стане магьосник, стига да посвети необходимото време. От него научих как да лекувам раните си с магия, как да използвам магията, за да се предпазя от вражеските удари и още някои полезни умения. Обучението ми продължи 3 години и на двайсетия ми рожден ден подготовката ми завърши с голямо празненство, на което бях удостоен с титлата Рицар на ДеРейнс, която ми носеше доста респект сама по себе си. Скоро след това обаче почувствах че дворцовият живот не ми харесва, което доведе до една лятна вечер, през която си взех всичко необходимо и напуснах владенията еРейнс и се отправих надалеч....

....когато пристигнах в най-близкия град си потърсих работа. Единствената налична като тип - но за сметка на това много често срещана - длъжност беше наемник. И започнах - отначало внимателно, но скоро набрах скорост и започнах да поемам доста от задачите. Битките, които проведох - даже не си спомням дори приблизително колко са - всички до една бяха кървави, във всяка отнемах нечий живот.....Четири години - четири години, пропилени на вятъра....години, през които можех да стана какъв ли не, а вместо това си загубих времето, похабих и усилията на всичките ми учители с лека ръка. И все пак...битка след битка, печелех все повече, и днес бях екипиран с най-добрата метална броня - вярно, леко ръбата, но на мен така си ми харесва -, нося и голям двуръчен меч, който преди беше собственост на един маг - още една от жертвите ми....но той се беше постарал и беше вградил в меча руни, чието действие караше по острието на меча да се вият пламъци. Бях спечелил и уважението на хората от целия регион, дори и хора от далечни места идваха с поръчения при мен. Но днес, нещо в мен се пречупи след последната битка - осъзнах какво съм направил с живота си - наемник, вместо рицар...това бях на 24 години. И реших да взема живота си в свои ръце...погледнах още веднъж залеза и се отправих към подножието на височината на която бях - към града на име Вейл....

....след като намерих страноприемница, хапнах набързо и реших да си почина - утре бе нов ден - денят, в който исках да започна всичко наново...На сутринта излязох навън с мисълта да потърся цел в живота си, когато на пътя ми се изпречиха няколко души, очевидно крадци. Един от тях реши да се доближи до мен - бавно, естествено - нямаше да налети като глупак право на меча ми, а останалите започнаха да ме обграждат. Тогава извадих една кама - винаги си държах такива в специални ниши на бронята - и я метнах към единия от крадците. Камата се заби в гърлото му, той се олюля и падна в прахоляка, а останалите ме нападнаха. Тогава влезе в действие мечът ми - започна с ожесточена борба, в която остриета свистяха толкова бързо че почти не се забелязваха. Скоро нанесох тежки рани на двама или трима от нападателите, което предреши края на битката. След няколко минути на пътя лежаха мъртви или тежко ранени трима души, а четирима се измъкваха колкото се може по-далеч....забелязах че наоколо се е събрала голяма тълпа, която радостно започна да вика след моята победа. В тълпата забелязах човек с плащ и качулка, която скриваше лицето му. В допълнение носеше кожени ръкавици и ботуши, каквито повечето ловци използваха по тези места. Интересът на непознатия беше очевиден, личеше си въпреки облеклото му - какво ли искаше....дано не е поредната задача, бях приключил с това....

Прочетох го с удоволствие,интересно е написано и затормозява читателя с любопитсво какво ще стане по нататък.Само една лична забележка имам,нещо което не е от никакво значение,но мечовете не са двърък или еднорък,а се делят на къси и дълги.Няма да изпадам в ненужни подробности,но продължавай с добрата работа.Само гледай да не го окипазиш с прибързано продължение

