Êàìúêà íà Âå÷íîñòòà
Публикувано: пон яну 23, 2006 9:45 am
Можете да се натъкнете на имена и факти от WarCraft, но се надявам това да не ви подразни много. Просто никога не ми е вървяло в измислянето на имена...Историята обаче със сигурност няма да следва пътя на WarCraft. Досега съм завършил първа глава, но ще публикувам само Пролога за да видя мненията ви...
Пролог
В тихия сумрак на лятната нощ изчурулика птица. Тихият и зов изобщо не притесни елфа, който стоеше на един нисък хълм в дълбините на гората Ашенвил. За неговия слух, този зов беше съобщение, че всичко напред е спокойно. Но в момента, той беше наострил сетивата си за други източници. Нещо прошумуля тихо и до него излезе елфка в бойно снаражение. Тя не харесваше задачата си в момента, но беше длъжна да я изпълни. Трябваше да служи като охрана на Ловеца на Демони, докато той завършеше медитацията си. Лея с презрение се зачуди дали има изобщо от какво някой елф да се страхува в Ашенвил. Дивите зверове никога не биха нападнали някой от тях. Елфите отдавна живееха в мир с природата и животните. Погледна още веднъж ядосано елфа до нея и седна с кръстосани крака до него. Защо ли изобщо я бяха изпратил на тая мисия? И то точно един ден преди празника на звездите! Когато се празнуваше денонощно и танците нямаха край. Нейните сестри по лък, сигурно щяха да и се подиграват когато се върнеше от тази безмислена мисия. Поглеждайки към луната Лея едва се въздържа да не удари този заспал елф до нея и да тръгне най-сетне към Калимдор. Дори да бързаше с всички сили, пак нямаше да стигне навреме за откриването на празника. А Ловеца на Демони си стоеше така тук вече от единайсет часа. Това и напомни колко е гладна. Отвори торбата до нея и взе една питка и една ябълка. Тя трябваше да се задоволи само с това оскъдно...даже не можеше и да се нарече ядене..., докато другите и сестри сигур но се наслаждаваха на богата трапеза.
“Стига сам се оплаквала и аз” помисли си тя ядосано.”Нищо чудно точно затова да са ме пратили...За да ми дадат урок...”
Но мислите и се прекъснаха, защото най-сетне Ловеца на Демони се размърда. Лея бързо стана и погледна към него. Студените му зелени очи се впиха в нейните и тя прочете неизречените му тревоги.
- Е? Свърши ли най-сетне? Май е време да тръгваме? – каза тя и зачака той да и каже, че не е ял от един ден или някое друго оплакване. Нощните пазачи си бяха такива, винаги се оплакваха от нещо. Но той само я погледна насмешливо и кимна. Е, явно поне този нощен пазач държеше на честта си. Той се изправи бързо и и каза с равен тон:
- По-добре побързай, ако искаш да стигнеш навреме за празника. – дори имаше нахалството да и се усмихне. Тя бързо прибра недоядената си вечеря и наметна лъка си на рамо. Той щял да и казва да побърза! Но като затичаха бързо покрай дърветата, тя съжали, че не беше хапнала предварително. Дори това да бяха ябълки и круши!
Ловеца на демони се прехвърляше покрай клоните и стволовете на дърветата, поне покрай тези, които не се отместваха бързо от пътя му. Ашенвил явно усещаше опасността надвиснала над нея и над целия свят. Мисията му беше минала успешно, въпреки, че сега му се искаше да не е. Новините, които носеше на владетеля на Калимдор не бяха добри. Направо бяха катастрофални. Нещо се размърдваше на север, нещо ужасно. Ишамаел, както беше истинското му име, се опита да не мисли за това сега. Беше изпълнил мисията се, връщаше се в столицата при неговите братя и щеше да празнува на спокойствие...Въпреки,че предчуствията му говереха друго. Погледна наляво и видя Лея, която тичаше и явно се опитваше да го надбяга. Зачуди се дали да не и каже някоя шега, но размисли. Нищо чудно лудата елфка да го простреля с някоя стрела. Тази мисъл го накара да се усмихне.
