............

[expendable]

........

[Adrenaline]

А някъде далеч, дълбоко в пустинята, в остатъците от някогашният бункер ТР56FG, мъж на възраст около 50 години с изсечено сякаш от камък лице, с наслада допушваше цигара. Наричаха го Генерал Бърк, но това беше прякор...никой не знаеше откъде е дошъл, нищо за миналото му. Не знаеха дори истинското му име...
В малката бетонна килийка влезе адютантът на Бърк.
- Генерале, предавателят работи. В момента излъчваме със стандартна HFA антена, но времето се влошава...преполагам ще има пясъчна буря...
- И все пак, имаме ли сигнал или не? - прекъсна го безцеремонно Генерал Бърк.
- Засега има, но ако започне буря, ще се наложи да решим проблемът с антената...
- Искам да бъда държан в течение за всеки проблем, който би могъл да възникне, ясен ли съм? Искам доклад на всеки два часа!
- Слушам, сър! - адютантът отдаде чест и излезе.
По каменното лице на Генерал Бърк, заигра тънка усмивчица...

[Wolfy]

Слънцето изгряваше над една мъртва земя.Лъчите проникваха в гроба на нашия свят.Погледнах през прозореца.Смърт и само смърт докадето ти стига погледът.Извърнах очи.В стаята ми както обикновенно беше малко разбъркано ,навсякъде имаше чертежи на всевъзможни машини.Някой станаха невъзможни след катаклизма.Поразрових чертежите и взех един прибрах го в куфарчето си,след това се облякох и излязох в големия метален коридор.Сякаш в моята стая имаше повече живот отколкото в целия комплекс.По тавана имаше лампи ,но светлината не можеше да разкъса студа и гробованата тишина.Чух стъпки в далечината.Тропането на токчета се приближаваше.Зад завоя се показа студеното лице на една лаборантка.Учените тук не се вълнуваха от науката.Сякаш единственната им цел бе да работят.Но те не бяха луди.Те искаха да оправят света,да измислят нещо велико.Но за сега само аз бях разбрал ,че няма начин да спасят света.
--Готови ли са чертежите?--Студено без емоции леден поглед.Подадох и куфарчето.
--Благодаря.--и продължи да тропа по коридора.
--Приятен ден!--но тя не ми обърна внимание. Тръгнах по коридара.Стигнах до асансьора и слязох на първия етаж.Минах през охраната и излязох на големия двор.Обърнах се назад огромната кръгла зграда висока около двеста метра.Това беше зградата за учените тук имаше лаборатории и всякакви неща свързани с науката също така тук живееха и учените.До тази сграда беше залепена една дълга правочгълна сива Тя беше жилищния комплекс на хората.Тези ,който оцеляха.Обречените.Интересувах се от Убежището чудех се кой го е създал.Опитвах се да създам чертеж ,но беше прекалено сложно. В двора отглеждаха разни култури.Опитваха генна модификация за свикнат разстенията със новата среда.Поразходих се по алейте.Имаше трева някакви станни дървета.А около сградите имаше една огромна стена.Всичко беше един кръг,последното спасение.Райско кътче ,в сравнение със света отвън.Качих се по стълбите на стената и погледнах към града отвън.Сгради,много сгради.Между тях пъплеха разни хора.Омършавели и побъркани.Катаклизма ги подлъди сега се избиваха един друг.Бяха се превърнали в животни.Огромните сгради ,сега бавно бавно се рушаха под напора на времето.На около петдесет метра имаше небостъргач.Повечето прозорци бяха счупени.Сградата напомняше за някогашното величие на нашата цивилизация.А сега умираше ,като нас.По прашните улици се разнасяха крясъци ,който смразяваха кръвта.Тропаха железа някъде в далечината.Стонът на мъртъвците.Обърнах се и тръгнах към физичния отдел да измислям нови машини.Влязох отново в огромната зграда.Хванах асансъора и се качих до третия етаж.Излязох на поредния мрачен с,студен коридор.Напред имаше огромна метална врата.Бутнах я и влязох в света на зъбчатите колела.Вратата беше по високо и се слизаше по стълби на огромна площадка.В едната част бяха масите.Отидох и седнах на бюрото си.Обикновенно намирах бележки с нови проекти,но сега нямаше нищо.Значи поредния скучен ден.Завъртях се на стола и погледнах към другата част.Там беше работната част.Механиците сглобяха машините измислени от нас.В момента с флекс режеха тръбите за новата водна помпа.Между двете части имаше прозрачно звуко изолиращо стъкло.Това до някъде беше проблем защото ,когато механиците сбъркат нещо трябва да отидеш при тях,а тога беше твърде късно.Веднъж завариха спирачния кран на помпите и ние се наводнихме.Да понякога имаше и забавни моменти,но това беше рядкост.Поне в тази сграда.В обедните почивки отивах при така наречените цивилни да играем на баскетбол или на карти.Духът беше жив,но до кога.Така минаваха дните.След дългия скучен ден се прибрах в стаята си и се зарових в чертежи.

