.......
Публикувано: чет авг 31, 2006 1:01 am
.......
Сънища
- Мамо, мамо, отвън звездите си играят!
Малкото момиченце се бе залепило за огромния илюминатор. Лицето му бе допряно плътно до "стъклото", то правеше мимики и се усмихваше с големите си сини очи, а майката - около двадесет и пет годишна, висока и изящна стоеше малко назад, защото когато дъщеря ию видя "прозореца", изтича към него с бясна скорост. Малката винаги се залепяше за илюминаторите, които бяха рядкост по металните коридори. Жената се усмихна и известно време гледаше как малкото същество с копринено руса коса и сини очи се кривеше в гримаси и после с обич каза:
- Да Мишел. Играят си. - тя отиде при момиченцето, коленичи зад него и го прегърна. Помилва го и го целуна с цялата си майчина нежност.
- Може ли да отида там отвън и да си играя с тях?
- Много малка ми се струваш!
- Не съм, на шест годинки съм. Искам да отида при тях.
- Ако наистина искаш това, ако го желаеш с цялото си сърце, мечтата ти ще се сбъдне.
- Кога?
- Това зависи само от теб.
- Как мога да стигна звездите, а мамо?
- Звездите са много далече малката ми. Ще трябва да се научиш как да стигнеш до тях.
- Но те са близо, мога да протегна ръка и да ги докосна.
- Само така изглежда Мишел. Изглеждат толкова малки и близо, но всъщност са огромни и са толкова далеч, че изглеждат като точици. - тя протегна ръка и докосна стъклото. - Не всичко е такова каквото изглежда.
- Но са толкова красиви мамо. А защо се движат така около нас?
- Не те се движат, а ние. Един ден ще разбереш. Хайде, закъсняваме.
Майката тръгна напред по коридора, момиченцето остана само на илюминатора и прошепна:
- Аз ще дойда. Изчакайте ме. - после потърси майка си. Видя я напред затича се към нея викайки:
- Мамоооо, чакай меееееее.
Младата жена с усмивка се закова на едно място. Мишел подаде малката си ръчичка усмихнато, жената я пое и двете фигури изчезнаха в полумрака на един от хилядите коридори пълни с хидравлични, херметични врати. Зад една от тези врати седнало на два пъти по-голямото от него легло, едно малко, около седемгодишно момче си мислеше за новата си стая, а до него бяха всичките му неща. Стаята бе единична. В старата му стая имаше още две момчета, а тук щеше да е само. Легло в единия ъгъл, а точно над него започваше "прозорец" през който се виждаше звездното движещо се небе. Момчето се загледа в светещите точки. В стаята освен леглото имаше много малко неща - метално шкафче за дрехите, бюро и стол, малка масичка точно до леглото и това бе всичко. Само един монитор показваше присъствието си с данните за температурата, кислорода и другите неща. Имаше още два, един прикрепен на стената над бюрото и един над леглото и двата бяха стандартни и тънки около 2 милиметра. Една врата водеше към малката като килерче баня и тоалетна. То стана и започна да подрежда нещата си. Одеялата, дрехите. Над бюрото имаше етажерка с много стари подвързани книги. Във всяка стая имаше по нещо старо, оставено да напомня. То се замисли и реши да ги остави там. Всичко подреди на мястото му, само една снимка на млада жена с гарвановочерна коса вдигнала високо в ръцете си малко дете остана на леглото. Жената бе толкова красива и щастлива, детето също. Това бе единственият предмет в стаята, който показваше друг цвят от сивото. Небето на нея - синьо, зелен тревист хоризонт, а цялата снимка като един топъл епицентър на стаята излъчваше топлина и обич... По стъклото все още имаше леки солени следи от изплакани сълзи. Момчето взе снимката и я остави на масичката до леглото. На нея беше майка му, но той вече почти не я помнеше. Само и единствено и този момент запечатан на снимката бе останал в съзнанието му. Все още виждаше в мислите си мигът, който баща му запечата. Денят бе толкова хубав, че всеки път поглеждайки снимката искаше да се върне там. Бяха изминали цели три години от този ден. Как този хубав ден преобърна живота му? Ужасната болест успя да отнеме майка му само за четири дни. Тогава баща му продаде всичко и прие предложението за работа, събиращо прах от месеци на бюрото му. След броени дни вече бяха на кораба затъмняващ слънцето. Огромният "Хотел" дори от Земята изглеждаше впечатляващо. Джеси знаеше, че е строен половин век.... Назначиха баща му като командващ офицер, затова когато момчето поиска да има самостоятелна стая, той просто му отговори:
- Ще я имаш. - и се зае с "важните" си дела с които се опитваше да убие болката в душата си, но толкова се вглъби в нея, че понякога забравяше за своя син. Без майка и почти забравен от своя баща детето растеше само. Развиваше се добре на пет вече можеше да чете, но за сметка на това бе изключително затворено в себе си. В доклада на наблюдаващият го психолог имаше две думи "антисоциален" и "свръхразвит", но баща му така и не видя този доклад. Дори и съдържащите се в него множество препоръки.
