Bulfleet.com - Official Forums

Незнам, надявам се да не го изтриете преди да го прочетете, но пък се съмнявам, че ще съумеете да го прочетете. Абе заплете работа. Ако някой все пак е упорит и успее да стигне до 2-ра глава ще го черпя една бира. Внимание 1-ва Глава е по-мудна, в 2-ра започна интрига. Enjoy



Пролог



В тихия сумрак на лятната нощ изчурулика птица. Тихият и зов изобщо не притесни елфа, който стоеше на един нисък хълм в дълбините на гората Ашенвил. За неговия слух, този зов беше съобщение, че всичко напред е спокойно. Но в момента, той беше наострил сетивата си за други източници. Нещо прошумуля тихо и до него излезе елфка в бойно снаражение. Тя не харесваше задачата си в момента, но беше длъжна да я изпълни. Трябваше да служи като охрана на Убиеца на Демони, докато той завършеше медитацията си. Леея с презрение се зачуди дали има изобщо от какво някой елф да се страхува в Ашенвил. Дивите зверове никога не биха нападнали някой от тях. Елфите отдавна живееха в мир с природата и животните. Погледна още веднъж ядосано елфа до нея и седна с кръстосани крака до него. Защо ли изобщо я бяха изпратил на тая мисия? И то точно един ден преди празника на звездите! Когато се празнуваше денонощно и танците нямаха край. Нейните сестри по лък, сигурно щяха да и се подиграват когато се върнеше от тази безмислена мисия. Поглеждайки към луната Леея едва се въздържа да не удари този заспал елф до нея и да тръгне най-сетне към Калимдор. Дори да бързаше с всички сили, пак нямаше да стигне навреме за откриването на празника. А Убиеца на Демони си стоеше така тук вече от единайсет часа. Това и напомни колко е гладна. Отвори торбата до нея и взе една питка и една ябълка. Тя трябваше да се задоволи само с това оскъдно...даже не можеше и да се нарече ядене..., докато другите и сестри сигурно се наслаждаваха на богата трапеза.
”Стига сам се оплаквала и аз” помисли си тя ядосано.”Нищо чудно точно затова да са ме пратили...За да ми дадат урок...”
Но мислите и се прекъснаха, защото най-сетне Убиеца на Демони се размърда. Лея бързо стана и погледна към него. Студените му зелени очи се впиха в нейните и тя прочете неизречените му тревоги.

- Е? Свърши ли най-сетне? Май е време да тръгваме? – каза тя и зачака той да и каже, че не е ял от един ден или някое друго оплакване. Нощните пазачи си бяха такива, винаги се оплакваха от нещо. Но той само я погледна насмешливо и кимна. Е, явно поне този нощен пазач държеше на честта си. Той се изправи бързо и и каза с равен тон:
- По-добре побързай, ако искаш да стигнеш навреме за празника. – дори имаше нахалството да и се усмихне. Тя бързо прибра недоядената си вечеря и наметна лъка си на рамо. Той щял да и казва да побърза! Но като затичаха бързо покрай дърветата, тя съжали, че не беше хапнала предварително. Дори това да бяха ябълки и круши!



Убиеца на демони се прехвърляше покрай клоните и стволовете на дърветата, поне покрай тези, които не се отместваха бързо от пътя му. Ашенвил явно усещаше опасността надвиснала над нея и над целия свят. Мисията му беше минала успешно, въпреки, че сега му се искаше да не е. Новините, които носеше на владетеля на Калимдор не бяха добри. Направо бяха катастрофални. Нещо се размърдваше на север, нещо ужасно. Лехрен, както беше истинското му име, се опита да не мисли за това сега. Беше изпълнил мисията се, връщаше се в столицата при неговите братя и щеше да празнува на спокойствие...Въпреки,че предчуствията му говереха друго. Погледна наляво и видя Лея, която тичаше и явно се опитваше да го надбяга. Зачуди се дали да не и каже някоя шега, но размисли. Нищо чудно лудата елфка да го простреля с някоя стрела. Тази мисъл го накара да се усмихне.
- Какво ми се хилиш, като някой човек пред халба с бира?! – каза му презрително тя. Е явно имаше добро зрение. Е сега щеше да я научи как се тича...Макар, че най-вероятно след това да му пъкне с цялото си бойно общество за да го накаже за изгубената си чест. Този път направо се разсмя, и си спечели учудения и поглед. Убиеца на Демони се засили покрай дървета към столицата на Нощните Елфи – Килимдор. А във въздуха се разнасяше миризма на демони.