[Sabret00th]

Код: Избери всички

База Касиди, координати: 94:243:42

....Още един ден, прекаран в борба за оцеляване.Въпреки трудното начало вече личеше че можем да излезем от кризата, в която бяхме попаднали след катаклизма.Близо 2000-те души в базата се справяха добре предимно благодарение на факта, че базата беше отдалечена от града на около 20 километра. Носеха се слухове, че оцелелите и неповлияни от вредните емисии хора са се барикадирали в база някъде в центъра на града.Самият град беше пълен с хора загубили разсъдъка си и избиващи се помежду си, биеха се както напълно непознати, така и братя и сестри.Гледката беше ужасна, катаклизмът причини страдания на цялото човечество, непознати досега.
Касиди първоначално беше военна база, но след бедствието приюти доста хора, които бяха с най-различни професии. След като премина първоначалния стрес ръководството на базата организира разпределянето на хората по места според това, което умееха да вършат.Скоро базата стана напълно функционална и възможна за живеене, като работата продължаваше.В годините след аварията населението на базата възстанови и укрепи базата, а от няколко месеца беше започнало разширяването на базата.Разчистихме периметъра около базата, след това започнахме строеж на защитна стена около бъдещото разширение на базата.За щастие разполагахме с доста строителни машини, някои притежание на базата, други "приватизирани" след няколко рейда в града.Разполагахме и със строителни материали, благодарение на които асфалтирахме повърхността и построихме необходимите сгради.Към сегашния момент бяха завършени северното и западното разширение, а довършвахме източното, което беше най-голямо и в посока на града.Аз самият се занимавах предимно с организационна работа, но рядко пропусках да се кача на някоя от големите строителни машини и да поработя здраво и със желание.Работата по разширението беше към своя край и ръководството искаше да тръгне по нов план, който засега беше неясен....
.... След края на поредния ден се отпуснах на покрива на една от големите мултифункционални машини и се загледах в приятно зелените хълмове на юг..........

[expendable]

........

[Adrenaline]

Адютантът на Генерал Бърк, се беше отпуснал на едно от овехтелите столчета на колелца - антика от време, което вече си спомяха като някакъв далечен, недостижим рай. Всяка една вехтория от това време придобиваше особено значения за тях, за децата на греха. Тези който бяха послушали примамливият повик на свободата. Бе ги привлякла като медът мухите, като магнитът желязото...и сега разбираха за какво всъщност бяха продали душите си - за един свят който гниеше, а те нищо повече не можеха да направят...
Замисли се за Генерала. Суров мъж дошъл сякаш от дълбините на времето. Бе им дал надежда, беше им обещал промяна и всички те тръгнаха след него, а не знаеха всъщност нищо за миналото на този човек, за мислите му. За душата му. Някой всъщност казваха, че генералът изобщо няма душа...
Бяха преминали през много изпитания, бяха проляли много кръв. Бяха мразени от всички, но се чувстваха по свой си начин свободни...
Генералът ги нарече Армия на Новият Еон. Хората ги нарекоха "Децата на мрака". Въпрос на гледна точка...
Какво притежаваше този човек, каква магнетична сила, че му се подчиниха...и към какво ги водеше?
Мониторът пред адютанта - лейтенант Деймън Харлоу - внезапно изписа някакви цифри, а компютърът изписка...
- Марковски! Домъкни си задника веднага тук - изкрещя Харлоу към съседното помещение.
Оттам се зададе отговорникът по комуникациите, сержант Леон Марковски.
- Сър?
- Нещо става със сигнала, Марковски! Тая бракма изпищя, искам да знам има ли някакъв проблем!
Сержантът се наведе към екрана, чукна някаква комбинация на клавишите и примигна неуверено...
- Какво има? - настоя Харлоу
- Ами...нищо особенно изглежда. Сега ще видим. Ще спра предаването и ще включа системата на режим приемане. Може да е просто смущение от задаващата се буря...
И той натисна някакви клавиши, на екрана се появи скала с някаква динамична крива, а под нея течаха секунди. Сержантът опули очи.
- Лейтенант, трябва да видите това!
- Какво има? Какви са тия техничарски глупости! Говори, човече!
- Ами...това е нашият собствен сигнал! Само, че в момента ние не го излъчваме, а го приемаме!
- Но това е невъзможно! - адютантът се изправи от опърпания си подвижен трон - Как така получаваме същият сигнал?!
- Изглежда някой го е прихванал и сега го излъчва обратно! Но е сменил честотата на излъчване!
- По дяволите! Що за идиот... - Марковски, тая работа не ми харесва! Можеш ли да локализираш излъчването?
- Ако бурята не се разрази преди това. Но ще опитам! Дайте ми двадесет минути.
Сержантът се настани на стола и започна да щрака по клавиатурата с нечовешка бързина. Харлоу се отправи към съседното помещение.
- Не ми харесва тая работа! Ама хич! Изглежда ще трябва да съобщя на генерала...