...Казвам се Бриана Мак Лиъри, на 25 години съм, но в момента се подвизавам като Бри - ловец и търсач на приключения. Дъщеря съм на Лорд Мак Лиъри, най-известният и влиятелен земевладелец от долината. Като единствена дъщеря, баща ми положи усилия да ме обучат като наследник на владенията му. Възпитаваше ме сякаш съм момче. По някога, когато не се справях с трудните задачи, имах чувството че обвинява майка ми за дето не му е родила така желания син. След смъртта и разбрах че всъщност мнопго я е обичал.
...Смъртта на мама, ето какво ме подтикна да избягам от дома си. Оставих баща ми сам да се справя с мъката си и тръгнах да търся това което би могло да спре жестокоста по земите ни...изгубения Рай...дали беше само легенда, приказка за лека нощ...незнам, но бях решена да разбера и ако може да напаравя така че това което се случи с мама да не се повтаря никога повече...На последък все по-често се питах как хората можеха да живеят така сякаш нищо не се бе случило, знаех отговора - страх. Страхът, беше чувство което в последните няколко години завладя хората от долината. Новото управление в съвета на старейшините бе жестокосърдечно. Баща ми опита да се противопостави, но беше наказан, отнеха любимата му жена, а на мен майка ми. Нямаше наказание, просто обявиха случилото се за божие наказание и забраниха да се говори за това. Но аз знаех, че не е това. Един ден просто неиздържах на всичкото това малодушие и страх. Събрах малко багаж, облякох се като местен ловец и избягах от дома. Трябваше да скрия самоличността си, не е добре за сама жена да се скита по тези земи. За това опитах да се превърна в млад мъж, сплетох дългата си коса на много стегната плитка и я скрих под черния плащ с качулка ниско смъкната над лицето ми.
...Не срещнах проблеми по пътя до Вейл, най-известния град в околноста. Там се намираха наемници за сякаква работа. Трябваше да намеря помощник. Прекрасно знаех че сама няма да се справя. Можех да се бия добре с меч, това беше любимото ми оръжие, но все пак съм само жена и често силата ми не е достатъчна, а понякога само с ловкост неможеш да се справиш. Имах и онези способности, магията, но в нашия край хората необичаха да се говори за това. Не се срещаха много хора с такива способности, а за силно набожните хора от долината това беше демонско, страхуваха се. Наложи ми се да пазя в тайна възможностите, да ги развивам и изучавам сама. Често ходех в гората и там се учех как да овладявам силата. Нямах учител, небеше възможно, защото щеше да навреди на баща ми като член на съвета на старейшините, а и на цялото ми семейство. Понякога, мама ми помагаше и ме учеше на някои неща, но те бяха почти безобидни. Така разбрах че и тя има същите способности, но ги поттиска...Стигнах до града и още веднага станах свидетел на уличен бой. Очевидно банда крадци се опитваха да се спрвят с един здравеняк, но както се разбра след зрелищната битка, нямаха никакъв шанс. Младежът ми направи впечатление. Владееше отлично бойното изкуство. Изглеждаше кален в битки. Личеше си че не е местен, вероятно наемник от многото обикалящи наоколо и търсещи поредната си задача. Не разполагах с кой знае какви средства, зачудих се как ли бих могла да спечеля такъв воин за моята кауза. Трябваше да опитам. Личеше си че човекът не е от обикновените наемници, които налитат на битки дори и от скука. Този беше различен, сякаш оттегчен о това, ако можеше би избегнал сблъсъка...Явно човека усети интереса ми. Реших че може да успея да го убедя да ми помогне. Направих знак да му покажа че бих искала да ме последва в местната кръчма където се обсъждаха такива сделки. Надявах се да е разбрал подканата за разговор. След това се обърнах и се запътих към сградата на страноприемницата където беше и кръчмата. Влязох в задименото помещение, Миришеше на печено и бира, както и на тютюн. Имаше доста хора насядали по дървените маси. Никой не ми обърна внимание когато прекосих помещението и се настаних в най затънтения и мрачен ъгъл на малка дървена маса с два стола. Бях твърде обичайна гледка за района. Ловците бяха другото съсловие което се навърташе в този край. Имаше гори и много дивеч. Добра възможност за прехрана. Повечето от ловците обаче бяха и наемници и не изглеждаше странно че нося меч под плаща си. Обичайните кожени ботуши и кожени ръкавици, нищо любопитно което да привлича внимание. Хората си знаеха че не е добре да се проявява твърде голямо любопитство към странниците...Седнах на стола до масата, момичето на кръчмаря веднага дойде с парцал в ръка. Забърса масата, усмихна се мило и попита дали ще желая нещо. Поръчах си халба бира и тя се забърза да ми я донесе. След малко вече отпивах от халбата и замислено гледах към вратата. Очакванията ми се оправдаха. Младежът който беше привлякъл вниманието ми, а и не само моето, с бойните си умения на улицата, влезе в кръчмата и се заоглежда наоколо си. Забеляза ме и се запъти към мен. Пътьом си поръча и една халба с бира. Настани се без да пита на стола срещу мен и ме загледа очаквателно. След кратко мълчание, в което се изучавахме с любопитство, аз започнах:
- Казвам се Бри. Имам нужда от човек на който да разчитам в пътуването ми. Искам да знам дали ще се заинтересуваш от предложението. Фактите са следните" незная с какво ще се наложи да се сблъскаме, нито колко далеч ще стигнем, а и нямам твърде много средства за плащане. Има вероятност да не се завърнем, но пък ако успеем ще мога да ти дам подобаващо възнаграждение. Предполагам, че имаш и далеч по-примамливи предложения, но бих искал да помислиш над моето.
Усетих че младежа срещу мен се заинтригува, но имаше и доза недоверие смесена с любопитство, предполагам усети че крия нещо около самоличноста ми. За жалост неможех да бъда твърде убедителна в ролята си на мъж. Той продължаваше да мълчи, явно прехвърляше на ум предложението. Аз допих бирата си, оставих на масата няколко монети и се изправих.
- Оставям те да помислиш. Надявам се да приемеш перложението ми. Ако решиш, ще ме откриеш на пазара при търговците на коне.
Той дори и не повдигна глава докато говорех. Обърнах се и тръгнах към вратата. Излязох от кръчмата и слънцето от вън блесна в очите ми. Вратата на страноприемницата се затвори след мен и заглуши обичайната шумотевица за такива места. Автоматично се запътих към пазарската част на града. Чудех се дали здравенякът ще приеме предложението ми. Не предлагах кой знае какво освен неизвестни приключения и опастности...