Кил’Джаро проката пръсти по козината на Леон и го почеса под ушите. Огромният вълк изръмжа доволно, но не помаха с опашка, все пак беше горд планински вълк, а не някое страхливо псе. Загледан в сивата му козина яздещият го орк се замисли. Кил’Джаро не беше висок, дори можеше да се нарече дребен по стандарта на орките. Но беше от елитната групировка на орките от клана на ”Вълчицата”, и както сами се наричха ”Кървавата глутница”. Той погледна назад към яздещите след него воини. Повечето, като него, не бяха много едри, но и иначе вълците нямаше да им позволят да ги яздат. Всички те му бяха приятели – от Барок, на неговата черно-кафява вълчица, до нашарения с белези Гримрок с неговия сиво-червен вълк. Вече се бяха отдалечили много от родните си планини и горещия климат на равнините им влияеше доста. Всички се бяха изпотили и зачервили, а вълците им бяха изплезили езици жадно, въпреки че слънцето отдавна вече се беше скрило. Кил’Джаро се надигна малко на гърба на Леон и горещия вятър го шибна в лицето. Той се огледа напред и забеляза червенееща се светлина в далечината.
- Сигурно е срещата, за която сме се запътили. – провикна се Вил’Каар и застигна Кил’Джаро. Двата вълка се погледнаха свирепо, но нищо повече.
- Да се надяваме, че е тя. Животните вече се умориха от този дълъг бяг. – каза Барок и погали нежно рунтавата си вълчица. Винаги беше добре да се грижиш за вълка си, но според Кил’Джаро Барок винаги прекаляваше. Все пак това бяха бойни вълци, а не домашни любимци. Леон нададе свиреп вой, сякаш дочул мислите на господаря си.
- Имам лошо предчувствие...- каза той и се огледа внимателно.
- Ха...Ти с твоите предчувствия..- започна Вил’Каар, но Гримрок, който се беше приближил до тях довърши, прекъсвайки го грубо:
- ...ние е спасявал безброй пъти! – Двамата изглеждаха сякаш всеки момент щяха да се сбият. И както винаги Барок ги разтърва. Но Кил’Джаро не им обърна внимание. Беше се загледал във вече близката светлина. Можеше да е лагерен огън, ако не беше толкова висок. Около него се бяха струпали водачите на другите кланове, или техните представители. Какъвто беше и самият той. Не му харесваше това място. Имаше нещо нередно, или може би наистина си въобразяваше. Може би Вил’Каар наистина беше прав. Но това не го успокои.
- Закъснявате! Аз пък си мислех, че вие от ”Кървавата глутница” се гордеехте с бързината си. – каза шамана в средата на събралите се орки. – Но няма значение...Нали все пак дойдохте.
- Извиняваме се за закъснението. Бяхме възпрепятствани от топящите се снегове. – каза Кил’Джаро. Нямаше нужда да бъде груб с този шаман.
- Няма значение! Сега като всички са тук, мога да премина направо на същественото. Аз и моите събратя от клана ”Черни камъни”, се вслушвахме в гласа на вятъра и речта на водата и стигнахме до главозамайващо заключение. От север се надига заплаха...- Кил’Джаро спря за момент да слуша и се огледа. Всички изглеждаха заинтересувани. Барок чешеше Пролетна роса. Какво идиотско име за вълк. Напрегна слуха и дочу леки опъвания на тетива. Огледа се малко по-добре и забеляза откъде беше дошъл звука. Около срещата се бяха настанили други орки. Би могъл да помисли, че са пазачи, ако не бяха насочените кам него и неговите воини стрели. И не само към тях, но и към всички останали, освен към шамана и неговият чирак. - ...така, че ние трябва да обединим клановете и да се съюзим с надигащата се сила, иначе ще бъдем пометени.
Кил’Джаро бързо подреди в главата си какво беше чул и зяпна. Не можеше шамана да е предложил това. Орките не бяха страхливци. Те не се съюзяваха с по-силния. Те ... Гръм от гневни викове обгърна срещата. Всички протестираха срещу думите на шамана.
- Шаманско псе! Орките не са страхливци! Досега се справяхме без чужда помощ, ще успеем и сега! – изрева вожда на ”Горчива кръв” и брат му закима в отговор и надигна брадвата си. Одобрителни викове отекнаха навсякъде.
- Съжалявам, че не се съгласихте с предложението ми. – каза ядно шамана. – Но го очаквах. - Пак се чу опъване на тетива. Този път и друти го чуха. Шамана прошепна някакви неразбираеми слова и стрели полетяха навсякаде.
- Залегни – извика Кил’Джаро. Някои последваха командата. Чуха се ревове и крясъци на умиращи. Той видя как вожда на клана ”Червена река” скочи и се опита да посече шамана. Няколко стрели вече стърчаха от гърба му. Остриети на брадвата му се блъсна в невидима стена. Още една стрела се заби в него и той рухна в огъня. Гледайки тази ужасна гледка, Кил’Джаро изрева команда за отстъпление. Нямаше смисъл да се бият, враговете бяха с огромно числено превъзходсто. – Предателство! Отстъпление!