[Wolfy]

Смачках на топка поредния неуспешен чертеж и като професионален баскетболист го метнах в кофата.Загасих лампата на бюрото си.В стаята настана мрак.Единствената светлина идваше през прозореца от светлината на Луната .Премигнах няколко пъти за да свикна с мрака.Отидох до прозореца.Отворих го и се загледах в голямата сребърна топка.Беше като крушка в шоколадов пудинг.Преди се опитвахме да я покорим сега се борим за оцеляване.Странно всичко ми напомяше за злата ни участ.Погледнах към светещия часовник на масата беше полунощт.Реших да прекарам ноща в библиотеката , за да се откъсна от черни мисли.Можеше да отида и на стрелбището ,но реших ,че ще събудя хората.Учех се да стрелям,но беше смешно някой "учен" да стреля.Така размишлявах докато не стигнах пред двойната метална врата на библиотеката.Бутнах я леко и влязох в царството на оцелелите книги.Библиотеката се държеше от един седемдесет годишен приятен старец.Сега беше задрямал на масата до входа и хъркането му се разнасяше из библиотеката.Целия интериор беше направен от него.Имаше няколко оцеляли дървени лавици.На тях прилежно бяха наредени книгите по раздели и теми.Отидох до физиката,но ми доскуча и се поразходих из малката библиотека.Отидох до Картографията.Най-отпред стоеше една карта.Най-новата.Отворих я.Всичко беше в згради и планини е и вода имаше.Затворих я.Нещо ми премина пред погледа и пак я отворих.От другата страна на нашия град имаше някакво очертание с пунктир.Беше с правоъгълни форми.Виждал съм как се чертаят карти.Сканират местноста и после прехвърлят нещата на лист.Това не беше сграда от града или ферма или нещо.Пък и в пустинята.Правоъгълните форми напомнят на сграда.Странно нов обект не открит сигурно още не са пратили екипи да го иследват.Прибрах картата на мястото и.Замислих се ами ако има други оцелели хора.Хъм...вдигнах очи.На най-горния рафт видях ръба на една дебела книга.Взех стълбата с която стареца си помагаше за да стига до последните рафтове.Подпрях я до лавицата качих се на нея и очите ми се изравниха с книгата.Беше дебела със кафяви ковани корици.Беше покрита с дебел слой прах.Докоснах я тогава едно от стъпалата на стълбата се счупи и аз и книгата полетяхме надолу.Книгата падна и се разтвори.Станах от пода и я взех.Разлистих я.Страниците бяха празни.Прелистих на първата.Имаше няколко черни ръкописни реда.
"Сами творим бъдещето си.Изгубени в мрака се оставяме да ни водят мечтите ни.Спираме тръгваме в друга посока с надеждата за път,но само се заплитаме още повече.Но не разбираме,че просто трябва да се оставим мрака да ни води."
Това беше всичко написано в дебелата книга.Затворих я и излязох от библиотеката.Отидох в стаята си.Беше един часа.Запалих лампата и оставих книгата на бюрото си.Изведнъж лампата изгасна.Сложих нова крушка,но и тя изгасна.Странно...отворих книгата.Буквите светеха в зелено ,сякаш са писани със фосфорисциращо мастило.Загледах се в последното изречение.Хъмм....взех едно улра-виолетово фенерче и осветих книгата.Нямаше скрити букви ,нищо,но тогава защо е толкова дебела.Затворих я и я оставих на бюрото.Илъчваше някакво зелено сияние.След това се унесох в сладки сънища.
"""Следвай меее....елаа...хайдее.....следвай ..мракааа....Още малкоо....ти....остава да станем....едно цяло.....виж какво има....в тъмното....
--Какво си ти?--попитах аз.
Нещо в тъмното....сянка....кошмар....
--Какво искаш?--
Ела и сам разбери................................""""
Субудих се.Слънцето изгряваше.Някой тропаше на вратата.Отворих.
--Едуард Марш?--беше някакъв във военна униформа.
--Да аз съм.--казах аз.
--Причислен сте към военен иследователски отряд.Пригответе се след половин час тръгваме.--строго каза той.
--На къде?--
--Около двайсет километра след града.--
--Да не би да е отдругата страна на града?--попитах аз.
--Точно така.--и той си тръгна.Изключетелно странно е ,че ме назначават на мисия.Аз съм дребна риба в голямата корпорация.Това е някаква случайност.Облякох се.Приготвих си куфарчето.Пъхнах вътре книгата и слязох долу пред изхода.Отпред имаше два военни джипа и шестима воиника.Отидох при тях.Един държеше картата ,която вчера открих.
--Хайде.--Качихме се в джиповете.Един от войниците ми подаде пистолет.
--Защо?--
--Тези зомбита са по опасни от колкото мислиш.--огромните врати се вдигнаха и излязохме от Убежището.Градът беше прашен,мръсен,мъртъв.Сградите се рушаха.

