Публикувано: съб авг 22, 2009 8:31 pm
от Wolfy
Добър вечер, приятели ! Учуден съм, че още следите разказа......от един месец не съм сядал на компа и реших ей така да видя какво става из ЛТ....и охо....BF:BG на първо място в колонката.....тц тц.....хем ми става приятно, хем тъжно.....нямаме пост.....и двамата с Феникса.....все се каним да пишем......тук ни седят плановете, черновите....прашасали....стари....
Ние учим, изпити, работа....простотий....все нещо ни спира да попишем.....а ние имаме желание.....и то много ! Нито за миг не сме се отказвали да пишем.....обещавам да напишем пост до края на следващата седмица. След това ще го караме бавничко, може би по пост на седмица. Ще гледаме да сме редовни, макар и не много бързи.
Благодарим на всички верни фенове !
Публикувано: чет сеп 10, 2009 7:34 pm
от Wolfy
Снопове лъчи се провираха между дърветата и се разстилаха по ламаринения покрив на хижата. Дървените й стени скърцаха, а на верандата, върху стар издълбан от дървеници люлеещ се стол, се поклащаше огромен човек с бяла брада и скръстени пред гърдите ръце.
--Здравейте, момчета! -- каза нашата спътница и бдителната охрана снижи автоматите.
--Ще може ли да поговорим? -- попита тя големия тип. Той се повдигна от стола, хващайки се за парапета на верандата и влязоха вътре в хижата а вратата се затвори зад тях. Ние с Бутилката останахме все така заобиколени от войници, които ни гледаха със студени погледи и каменни лица. Между краката ни започна да се провира ниска мъгла, която сякаш се спускаше като вода от върха на планината.
--Какво правим? -- прошепнах.
--Кажи им нещо...
--А-ааа здрасти! -- един войник, който до сега се подпираше на един от паркираните в калта джипове Уаз, се приближи към нас. Беше леко рус, с белег през окото, клечка за зъби стърчаща от устата и моряшка фланелка.
--Руснак? -- предположи Ботъл. Страшният тип се спря пред мен и ме изгледа със сините си очи. Лицето му беше опънато, а челото му две трети от главата му.
--Кой си ти, тавариш ? -- казах аз и си придадох същата строгост като неговата. Той се подхили и се обърна към останалите. Те също се засмяха. Последва светкавичен замах и четворка кокалчета се устремиха към носа ми. Дясната ми ръка хвана неговата десница в полет за китката. Извих ръката му, със своята лява напънах рамото му към земята и в същия миг му забих ритник в дроба.
След това неговата лява ръка ме сграбчи и ме прехвърли презглава на земята. Тъкмо се готвеше да ми забие юмрук, когато Ботъл го изрита в лицето и онзи падна назад с разбит нос.
--Замръзни! – викът беше последван от шест насочени калашника..
--Проклети дървари -- изсъсках аз. Ботъл държеше и двата ни калашника насочени към двете групи от по трима човека. Руснакът се вдигна от земята и тръгна към мен.
--Стой! -- появи се белобрадият гигант.
--Чувам сте сгодни войничета, а? Тука всичка са сгодни... па макар и дезертьори, крадци и така нататък... Аз обаче ги наричам партизани.
--Страхотно -- каза Ботъл, а аз изцъках с език. -- И к’во, хаджи Димитър ли ти викат?
-- Не, Боримечката. Търсите ли си работа?
* * *
След нашето съгласие да работим с Боримечката, големия заплашително изглеждащ тип, който често можеше да бъде открит с лулата си на люлеещия се стол, изпокъсаните ни униформи бяха заменени с нови, оръжията почистени и едномесечната мръсотия беше свалена от нас. Най-важното, разбира се, беше възстановяването на запасите от ракия. Събудих се рано, слънцето още не беше изгряло. Намъкнах се в новата си униформа, натовски зелен камуфлаж, кубинките бяха нашенски, произведени през 1983-та. Към униформата имаше текстилен колан, шапка, тактическа жилетка и... слънчеви очила.
Намъкнах всички дрехи, а задното отделение на тактическата жилетка, което май беше предвидено за парашут, реших да го използвам за мешка и си сложих там две бутилки водка, няколко консерви и комплект за оцеляване.
Излязох от стаята, като метнах едно око към леглото на Бутилката; беше завит през глава, а изпод одеалото едва едва се подаваше ръка стиснала шише ракия. Посегнах да я взема, но ръката светкавично изтегли шишето под юргана.
--Не си познал -- измънка той. И на сън си пази пиенето.
Отидох на верандата, където ме лъхна студен въздух; тревата беше покрита с роса и тънък слой бледа мъгла се виеше по земята.