Момчето нямаше нужда някой да му помага. Все пак дори и баща му го беше оставил да се оправя сам. То живееше в един свят на чудеса и този свят бе много интересен. Вълнуваха го други неща - оръжия. Искаше да бъде войник. Гледайки висшите военни, разхождащи се по коридорите облечени в своите хидравлични механични брони, направени от титаниеви сплави, то чувстваше стоманената сила струяща от погледите и движенията им. Това създаваше респект - искаше да бъде един от тях. Говори с баща си за това, което иска. Той не се противопостави, но спомена едно нещо:
- Още си малък. - но все пак се обади на един човек, който Джеси бе виждал няколко пъти. Приятел на семейството. От този ден мъжът стана както негов приятел и наставник, но и негов командващ. Започна да го учи на много нови неща - как да се бие, как да е силен, учеше го на нещо, което то не можеше да разбере тогава, наричаше го диверсия. Хитрост - атака, която в същото време е лъжа. Показваше му най-различни оръжия, всичките бяха много тежки и ръцете му омекваха от тях. Но най-голямо впечатление му направиха мечовете. То виждаше този тип оръжия за първи път в живота си. Беше чел много, както в приказки, така и в други книги, за тях. Баща му притежаваше обширна оръжейна колекция и когато един ден то я разглеждаше наставника му каза:
- Някои от тях са на над хиляда и петстотин години и са все така остри както в деня когато са изковани. Някой от тях са съвършени. Металът реже метал, ако човекът поиска и знае как. Мечът е продължение на духа на воина. Той е единственото оръжие подвластно до съвършенство на мисълта. То разсича не само тялото, но и душата. Но внимавай, защото може да разсече не само противниковата, но и твоята.
Баща му влезе тихо тогава и се намеси в разговора:
- Така е той е прав. - беше отключил единия от шкафовете в които се намираше колекцията му посочи рафта с мечовете и каза:
- Избери си един от тях.
То пристъпи напред и разгледа оръжията. Едно от тях привлече вниманието му с елегантната си извивка и красива гравирана дръжка. Беше дълъг, ножницата му бе черна на места с много тънки йероглифи използвани за окраса. То каза тогава:
- Него си избирам.
- Добър избор. Твой е. той си има собствено име, много е древен, принадлежал е на един от японските императори. Изработен е прекрасно, както ще се убедиш, но вземеш ли него, трябва да вземеш и този. - и му посочи едно по-късо, но със същата ножница острие.
- Защо? - попита Джеси.
- Те са направени заедно и не са разделяни от тогава. Взаимно се допълват. Това, което не може да бъде направено като техника с единия го можеш с другия. Сила и мощ. Бързина и елегантност. Заедно са непобедими. По-къдият също си има име. Вземи ги, пази ги и ги поддържай. Той ще те научи как да си служиш с тях. Нека станат част от теб.
Момчето взе оръжията. Бяха ужасно тежки. Преди да излезе попита:
- Как се казват?
- Разбери сам. На ножниците и ръкохватките всичко е разказано.
То излезе последвано от учителя си и се прибра в стаята си. Там извади остриета и ги разгледа. Наставникът му каза:
- Те са твой, но още не си ги заслужил. Очаки ги на стената. Когато разбереш имената им и осъзнаеш същността им, тогава можеш да започнеш да се учиш как да си служиш с тях.
Момчето не отговори, то взе стола и го сложи до стената срещу леглото. Прибра остриетата, взе ги, качи се на стола и ги окачи един под друг. Слезе, върна стола на мястото му и погледна мечовете. Бяха високо, но то щеше да ги достигне един ден .
Учителят му каза:
- Голяма част от това, което ще научиш е написано в книгите. Започни от тези тук на тази етажерка.
Джейсън взе една от тях и се зачете, беше дебела, но много интересна. Разказваше се за една планета на която живеят огромни пясъчни червеи. За един човек и съдбата му. Той чете цяла нощ.
А някъде в коридорите майката и дъщерята вървяха към стаята си. Прибраха се в една подобна като на момчето стая, разликата беше, че вътре имаше две легла.
- Хайде, Мишел. Време е за лягане милата ми. - каза жената, но мимиченцето вече бе в леглото си. Майката седна на ръба на леглото и я помилва:
- Мамо, как мога да стигна звездите? - усмихнато попита малката.
- Труден въпрос ми задаваш малката ми. Всички искаме да стигнем звездите. Дори сега ние сме тръгнали към една звезда.
- Но аз искам да отида при тях. Но има хора, които ги достигат. Кои са те мамо?
- Навигаторите и пилотите Мишел, те управляват корабите, които достигат до звездите.
- Значи ще стана пилот. - каза момиченцето с най-сериозното си изражение и после се усмихна широко.
- Ти ще станеш каквато поискаш. - и погали момиченцето по русата косичка. - Лека нощ, звездичке.
- Тук винаги е нощ мамо, няма ден.
- Да, знам. - въздъхна младата жена с горчивина, защото от три години не бе виждала ден и продължи - но все пак заспивай.
Малкото момиче се отнесе започна да сънува красив сън. Оковано бе в стоманени вериги, но една звезда и' прошепна, че то може да ги счупи. И наистина когато разбра как веригите се разпаднаха от само себе си и то се изправи. Звездата беше като светулка, обикаляше, въртеше се около нея и присветкваше в ритъма на сърцето си. И момиченцето усети как полетя с нея нанякъде.
А навън милиарди такива светулки се движеха и сякаш наистина си играеха.
Момиченцето спокойно спеше, майка му бдеше над него и уж четеше нещо от монитора, но всъщност размишляваше и от време на време поглеждаше през малкия илюминатор. Тя все по-рядко го правеше, защото знаеше какво ще види. Едно и също нещо вече трета година, а оставаха още четиринадесет докато пристигнат. Четиринадесет години тишина - влудяваща, смъртоносна, яростна - в нея само мислите на милиони затворени хора я прорязваха безмълвно.
- "Ако не е Мишел, досега да съм полудяла. Малката ми звездичка. Спи сладко мъниче" - помисли си тя и си оправи леглото. Не след дълго тя също заспа, но с мисълта, че момиченцето и' е най-скъпото нещо на света. Всичко потъна в тишина. Беше третото осмочасие, времето за почивка и сън, времето през което веригите се чупеха...