Казвам се Симон О’Фаркуад…На 23 години съм.Син съм на Лорд Де УинтърФог.
Баща ми бе един от големите земевладелци в региона и имаше респектираща армия която бе готова за бой.Още от малък бях един немирник и пакостник.Дойките и учителите ми не търпяха такива неща и наказанието ми бе на лице.Един от учителите ми обаче ми показа изкуството на лъка и стрелите.Показа ми как се врязват стрела в стрела в центъра на мишената,показа ми как се лови бързо подвижен дивеч.Дори ми показа и изкуството на огнените стрели.В казармата на баща ми изучвах почти всичко което бе свързано с бойното изкуство.Учех фехтовка която хич не ми се удаваше,учех магически способности,учих и малко дипломация която също като фехтовката не ми бе един от любимите предмети.Най-обичах стрелковите упражениения в които бях първнец.
Обаче си остнах буен…Израснах почти без да виждам баща ми-все беше зает и не усетих онова родителско чувство което го има у всеки човек.Майка ми бе починал при раждането ми и баща ми се бе вгълбил в своята работа дотолкова за да не ме вижда или да сеща че съм неговия син.
Един път организирах огромен гуляй по случай взетите ми изпити.Толкова лудории направих,че ме изгониха от армията.И по-добре…Взех лъка и стрелите си,наметнах една зелена перелина и тръгнах да си търся късмета по широкия свят.Никой дори не се сети да ме търси…
По пътя се научих да боравя с къси кинжали с който можех да се бия от близо.Толкова се учих на едно дърво,че то горкото остана почти без кора,а тя бе дебела!
Докато вървях по пътеките,научих от търговските кервани,че най-добрто място за човек като мен е градчето Вейл…Щом те така казват така значи натам ще се запътя…