- Какво ми се хилиш, като някой човек пред халба с бира?! – каза му презрително тя. Е явно имаше добро зрение. Е сега щеше да я научи как се тича...Макар, че най-вероятно след това да му пъкне с цялото си бойно общество за да го накаже за изгубената си чест. Този път направо се разсмя, и си спечели учудения и поглед. Ловеца на Демони се засили покрай дарвета кам столицата на Нощните Елфи – Килинор. А във въздуха се разнасяше миризма на демони.
Кил’Джаро проката пръсти по козината на Леон и го почеса под ушите. Огромният вълк изръмжа доволно, но не помаха с опашка, все пак беше горд планински вълк, а не някое страхливо псе. Загледан в сивата му козина яздещият го орк се замисли. Кил’Джаро не беше висок, дори можеше да се нарече дребен по стандарта на орките. Но беше от елитната групировка на орките от клана на “Вълчицата”, и както сами се наричха “Кървавата глутница”. Той погледна назад към яздещите след него воини. Повечето, като него, не бяха много едри, но и иначе вълците нямаше да им позволят да ги яздат. Всички те му бяха приятели – от Барок, на неговата черно-кафява вълчица, до нашарения с белези Гримрок с неговия сиво-червен вълк. Вече се бяха отдалечили много от родните си планини и горещия климат на равнините им влияеше доста. Всички се бяха изпотили и зачервили, а вълците им бяха изплезили езици жадно, въпреки че слънцето отдавна вече се беше скрило. Кил’Джаро се надигна малко на гърба на Леон и горещия вятър го шибна в лицето. Той се огледа напред и забеляза червенееща се светлина в далечината.
- Сигурно е срещата, за която сме се запътили. – провикна се Вил’Каар и застигна Кил’Джаро. Двата вълка се погледнаха свирепо, но нищо повече.
- Да се надяваме, че е тя. Животните вече се умориха от този дълъг бяг. – каза Барок и погали нежно рунтавата си вълчица. Винаги беше добре да се грижиш за вълка си, но според Кил’Джаро Барок винаги прекаляваше. Все пак това бяха бойни вълци, а не домашни любимци. Леон нададе свиреп вой, сякаш дочул мислите на господаря си.
- Имам лошо предчувствие...- каза той и се огледа внимателно.
- Ха...Ти с твоите предчувствия..- започна Вил’Каар, но Гримрок, който се беше приближил до тях довърши, прекъсвайки го грубо:
- ...ние е спасявал безброй пъти! – Двамата изглеждаха сякаш всеки момент щяха да се сбият. И както винаги Барок ги разтърва. Но Кил’Джаро не им обърна внимание. Беше се загледал във вече близката светлина. Можеше да е лагерен огън, ако не беше толкова висок. Около него се бяха струпали водачите на другите кланове, или техните представители. Какъвто беше и самият той. Не му харесваше това място. Имаше нещо нередно, или може би наистина си въобразяваше. Може би Вил’Каар наистина беше прав. Но това не го успокои.
- Закъснявате! Аз пък си мислех, че вие от “Кървавата глутница” се гордеехте с бързината си. – каза шамана в средата на събралите се орки. – Но няма значение...Нали все пак дойдохте.
- Извиняваме се за закъснението. Бяхме възпрепятствани от топящите се снегове. – каза Кил’Джаро. Нямаше нужда да бъде груб с този шаман.
- Няма значение! Сега като всички са тук, мога да премина направо на същественото. Аз и моите събратя от клана “Черни камъни”, се вслушвахме в гласа на вятъра и речта на водата и стигнахме до главозамайващо заключение. От север се надига заплаха...- Кил’Джаро спря за момент да слуша и се огледа. Всички изглеждаха заинтересувани. Барок чешеше Пролетна роса. Какво идиотско име за вълк. Напрегна слуха и дочу леки опъвания на тетива. Огледа се малко по-добре и забеляза откъде беше дошъл звука. Около срещата се бяха настанили други орки. Би могъл да помисли, че са пазачи, ако не бяха насочените кам него и неговите воини стрели. И не само към тях, но и към всички останали, освен към шамана и неговият чирак. - ...така, че ние трябва да обединим клановете и да се съюзим с надигащата се сила, иначе ще бъдем пометени.
