Бойно поле:България

[Phoenix_Down]

Здравейте все още верни читатели! Изключително много ме радва, че още ви има въпреки забавянията (изцяло по моя вина) и отлаганията. За първи път от много, много дълго време пиша в този форум, макар че 1-2 пъти съм минавал да видя какво се случва в този раздел. Исках само да ви благодаря, че ни четохте, когато разказа беше още млад, и че все още ни четете, това значи МНОГО за нас! Без повече предисловия, ето я най-сетне и следващата част:


****************************


Някой се опитваше да ми свие пиенето… При тази мисъл моментално се събудих и издърпах скъпоценната бутилка под юргана.
-- Не си познал -- измънках вяло и заспах пак.
След около час се събудих пак от шум в стаята. Дали крадецът не се завръщаше? Тъкмо бях захванал бутилката по-удобно за удар, когато чух гласа на Зийк.
-- Ей, Ботъл… нося ти кафе. Ставай, току-що си намерихме занимание.
-- Ти ли се опита да ми свиеш ракийката преди малко? -- попитах го.
-- Само те проверявах дали спиш -- отвърна невинно.
-- Спях. Знаеш много добре, че това не е пречка.
-- Добре де, опитвах се да ти свия ракийката. Като не успях излязох и си намерих. Искаш ли и ти?
-- Не, мерси, имам си -- отговорих след кратък вътрешен дебат. Все пак не трябваше да ставам лаком. -- Виждам, че ми носиш кафе. Давай го насам и казвай за заниманието.
Докато сърбах горещото кафе (и доста хубаво при това, доста по-добро от това, което пиехме в армията. Дали не бяха ударили някоя турска пратка?) Зийк ме запознаваше с мисията. Не ми хареса.
-- Само двамата ще взривяваме фабрика за ремонт, повредени танкове и купчина здрави танкове? -- попитах с неверие. -- Не е ли малко амбициозно?
-- Тъкмо ще се докажем отведнъж на Боримечката и няма да се налага да повтаряме упражнението -- дойде отговорът уверено.
-- То след тая мисия едва ли ще можем да повторим каквото и да е…

* * *

Не бях настроен много оптимистично. И все пак, какво имахме да губим? Войната я бяхме загубили вече… Поне да убием малко свини и да им пообъркаме плановете. Няма да се даваме без бой, я!
Около 9 вече бяхме екипирани и готови за тръгване. С 5 минути закъснение, заради което Боримечката подвикваше гръмогласно към гърбовете ни, докато се отдалечавахме на юг от хижата, добре натоварени с експлозиви руско производство. PW-5A, ако се вярва на надписа на опаковката. Защо обаче на руски експлозив ще пише на латиница е пълна мистерия. Носехме по 30 кила на човек. Тежко. Носехме си също така калашниците, по един пистолет и по 1 граната.
-- C4 е доста по-удобно име -- оплаках се на другаря си. -- Докато кажа „Взриви пи-дабълю-пет-ато” могат да ни обрежат два пъти...
Зийк възмутено мълчеше. Или пък му беше тежко и си пазеше силите. Май щеше да е най-добре и аз да направя същото, все пак 14 километра ходене ни чакаше, и то само на отиване. След точно минута, минута и половина мълчание обаче усетих, че се отдавам на черни мисли. Реших да ги прогоня с разговор:
-- Поне на връщане щеше да ни е лека стъпката. Или ще да почиваме с червеите. Те са си добре, не ги карат да мъкнат раници с бомби.
-- Стига си се оплаквал, ами върви -- скастри ме Зийк.
-- Гони ме депресията и ми става по-добре като говоря -- оправдах се аз. -- Едва вчера загубихме войната и сега се сдушихме с шайка дезертьори и крадци.
Продължих в този тон още известно време, после се уморих и млъкнах. Зийк стоически понесе целия словесен поток без дори да се оплаче повече. Истински приятел. Просълзих се.

* * *
Пътуването продължи доста по-малко, отколкото очаквахме. След близо час вървене ни омръзна, а и съществуваше съвсем реалната възможност да ни види турски патрул и да ни разстреля. Тази възможност беше подсилена от двучленния турски патрул, който видяхме първи и разстреляхме. Е, заклахме, ама все тая...
-- Мисля, че се налага промяна в плана -- казах на Зийк. -- Турците са затегнали сигурността в района, може би дори заради нашите изпълнения по пътя към хижата вчера.
-- Определено няма да стане с промъкване посред бял ден -- съгласи се Зийк. -- Може би трябва да слезем от планината и да си намерим някаква дегизировка, може би дори кола.
-- Чудесна идея -- енергично го подкрепих аз, особено за последното. -- Да побързаме, мисля, че трябва да тръгнем натам.
Не трябваше да тръгваме натам. След милостиво кратко ходене се оказахме на ръба на урва с прилични размери и се наложи да се върнем. Зийк почти не ми се кара. След малко ходене в правилната посока попаднахме на хижа, при това луксозна. Решихме да направим кратка приятелска визита (ако приятелите имат клептомански наклонности, де). Явно нямаше да се налага да слизаме от планината толкова рано. Собствениците на хижата бяха избягали, вероятно да дирят място, където боя още не е стигнал. След себе си бяха оставили пълен гардероб и, о чудо, пълен, работещ хладилник. Мистерията около последната находка беше разкрит следа като открихме весело пърпорещ дизелов генератор в мазето. В гаража открихме чисто ново SUV, Land Rover.
-- Абе, сигурен ли си, че собствениците са избягали? -- огласи общите ни напиращи съмнения Зийк.
Чу се металическо изщракване и същите тези съмнения бяха разстреляни заедно с гардероба от автоматичен откос. За щастие рефлексите винаги изпреварват мисленето и ние се бяхма озовали на земята едновременно с първия излетял куршум. Гръмнах застаналия на прага брадат турчин с новичкия си Макаров, който бях получил тази сутрин. Ако се съди по начина, по който се пулеше, свинята беше впечатлена. Следващата показала се на вратата - също, но този път заслугата беше на Зийк.
-- Май не сме единствените, харесали си тази хижа -- отбеляза той, докато се надигаше от земята. -- Дай да проверим дали няма и други.
-- Съгласен -- отвърнах.
Едниствените други в хижата бяха два трупа - Джон и Джейн, на око - англичани, около 60 годишни.
-- Хубаво място сте си намерили да се пенсионирате, хора -- казах съчувствено на труповете. Те мълчаха. Разбирах ги...
-- Ботъл -- извика ме Зийк от предишната стая. -- В гардероба са останали ненадупчени дрехи, ела да пробваш дали някои ще ти станат.
Половин час по-късно бяхме на път с очукания роувър, преоблечени като цивилни и гризейки сандвичи. Раниците с експлозивите и оръжията ни (освен пистолетите) бяха скрити под торби с най-разнообразен багаж, които бяхме открили в багажника на джипа. Карахме спокойно, с умерена скорост и простовати изражения на лицата. Постовете, покрай които минавахме, ни гледаха подозрително (жалко, че униформите на турците, които убихме, бяха съсипани... добре щяха да ни дойдат), но за щастие минавахме безпрепятствено и без да ни спират.