Вейл не бе както очаквах да бъде.Малко градче със схлупени къщурки,много наменици,убиици и крадци.Сборище което ми прилягаше идеално.Разхождах се из улиците и бях доста учудван.Мъже се биеха за комат хляб,а жените се смееха или ги поливаха с вода.Кокошки търчаха по калните преки,а търговците извисяваха глас на почти всеки ъгъл предлагащти своята “скъпоценна” стока.Влязох в една малка кръчма и си взех халба бира и едни малък свински печен бут.Качих се на едно дърво и почнах да се наслаждавам на обеда ми.Трябваше да помисля от къде да тръгна.Говореше се наоколо,че се търси Еден…Бях чувал,че там има всичко за всеки,но единственното което сега ме интересуваше бе да се насладя на бирата…
По едно време чух глъч от близката старноприемница.Там трима бяха наобиколили едно момче.Явно икаха да го ограбят както винаги правят.Това бе нечстно за мен.Извадих лъка и сложих една стрела на тетивото.Момчето бе извадило меча си,но едва ли щеше да се справи само.Изпратих една след друга три стрели които бяха последното за тримата грабители.Скочих от дървото и се запътих към момчето което се бе подпряло на меча си.Попитах:
-Всичко наред ли е?
-Да!Можех и сам да се справя!-каза момчето
-Според мен бе нечестно трима на един…Казвам се Симон О’Фаркуад-не исках да бъда грубиян
-Аз съм Бри…Добре стреляш с тоя лък
-Научих се в казармата…-казах като гледах директно в очите
-Оуу…Войниче…Имам предложение-Тръгни с мен и ще бъдеш възнаграден…-каза Бри
-Съгласен съм,и без това не ми се стои тук вече-казах аз и се огледах наоколо макар и тоя дето ми предлагаше да ми вдъхва доверие.
Вратата на страноприменицата се отвори и от нея излезе някакъв рицар.Познавах им осанката-Мускулест,напрен и самоволен…Явно бе доста се бил като гледах вида на бронята му.Той тръгна към нас…

....след битката отидох в кръчмата, заинтригуван от тайнствения непознат. Видях го на една маса и се запътих натам, като махнах на съдържателя да ми донесе халба бира. Седнах на масата и погледнах човека срещу мен - въпреки качулката и плаща си личеше фигура не толкова на мъж, колкото на младеж. Докато го оглеждах той заговори :
- Казвам се Бри. Имам нужда от човек на който да разчитам в пътуването ми. Искам да знам дали ще се заинтересуваш от предложението. Фактите са следните" незная с какво ще се наложи да се сблъскаме, нито колко далеч ще стигнем, а и нямам твърде много средства за плащане. Има вероятност да не се завърнем, но пък ако успеем ще мога да ти дам подобаващо възнаграждение. Предполагам, че имаш и далеч по-примамливи предложения, но бих искал да помислиш над моето.

...не изглеждаше като другите задачи. В крайна сметка, заплащането за мен не беше чак толкова важно, а пътуването можеше да се окаже обещаващо. Докато мислех над предложението, младежът срещу мен стана от масата и каза :
- Оставям те да помислиш. Надявам се да приемеш перложението ми. Ако решиш, ще ме откриеш на пазара при търговците на коне.
Останах на масата още една-две минути, след което се отправих към пазара с намерението да приема предложението. Не стана нужда да ходя надалеч - малко след страноприемницата забелязах моя нов познат в компанията на три трупа и един стрелец, който явно беше осигурил първите. Когато се появих те говореха и успях да доловя думите "възнаграждение" и "съгласен съм". Явно се бяха договорили стрелецът да стане охрана на момчето. Моят евентуален бъдещ работодател се обърна и каза:
- А, ето те и теб. Реши ли вече?
- И без това нямам други интересни занимания - отговорих.
- Добре, значи ставаме трима. Този стрелец, който ми помогна, също ще дойде с нас. Сега, ако нямате нищо против трябва да тръгваме. Не обичам да се размотавам.

....след няколко часа, на свечеряване вече бяхме излезли от Вейл и вървяхме по стария път, който водеше на югоизток. Коне не можахме да намерим, във Вейл обикновено ги продаваха за месо на страноприемниците....затова си ловувах сам и си приготвях вечерята навън. Не знаех накъде ни води младежът, но поне беше приятно занимание в сравнение с предишните ми задачи. Докато вървяхме по пътя пред нас изскочи огромна мечка. Животното се оказа плашливо, явно по погрешка оказало се на пътя ни. Едно одраскване от меча ми и мецаната избяга от нас, преди да е получила някоя и друга стрела от другия ми спътник. Стрелецът - казваше се Симон, фамилията не я запомних - беше завидно добър с лък в ръце и явно също като мен беше тренирал доста време. Изглеждаше свестен....дано и той да си мисли за мен същото.Колкото до момчето, нещо в него ме съмняваше, но не можех да разбера какво....