Кил’Джаро бързо подреди в главата си какво беше чул и зяпна. Не можеше шамана да е предложил това. Орките не бяха страхливци. Те не се съюзяваха с по-силния. Те ... Гръм от гневни викове обгърна срещата. Всички протестираха срещу думите на шамана.
- Шаманско псе! Орките не са страхливци! Досега се справяхме без чужда помощ, ще успеем и сега! – изрева вожда на “Горчива кръв” и брат му закима в отговор и надигна брадвата си. Одобрителни викове отекнаха навсякъде.
- Съжалявам, че не се съгласихте с предложението ми. – каза ядно шамана. – Но го очаквах. - Пак се чу опъване на тетива. Този път и друти го чуха. Шамана прошепна някакви неразбираеми слова и стрели полетяха навсякаде.
- Залегни – извика Кил’Джаро. Някои последваха командата. Чуха се ревове и крясъци на умиращи. Той видя как вожда на клана “Червена река” скочи и се опита да посече шамана. Няколко стрели вече стърчаха от гърба му. Остриети на брадвата му се блъсна в невидима стена. Още една стрела се заби в него и той рухна в огъня. Гледайки тази ужасна гледка, Кил’Джаро изрева команда за отстъпление. Нямаше смисъл да се бият, враговете бяха с огромно числено превъзходсто. – Предателство! Отстъпление!
Воините му забягаха в мрака яздейки вълците си. Той видя как Гримрок сечеше просека във вражеската стена от орки и как една стрела се заби в гърба точно в сърцето. Сиво – червеният му вълк нададе тъжен вой и замря когато няколко стрели пронизаха и него. Шаманът мяташе огнени топки наоколо и орки гинеха. Пробиваики път с късата си брадва Кил’Джаро настигна другарите си. Много малко беше останало от първоначалната му група. Шепнейки тихи молитви за Гримрок и останлите загинали той се забърза в ноща, говорейки тихо на Леон да тича по-бързо. Имаше вече нова задача – да предаде на вожда си за измяната на клановете.
Пролог
В тихия сумрак на лятната нощ изчурулика птица. Тихият и зов изобщо не притесни елфа, който стоеше на един нисък хълм в дълбините на гората Ашенвил. За неговия слух, този зов беше съобщение, че всичко напред е спокойно. Но в момента, той беше наострил сетивата си за други източници. Нещо прошумуля тихо и до него излезе елфка в бойно снаражение. Тя не харесваше задачата си в момента, но беше длъжна да я изпълни. Трябваше да служи като охрана на Ловеца на Демони, докато той завършеше медитацията си. Лея с презрение се зачуди дали има изобщо от какво някой елф да се страхува в Ашенвил. Дивите зверове никога не биха нападнали някой от тях. Елфите отдавна живееха в мир с природата и животните. Погледна още веднъж ядосано елфа до нея и седна с кръстосани крака до него. Защо ли изобщо я бяха изпратил на тая мисия? И то точно един ден преди празника на звездите! Когато се празнуваше денонощно и танците нямаха край. Нейните сестри по лък, сигурно щяха да и се подиграват когато се върнеше от тази безмислена мисия. Поглеждайки към луната Лея едва се въздържа да не удари този заспал елф до нея и да тръгне най-сетне към Калимдор. Дори да бързаше с всички сили, пак нямаше да стигне навреме за откриването на празника. А Ловеца на Демони си стоеше така тук вече от единайсет часа. Това и напомни колко е гладна. Отвори торбата до нея и взе една питка и една ябълка. Тя трябваше да се задоволи само с това оскъдно...даже не можеше и да се нарече ядене..., докато другите и сестри сигур но се наслаждаваха на богата трапеза.
“Стига сам се оплаквала и аз” помисли си тя ядосано.”Нищо чудно точно затова да са ме пратили...За да ми дадат урок...”