[Sabret00th]

.....няколко дни по-късно ръководството реши да възложи на SMS_5 ( Special Military Squad 5) мисия в центъра на града.SMS_5 имаше състав от 20 души, към които се числях и аз - Джеси Райт.Явно мисията беше сериозна, щом я възлагаха именно на елитния отряд на базата.Не беше нужно да ни викат поименно, ние си знаехме че трябва да отидем на място веднага щом можем.Не след дълго всички бяхме на полигона и очаквахме моторизираната част от екипировката.Веднага щом пристигнах се огледах за познати лица ... бързо забелязах една моя добра приятелка - Кристина Роджърс, или Криси, или Ръш* - всеки я наричаше както му харесва, било то с името или позивната й.Аз лично предпочитах да я наричам Ръш, защото много й отиваше, особено на буйния й характер.Тя от своя страна ми отвръщаше със същото, както стана и в случая:
- Здрасти, Крос**! - прегърна ме приятелски тя.Аз й отвърнах:
- Здравей Ръш! - прегърнах я и аз. - много й се радвах всеки път като я видя, беше ми много добра приятелка.
Запознахме се при формирането на отряда преди няколко месеца и още тогава си паснахме перфектно.В първите дни се оформиха няколко малки групички в екипа, чийто граници с течение на времето се размиха, но приятелството в тях остана много силно.В нашата групичка бяхме аз, Криси и още три момичета.От край време си мислех че леко се натресох в групичката, но пък Ръш не ми даваше повод за такива терзания. Тя ми се доверяваше безрезервно, както и аз на нея и досега никога не си бяхме давали повод за съмнение и вярвах че това никога няма да стане.Винаги разчитах на нея в напечени ситуации и тя винаги беше където имаше нужда от нея.Не бих могъл да си представя по-добра приятелка от нея.Ръш напълно оправдаваше прякора си и често безрасъдно се хвърляше в битка и трябваше и ние да направим същото за да не пострада.От своя страна аз се грижех да пресека пътя на всеки, който й създаваше проблеми, а и не само на нея, откъде идваше и моя прякор.Не след дълго откъм гаражите се зададе колоната машини, която оставяше облак прах зад себе си. Сравнително скоро бяха при нас и ние се метнахме вътре и се отправихме към центъра на града.....
.....веднага щом навлязохме в покрайнините радарът засече битка, която се водеше на не повече от 2 километра от нас.Веднага се отправихме натам и скоро пред очите ни се разкри страшна гледка : стотици зомбита прииждаха от всички страни към малък отряд от Цитаделата в центъра, където имаше още оцелели.Веднага открихме огън по неумрелите гадини, но не успявахме да убием достатъчно.Внезапно от улиците встрани към нас се затътриха още зомбита, които заплашваха да ни отрежат пътя.Докато се усетим предният отряд останахме твърде напред и бавните машини не успяваха да ни окажат необходимата подкрепа. Извиках по радиостанцията на Ръш:
- Ръш, изтеглете се веднага! Спасете себе си и машините, ние ще се оправим някак!
- Не мога да те оставя тук, чуваш ли!? - отвърна ми тя.Аз продължих:
- Това е заповед, изтеглете се веднага, нямаме време!
Най-накрая тя обърна машините, като заповяда на оставащите й 12-13 души да изстрелят всичките си боеприпаси по настъпващата мъртва сган, а ние - около 7-8 души останахме затворени от вълните от зомбита, които продължаваха да засипват малкия площад на който бяхме. Заповядах да се придвижим към малката групичка от Убежището, за да сме по-сплотени.Подкрепата от нашите части все повече отслабваше, а беше абсурд 13-14 души да спрем стотиците зомбирани същества, някога били хора......стреляхме без да спираме, всеки показваше най-доброто от себе си, но скоро пълчищата зомбита налазиха някои от нас, убивайки ги по страшно брутален начин. С очите си видях как един от тези мутанти - не приличаше почти по нищо на човек - продължи към един от моите хора без да се забави дори от откосите, забиващи се я тялото му. Ужасяващата гадина се вкопчи в нещастника, заби шипообразните се ръце в тялото му и го хвърли на десетина метра във въздуха, запращайки го право към стърчащите железа на руините вляво от нас. При удара тялото му се вряза по толкова гаден начин, че дори и ние извърнахме поглед и чухме едно страховито хрущене от натрошени кости. Скоро останахме твърде малко и се обадих на Ръш:
- Изтеглихте ли се??
- Да, какво става там, по дяволите?!
- Надвиват ни, няма да успеем да се справим....Криси, пази се, моля те!
- Джеси, не .......връзката се разпадна, оставайки ни съвсем сами срещу безкрайната паплач от малоумни оживели трупове, които нямаха друга цел освен да убиват.Близо до мен един от оцелелите се озова в ръцете на някакво отвратително зомби, което впи зъби в главата му, буквално изсмуквайки мозъка му...не бях виждал нещо по-отвратително.Внезапно се озовах до един от Убежището, имаше униформа на учен, но не се спряваше никак зле с автомат в ръка.Той ме дръпна и ми каза:
- Няма да успеем!Ела, знам път към подземните тунели, оттам ще можем да избягаме!
Нямах избор, последвах го към стара изоставена сграда и се набутахме в някакъв тунел дълбоко под земята.Избягахме по него, въпреки че отдавна шумът от битката заглъхна още вървяхме нанякъде.Попитах го:
-Знаеш ли накъде отиваме?
-Не съвсем, но имаме още много път, така че нека си починем преди да продължим.Между другото, не се запознахме - аз съм Еди Марш.Приятно ми е...
- Джеси Райт, и на мен ми е приятно, доколкото може след такъв ад....
Следващите няколко часа прекарахме в почивка и се опознахме бегло, а след това продължихме пътя си......аз продължавах да си мисля за Ръш...къде ли беше тя сега?