Воините му забягаха в мрака яздейки вълците си. Той видя как Гримрок сечеше просека във вражеската стена от орки и как една стрела се заби в гърба точно в сърцето. Сиво – червеният му вълк нададе тъжен вой и замря когато няколко стрели пронизаха и него. Шаманът мяташе огнени топки наоколо и орки гинеха. Пробиваики път с късата си брадва Кил’Джаро настигна другарите си. Много малко беше останало от първоначалната му група. Шепнейки тихи молитви за Гримрок и останлите загинали той се забърза в ноща, говорейки тихо на Леон да тича по-бързо. Имаше вече нова задача – да предаде на вожда си за измяната на клановете.






Глава 1




Вятърът задуха през тучни поляни, премина през великата гора Ашенвил, където дърветата нашепваха за опасност, премина през езерото Дерсен, което разделяше земите на орките и хората, като една огромна синя граница и достигна до Лордерон, столицата на хората, обсаждана само два пъти през историята си – и двата неуспешно. Донесе вятърът тъжни слова и лека прохлада. Беше края на лятото и скоро щеше да настъпи есента. Прошумоляха короните на дърветата в кралската градина от леката му милувка и няколко листа полетяха плавно към земята. Едно тaкова листо се завъртя на капризен порив на течението и след това падна на земята. През него пристъпи висок младеж и продължи забързано напред. Беше облечен в кафяво палто и панталони и зад него се развяваше къс сив плащ. Имаше дълга до раменете му, светлоруса, почти бяла коса и яркосини очи. Той прекара ръка през косата си, погледна към слънцето, което вече беше на половината си път до връхната си точка и се забърза още повече. ”Не трябва да закъсняваш, Каел! Учителя ти го каза съвсем точно!” – каза си той ядосано и навлезе в кралския парк. – ”Ако не беше добрия господин Карлен сега нямаше да си доникаде! Сега поне имаш някаква работа. И то не каква да е работа, ми чирак на магьосник.” – при тази мисъл Каел се изчерви. Той изобщо не беше негов чирак, а момче за всичко – да му донася нужните съставки и да чисти кабинета му. А Карлен дори не беше магьосник, а просто жрец. Птичките пееха весело и денят изглежда щеше да бъде хубав. Ден точно за разходки, а не за работа из тъмните подземия на двореца и мрачните му кули. Минавайки по една от алеите, той се огледа примирено. Докато свършеше работата си за днес, щеше да е вече пладне. Изведнъж му се стори, че видя една позната червена коса измежду храстите. Той бързо се присви и затича към най-близкото дърво, напълно забравил за всякакви видове жреци и тем подобни. Каел се качи, колкото се може по-тихо на дървото и зачака. След няколко мига се чуха тихи гласове и точно под дървото, използвано от него за укритие, пристъпиха три млади жени. И трите бяха облечени в коприна, но това беше единствената прилика между тях. Каел познаваше само едната – тази с червената коса, между другите две. Казваше се Анн. Още отдавна беше бленувал по нея, но никога не я беше заговарял. Все пак тя беше от знатно съсловие, а той беше никой. Тази мисъл го ядоса. Някой ден щеше да стане някой.
- Как ви се струва тази пейка, милейди? – попита я русокосата жена от лявата и страна.
- На мене ми се струва, че е като всяка друга. Няма никаква разлика. – бързо каза тази от другата и страна. Тя пък беше с гарвановочерна коса.
- О, я стига сте спорили! Тази ми изглежда подходяща. – каза Анн и седна на пейката точно под Каел. От тази гледна точка му оставаше да се наведе само още малко напред и щеше да може да погледне в деколтето и. Тази мисъл го поблазни, но той се отказа от нея. Клонът на който висеше беше прекалено тънък за тази цел. Другите две седнаха от двете и страни.
- А сега нека продължим по въпроса... – започна русокосата. – принцът ми каза да ви предам, че много държи на вас, милейди. – Каел престана да слуша приказките им. Обикновенно обичаше да подслушва, но сега беше твърдо решен да се премести само още малко напред по клона. Устремен, той направи още една крачка напред и клона изпращя. Разговорът им изведнъж секна и трите погледнаха нагоре едновременно. Клонът се прекърши, Каел загуби равновесие и се сгромоляса на тревата точно до пейката. Чу някакъв тих разговор и като отвори очи първото нещо, което видя беше лицето на Анн. Изглеждаше някак загрижена и беше нацупила леко устните си.
- Милейди, не мисля, че е добре да докосвате този...човек. Може да не е безопасен. – каза една от двете и прислужнички.