....когато се стъмни решихме да спрем и да си направим импровизиран лагер. Мястото се оказа добро - от едната страна имаше река, а от другата - сравнително гъста горичка. Полянката по средата щеше да бъде удобна за защита от евентуални нападатели. Стрелецът отиде да огледа района, Бри -младежът- започна да нарежда малкото багаж, който имахме, а аз се заех да приготвя лагерния огън.Събрах дърва и с помощта на искра от камите си успях да запаля огън. Докато се разгори, стрелецът се върна с приятен улов - два-три заека и две яребици. Вечерята беше осигурена, време беше за почивка....

Това са ми любимия тип историйки.

...След като излязох от кръчмата, се запътих към пазарската част. Имах идея да вземем коне. Вървях замислена и изведнъж се оказах в нещо като клопка. Трима мародери ми препречиха пътя. Огледах ги внимателно. Знаех, че мога да се справя. Тъкмо се пригитвих да атакувам, когато от един прозорец на страноприемницата изсвистяха три стрели и тримата разбойници паднаха мъртви. Погледнах кой е човека който ми помогна така великодушно. Видях симпатичен младеж с очевидно много буен характер и разбирасе отличен стрелец. Веднага реших че би могъл да ми е от полза в пътуването. Имаше ясни и открити очи, това ми хареса. Реших че може да му се има доверия. Младежа се представи с името Симон О’Фаркуад. Предложих му да тръгне с мен, казах че ще получи и съответното възнаграждение. Младежа дори и не се замисли, веднага се съгласи. Тогава се появи и здравенякът, мисля че се казваше Де Рейнс. Приближи се към нас. Изглежда бе решил да се присъедини към групата. След като се бяхме събрали вече ги подканих да тръгваме. Не биваше да привличаме излишно внимание. Не остана време за пазара за коне, а и там обикновено не се намираха свестни, повечето ги продаваха за месо. На първо време щяхме да пътуваме така.
Тръгнахме по стария път на югоизток и след няколко часа вече бяхме далеч от града. Знаех че отвъд голямата гора в подножието на планината Островръх, има пещера. Бях научила от една стара карта с водени по нея бележки за тази пещера. В бележките се говореше за някакъв портал. Но незнаех още портал към какво е. Можех само да предполагам. Обичах да се ровя из старите книги. Научих се да разчитам старите и странни символи, така намерих информацията която ми трябваше, но все пак беше доста малко като обем. Потънала във тези размисли се стреснах когато изведнъж пред нас изкочи мечка. ДеРейнс реагира бързо и успя да прогони животното, което явно беше изкочило по погрешка на пътя.
Вървяхме още известно време. Непрекъснато усещах изпитателния поглед на Де Рейнс. Явно усещаше че нещо не е на ред с мен. Надявах се да запазя тайната за самоличноста ми още известно време, едва ли щях да мога да се крия до края на пътуването, но се надявах поне да е достатъчно дълго, за да не се откажат двамата ми придружители. Нямах представа как ще реагират, като разберат че всъщност съм жена. За сега обаче предпочитах да не се замислям над това.
Взе да притъмнява. Тогава решихме да спрем на бивак за през ноща. Симон отиде да налови нещо за вечеря а ние пробвахме да спретнем лагера, събрахме дърва за огъня и ДеРейнс го запали. Аз подредих багажа и се запътих към рекичката за да потърся по закътано място и да се умия. Доста прахоляк насъбрах през деня. Симон се върна с улова си и двамата с Де Рейнс се захванаха да ги приготвят.
Първата ни нощ от пътуването, дано да успем да стигнем до там за където сме тръгнали...