Но мислите и се прекъснаха, защото най-сетне Ловеца на Демони се размърда. Лея бързо стана и погледна към него. Студените му зелени очи се впиха в нейните и тя прочете неизречените му тревоги.
- Е? Свърши ли най-сетне? Май е време да тръгваме? – каза тя и зачака той да и каже, че не е ял от един ден или някое друго оплакване. Нощните пазачи си бяха такива, винаги се оплакваха от нещо. Но той само я погледна насмешливо и кимна. Е, явно поне този нощен пазач държеше на честта си. Той се изправи бързо и и каза с равен тон:
- По-добре побързай, ако искаш да стигнеш навреме за празника. – дори имаше нахалството да и се усмихне. Тя бързо прибра недоядената си вечеря и наметна лъка си на рамо. Той щял да и казва да побърза! Но като затичаха бързо покрай дърветата, тя съжали, че не беше хапнала предварително. Дори това да бяха ябълки и круши!
Ловеца на демони се прехвърляше покрай клоните и стволовете на дърветата, поне покрай тези, които не се отместваха бързо от пътя му. Ашенвил явно усещаше опасността надвиснала над нея и над целия свят. Мисията му беше минала успешно, въпреки, че сега му се искаше да не е. Новините, които носеше на владетеля на Калимдор не бяха добри. Направо бяха катастрофални. Нещо се размърдваше на север, нещо ужасно. Ишамаел, както беше истинското му име, се опита да не мисли за това сега. Беше изпълнил мисията се, връщаше се в столицата при неговите братя и щеше да празнува на спокойствие...Въпреки,че предчуствията му говереха друго. Погледна наляво и видя Лея, която тичаше и явно се опитваше да го надбяга. Зачуди се дали да не и каже някоя шега, но размисли. Нищо чудно лудата елфка да го простреля с някоя стрела. Тази мисъл го накара да се усмихне.
- Какво ми се хилиш, като някой човек пред халба с бира?! – каза му презрително тя. Е явно имаше добро зрение. Е сега щеше да я научи как се тича...Макар, че най-вероятно след това да му пъкне с цялото си бойно общество за да го накаже за изгубената си чест. Този път направо се разсмя, и си спечели учудения и поглед. Ловеца на Демони се засили покрай дарвета кам столицата на Нощните Елфи – Килинор. А във въздуха се разнасяше миризма на демони.
Кил’Джаро проката пръсти по козината на Леон и го почеса под ушите. Огромният вълк изръмжа доволно, но не помаха с опашка, все пак беше горд планински вълк, а не някое страхливо псе. Загледан в сивата му козина яздещият го орк се замисли. Кил’Джаро не беше висок, дори можеше да се нарече дребен по стандарта на орките. Но беше от елитната групировка на орките от клана на “Вълчицата”, и както сами се наричха “Кървавата глутница”. Той погледна назад към яздещите след него воини. Повечето, като него, не бяха много едри, но и иначе вълците нямаше да им позволят да ги яздат. Всички те му бяха приятели – от Барок, на неговата черно-кафява вълчица, до нашарения с белези Гримрок с неговия сиво-червен вълк. Вече се бяха отдалечили много от родните си планини и горещия климат на равнините им влияеше доста. Всички се бяха изпотили и зачервили, а вълците им бяха изплезили езици жадно, въпреки че слънцето отдавна вече се беше скрило. Кил’Джаро се надигна малко на гърба на Леон и горещия вятър го шибна в лицето. Той се огледа напред и забеляза червенееща се светлина в далечината.
- Сигурно е срещата, за която сме се запътили. – провикна се Вил’Каар и застигна Кил’Джаро. Двата вълка се погледнаха свирепо, но нищо повече.
- Да се надяваме, че е тя. Животните вече се умориха от този дълъг бяг. – каза Барок и погали нежно рунтавата си вълчица. Винаги беше добре да се грижиш за вълка си, но според Кил’Джаро Барок винаги прекаляваше. Все пак това бяха бойни вълци, а не домашни любимци. Леон нададе свиреп вой, сякаш дочул мислите на господаря си.