- Стига си плямпала, Милиан. Не виждаш ли, че има нужда от помощ. – Това беше чернокосата. – И изобщо не изглежда опасен.
-Хм...А какво правеше на дървото над нас? Сигурно е берял ябълки, нали? Според мен си е чист шпионин! – каза Милиан разгорещено.
- Май се събуди. – каза Анн и му се усмихна мило. – Как се казваш? – Каел, чак сега забеляза, че тя попива кръвта от челото му с кърпичката си. Той набързо се изправи и Милиан го изгледа стреснато.
- Аз...май закъснявам... и трябва да тръгвам...благодаря...аз... – той се опита да се отдръпне от нея, но тя само го стисна по-здраво.
- Стой мирно и не се прави на малък! – май му се присмиваше.
- Не, аз...наистина ми се налага да тръгвам...имам работа... – той се одръпна най-сетне и забеляза, че вече имаше превръзка на челото. Как беше успяла толкова бързо да почисти и превърже раната? Тя го огледа доволно и му се усмихна.
- Е...Чао! – каза Каел, обърна се и почти побягна.
- Чакай! Така и не каза как се казваш? – викна Анн след него.
- Аа...Каел... – подвикна той и допълни набързо – Приятно ми е!
- И на мене, Каел. Аз съм Анн. – Милиан я потъпа по рамото и и прошепна нещо. – Е, май ще трябва да тръгвам, Каел. Доскоро виждане. – обърна се и тръгна по алеята към градските порти.
Каел се огледа, опипа превръзката си и въздъха.”Мисля да не махам тази превръзка никога.” Огледа се отново и видя слънцето. ”О, не!” Сега наистина се затича към Зелената кула. ”Какъв ден!” Притича последните няколко метра до вратата на кулата и влезе. Пое по витите стъпала нагоре. Докато стигна до вратата на кабинета на Карлен вече се беше задъхал и изпотил. Спря пред вратата, опипа пак челото си и почука. След като никой не отговори, почука пак – Карлен си беше разсеян човек – този път по-силно.
- Да, да! Влизай! – чу се отговор. Каел пристъпи предпазливо вътре и затвори вратата зад себе си. – О! Виж кой зел, че дошъл! Хайде, момче пак закъсняваш. Сядай тук и ми помогни със съставките! – Тази част Каел обичаше най-много. Той седна послушно до стария жрец и зачака. – А междудругото, какво те забави този път? Да не си се сбил пак? Пакостливо момче си ти, ей! – Като общо Каел харесваше Карлен, въпреки че понякой път го наказваше...когато си е заслужил.
- Ами не...този път се успах! – излъга най-безочливо той.
-Хм...така ли? – каза с неверие жреца и се намръщи. – Я ми подай серума на истината! – Каел се сепна и Карлен се разсмя тихо. – Майтапя се, момче. Исках да видя само как ще реагираш. Това някой път дори е по-добро от серума. – Каел се изчерви и жреца го потупа по рамото утешително. – Няма нужда да ми казваш, гледай просто да не е някоя глупост, че ако разбера тогава чак... – и размаха пръст пред носа на му. Е сега наистина си промени мнението за стария Карлен. Наистина му допадаше дядката. – А сега направо към работата. Подай ми приспивната отвара и гледай да не разсипеш...
”Защо ли пък си помисли, че съм се бил?” Изведнъж се сети за превръзката си и се ухили. Подаде на жреца до себе си отварата и пак се зарея из мислите си. Помисли си за семейството си и начина си на живот. Трябваше някак си да си изгради нов живот, а не да продължава този досаден и скучен начин на живеене. Каел не помнеше родителите си. Никога не ги беше виждал...може би само като бебе. Имаше един спомен, как една красива жена се навежда и нежно му казва да не плаче, а после тръгва нанякаде и го оставя сам. Това най-веройтно е била майка му. Хората казваха различни версии за нея - че избягала нанякаде, оставяйки семейството си; че била умряла при раждането му или, че била убита от царя. Другите версии бяха още по-невероятни. А за баща му се говореше, че бил екзекутиран, заради престъпление – някаква малка кражба, или дори убийство. Че бил организирал възстание и бил убит в боя...Каел не знаеше на коя версия да вярва. Знаеше само, че сега живееше при единствените си останали роднини в една малка едноетажна къща, точно на границата между Вътрешния и Външния град. В нея едва се събираха той, чичо му и леля му, с двете им деца, както и баба му. Къщата наистина беше много малка, и той трябваше да избира или да спи в една стая с баба си и братовчедите си, които бяха голяма напаст, или да спи на тавана, където обстановката не беше много приятна, но поне нямаше кой да му досажда с глупости. Каел преди няколко дни беше почистил и подредил докякъде тавана и беше освободил място за малко легло. В останалите боклуци беше намерил и няколко полезни неща, явно отдавна забравени – едно малко чекмедже, една шапка с широка периферия, една пътна торба и най-важното един счупен меч, който сякаш по чудо не беше ръждясал. На
въпросното оръжие му липсваше острието, но беше счупено странично и това го осигуряваше с остър връх. Каел не допускаше, че толкова стар меч може да остане остър, но докато го разглеждаше си беше обол пръста болезнено на ръба на счупеното място. Въодушевен той беше продължил да търси още полезни вещи, но не намери нищо интересно.