* * *

Скоро стигнахме до края на планинския път и се заспускахме по един черен път надолу към града. Оставихме джипа встрани от пътя, сред дърветата, заедно с калашниците и се запътихме към града с широки усмивки, раници на гърбовете и два скрити пистолета. Безпрепятствено навлязохме сред сградите, но за съжаление тази част на града беше индустриална и изпъквахме сред минаващите работници като лебед сред патки. Налагаше се да се „преоблечем” отново, а кандидат филантропите които щяха да ни дадат новите дрехи тъкмо небрежно бяха завили в малка странична уличка гризейки нещо приличащо на дюнер и яростно спорейки на турски за нещо несъмнено изключително важно, предоставяйки ни съвършената възможност да действаме. Зийк зави първи в уличката, на половин крачка пред мен. Синхронизирайки стъпките си с техните, така че да не чуят, че вървим зад тях, спокойно ги настигнахме след няколко секунди и влязоха в ръкопашен обсег. Зийк сграбчи здраво брадичката на първия с лявата си ръка, обхвана с другата задната част на главата му и рязко извъртя наляво. Чу се силно изпукване, последвано от струйка бълвоч, която потече по ръката му. Аз обаче нито чух, нито видях тази неприятна поредица, тъй като бях хванал здраво другия за китките, извивайки ръцете му с всичка сила назад. Прехвърлих тежестта на левия си крак, свих десния и го подпъхнах под гръбначния стълб на турчина. Рязко изпъване, двойно изпукване (първото беше от коляното ми, проклет студ) и още една мъртва свиня в краката ни. Съдейки по натрупаните боклуци и липсата на стъпки в студената прах уличката не се използваше често, затова след кратко споглеждане, с което прочетохме мислите си разхвърляхме малко боклуците, поставихме труповете пред една закована врата и ги зарихме с торби с обелки и изпочупени машини. След това начернихме лицата си с прах и мръсотията, която намерихме наоколо, в опит да имитираме мургавите, потни и зацапани лица на новите ни познайници. Далеч не се получиха толкова стилно, но щяхме да минем по-небрежна проверка. Сдобили се с новата си дегизировка тръгнахме със спокойна крачка, поклащайки чантите с инструменти (в които имаше и чифт клещи, които щяха да се окажат от полза по-късно) като едни истински работохолици, с раници на гръб, запътили се с радост към работното си място. В цивилно време и двамата мразехме да работим.
Малко по-късно стигнахме до целта - неголяма фабрика на самия край на града, вероятно произвеждала консерви или нещо такова, сега преоборудвана в ремонтен цех за танкове. На паркинга пред основната сграда се бяха наредили 8 вече ремонтирани, макар и видимо набързо, танка, а през отворената голяма порта на сградата се виждаха ремонтните машини, няколко танка в процес на ремонт, сумати работници и неколцина войници. Като цяло доста амбициозна задача за двама души и 60 килограма експлозив.
-- Защо не се поразходим малко из комплекса -- предложи Зийк. -- Така и така сме дегизирани, няма да е лощо да намерим добри места за експлозивите, все пак не са толкова много.
-- Мда, трябват ни поне по две кила на танк, за да сме сигурни, че ще бъде напълно и безвъзвратно унищожен -- отвърнах. -- Това ни оставя трийсетина килограма за самия склад. Няма да е лесно.
Следващите няколко минути гледахме умислено как поредния танк биваше вкаран в склада. Направи ни впечатление, че първо бяха разтоварени снарядите, после биваше източено горивото. Снарядите отиваха в складче на гърба на завода, а горивото - в големи цистерни близо до северната страна.
-- Тези турци са още по-тъпи, отколкото си мислех -- изкоментира Зийк. -- Тези две обекта направо си плачат за взривяване, а тъпаците са ги разположили точно до склада. Даже май ще можем да върнем част от експлозивите.
-- Ааа, не! Няма да мъкна раница и на връщане!
-- Добре де, ще ги използваме всичките. И на мен не ми се мъкне.
Продължихме с разузнаването, открадвайки мотокар и усърдно имитирайки дейност. Забелязахме, че немалка част от работниците около нас правеха същото. Как спечелиха войната не ми е ясно... Друг интересен факт беше, че по някаква причина пазачите си разменяха районите на всеки два часа. Сигурно, за да не свикват прекалено и да се по-нащрек. Отбелязахме си го като полезно знание.
Набелязахме си и приличащите на военопленнически лагер постройки, но не рискувахме с влизане вътре. Щеше да има време и за това. След като изучихме подробно целия комплекс си намерихме удобно място да се скрием и да продължим на наблюдаваме рутинните действия на турците. Мястото беше под цистерна за вода, не особено уютно, но за сметка на това доста скрито, след няколко добре наместени (откраднати) чувала. Разузнаването отне по-голямата част от деня, така че ни се наложи да чакаме не повече от две часа преди работниците да започнат да се изнасят. Точно две минути след края на работното време не беше останал и един от работливците. Пазачи също не останаха много. Как спечелиха войната тия...
Докато чакахме смрачаването се опитахме да формулираме кратък, ясен и точен план. Нямаше да е лесно, но трябваше да опитаме.
-- Добре, така... -- опитах се първи аз. -- Дай първо да изброим целите.
-- Хубаво, давай -- окуражи ме Зийк. -- Така и така си почнал.
-- Основната ни цел е преоборудвания завод за ремонт на танкове. За да го унищожим решително обаче, ще ни бъдат необходими повече експлозиви от тези, с които разполагаме. Решението вече го измислихме - използвайки една трета от наличния ни взрив, ще взривим цистерната с гориво и склада за свалени боеприпаси и разчитайки на тях да унищожат голяма част от опорните точки отляво и отдясно, ще заложим половината ни останал PW-5A...
-- Мразя го това име -- вметна Зийк.
-- ...по колоните в средата и отзад -- продължих. -- Аз също го мразя.
-- Останалия експлозив ще го разпределим равномерно между танковете - по около две кила и половина се пада на танк, напълно достатъчно е -- допълни ме Зийк. -- След като заложим всичко, ще се промъкнем във военопленническия лагер и ще освободим затворниците. Ще вземем войниците с нас, ако се наложи ще откраднем някой турски джип, а на цивилните ще дадем време да се измъкнат и след това ще взривим склада от разстояние.
-- Аз поемам боеприпасите, ти цистерните, а след това - среща при танковете -- казах аз.
-- Добре -- отвърна незабавно Зийк.
-- Не беше толкова трудно, нали? -- попитах.
Наистина не беше. Преди време щяхме да мъдрим дълго време, да спорим още по-дълго, и накрая да се поскараме, да се сдобрим и да свършим работата. Нещо ни беше станало. Да не бяхме загубили освен войната и същността си?
Щом се стъмни се измъкнахме много тихо и внимателно от скривалището си и се запромъквахме към първите си цели. Застанах зад голяма дървена кутия и задебнах часовия, който беше между мен и боеприпасите. Бях наблюдавал рутината му в последните две часа - на всеки двайсетина минути се скриваше зад купчина кашони, за да пуши. Имаше видимост към зоната, която трябваше да пази, но в момента, в който запалеше цигарата си, щеше да загуби нощното си зрение за поне тридесет секунди, а най-вероятно и повече. Това го бях научил от втория ми старшина в казармата (първия, за голямо негово неудоволствие, го бяха повишили), който смяташе, че всеки войник може и трябва да знае да се промъква, пък всевишния да му е на помощ ако не успее!
Моментът много скоро дойде и се затичах колкото мога по-безшумно към кашоните. Нито ме видя, нито ме чу, не видя дори и ножа, освен може би част от секундата преди да се забие през окото му в мозъка. Не успя да издаде и звук преди смъртта да го погълне, а скришната му пушилня скри идеално издайническото тяло. Гаден навик е това пушенето, направо убива... Залагането на самите експлозиви беше детска игра, гледах да ги разпределя равномерно сред снарядите, за да се взривят едновременно доколкото е възможно. Цялата процедура ми отне около пет минути, а след още две бях на мястото на срещата. Зийк вече ме чакаше там с отегчена физиономия.
-- Какво те забави -- попита ме ехидно. -- Чакам те от няколко минути!
-- Часовия, как какво -- отговорих шашнато -- Как мина толкова бързо покрай твоя?
-- Опита се да препикае скривалището ми. Жалко, че не можа да видиш лицето му - изражението му беше превъзходно.
Потръпнах. Гаден начин да умреш. Започнахме да обикаляме сред танковете преструвайки се на часови - турците бяха небрежни, а и осветлението беше повече от оскъдно и бяхме неразличими от тях в тъмното. Отвреме навреме, когато никой не гледаше, лепвахме по една бомба под танка до нас. Отне известно време, но никой не се усети. Малко над час и половина дойде време за разместване. За наш късмет не се наложи да избиваме други пазачи, тъй като новия ни район се оказа вътре в склада. От това по-добър шанс - здраве! Веднъж озовали се вътре и оказали се единствените пазачи (за последен път - КАК ТЕЗИ НЕКАДЪРНИЦИ СПЕЧЕЛИХА ВОЙНАТА?!), разпределянето на зарядите по централните колони беше детска игра. Даже се движехме пред графика.
Доволни от добре свършената работа се измъкнахме през една странична врата и се запромъквахме сред сенките към телените огради и бодливата тел. Използвахме откраднатите по-рано клещи за да си направим наша собствена дупчица в ограда, през която да минем незабелязано. Малко по-късно влязохме с насочени пистолети през единствената врата (отключена!) на сградата вътре в оградите.
Гледката, която заварихме, беше толкова неочаквана, че замръзнахме за частица от секундата. Вместо килиите, които очаквахме да видим, имаше амфитеатрално наредени чинове, на всеки от който имаше разглобено оръжие, комплект за почистване и комплект ножове. По стените имаше лавици с най-различни книги, включителни учебници и речници по чужди езици. Зад всеки чин стоеше по един човек. Тези хора обаче нямаха ясно изразени отличителни черти, които да ги отбелязват като турци. Спокойно биха могли да принадлежат и към друга раса, или само един от родителите им да е турчин. Националността им беше потвърдена моментално обаче по стреснатия залп от турска реч и викове. Вратата, през която бяхме влезли, се оказа точно до бялата дъска, на която пишеш разни неща на турски, което означаваше, че човека в цивилни дрехи, който ни нападаше отдясно с дървен прът трябваше да е инструктора. Зийк избегна инстинктивно удара въпреки изненадата си, като го спаси единствено това, че турчина беше точно толкова изненадан, колкото и ние. Аз обаче нямах толкова късмет и след като пропусна черепа на моя приятел, сопата ме удари в рамото. За щастие нямаше сериозни поражения, но потрепнах от болката и кой знае как щеше да свърши всичко, ако Зийк не го беше ударил с пистолета в главата. След това откри безразборен огън в тълпата, след няколко секунди се присъединих и аз. Шашнатите кандидат-шпиони се пръснаха и за щастие не се опитаха да ни нападнат. Същото не можеше да се каже за пазачите из комплекса, които моментално реагираха на виковете и изстрелите. Може би не са чак толкова лоши войници, все пак...
Момент по-късно задните прозорци на сградата се пръснаха сред дъжд от стъкла, ние, заедно с инструктора, който решихме да си вземем, прелетяхме през тях, претърколихме се и завлачихме Ахмедчо (или както се казваше тоя) към оградата. Адреналинът в кръвта ни беше толкова изобилен, че дори не усетихме как го прехвърлихме през оградата и затърчахме (или по-скоро завлачихме) бясно из поляната. След по-малко от 10 минути бяхме преодолели километъра, делящ ни от дървесната линия и включих детонатора. Леко погалване на бутона с пръст и завода полетя във въздуха. Огненото кълбо беще доста впечатляващо, вторичните експлозии - също. Стори ми се, че видях цял танк да полита във въздуха, но сигурно са ме излъгали очите.
-- Ихаааа - възхитих се аз. -- И това само с 60 кила!
-- Дай да не си насилваме късмета, ами да се измъкваме -- казано леко укорително винаги по-прагматичния Зийк. -- Скоро ще дойдат подкрепления и ще ни погнат като зайци.
-- Ама виж ги колко смешно тичат като мухи без глави и не знаят какво да правят -- възразих аз.
-- Ботъл!
-- Добре де.
Следи от преследване нямаше, сигурно бяха прекалено заети с безобразието в (бившия) ремонтен комплекс и без произшествия заобиколихме през гората до джипа. Натоварихме се в него и спокойно закарахме с изключени фарове към хижата. Турчина се поразбуди, което наложи да го ударим пак, този път по-силно.