[DeadMan]

Той лежеше...сънуваше...те го гонеха.В мислите му препускаха,разкъсваха ги на парчета,отравяха душата му,покварваха разума му.Лежеше свит в ъгъла, а те го обкръжаваха.Караха го да се дере,да разкървъвява лицето си,тялото си.По пода капеше топла кръв, но той не забелязваше.Страхуваше се да заспи, защото кошмарите идваха отново и отново,и отново,и отново.Не го напускаха, а ставаха по-силни и по-ужасни.Вече ги виждаше и наяве – мрачни,тъмни сенки,който продягаха кръвожадно лапи да го стигнат.Усещаше полъха на въздуха, когато го приближаваха, изпитваше студа на докосванията им, болеше го ,когато впиваха зъбите си в кожата му.Те му се смееха, гледаха го как лежи безпомощен и му се подиграваха.Той виждаше доволните им усивмки, че са го пречупили, че са му отнели всичко.Раните не го интересуваха, той не изпитваше болка, само страх и ужас.Не мислеше,не чувстваше,не говореше, не чуваше, не виждаше реалния свят , нищо не бе останало в главата му...освен То.Не можа да определи кога се появи То, какво беше То и защо бе там, но се бе настанило в мозъка му и го човъркаше, гавреше се с крехката му психика, подмяташе душевността му като мокър парцал наляво-надясно.Забиваше подли ритници в ума му, не му даваше да обича, да е щастлив.Раждаше само кошмари, кошмари и пак кошмари, който леко-по-лека пробиваха черпуката на неговия разум и като гладни стръвници се нахвърляха върху мислите му.Искаха да го оставят без ум, един побъркан човек, без нищо и никой, проста обивка на едно Нищо, на един Хаос, празен и безграничен.Той щеше да отвори вратите за лудостта за всички-хора,животни,разстения.Този Хаос щеше да е кутията на Пандора, майката на ужаса.
А той лежеше там и всеки миг съзнанието му избледняваше повече и повече...за да остане само едно нещо.
То.