Unnamed menace

[blood_dodo]

Смятам да пиша нов разказ, който може би (все още не съм сигурен) ще засегне действията в Сенките. Но ще започна да пиша само и единствено ако тука се съберат поне 5 човека, които да четат.

[paksizabravihpass-a6efe!]

AYE

[TheBeast]

Me 2...

[Zvera_]

Айде де...къде се изгубихте :?

[blood_dodo]

Колежката не е влизала скоро Щом влезе - очаквайте 2 поста в рамките на час

[paksizabravihpass-a6efe!]

Аз съм временно наказана и нямам достъп до компа. Са пиша от информатиката

[paksizabravihpass-a6efe!]

вече имам достъп А, бтв казвайте мнения и т.н. Критиката на ЛС.


Когато излезнах не ми обърнаха голямо внимание – бяха заети да гледат изгасващия пожар. Учениците се пулеха, а учителите изглеждаха невероятно объркани. Не казах на никого за спасяването на момичето. Знаех, че никой няма да обърне внимание. Но все пак имаше нещо странно в този пожар. И тогава забелязах, че новият, чието име даже не помнех, ме гледаше особено. Дори възхитено. Доближих се до него. Той продължи да ме гледа.
– Доста добре щеше да се справиш с водния щит, – отбелязах аз. – но така само ти щеше да си в безопасност. Реших, че моят план е по-добър.
– Наистина всички са добре. Слава богу, че учителите потушиха огъна – нямаше да има къде да спим иначе. – аз само се усмихнах загадъчно. – Но как? – попита той, разбрал всичко.
– Някой ден ще ти кажа. Не днес – много съм уморена. – той кимна разбиращо.
– А не мислиш ли...хм... – поде той неловко.
– Да?
– Ми, може да ти изглеждам параноичен, но има нещо странно в този пожар. Как избухна и... не съм много сигурен какво точно да мисля. Все пак може би трябва да проверим.
– Обезателно. От утре може да започнем. Ти какво мислиш че може да е?
– Ще поживеем и ще видим. – усмихна се той.
И така ние си говорехме, докато около нас магове и ученици тичаха и се чудеха какво се е случило. Ние откривахме общите си черти – слушахме еднаква музика, харесвахме еднакви ястия и любимите ни магии бяха доста подобни. Вече почти бяхме забравили за пожара. Тогава той каза нещо много странно, което грабна вниманието ми:
– Ти не усети ли чуждо присъствие по време на пожара? – подозренията ми се оправдаваха. В интерес на истината, макар да го бях забравила на мига, аз усетих нещо. И сега, когато той ми припомни това, вече знаех от къде ще започнем търсенето.
– Сега като го спомена... – и ние започнахме да си разказваме кой какво е правил преди да започне всичко. С неохота му разказах повече за семейството ми – наистина не желаех да го правя, но нямаше друг начин.
– Значи си мислела точно за пожар, преди той действително да избухне? Това със сигурнст значи нещо.
– Може би е същият подпалител!
– Какво?
– Имаше прекалено много странни обстоятелства около пожара, при който загинаха родителите ми. Макар тогава да бях малка помня всичко. Освен това, когато порастнах продължих да разпитвам.
– Това ЩЕ се провери. Но не сега – възпитателите ни приканват да влизаме. Може утре да поискаме да ни преместят в една стая. Така ще можем да прекарваме повече време заедно и да разследваме.
И така ние се разделихме. Вече го чувствах толкова близък, че чак се плашех. Приятеството ни просто бе избуяло. И аз наистина бях щастлива.