[ninjabg]

Не искам да нахалствам, но да знаете, че не сме се изпокрили читателите.

[Phoenix_Down]

Радваме се да го чуем Виждам, че броят на виделите темата расте бавно, но сигурно, но никой не коментира. Моля, драснете някое редче да ни похвалите или разкритикувате, че нещо много самотно стана

[federaciq]

давайте в същия дух момчета

историята е страхотна много е увлекателна

[Sabret00th]

Цитат(Phoenix_Down @ Oct 20 2009, 01:17) Радваме се да го чуем Виждам, че броят на виделите темата расте бавно, но сигурно, но никой не коментира. Моля, драснете някое редче да ни похвалите или разкритикувате, че нещо много самотно стана

Като си постнете поста, тогава похвали. :D

[ninjabg]

QUOTE (Sabret00th @ Oct 20 2009, 17:18) Като си постнете поста, тогава похвали. :D

Подкрепям! (devil)

[Zap]

Ееееврика пак се сетихте да пишете Радвдам се,че най-накрая те издириха :Р Я си кажи колко частни дедектива бяха необходими да те издирят в кръчмата в която се беше скрил? Между другото не бяхте ли решили,че Ботъл се преименува на Феникс?!? Хайде пишете и радвайте :Р

[Wolfy]

Понякога като поствам големи текстове мистериозно изчезват редове, така че ако забележите нещо странно и несъответстващо пишете, аз разбира се ще го прочета отново, но не веднага....тоя пост ще го препрочитам за десети път, омръзна ми
================================================