Хубаво е и ако може искам и аз да се включа в разказчето.
.П. Хъм, този стрелец трябва да е доста бързичък, че да убие 3-ма бандити наведнъж

Незнам другите как го виждат,но ми се струва малко тромаво така като постоянно се повтарят събитията през гледните точки на героите.Мисля си че по добре ще е не да представяте самото пътуване през 3те гледни точки а мислите им по 3 различни начина.

blood_dodo: нещо като Последната вечер? (Замъкът на престола)

Докато новите ми спътници оправяха лагера,аз излязох малко да се поразходя.Изглеждаше,че се нуждаеха от мен толкова колкото и аз от тях.Рицаря не беше никак лош човек,явно първата преценка на човек може и да се окаже грешна.Винаги смятах,че рицарите са наперени самохвалковци стремящи се да свалят някоя дама със своите омайни думи и слова.Но…Този се оказа добър човек,търсещ само приключението.
Гората бе изпъстрена с високи широколистни дървета,шубраци и край тях имаше бая дивеч.Свалих лъка от гърба си и опънах тетивото.Едно зайче падна мъртво и бе последвано от още едно зайче и два пъдпъдъка-достатъчно за вкусна вечеря.Набучих ги на една стрела и трите животинки и тръгнах обратно към лагера.Там беше само рицаря,а другото момче го нямаше явно.Попитах:
-Къде е другия ни спътник?
-Ами към реката,явно да наточи вода…-отговори ми Де Рейнс
-Донесъл съм вечеря-казах аз и подадох улова на рицаря
След половин час,месцето беше вече почти готово а ние разговаряхме с Де Рейнс за детството и годините из казармите.Научих,че и той като мен е обучаван за владетел,но е потърсил късмета си и съдбата ни е срещнала явно във Вейл.
Извъднъж от близките храсти нещо прошумоли.Решихме че е Бри,но чухме тежко дишане и рев.
Де Рейнс посегна към меча си,а аз взех лъка и стрела и ги насочих към храста.Стрелях натам и една мечка изскочи оттам и явно беше доста настървена.
-Пак ли мечки,бе?-каза Де Рейнс
-Тази е друга,не е като мецаната която срещнахме по пътя ни…
Де Рейнс замахна със меча си и я одраска,но тя не се предаде като другата.Тя замхна с лапа и повали Де Рейнс.Пратих една стрела която се заби в гърба на мецаната.Тя изви от болка и се обърна към мен.Сложих лъка на гърба си и извадих кинжалите си.Размахах ги пред очите на мечката но тя бе твърдо решена да ме погуби.Тъкмо да замахне да ме удари и изви от страшна смъртна болка.Мечока тупна мъртъв на земята със дълбоко забито острие във врата.Гледах опулен към Рейнс който бе стиснал зъби и бе намушкал мецаната.После сложи крак на трупа и извади меча си който бе оплескан с кръв.
-Човече,спаси ми живота-казах аз като прибрах камите си
-И ти ми го спаси иначе бях пътник,Симон-каза Де Рейнс и избърса меча си в козината на мъртвата мечка
Бри се появи и попита:
-Какво става тук?
-Мечката ни напдна!-каза Де Рейнс
-Беше настървена,явно надушила кръв-бях убеден….
-Да не би да е от улова?-каза Бри
-Не!Така да е настървена мечка може да е само едно нещо…-казах многозначително аз и погледнах Де Рейнс
-ЖЕНА!-каза Де Рейнс,а Бри побеля
-Наблизо има жена-каза Де Рейнс
-Наоколо сме само тримата-казах аз
-А,аз съм си сто процентов мъж-каза Рейнс
-Както и аз-допълних аз
Бри седеше посредата на поляната,въздъхна и каза:
-Исках да го скрия това възможно повече време,не исках да се откажете заради това,че аз съм предводител и съм жена…
Със Де Рейнс стояхме като ударени.Оказа че не е Бри,а е Бриана Мак Лиъри и бе на 25 години Мене лично не ми правеше впечетление,че е жена…Учен съм да бъда равен със двата пола.
Тя обясни,че иска да открие Еден и и трябваха спътници които да и помагат.Аз бях тук за тръпката от приключението и исках то да продължи,а Де Рейнс каза само:
-Знаех си…Имаше нещо подозрително в теб…