- Замислил си се като учен, но не за правилните неща. Нищо чудно, че правиш такива грешки! Дал си ми стрък Заешка трева и зъб от усойница! А аз ти поисках лекарство за болки в стомаха! – прекъсна мислите му Карлен. – Или се концентрирай, или изобщо не идвай! – Каел беше убеден, че сега ще получи дълга и суха лекция на тема мързел и невнимание, затова реши да прекъсне жреца, преди да е станало късно.
- Но, учителю, лекарството за болки в стомаха се е свършило и аз направо ви дадох съставките за ново. – Надяваше се, че е запомнил добре когато веднъж Карлен му беше показал как се прави това лекарство, и точно тези са съставките.
- Хм... – жреца се намръщи замислено и Каел изтръпна. – Да...да... Така е синко, но не си спомням някога да съм ти казвал. Хмм... От тебе някой ден може и да излезе добър чирак. – Каел се ухили до уши. – Но не се надявай прекалено. Ако това някой ден стане може да ме наричаш учителю, но не и сега. Разбра ли?
- Да, господин Карлен. – каза Каел заучено.
- Така е по-добре. Планът ми се променя, щом нямам стомашно лекарсво. Ще се наложи да попазаруваш момче. – каза Карлен и тупна един сребърник и три медника на масата пред Каел, който зяпна в тях. Явно му се налагаше да купи нещо скъпо. Това пред него си бяха много пари. – Ще отидеш до пазара и ще ми купиш една малка кутия със сол. Гледай да се спазариш за добра цена. Останалото е за тебе. – жрецът се усмихна хитро. – И ще го получиш веднага след като почистиш стаята.
- Както кажете господин Карлен. – каза отново заучено Каел и се усмихна културно. Изобщо не му беше до усмивки.
- Е добре. Аз имам малко работа в двореца, ти почисти, купи каквото ти казах и се върни... – старикът погледна към големия часовник, закачен на стената срещу него, пресметна нещо и довърши – ...не по-късно от 7 часа. И да не земеш да закъснееш пак. – погледна още веднъж към часовника и се забърза към вратата, мърморейки си нещо неразбрано. Явно самият той закъсняваше за някаде. Като остана сам Каел погледна нерадостно към метлата в ъгъла и въздъхна. Това пък беше моментът, който най-много мразеше. Взе метлата и започна да обира праха по пода с нея и да си тананика една весела мелодия. Мина покрай часовника, покрай рафтовете със съставките и стигна до библиотеката на стария жрец. Томовете книги бяха подредени изрядно и точно. Всяка книга си имаше място, освен една, която се беше леко килнала на една страна, все едно някой я беше чел и оставил набързо без да я бутне навътре. Каел се приближи до нея и я огледа. Карлен постоянно му повтаряше да не пипа нещата му, откакто разсипа една отвара, от която след това не можеше да спре да се смее. Тази случка не беше от най-приятните. Но любопитството надделя и Каел прихвана внимателно книгата и я измъкна. Изненадан от тежестта и той я занесе до отворения прозорец, който беше единствен в кабинета и издуха прахта от обвързаната и с кожа корица. Явно никой не я беше чел от много време. На корицата имаше изображение на един щит със стрела, меч и брадва, пресечени върху него. Каел се надяваше да не е някоя от онези исторически книги, които Карлен четеше от време на време. Беше успял да надникне в няколко от тях и беше прочел само няколко скучни текста за някакви заговори и политика. Заинтригуван той отвори бързо книгата на първата и страница и прочете заглавието:

”Предистория на Великия Съюз”

Жреца се беше постарал да го научи да чете и пише. Не беше приемливо един помощник на жрец да бъде неук. Каел беше схватлив ученик, поне когато намираше нещо интересно в това, което учеше, но все още не беше свикнал много да чете. А и като видя думата история се ядоса и замалко да захвърли книгата. Беше се надявал да е нещо свързано с магия, или магически същества, а се оказа една безинтересна историческа книга, както изглежда бяха повечето в библиотеката на Карлен. Каел прелисти набързо страниците надявайки се да види нещо интересно и попадна на една картина, която привлече погледа му. Тя заемаше две страници и беше толкова изкусно нарисувана, че изглеждаше почти истинска. Каел седна на един стол, захвърли метлата и се загледа в картината и следващите я надписи. На нея се изобразяваше велика битка. Той харесваше битките, специално кървавите, а тази със сигурност беше такава. В единия край се бяха събрали облечени в бляскави брони мъже с извадени мечове и насочени към центъра копия, а до тях бяха застанали по-леко въоръжени мъже и жени, които изглеждаха