Стигането до хижата щеше да ни отнеме доста време, защото трябваше да заобиколим цялата планина - не можехме да поемаме рискове в тази прохладна есенна вечер. През отворения прозорец на джипа усещах приятната топлина на вятъра, защото карахме доста бавно и постоянно се озъртахме наляво-надясно. Карахме без фарове и със счупени стопове, за да не се забелязваме. Двигателят беше доста тихичък и мъркаше кротко под капака. Отново подухна вятър и направо съжалих, че тактическата жилетка и куртката ми бяха закопчани до ушите. Напипах нещо отстрани на седалката, до ръчната спирачка. Нямаше лунна светлина, затова сврях глава между коленете си и извадих дребното фенерче Maglite от джоба на жилетката. Държах бяла касетка, на която пишеше " God Save The Queen "
--Ашш, стига бе ! -- ухилих се аз. Какви ли мисли минаха през главата на колегата ми, когато се учудих на находката си с глава между коленете....
--Казах ти, че тия проститутки дето ги мъкнеше Пора не струват...--каза той, като се надвеси над волана, за да заобиколи едва забележимите дупки в добре поддържаните родни пътища.
--Моля ? Неее, не открих това, а това ! -- и пъхнах касетката в радиото.
--Не мисля, че е разумно.-- каза Бутилката, все така оглеждащ пътя като изправен лалугер, озъртащ се за опасност.
--Нито пък аз! -- натиснах 'Play' и зазвуча весело и бодро " It's a Long Way To Tipperary "
--Хе хе хе хе!! Я дръж тая бутилчица! --Пресегнах се и издърпах две стъклени шишета без бандерол от раницата на задната седалка. Подадох едното на Ботъл и точно когато транзакцията беше на път да се осъществи в предното стъкло на джипа се появи голяма дупка, а шишето се пръсна като... като... като... не можех да намеря сравнение, защото осъзнах ,че лицето ми беше опръскано с кръв. Първоначално не разбрах кой от нас беше уцелен и се обърнах за да погледна на задната седалка.
---Ботъъъл ! -- сложих дясната си ръка на рамото му и забелязах, че безименият ми пръст беше изчезнал, а на задната седалка нокаутираният турчин седеше с отнесена глава… Двигателят изръмжа и ние се понесохме с бясна скорост по пътя. Стъклото отдясно зад мен се пръсна.
--Гаааз, мамицата му, газ, следва завой ! -- Мисля, че карахме покрай снайпериста, понеже първият изстрел беше срещу нас, вторият отдясно, значи следващият щеше да ни влезе право отз... последва металически удар и силна експлозия. Задницата на джипа се пръсна и раздроби на парчета, а предната част, както и ние, излетя от завоя и се понесе по склона надолу. От касетофона продължаваше да се носи музикaта и беше в кулминацията на песента. Ударихме камък, превъртяхме се във въздуха и се размазахме на земята.
--Айде бе, айде -- каза Бутилката като изскочи от останките на джипа; аз не бях способен на такава бързина като него, защото стисках окървавената си ръка, пък и главата ми се удари два-три пъти в покрива на джипа. Тъкмо се готвех да изляза, когато Ботъл ме сграбчи за яката.
--Гракх! -- измъкна ме от джипа и се затичахме към близката гора.
--Чакай, чакай ! -- Обърнах се, изтеглих едната граната от колана си и я метнах в джипа.
--Беж! -- скочихме в някакъв къпинак със взрива. Огнено кълбо обгърна возилото. Снайперистът би трябвало да е заслепен от пламъците, няма луна, а стреля добре по неосветена цел, значи има нощно виждане, мръсникът. Турска му работа... не, чакай. Стори ми се, че чух гръм преди да се взривим, възможно ли е да...
--Хайде! -- просъска Бутилката.
--Стига си ме юркал! Аз съм инвалид ! -- Последваха разни цветисти шепоти.
След около десет минути пълзене и прокрадване през горите спряхме до едно голямо дърво. Използвах антракта, за да се превържа.
--Имаме ли...-
--Аха, винаги! -- каза той и заля ръката ми с ракия. Изсъсках.
--Проклет, турски, кучи... -- Последва гръм и ствола на дървото, на което се бяхме облегнали, се пръсна на парчета. Докато тичахме ме осени нещо.
--Ботъл... хъх... ах... това, което стреля по нас е... ааа... американския шибан снайпер... Барет М82А1, играх си с едно такова на летището!! Тоя ше ни е... -- Дървото до нас се пръсна.
--Но... но... стреля много неточно! Стрелеца е турчин! -- казах аз, опитвайки се да говоря и да си поема дъх едновременно.
--Под обстрел мислиш много... добре!
--Тъй е... УАА! -- И двамата паднахме по очи в някаква проклета яма. Не беше дълбока, но докато се изправим снайпериста ни беше настигнал.
--Руки верх! -- каза той иззад огромния снайпер.
--Ние сме българи, тъпако тъп ! -- Изкрещях му аз и му посочих среден пръст. Той забеляза окървавената превръзка и се ухили, имаше три златни зъба, лицето му беше боядисано в зелено и черно и се беше наметнал с имитация на листа.
--Брат -- каза турчинът.
--Брат си на свинята, сфинктер. -- каза колегата и му се озъби.
--Шшшт! -- сфинктерът отмести показалеца от спусъка си и го допря до устните си. Аз започнах бавно да спускам лявата си ръка към ножа закачен на тактическата жилетка, пред сърцето ми. Дори да го достигнех, щеше да ми се наложи да направя една крачка напред по ръба на ямата, за да му разпоря корема, или пък да му отрежа топките.
--Я го напсувай! -- казах на Ботъл. Докато слушах речитатива изпълнен с благозвучие и ласкателства ме осени още нещо.
--Тоя е брат на снайпериста, който откачената дето забърсахме закла. -- Турчина отстъпи назад и аз се отказах от опита да го неутрализирам със помощта на хладно оръжие. Направи ни знак да излезем от ямата и да се насочим на майната си.
След десет минути вървене с ръце на тила стигнахме до джипа на турчина. До него беше паркиран и един камион, от който излязоха четири пияни свини. Снайперистът ни заведе до задната врата на джипа и я вдигна. Вътре, увито в бризент, беше тялото на брат му, очите му все още бяха оцъклени. После ни заговори нещо на турски, удари ни по един шамар. Застана пред мен и ми каза:
-- Обича прави бум бум, да ? -- и направи движението с показалеца си, все едно натиска спусък.
--Обичам да ви гърмя, да... направо изпитвам емоционален оргазъм! -- и му се изплюх в лицето. Той ми заби едно кроше в челото, сграбчи ме за ръката, свали намотания бинт и започна да ми мачка пръста... или поне това, което беше останало от него. Аз извиках от болка и го сграбчих за китката, последва ново кроше и паднах на земята.
--Ти стой! -- и опря пистолета си в корема на Ботъл. -- Иска оргия прави, да?
Пияните войничета, хилейки се ни подхванаха за мишниците и ни опряха ръцете на капака на джипа, сякаш щяха да ни обискират. След това ни свалиха панталоните.
--Мама ви шибана! -- Войник без панталони е половин войник, написали са си домашното, мамицата им! Двама от пияндурниците застанаха зад нас. Свалиха ни тактическите жилетки, но в джоба на куртката си имах още един нож, само се приближи, мамицата ти! Усетих студена ръка върху една от бузките си, в тоя момент четирите ми останали пръста се устремиха към джоба ми... и последва страшна пукотевица. От гората изригна ято от светулки, които късаха месото и дробяха костите на турците. В красивата феерия се обърнах.
--Са ти го вкарах! -- разгънах ножа 'пеперуда' , металът издрънча два пъти 'так-так' и го забих право в гърлото на грозния мургав турчин. После си вдигнах панталоните и се хвърлих зад джипа до Бутилката, който закопчаваше колана си. Канонадата продължи още трийсет секунди, докато не изпопадаха всичките грозници.
--Ама как щеше да ви влезе, а! -- от храстите излязоха Руснакът и още петима стрелци с боядисани лица и облечени в камуфлаж с листа.