- Имам лошо предчувствие...- каза той и се огледа внимателно.
- Ха...Ти с твоите предчувствия..- започна Вил’Каар, но Гримрок, който се беше приближил до тях довърши, прекъсвайки го грубо:
- ...ние е спасявал безброй пъти! – Двамата изглеждаха сякаш всеки момент щяха да се сбият. И както винаги Барок ги разтърва. Но Кил’Джаро не им обърна внимание. Беше се загледал във вече близката светлина. Можеше да е лагерен огън, ако не беше толкова висок. Около него се бяха струпали водачите на другите кланове, или техните представители. Какъвто беше и самият той. Не му харесваше това място. Имаше нещо нередно, или може би наистина си въобразяваше. Може би Вил’Каар наистина беше прав. Но това не го успокои.
- Закъснявате! Аз пък си мислех, че вие от “Кървавата глутница” се гордеехте с бързината си. – каза шамана в средата на събралите се орки. – Но няма значение...Нали все пак дойдохте.
- Извиняваме се за закъснението. Бяхме възпрепятствани от топящите се снегове. – каза Кил’Джаро. Нямаше нужда да бъде груб с този шаман.
- Няма значение! Сега като всички са тук, мога да премина направо на същественото. Аз и моите събратя от клана “Черни камъни”, се вслушвахме в гласа на вятъра и речта на водата и стигнахме до главозамайващо заключение. От север се надига заплаха...- Кил’Джаро спря за момент да слуша и се огледа. Всички изглеждаха заинтересувани. Барок чешеше Пролетна роса. Какво идиотско име за вълк. Напрегна слуха и дочу леки опъвания на тетива. Огледа се малко по-добре и забеляза откъде беше дошъл звука. Около срещата се бяха настанили други орки. Би могъл да помисли, че са пазачи, ако не бяха насочените кам него и неговите воини стрели. И не само към тях, но и към всички останали, освен към шамана и неговият чирак. - ...така, че ние трябва да обединим клановете и да се съюзим с надигащата се сила, иначе ще бъдем пометени.
Кил’Джаро бързо подреди в главата си какво беше чул и зяпна. Не можеше шамана да е предложил това. Орките не бяха страхливци. Те не се съюзяваха с по-силния. Те ... Гръм от гневни викове обгърна срещата. Всички протестираха срещу думите на шамана.
- Шаманско псе! Орките не са страхливци! Досега се справяхме без чужда помощ, ще успеем и сега! – изрева вожда на “Горчива кръв” и брат му закима в отговор и надигна брадвата си. Одобрителни викове отекнаха навсякъде.
- Съжалявам, че не се съгласихте с предложението ми. – каза ядно шамана. – Но го очаквах. - Пак се чу опъване на тетива. Този път и друти го чуха. Шамана прошепна някакви неразбираеми слова и стрели полетяха навсякаде.
- Залегни – извика Кил’Джаро. Някои последваха командата. Чуха се ревове и крясъци на умиращи. Той видя как вожда на клана “Червена река” скочи и се опита да посече шамана. Няколко стрели вече стърчаха от гърба му. Остриети на брадвата му се блъсна в невидима стена. Още една стрела се заби в него и той рухна в огъня. Гледайки тази ужасна гледка, Кил’Джаро изрева команда за отстъпление. Нямаше смисъл да се бият, враговете бяха с огромно числено превъзходсто. – Предателство! Отстъпление!
Воините му забягаха в мрака яздейки вълците си. Той видя как Гримрок сечеше просека във вражеската стена от орки и как една стрела се заби в гърба точно в сърцето. Сиво – червеният му вълк нададе тъжен вой и замря когато няколко стрели пронизаха и него. Шаманът мяташе огнени топки наоколо и орки гинеха. Пробиваики път с късата си брадва Кил’Джаро настигна другарите си. Много малко беше останало от първоначалната му група. Шепнейки тихи молитви за Гримрок и останлите загинали той се забърза в ноща, говорейки тихо на Леон да тича по-бързо. Имаше вече нова задача – да предаде на вожда си за измяната на клановете.