някак си по-различно. Всички те бяха красиви и някак си по-елегантни, въпреки че Каел не можеше да обясни защо. И изведнъж забеляза още една разлика - заострените им във върховете уши. Елфи! А и онези мускулести зелени същества от другата страна на хората в ризници, които размахваха страховити брадви и крещяха, не можеха да са нищо друго освен орки. Както и ниските набити воини с дълги, вързани на опашки коси, които размахваха бойни чукове – това трябваше да са джуджетата. Младежът се усмихна, книгата изглежда нямаше да е чак толкова сухарска, колко си беше помислил. Огледа още веднъж картината, за да види срещу какво се бият съюзените раси, би трябвало да са съюзени щом седяха така с открити флангове един до друг без да се нападат, но не можа добре да разбере какво е. Някаква тъмна маса от сенчести същества. Часовникът удари гонг за кръгъл час и Каел се стресна. Трябваше да побърза, после щеше да доразгледа книгата. Стана от стола, затвори книгата и я пъхна в един от джобовете на тънкото си палто. Джобът се изду издайнически, но той го пренебрегна. Трябвеше да напазарува за два часа и да донесе солта на жреца. Имаше достатъчно време, затова той реши първо да се отбие през дома си, за да остави книгата. Все пак не искаше стария Карлен да го хване с една от книгите му в джоба. Прибра парите във вътрешния джоб на палтото си, който сам си беше пришил и тръгна. Мина набързо през парка и кралските градини и стигна до портата за вътрешния град. Там двамата стражи на пост го погледнаха бегло и го оставиха да мине. Вече бяха свикнали с него. Той дори се беше сприятелил с един от градската стража, но явно той в момента не беше на пост. Казваше се Рен и не беше много по-възрастен от него. Той самият тази година щеше да навърши седемнайсет години. Каел искренно се възхищаваше на войниците. Рен беше станал такъв, защото неговия баща беше капитан на дворцовата стража и съвсем нормално бе синът му да стане като него. Не че не харесваше работата си, както казваше той, но от време на време било скучно. Ей това Каел не можеше да го разбере. Погледна пак към стражите преди да мине през портата. Бяха облечени в стоманени плетени доспехи от главата до петите, а отпред на бронята висеше величествено табард с герба на градската стража – кула, извисила се над светлосиньо поле. Шлемовете им бяха с малки пискюлчета и едно късо бяло перо на върха, а в момента предпазителите им с решетки бяха надигнати. Дълги наметала се вееха зад тях, когато случайно вейнеше вятър. Въоръжението им се състоеше от една пика, един меч на колана,един дълъг нож от другата страна и един лъснат до блясък триъгълен щит, с всечено изображение на същата кула като на табарда . Каел още от малък си мечтаеше са стане мечоносец и да се разхожда така пременен. Той се забърза, твърдо решен да свърши работата си набързо и да бъде свободен през останалото време на деня. Пък можеше и да си купи нещо с парите, които му останеха. Ако се спазареше добре, можеше да купи солта за осемдесет медника и другите двайсет и три да останат за него. Но за какво ли му трябваше сол на Карлен? Единствената отвара, коята Каел помнеше да съдържа сол беше една гъста черна течност, която жрецът му беше казал, че се използва за разпитване на пленници. Но как спомага за разпита им, така и не каза. Каел пое по главаната улица и повървя малко напред, поглеждайки дюкяните от двете страни. А такива имаше много – от ателието за поправка на обувки, покрай дюкянът за правене на изделия от стъкло и порцелан, до страноприемницата, която служеше също така и за месарница. След това зави в една тясна уличка и малко по-напред видя къщата си. Стените и бяха малко поолющени и покривът имаше нужда от нови керемиди, но иначе като общо, беше в добро състояние. Той влезе и се събу в коридора. Баба му щеше да получи удар, ако влезеше обут. Всеки ден чистеше и подреждаше, и вътре всичко изглеждаше спретнато и на място.Тръгна по стария килим към дневната, която беше най-голямата и най-използваната стая в къщата. Освен нея имаше само още две – спалнята на леля му и чичо му и кухнята, където обикновено спеше той, баба му и братовчедите му. Стъпалата за тавана бяха в края на дневната. В стаята бяха баба му с братовчедите му.
- Свърши ли работата си за днес? – попита тя над плетката си и го погледна строго. Винаги го поглеждаше така, когато си въобразяваше че е намислил някоя пакост. – И с какво си си напълнил джобовете?