--Деус екс махина направо! -- казах аз и си закопчах колана.
--А?! -- всички ме погледнаха странно.
--Съжалявам, приятелят ми загуби много кръв. Хайде да изчезваме оттук!


* * *
Следващата сутрин беше красива. Започна със студен син тон, представляващ обилна ниска мъгла, роса и лек дъждец. След няколко часа подтискащата картина, която ме изпълваше с желание да спя цял ден, беше заменена от възпламеняващи се тонове. Започна от розово, в очакване на слънцето, след това стана оранжево и жълто с издигането на горящата топка в небето. Имах възможност да изпълня очите си и със златна гледка, ако направех двайсет крачки до края на дърветата можех да погледам полето в долината със златните житни класове, но не ми се вървеше. Седях на парапета на хижата, загледан в различните пейзажи на родната природа. Държах снайпера си Всс Винторез, и се упражнявах да го държа с три пръста. Радиостанцията Kenwood закачена за жилетката ми изпука и чух:
--Ей, Спецназ, шефа те вика, ела в свързочната -- Стържещия й глас ми развали картината. Прехвърлих краката си от другата страна на парапета и тактическите ми кубинки удариха дървото. Какви хубави стилни неща ни е докарало НАТО, всичко е тактическо при тях, и радиостанцията е тактическа, макар да не го споменах. Какъв късмет - единствената пратка, която не кацна в ръцете на врага, да падне в ръцете на банда дезертьори и престъпници. Още когато му показах новата екипировка с Ботъл, повдигнахме съмението, че нещо не е наред с тая хайдутска група, но за сега нямаше къде да се денем така или иначе. Единствения ни резервен вариант беше да отидем при бабата на Бутилката в Лом и да прекосим Дунава. Влязох в хижата и се насочих към стаята за свръзка. Бутнах открехнатата врата.
По средата стоеше Ботъл скръстил ръце, до него седеше Боримечката и пушеше лулата си, а на стол пред тях, обградена с всевъзможна техника, седеше лудата жена.
--Фиу! -- подсвирнах аз, оглеждайки апаратурата. Банда хайдути, а! Бедни борци за свобода, преживяващи от това, което заделяли хората от близките села. Леле мале! Опаля, замалко да съборя един микрофон за двеста-триста долара.
--Заповядайте, капитане -- каза Боримечката без да откъсва очи от големия монитор пред лицето на момичето. Застанах до Ботъл, а той ме сръчка:
--Защо само на теб ти вика 'капитане', и аз съм капитан! -- Аз се загледах в монитора, точно в този момент ми се щеше да гледахме нещо мръсно, като едно време с приятели, когато се сдобихме с касета порно. За съжаление, вместо изпаднала в екстаз лолитка виждахме сателитна картина, показваща ни място с координати 'на майната си' .
--Господа, наблюдавате страхотна находка за електронния търсач на съкровища, намерихме оперативна база на турците. Малък комплекс нахакан с радари и антирадари, ракетни детектори, система за позициониране и шпионска оперативна база. Благодарение на този комплекс ракетите, които скришно не нарязахме по заповед на Американо-натовския голям х^й не достигнаха целите си. Имаме основание да подозираме, че от там оперира и чудния турски шпионин Мосад. По въпроса защо налитаме толкова често на американци - вероятно там ще открием отговорите. Американци взривиха НДК, някакви типове облечени като нинджи, нахакани с екипировка за хиляди долари с очила за нощно и термично виждане се мотаят насам-натам в тежки бронетранспортьори. Разбирам, че сте срещнали такъв отряд в подлеза на НДК, нали? Така, ние също налетяхме на един такъв отряд в околността. А вчера стреляха по вас с американски снайпер, а и вие също, капитане, сте държали такъв снайпер. Той е от единствения убит агент засега - всъщност, по случайност го думнала една турска бомба и се гътнал. Но не открихме никаква информация. Довечера мислим да пратим екип в това шпионско местенце и да видим какво ще намерим. Има ли желаещи? -- Той не ни погледна, но ни направи открит намек, който аз напълно пренебрегнах. Погледнах Бутилката с най-умрялото си изражение и поклатих негативно глава, но си знаех, че нямахме избор.
--Навити сме -- каза бойният ми другар.
--Браво, вие винаги сте готови за бой, какъв боен дух! Заминаваме вечерта - дотогава кой иска да помогне за прокарването на една-две жици? -- Той премести погледа си от мен на Ботъл и обратно.
-- Може да е опасно, а не искам да изпращам госпожицата сама.
--Щом може да е опасно -- сви рамене Ботъл. Госпожицата стана и излезе от стаята, като направи жест на Ботъл да си обира крушите.
--Хайде, готин. -- каза му тя.
--А с вас, капитане, трябва да поговорим. -- От коридора се разнесе силно "Копеле!!" две секунди след като Ботъл разбра, че го пратиха да бачка сам, а мен ме оставиха на топло до камината за приказки. Ох, очертаваше се тежка вечер.
--Какво има този път? Надявам се няма пак да ме убеждавате какви добри войници са вашите хора. Защото не ви вярвам, има нещо гнило тук и няма да се учудя ако всичките ви хора се окажат някакви руски агенти! -- казах аз и се намръщих.
--Ха ха, не - ни най-малко! Познавам хората си, аз съм ги събрал от канавките и затворите. Исках да ви предложа нещо... нека да излезем на чист въздух.
Излязохме от стаята със свръхмодерната шпионска апаратура. На кутиите на някои от апаратите пишеше "Made In China", по дяволите! Минахме покрай димящата глиганска глава и излязохме отпред на верандата. Боримечката седна на люлеещия се стол и припали лулата си, аз се облегнах на парапета и се загледах в бинтования ми пръст.
--Поправете ме ако греша, но не водим ли изгубена битка? -- попита ме той, взирайки се в леко поклащащите се дървета. От листата им все още се отронваше по някоя дъждовна капка.
--Може би, но ние винаги сме отричали неизбежното, какво ни спира сега да отречем и фактите, и последиците -- казах аз и премигнах няколко пъти, понеже се отнесох и не разбрах какво казах.
--Ще ми се и аз да можех да ги отрека, но виждате ли, не искам да го призная.
--И какво точно искате да ми кажете? -- подкарах по същество аз.
--В онази радарна станция има карти, вероятно има карта на всички турски позиции и кордони. Вземете една, донесете ми я. Ще дадем копие на когото трябва, а едно ще запазим за нас и ще избягаме в Румъния! -- и това ми било страшният Боримечката... страшното име... по-скоро Плашиагнето, но реших да не се зъбя сега.
--На кого трябва да я дадем?
--На тези, които я искат. Не са лоши, добре ще им послужи...
--НА КОГО! -- този път се озъбих.
--На руснаците!
--Те ще ни помогнат ли да избягаме?
--Така мисля.
Започна да говори за някакви планове, но като чух за тия руснаци нещо ми прещрака. Първо Руснака, чийто нос потрошихме, след това турският снайперист който ни каза да си вдигнем ръцете на руски, скъпата шпионска апаратура с неизвестен произход - Боримечка, може и да си събирал хората от улицата, но някои от тях са били сложени на пътя ти нарочно. В хайдутската дружина имаше руски шпиони! И сега накъде, питаше се в задачата?
--Аз съм стар човек, изпратих жена си в Румъния преди войната, ще ми се да я видя отново -- каза той и се загледа в пода, дървото скърцаше под люлеещия се стол.
--Ще продължим разговора след като се върнем от рейда. Къде мога да намеря моя приятел? -- попитах аз.
--Надолу по пътя и калната пътека до полето в долината... -- аз вече тичах с бясна скорост, острите грайфери на тактическите ми кубинки се врязваха в калта и рапръскваха локвите.
* * *

Плъзнах се надолу по калта и течащата вода, по склона в долината с нивите като сноубордист - без сноуборд и без сняг - и се приземих в един окоп. Пред мен се откри гледка като от Втората световна. Дълбоки кални и наводнени окопи браздяха нивите. Ако гледаш отстрани окопите не се забелязват, понеже се скриваха от житните класове, но от птичи поглед, или както всички ги е обхванала някаква шпионска мания - от сателитен поглед - изглеждаше сякаш извънземни са кацали в полето.
До нивите имаше големи, дълбоки окопи, а през нивите дребни, плитки и тесни окопи, по които вървяха жиците. Жици за какво и какво свързват не разбрах, но сигурно беше нещо важно.
Тръгнах напред по калта в окопа. Когато вдигах краката си от дълбоката кал имах чувството, че са два пъти по-тежки, сякаш калта не искаше да ме пусне. Отново започна да преваля лек дъждец, а слънцето блестеше ярко високо в небето през дупките в облаците. Стана ми хладно и закопчах догоре куртката си. Сцената от Втората световна стана още по-достоверна, появиха се десетки метри спираловидно усукана бодлива тел, няколко противотанкови прегради, малко по-нататък, където свършваше полето, беше издигнат дълъг противотанков завал. В окопите се търкаляха всевъзможни боклуци, празни бутилки и купчина скъсани кубинки. Подминах един ръждясал варел, върху който стоеше стар противогаз. Маркуча висеше надолу без контейнера си, стъклата бяха зацапани по такъв начин, все едно нещо намръщено зад противогаза се взираше в мен. Така се бях загледал, че за малко не подскочих като видях кой се беше облегнал до варела. Препънах се в краката му - някакъв полуразложен труп в окъсани цивилни дрехи седеше до варела с глава опряна в ръждивия метал. Устата му беше отворена, а в ръцете си стискаше навита бодлива тел. Явно се е опитал да открадне телта за вторични суровини. Върху ръждата на варела беше издраскано "Стефчо циганина". Продължих да вървя напред докато не стигнах един разклон в окопа. Наляво пътят отиваше към гората, а надясно - в полето между житните класове. Тръгнах към полето, защото забелязах жицата в калта. Започнах да я следвам - беше пет пръста дълбоко в калта; за да не развалям работата на свързочниците и Ботъл, поразравях калта с ботушите си, за да определя посоката, само там където се разклоняваше окопът. Изминах около петдесет метра навътре в полето, докато не се озовах на дълга и права отсечка, върху която се бяха надвесили мокрите житни класове. Посниших се и продължих да вървя напред. По средата на калната линия имаше широк изкоп пълен с разни дървени кутии. Изведнъж проехтя изстрел, последвам от разплискването на вода. Приклекнах в окопа и се опитах да преценя кой и по какво стреля. Не можеше да се стреля по мен, защото попадението далеч не беше близо, а и едва ли някой можеше да ме забележи измежду класовете. Тръгнах напред по окопа, докато не стигнах края - жицата стърчеше от ръба, а два метра по-надолу в окопа в калта бяха залегнали Ботъл, жената и един труп с дупка в главата. В дупката имаше разни стари кухненски уреди като печка и пералня, приличаща на бидон. По ръба на дупката имаше противотанкови заграждения и бодлива тел.
--Псст! Ей! -- изсъсках им аз.
--О, Дядо Коледа, гръмни оня сплескан х^й че хванах ревматизъм в тая кал! -- каза ми Бутилката, стараейки се да не говори толкова силно колкото му се искаше.
--Не мога. Без оръжие съм! -- казах аз от ръба на окопа над тях. Направих няколко крачки назад, защото калта се плъзгаше надолу и не исках да я последвам.
--Че каква полза от теб тогава!
--Видяхте ли къде е стрелецът?
--Не! -- Огледах долината - беше изпълнена със какви ли не боклуци, стари автобуси, стари ръждясали камиони, разбити и разглобени коли, няколко самолета на части. Можеше да е навсякъде из тази скрап.
--Метнете оръжията си нататък ! -- казах им аз.
--По теб ли да ги метнем? Чакай да се прицеля! -- каза Ботъл.
--Не, не - той не трябва да знае, че съм тук, метнете ги в калта напред. -- Два пистолета излетяха от дупката и се стовариха по ръждясалите ламарини. Веднага след това прозвуча нов изстрел. Забелязах го - беше на предната седалка на една ръждясала бяла лада. Върнах се назад по окопа до ямата с кутиите, намацах лицето си с кал, издърпах измежду кутиите един мръсен бризент и се наметнах с него. Поех по друг канал на окопа и излязох отляво на ямата в която лежаха Ботъл и свързочницата. Продължих към бялата лада без да поддържам визуален контакт с нея, промъквах се през коли и автобуси, под камиони. Проправих си път до мястото на което паднаха пистолетите. Дъждът се засили. Опипах с длани калта, докато не напипах стоманата. Взех пистолета и залазих към ладата. Бях на двайсет метра от колата, снайперът беше прицелен по посока на ямата. Залазих към ладата. Изскочих от калта право срещу него. Насочих пистолета към главата му, той се ококори, от устата му падна угаснал фас. Натиснах спусъка, но не последва изстрел : 'Цък цък' . Той насочи руския снайпер към главата ми, но не последва изстрел. И двамата погледнахме оръжията си. Той издърпа болтовия затвор и пъхна патрон в цевта. Аз проверих предпазителя, беше махнат. Издърпах рамата назад. Имаше патрон в цевта. Но изстрел отново не последва. Снайпера отново се насочи към главата ми и аз хукнах да бягам.
--Нищо лично! Ще ме прощаваш, аз само така! --- тичах като луд между старите коли, изстрелите ме преследваха и трошаха метала, чуваше се изкривяване на ламарини и някой и друг рикошет издаваше свистящ звук покрай главата ми. Отидох на мястото на което намерих първия пистолет, започнах да ровя калта, защото не виждах втория пистолет.
--Хайдее, хайдее... --- говорех си аз докато ринех калта. Напипах го, но в този момент ми беше казано да замръзна на турски или нещо такова, не им разбирах нищо. Обърнах се бавно както лежах в калта. Ухилих се на феса, а той ме гледаше строго през гигантската оптика. В този момент се чу страшен рев и Ботъл се хвърли отгоре му от ръба на ямата.
--Ха така! -- Той взе пистолета от ръката ми и го гръмна в главата.
--Хайде, време е да се връщаме! -- каза жената и взе една макара с кабел.
--Не трябва ли да го прокарате до някъде тоя кабел ? -- попитах аз.
--Да, трябва, до тук. От другата страна ще докарат друг кабел и ще го свържат. А сега по-бързо! -- изкатерихме се до окопа и тръгнахме към хижата.
--Трябва да ти кажа нещо -- подшушнах на Ботъл.