- Не, остава ми да напазарувам за Карлен и ... – Каел се замисли за момент. ”О, не!” Братовчедите му ококориха очите си веднага при споменаването на пазаруване. – и... да анализирам един текст от книгата, коята ми даде. – баба му повдигна въпросително вежда. Е, не беше оглупяла с възрастта. А и беше дочувал старците да коментират, че била много красива жена едно време. Той погледна накриво баба си Елза. Не можеше да си представи баба си като красавица. Беше си останала вдовоца през целия живот. Кой ли беше дядо му? Не, това сега нямаше значение. И допълни с най-убедителния си глас. – Започна вече да ми доверява по-отговорни задачи.
- Така изглежда. – каза баба му с похвален тон, но развали впечатлението като го погледна съмнително. – Надявам се и да ти плаща добре. Днес спечели ли нещо?
- Само няколко медника. – каза той и предпазливо погледна към братовчедите си. Меран и Бери го погледнаха жадно. В момента най-вероятно се чудяха какво да поискат да им купи. Двамата скоро щяха да си имат братче, или може би сестриче, и се радваха много, но за Каел това означаваше още пари за подаръци, а и може би щеше да му се наложи да се грижи за още едно дете от време на време.
- Меран, Бери! Елате тука и ми помогнете! – чу се женски вик от кухнята. Те погледнаха нерадостно към кухнята и тръгнаха. Каел само това и чакаше, засили се нагоре по стъпалата и влеза в малката таванска стаичка. Всичко си стоеше така както го беше подредил. Тясното кораво легло, беше домъкнато до прозореца, а до него беше сложено малкото чекмедже, в което беше набутал пътната торба и другите си оскъдни вещи. Мечът беше увит в една сива кърпа и беше поставен на овехтелия стол, който стоеше от другата страна на стаята, до една още по-овехтяла закачалка, на която пък висеше шапката с широката периферия. И общо взето в това се състоеше оскъдната мебелировка на стаичката. Каел отвори бързо чекмеджето и постави внимателно книгата вътре. От вънка се чуваха някакви гласове и той погледна през кръглия прозорец. Меран и Бери простираха прането в задния двор и мърмореха нещо недоволно. Перфектно! Нямаше да се налага да си харчи парите за подаръци. Понечи да изтупа ръцете си, понеже ги беше опрял на перваза, който кой знае от колко време не беше виждал парцал, и ги огледа изненадано – изобщо не се бяха опрашили. Огледа перваза и вдигна едната си вежда. Е, явно тази сутрин беше видял. Както и цялата му стая. Явно баба му не беше пожалила тавана. Усмихвайки се той заслиза надолу, като провери пак дали е взел парите. Промълви на баба си благодарност за стаята си и тръгна да излиза.
- Така и не ми каза какво ти е станало с главата. – викна баба му след него настойчиво, но той вече излизаше и не обърна внимание. Докосна пак с пръст превръзката и се запъти към пазара.


Крал Теранас седеше отпуснат на трона си и слушаше разсеяно сина си. Марлен беше добро момче, но краля мислеше, че прекалява с глезотиите си. Винаги предпочиташе удобствата и почти никога не се захващаше с по-сериозна работа. Краля се замисли дали да не го прати следващия път на посланничеството, все пак един принц най-вероятно щеше да изтъпи всякакви подозрения, но веднага се отказа от идеята си. Не беше чак толкова загубил надежда, за да праща любимия си син на опасност. Погледна пак към Марлен. Момчето се беше преоблякло като за бал. С лъскави черни панталони и копринена риза със същия цвят, която беше покрита с бяла дантела по ръкавите и позлата по ширитите. Беше си наметнал кадифено сетре със също толкова дантела и беше запасал меча си на кръста. Самият меч беше величествена гледка. Ножницата беше покрита с кървавочервени рубини, изкопани от рудниците в Сенчестите планини, и инкрустирана със злато. Дори ботушите му бяха направени от най-добрия майстор обущар, от мека кожа от елен. Краля кимна с глава на някакъв въпрос който не беше дочул добре и махна лениво с ръка на един слуга с бялозлатистата ливрея на кралските придворни да допълни преполовения му бокал с портокалов пунш. Портокалите бяха докарани от юг, по негова поръчка. Времето в момента не беше подходящо за вино. ”Все пак може да и да му подейства добре, ако го пратя при брат му на северната граница. Там би трябвало да може да закали малко характера си.” Краля се вслуша замалко в репликите на сина си:
- ... да се построи минерален басейн в отделението за почивка. Това много ще помогне за разтоварването на изтънчените ни гости... – Да бе, гости. Момчето се просто се чудеша каква нова глезотия да си измисли.
- Не мислиш ли, че начинът ти на обличане трябва да се промени? Преди се съгласявах с тебе...докато все още си търсеше невяста...но сега? Мисля, че не трябва да се стремиш да привличаш жените към себе си, щом вече си се сгодил. Може би ще е по-добре да носиш нещо малко по-строго. – каза краля и отпи малко от пунша.
- Но татко, аз се обличам така специално заради нея. Не мислиш ли, че ще се зарадва да ме види така величествен? – Марлен изглеждаше изненадан, че крал Теранас изобщо е проговорил. Можеше и такава да е причината за облеклото му, но краля се съмняваше. Е, принцът трябваше да се облича подобаващо, но не беше само това. Агентите му споменаваха, че са го видели да флиртува с младите придворни дами. А се беше сгодил! Краля си спомни времето, когато самият той се беше сгодил за Хармена. Да, той тогава не се заглеждаше по други момичета. Бракът му беше политически, но се беше научил да я обича през дългите години семеен живот. Хармена сега се намираше в едно имение на юг. Там, тя трябваше да държи лордовете изкъсо, за да не се дигнат на бунт, поради увеличените данъци. Тя лесно щеше да се справи с тази задача. Беше свикнала с политическите игри и можеше да ги играе, дори насън. Марлен пак се беше заговорил за нещо, което подозрително биеше към нови сауни и зали за масажи. Краля точно отвори уста да му каже да престане да мисли само за удоволствия и да се хване да свърши нещо полезно, когато масивната врата на приемната зала, която краля използваше за почивка, се отвори и вътре пристъпи Норан, управителя на двореца, и се прегъна в дълбок поклон.
- Ваше величество, лорд-капитан Гаритос току-що се завърна. – каза той с изненадващо дълбокия си напевен тон. Точно това беше задължението на Норан този месец. Да следи за завръщането на Гаритос, и когато това стана, бързото уведомяване на краля.
- Нека дойде. – каза краля, махна с ръка на слугите да излязат и се обърна към сина си. – Синко, би ли ме оставил за малко насаме с лорд-капитан Гаритос. – принцът се намръщи. – После може и да обсъдим по-подробно темата за басейна. – Марлен кимна и излезе с неохота. След като врата се затвори след принца, в тронната зала остана само кралят. Дано само Гаритос да не носеше лоши вести. Надигна чашата да пийне пак от пунша и видя, че вече я е пресушил, а не обичаше сам да си налива питието. Захвърли чашата към вратата и тя се изтърколи последните няколко метра и се спря пред ботушите на Лорд-капитана, който тъкмо беше влязъл. Той погледна към чашата въпросително и побърза да коленичи с ръка на меча, както обикновено правеха рицарите на краля. Крал Теранас му кимна припряно да стане и каза:
- Е, какви са новините? Успяхте ли? Приеха ли писмото? – чак сега забеляза, че бронята на Гаритос се е зацапала отпред и наметалото му е окъсано, а имаше и превръзка на дясната ръка над лакътя.
- Стигнахме целта си, ваше величество, и предадохме писмото. Уверявам ви, че не направихме нищо с което да предизвикаме подозренията им, обаче проклетите елфи по някакъв начин разбраха. – тука гласа му вече пресипна и стана колеблив. Крал Теранас никога не беше виждал Гаритос колеблив. – Издебнаха ни в засада...а и бяха много повече от нас...Ние избихме много от тях, но...Едва успях да се измъкна...аз и малко повече от половината ни войници... – Гаритос замлъкна като видя физиономията на краля. Той свали короната и понечи да я хвърли на пода но се сдържа. Не беше забелязал кога беше станал. Стовари се на трона и въздъхна. – Направихме всичко възможно, ваше величесво...не знам откъде успяха да разберат. Проклетия елф, който ги водеше още в началото ми изглеждаше подозрителен. Трябваше да го убия още намясто!
- Млъкни! Да беше го направил! Да бяхте измрели всички по-добре! Имаш късмет, че все още си ми отполза, иначе щях да те пратя на палача! Трябва да обсъдя следващите си действия с Ванион. – кралят се опита да успокои гласа си.”Но как са успели да разберат? Дори повече от половината приказки за елфите да са верни, не ми се вярва да могат да виждат през хартия...Толкова близо бях до успех!” – А сега се махай от очите ми преди да съм размислил! И викни Ванион! Но му кажи да дойде след половин час, трябва да обмисля нещо. И се окъпи...изглеждаш ужасно. – Гаритос се прегъна в поклон, по-раболепен дори от този на най-простите слуги и се изниза заднишком колкото се може по-бързо. Кралят се зачтди как бяха разбрали? И двете посланичества при елфите се бяха провалили. Беше се чудил дали да изпрати и едно при джуджетата в планините и мините, но се беше отказал. А за орките въобще не го беше и