* * *



Седяхме в стаята за брифинг, а косата ми все още беше мокра от душа. Бях си подпрял единия крак върху другия и четях един принтиран лист. В стаята бяхме пет човека - това щеше да е оперативният екип. На листа хартия не пишеше нищо за предстоящия рейд, само за станцията. Била построена преди започването на войната от български турци и местната мафия. Турски шпиони им разказали малко пропаганда и им обещали, че ще живеят в мюсюлманска страна и няма повече да бъдат етнос. И те се зарадвали и тайно издигнали основата на сградата. За да се прикрият от властите се престорили на бригада копаеща домати и картофи. Само че на посочените ниви се намирали шепа хора, по средата на пътя автобусите отбивали в гората и оставяли строителите, градящи по-светлото мюсюлманско бъдеще. Материалите се карали с коли и каруци. Когато войната започнала, турски отряд се промъкнал в сградата и я оборудвал с някои шпионски джаджи. Когато войната съвсем се развихрила, цял тир дошъл дотук с разглобения радар, който сега се издига над железобетонния бункер. Когато ракетите ни излетяли, този радар ги засякъл и турците ги свалили със свои ракети. Кофти работа.
Отзад на листа имаше две снимки, на Ахмед Куция и Чауш Мулаев. Единият е организирал работниците и е председател на някаква селска партия проповядваща радикален ислям, а другият е бос на местната мафия охраняваща работниците и осигуряваща информация на врага. Бяха грозни, космати, ръбести с големи зъби и ритнати от кон.
Имаше карта на района. Целта беше на осем километра североизточно от село Мъглиж, в планината. От нашата база дотам ще трябва да изминем четиринайсет километра - десет километра от прехода ще е по пътя с джипове, а след това ще си проправяме път през гората по хълмовете. Пътищата бяха между хълмовете, скрити в горите; не се очакваха патрули, но все пак щяхме да пътуваме с турска маркировка. Шофьорът на първия джип говори добре турски, но във втория няма такива екстри. Аз и Ботъл ще пътуваме в първия джип с турско говорящия, във втория ще са другите двама от екипа и екипировката. Екипировката представлява униформи " Нощ", модифицирани автомати Абакан - със заглушители и подцевни гранатомети, за да унищожим радара - очила за нощно виждане руско производство Дипол D2. Пистолетите оставихме тъй като не можехме да им сложим заглушители. Ножовете ни бяха заменени от подобни на американския Кa-bar.
Гранатите ни щяха да са руски заслепяващи К-1. Аз щях да взема своя Винторез, той беше със заглушител и безпламенна стрелба. За съжаление моят принос към огневата сила ще свърши веднъж щом влезем в сградата - снайперът разполагаше с магазин побиращ само десет патрона, а и вероятно ще нося радио устройството, за да определим къде е главния компютър в комплекса. На листа бяха написани разни честоти на предаване и приемане, оперативни честоти на известни радарни установки руско производство и на две турски, за да знаем за какво да се оглеждаме. Макар виждаше ми се странно да носим такова нещо, комплексът едва ли е толкова голям. По-късно щеше да ми стане ясно, че с това устройство се определя коя е конзолата на радара в някакво голямо табло за захранване, също така и кой кабел пренася радио сигналите. В този момент вратата на стаята се блъсна и аз леко подскочих.
През касата на вратата първо се промуши един прожекционен апарат, носен от готвача, който имаше такова изражение сякаш лумбагото му негодуваше от физическото упражнение. След това влезе Боримечката, последван от някакъв непознат тип облечен в черен шлифер с очила и странна шапка наподобяваща каскет. Обувките му бяха кални, все пак на госта не му беше спестено газенето по родната земя. Надушвах, че е чужденец - веднага се опитах да предположа чий шпионин е... на американците ли, на НАТО ли, на руснаците ли... Той ме погледна и аз преместих погледа си към бялото платно, което беше спуснато пред нас. Лампите изгаснаха... всъщност единствената крушка, висяща от тавана, като че ли изгоря.
-- На листовете вече е описано почти всичко, ще добавим само няколко детайла.
На екрана се появи снимка на комплекса. Представляваше малка бетонна сграда с врата, а до нея се извисяваше голяма антена, подобна на скеле.
--Това е комплекса, под земята трябва да е около двайсет метра. Състои се от четири помещения като изключим входа и коридорите. Спално за персонала, генераторна стая, контролен център и подръжката на радара точно под него, където минават кабелите. Напоследък вражеската снайперистка активност е много засилена. Очакваме поне двама снайперисти с нощно виждане около комплекса. Охраната вероятно се състои от поне пет човека вътре в комплекса. Внимавайте да не вдигнете много шум или да не задействате някоя аларма, защото долу в Мъглиж спи цял полк. Дори да им се измъкнете, при вероятна издънка шансовете са че само след ден ще тропат на вратата ни. Вратите са тежки и яки, ще вземете няколко заряда С2, знам, че не са пригодени за такива тежки врати, но след шоуто във фабриката не ни остана много. За да взривите вратите разрежете пакета и натъпчете съдържанието на десет сантиметра от горната и долната част на касата. Вземете под внимание, че на тези врати пантите са отляво. Не се тревожете, в екипа ви има експерт по експлозивите, той е добре инструктиран. Веднъж щом влезете има дълъг коридор надолу водещ към следващата врата, това е 'безопасният' коридор. В него има камери и вътрешната врата се заключва на място само с натискането на един бутон. Движете се много бързо. Ако се заключи я взривете по същия начин. Не си и помисляйте да стреляте с подцевните гранатомети, нито пък да запрете вратата с крак преди да се е затворила, защото ключалките ще ви отрежат крака. Веднъж след като преминете тази врата, пуснете едната граната в компютърната стая, защото вече ще пускат зов за помощ. Хубавото на тези радари е, че това става бавно. Те не са пригодени да действат като радио станции. Оттам нататък стигнете до стаята под сателита. Свържете един лаптоп към конзолата и задействайте радара точно за пет секунди. Така ще отчетете къде са останалите радиостанции. Останете ли по-дълго от пет секунди в мрежата, радарът ще писне толкова силно, че и турският президент ще чуе. След това взривете стаята, унищожете генератора и си спестете една граната за антената. Това е - всички да сте вкъщи след два часа. Отивайте да се приготвяте.
Крушката не светна, както и предположих. Така че излязохме от тъмната стая като се препънахме един-два пъти. Ние с Ботъл излязохме последни и се спряхме на вратата.
-- Какво искаше да ми кажеш? -- попита ме той. Облегнахме се от двете страни на касата, оставайки в сянка.
--Нещо не е наред. Някой дърпа нечии конци тук. Мирише ми на шпиони, на агенти, на шибана конспирация! -- казах аз, говорейки бързо и тихо.
--Защо така? Да не си си набил нещо в главата пак, да ти напомням ли какво мислеше за старшина Петров?
--Той беше по-хитър от мен, плутоният беше под леглото му! Но тук е различно, мисля че половината от хайдутите всъщност са руски агенти. Дори Боримечката е свързан с руснаци. Предложи ми да бягаме!
--Да бягате, накъде?
--В Румъния, а после сигурно на запад.
--Хе, и какво... ти нали не...
--Не, по дяволите - няма да бягам. Но искам да разбера кой дърпа неговите конци. Може и да е този, с шлифера. Боримечката иска да му донеса една карта, която да даде на руснаците в замяна на път за бягство.
--Ще му я дадеш и ще видиш на кого ще я даде?
--Вероятно, тази с която се мотаеше из полето също не ми харесва. Научи ли нещо от нея?
--Айде бе! -- Другите излязоха от стаите си и тръгнаха към паркираните отпред джипове.
--Ще поговорим пак, по-късно. А сега да се стегнем -- казах аз и взех тежкия сак.
--Предпочитам конспиративното ти настроение пред припряното.
* * *

Джиповете се носеха с умерена скорост по извития път. Луната беше ярка и осветяваше всичко. Шофьорът ни беше с турски нашивки, до него седеше Ботъл и бавно отпиваше от шише ракия. Прекарваше течноста в устата си и преглъщаше бавно, обичаше да му пари. Аз седях на задната седалка и разглеждах ножа си на лунната светлина. Уазките ръмжаха по асфалтирания път докато не наближихме мястото за слизане. Паркирахме на една поляна в гората, близко до пътя. Извадихме екипировката, сменихме униформите, приведохме оръжията в бойна готовност и покрихме джиповете с клони. Извадих малкото радио устройство. Натиснах копчето и то започна да пука и шуми.
--Дай тука! -- един от екипа ни го взе и натисна друго копче, дислея беше назъбен от страната от която идваше радио сигнала. Устройството всъщност представляваше пренастроена радиостанция на Kenwood. Новата настройка тотално скапваше устройството, но ни показваше накъде да вървим. Дисплеят се огъваше и гърчеше - тръгнахме натам, накъдето се огъваше и зъбеше най-силно, право нагоре по най-високия хълм.
Прекосихме още два хълма, докато не забелязахме антената в далечината.
--Работят ли радиостанциите в близост до това нещо? -- попитах аз.
--В пряка близост не, но на петдесет метра би трябвало да бачкат -- каза ми нашия експерт по техниката.
--Мамка му! Залегнете! – каза един от групата ни. Докато пътувахме насам си поговорихме, но точно сега името му ми излетя от главата. От подножието на хълма към нас се насочваше голяма група хора.
--Бързо, прикрийте се! – Всички хукнахме назад и се свряхме във храстите. Групата от около двайсет човека вървеше в една линия. Не успях да разгледам добре лицата им, стори ми се че са турци, макар че не всички бяха мургави. Униформите им бяха на линий като за склон, руснаците имаха такъв камуфлаж. Групата мина покрай нас и се скри зад върха на хълма. Накъде ли са тръгнали толкова късно? Продължихме напред. На билото на следващия хълм, измежду короните на дърветата се извисяваше огромно скеле. Антената на радара представляваше огромна метална решетка, на чийто връх се въртеше локатор; цялата конструкция се издигаше на повече от двайсет метра. От нашата позиция виждахме лагерен огън до основите на радара.
--Да вървим. Стойте ниско. – Приближихме се до радара, През нощното виждане охледахме периметъра. На около двайсет метра от лагерния огън зад няколко чувала с пясък седеше човек с пушка с оптичен прицел. От позицията си виждаше цялото подножие на хълма...трябваше да го отстраним. Вдигнах моя снайпер, прицелих се, погледнах листата на дървото зад гърба му, никакъв вятър, изстрел, лек удар по рамото ми, череп раздробен от куршум Сп-5.
--Давай, давай ,давай ! – изкачихме хълма и залегнахме близко до лагерния огън. Направих знак на останалите от екипа, да ги обкръжат.Аз и Ботъл останахме рамо до рамо, Абаканът му седеше невъзмутимо насочен към главите на петимата вражески войници около огъня. Бутилката ме побутна по рамото.
От другата страна на хълма приближиха два силуета. Групата край огъня се оживи, започнаха весели подвиквания. До лагерния огън имаше малък бетонен куб със солидната врата, която ни описаха как да взривим, от нея излезе един тип с бяла риза и очила.
--Ааа, Иман, убавица довел! – Слушалката в ухото ми изпука със силен фонов шум заради близостта ни до радара.
--Една седмица окупация и вече всички свини понаучиха езика ни... – каза Ботъл. Двата непознати силуета се оказаха възрастен мъж и някаква девойка, която през синия поглед на нощното ми виждане не изглеждаше съвсем пълнолетна. Групата се събра около нея и започнаха да я опипват. Мъжът ги избута и потри показалеца и палеца си, в смисъл, че няма и да я помиришат без да платят. Един от турските войници бутна мъжа, а той чевръсто извади един пистолет изпод коженото си яке. Слушалката отново изпука:
-- Бугито е въоражено. --
-- Всеки да си избере цел, оръжия в готовност. -- казах аз.
-- Платим, платим ! – каза човека с бялата риза, който излезе от бункера. И се запъти към сводника с пачка банкноти. В тоя момент групата хвана момичето и му скъса шарената рокля.
--Оръжия свободни. Свалете ги. -- Затворете уста и започнете да удряте непцето си с език, все едно имитирате подковите на кон, само че със затворена уста. Такива звуци се разнесоха в ноща заглушителите на Абаканите не можеха да уберат целия шум и се получаваше едно остро пукане. Всички паднаха на земята, без момичето и бялата риза. На него му отнесох ръката, но той се хвърли в бункера, от вътре се разнесоха крясъци и вратата се затвори.
--Взривявай! -- Момичето се разпищя, за това я удариха с приклад по главата. Нашия експерт по експлозивите изтича до вратата. Започна да разкъсва пакетите. Погледнах радиостанцията, чийто дисплей се гърчеше неистово.
--За колко време ще изпратят сигнал за помощ ? -- попитах аз.
--Около три минути....-- вече натъпкваше пластичния експлозив с ножа си в процепите. След трийсет секунди вратата избухна, влязохме вътре и застреляхме камерата над отсрещната врата.
--О по-дяволите, това не е врата на сейф или на бункер, това е на шибано бомбоубежище ! Това е врата против ядрен взрив не мога да я взривя с тва шибано C2 ! Заповеди ? -- Ботъл ме ръчна с лакът.
--Не съм експерт по експлозиви...-- казах аз и се почесох по врата и наместих очилата за нощно виждане.
--Чакайте, тук има конзола, но трябва да спрем захранването и.....но все пак трябва да взривим ключалките...--каза екперта по взривовете.
--От къде се захранва ?-- попита Ботъл.
--Ако е с дизелов генератор от вътре нямаме шанс, мисля, че видях нещо отвън. Също така трябва да имат въздухонаборници. Всички навън ! --
--Остава една минута! -- казах, като погледнах часовника си. След като излязохме навън се разпръснахме и започнахме да преравяме храстите, аз се препънах в два комина с решетки покрити с брашляни и мъх. Другите намериха елетрически генератор, който бучеше монотонно. Него взривихме с подцевните гранатомети.
--Слизам да поставя експлозива ! Вие пуснете някакъв газ в отвора ! -- каза бомбаджията.
--Да ти се намират гранати? -- попитах аз Ботъл.
--Само CS....какво е това?--
--Сълзотворен газ....няма да ги приспи или убие, но все пак. -- Извадих ножа си и започнах да ръчкам ръждясалата решетка.
--Триийсет секунди. Пускай.-- гранатата изчезна в отвора.
--Зарядите са по местата. Елате за да взривя вратата. -- Всички се подредихме насочихме автоматите си към вратата. Последва взрив и няколко парчета метал паднаха на земята.
--Бутайте ! -- Всички се напънахме, вратата започна да скърца и падна назад. Посрещнаха ни двама с противогази. Всички залегнахме само Ботъл стреля от бедро със светкавична бързина. Белите им ризи се оплискаха с кръв, един от куршумите рикошира от тавана, а друг одраска Ботъл по рамото.
--Пет секундиии ! -- Ботъл изстреля гранта от подцевния гранатомет Костайр, в стаята в края на коридора от ляво. Последва мощен взрив, хвърчене на искри и сини блясъци.
--Аз и Ботъл ще претърсим за документи, вие се качвайте нагоре и се свържете с проклетото нещо ! -- Ние двамата влязохме в взривената стая, имаше два разкъсани трупа на пода, много кръв, преобърнати столове, разпиляни хартии по пода, разбити или жално премихващи монитори и много конзоли с бутони, копчета и контроли, на стената имаше светещ текст който изписваше ‘ Radar: Online “ следмалко изписа „ Offline”
-- Ето карти. -- отворих едно чекмедже и измъкнах куп не перфорирани от взрива листове.Всички бяха топографски, но намерих и една голяма която показваше цялата ни страна, набраздена от разни стрелки, линии и много номера на полкове и бойни единици.
--Замислял ли си се, какво ще е ако се съгласим да избягаме ? -- попита ме Ботъл.
--Да....-- задавих се от остатъците от сълзотворната граната --....но не ми се нрави. Чух че зад граница вони ! --
--В смисъл , че е гадно ли ?-- попита ме той.
--Не, че мирише лошо ! -- точно тогава ми се стори много смешно.
--Свързахме се, пет секунди! Пет, четири, три, две, едно, изключено. Да се махаме ! -- На изхода се обърнахме и хвърлихме по една граната във всяка стая. Когато излязохме взривихме антената със подцевните гранатомети и хукнахме презглава към джиповете.
Но когато наближихме ни посрещна една изненада. Групата от двайсет човека с които се разминахме се суетеше около тях и махаше маскировката им. На пътя баха спрели два камиона от които излязоха оше войници, както и две кучета. Дадоха им да подушат купетата на джиповете а след това ги пуснаха и те тръгнаха право към нас.
--Стреляйте ! -- От храстите малко над врага открихме огън и покосихме около осем войника, но другите над двайсет бързо се прикриха зад камионите и джиповете.
--Бягайте ! -- обърнахме се и хукнахме на север. Зад нас се разнасяха викове и кучешки лай. Едно от кучетата ни настигна преди стопаните си и ние го застреляхме. След това всички се прикрихме зад дърветата разгърнати като ветрило. Враговете приближиха до нас и фенерчета закачени под цевите на калашниците им започнаха да бляскат в далечината. Изчакаме ги да се приближат съвсем до нас. Издърпах ножа и прерязах гърлото на този до мен, след това вдигнах снайпера и изпразних пълнителя му в бесен откос между дърветата. Последваха изтрели, глухи и шумни, като се редуваха. Ту се чуваше тихото пукане, ту зверското трещене от подскачащата цев на Ак-47. Всички стреляхме от прикритие и чакахме врага да спре да стреля за да открием огън, държахме се взаимно притиснати. Последва страшна серия от тяхна страна. Започна с изпразването на един пълнител и след това всички други започнаха да стрелят, така се получаваше плътна стена от куршуми, която не прекъсваше защото всеки втори изчакваше другите да изпразнят пълнителите си на половина. Дърветата около нас започнаха да се пръскат. Около нас сякаш летеше подивяло ято светулки. Трещенето беше оглушително. Двамата седящи до мен паднаха покосени и умряха на място.
--Бягайте ! -- Аз, Ботъл и бомбаджията хукнахме назад през гората. Обърнах се да видя дали не тичат след нас, и в този момент куршум отнесе очилата ми за нощно виждане.
--Мамка муууу! -- Стигнахме до един склон, паднахме надолу от ръба и се затъркаляхме надолу. Нагълтах се с прах и си изкарах въздуха. Спрях по гръб и се загледах в пълната луна.
--Ставай, старче ! -- Ботъл се надвеси над мен и в този момент нещо го блъсна и запрати настрани. Върху него беше гигантска немска овчарка, която го захапа за ръката и понечи да го захапе за гърлото.Аз посегнах към ножа си, но в този момент Ботъл я сграбчи за главата и й счупи врата.
--Хайде! -- аз се изправих и подледнах напред. Пред нас беше стара изоставена ЖП гара, върху релсите стоеше влакова композиция.
--Да се метнем на влака? -- попита Ботъл.
--Ако знаеш как да го подкараш ! --
--Вие сте луди, не може да има ток по жиците....-- Минути по-късно влакът набираше скорост. Машината беше на резервен режим с дизел и мъкнеше два вагона. Ботъл седеше отзад на последния вагон.Бомбаджията седеше в машината, а аз във първия вагон. Презаредих снайпера си и се прицелих във чифта фарове, които ни преследваха.
Двата камиона натъпкани с войници караха по пътя успоредно на линията и бързо ни настигаха. Ботъл отрки огън. Аз се показах през прозореца на едно купе и прострелях стъклото на първия камион, но той продължи да се движи. Скоро изравни с прозореца ми. Аз метнах последната си граната в камиона им, но те бързо я сграбчиха и я изхвърлиха.
--Мамка ви, свине ! -- Отзад Ботъл изпразни автомата си по втория камион и свали голяма част от хората в ремаркето.
--Свършиха ми патроните ! -- извика Ботъл. Аз го погледнах и повдихнах безпомощо ръце. На мен ми оставаше един пълнител за снайпера. В този момент зад гърба ми от дясната страна на вагона се появи камиона. Четири дула се насочиха към мен. Аз скочих и се хванах за капака на отдушника, набрах се и се покатерих върху покрива,удари ме страшната сила на въздушната струя и паднах по корем. В този момент коридора и купетата бяха застигнати от мощна канонада запратена от стрелците в каросерията. От покрива разстрелях хората в камиона и той изостана назад. Втория камион все още ни беше по петите.
--Вземи моя автомат ! -- извика Бомбаджията от машината,по коридора долу се плъзна един автомат и достигна до Ботъл, който тъкмо влизаше в перфорирания ни вагон.
--Стреляй или ще ни отнесат ! -- От камиона два феса вдигнаха мерниците на подцевните си гранатомети. Ботъл отнесе единия, но приятелчето му изстреля граната, тя профуча покрай мен и взриви машината. Вдигнах мерника и се опитах да се съсредоточа, докато вятъра фучеше в ушите ми. Натиснах спусъка и уцелих турчина в бронежилетката, нямаше шанс срещу Сп-5. После скочих обратно във вагона като за малко не се приземих върху Ботъл и двамата се затичахме към машината.Мотора и стенеше и всичко беше обгърнато от пламъци, на пода имаше голяма локва кръв. Упрял гръб на стената лежеше Бомбаджията, униформата му беше станала червена от кръвтта, която извираше от раните и устата му. Говореше на руски нещо за майка си, но като ни видя каза:
--Аргх....скачайте.-- и сложи ръката си върху един детонатор. Аз се поколебах, но Ботъл ме сграбчи и застанахме пред дупката отворена от мощният картечен огън. Пред нас имаше тунел, не ни оставаше много време да се каним да се хвърлим от вагона.
--Скачай ! -- скочих, силния вятър ме блъсна в лицето, изгубих ориентация и се забих в острия чакъл,претърколих се няколко пъти по него и си надрах лицето. Влака профуча покрай нас в тунела, камиона го последва и десет секунди по късно последва мощен взрив, който озари стените при отвора на тунела в оранжево. Двамата се надигнахме от чакъла, държейки се за ребрата и останахме да погледаме пламъците в тунела.
Вътре имаше огромна купчина метал, обгърната от пламъци, които се отразяваха в зениците ни. А очите ни бяха подпухнали и клепачите ни бяха натежали, тия партизански и шпионски работи почваха да ни уморяват. Последва голям взрив от тунела, който ме заслепи и вдигнах ръка пред лицето си.
--Какво стана с информацията от радара? --попитах аз.
--Тук е, взех я от поваления до мен.-- и измъкна нещо подобно на PDA от джоба на куртката си.
--Да се махаме тогава....-- и бавно закрачихме към мрака на гората. Връщането щеше да е дълго, нямаше да успеем да се впишем в плановете на Боримечката за двата часа, но това беше дребен проблем.

[thug]

Много добро.Чакаме продължение.

[ninjabg]

Още! Още! Още!