Седнах на първото стъпало, което изскърца под тежеста ми и се загледах в гората. Вместо дървета виждах само пръскащата се сграда на НДК и огнената вълна, която замалко не ни помете. Какво ще правим сега... нима ще водим партизанска война? Изгубена битка... И нима турция ще ни превземе отново... ще станем малцинство, презрян етнос? Нима страната ни ще бъде изтрита от картата... нима ще се скитаме из балкана? Обзе ме отчаяние, после силен прилив на гняв... Извадих ножа от колана си и го забих в земята. Проклети свине, безполезно НАТО и шибани американци! Защо ще ни взривяват пък американците? Защо ще помагат на турците? И защо турците са прояли свинско?
Нещо не е наред, то и поначало не си беше наред. Цялата война е сбъркана... Е, предполагам, че историята се повтаря... и този път зависи от нас да предотвратим новото иго. Някой някъде има голяма изгода от целия този хаос... Беше намерил келепира... Беше ударил кьоравото.
--Хъмхххх -- въздъхнах, подпрял главата си с ръце. Трудно е да си герой... Преди първото ни сражение ни казаха, че нацията към нас гледа, а сега дори не знаем къде е нацията... Между нас и нацията има тонове прах, мъгла, кал и море от кръв, а между нас и свободата - грух, грух, цвиииик... и цяла свинеферма от злонамерени мургави типове.
В една война има три периода на страх. Един път се страхуваш и те побиват тръпки и студена пот се стича по теб докато гледаш хоризонта и чакаш врагът да дойде. След това се страхуваш по време на битката, но този страх е забъркан в експлозивен коктейл от адреналин, в който не нашите мисли, а нашите инстинкти диктуват действията ни. И третият страх е когато загубиш войната и виждаш как целият ти свят се руши... Оставаш сам в студената нощ. Има и още един страх... миг след като усетиш пронизваща болка в гърдите, поглеждаш надолу и виждаш кървавата дупка в тялото си... Започва да ти става студено... страх те е... А после виждаш светлината...
--Ей, кво' ста’а? -- Дъските изскърцаха, обърнах се и видях закръглен тип мъкнещ каса с бутилки ракия.
--Мхх... нищо -- отвърнах.
--О... разбирам, когато на някой му е криво... Пийни! -- и ми подаде една бутилка. Хъм... какво пък - и надигнах бутилката с желание алкохола да 'измие' черните мисли от главата ми.
Един тип в ушанка се показа на вратата:
--Хайде, Боримечката иска да ни разясни плана, идвай и ти.
Аз се изправих и кокалите ми изпукаха. Позачудих се дали да събудя Ботъл, но се отказах. Влязох в хижата, последван от готвача и ушанката, който го потупа по рамото и го поздрави за добрата храна... това означаваше ли, че съм изпуснал закуската?
Поогледах се. Като прекрачих прага ме лъхна аромат на старо дърво, оръжейна смазка и печен хляб. На пода имаше мръсен килим от кравешка кожа, а на стената над камината - глава на мечка.
--Боримечката я гръмна -- посочи с пръст ушанката зиналата паст на животното, от която излизаше горещ дъх. Оказа се, че главата е скривала дупка в комина.
--Насам, насам.
Поведоха ме в голяма стая с широка продълговата маса по средата. На масата бяха насядали купчина мъже, които поглъщаха сутрешната си дажба и гледаха записан мач на малък телевизор, закачен в ъгъла на стаята. Стените бяха жълти, а по тях бяха накичени глави на различни животни.
--Седни тук, момчето ми -- каза Боримечката, който седеше в края на масата срещу телевизора и ми посочи празния стол до него. Няколко чифта очи ме огледаха. Тук беше и Руснакът, носът му беше натъпкан с памук. Издърпах стола и седнах до Боримечката; в сравнение с него изглеждах доста дребен. Носеше риза, а над нея -плетена жилетка. Ръкавите на ризата му се издуваха от огромни мускули, макар и вече да беше стар.
--Къде е приятелят ти? -- попита ме той, гласът му беше дебел и строг и се долавяше съвсем леко старческо прегракване и съскане.
--Да кажем, че си почива.
Докато казвах това, пред мен беше поставена чиния с хляб и консерва копърка; срокът й на годност изтичаше след месец.
--Запасите ни от храна привършват, но няма да гладуваме... близките села ни снабдяват малко по малко. Но се боя, че някой се разхожда из тях и им разказва лоши неща за нас.
Това го каза по-скоро на себе си от колкото на мен.
-- Чин и длъжност -- продължи той.
--Капитан, военно разузнаване, командир на отряд специални сили. -- казах аз и забих ножа си в консервата.
--Хъм... мисля, че ще сте ни много полезен, ако решите да се присъедините към нас....и..--
-- Не мисля, че имам друг избор -- прекъснах го аз.
--Така е... съзнавам, че компанията на дезертьори и престъпници едва ли ви е приятна. Те не следват командите ви, но не са лоши хора--
--Ако това беше Съветския съюз през Втората световна, сега всички те щяха да лежат разстреляни от свойте собствени хора! Който предава отечеството--
--Не сте в Русия, капитане! За това ли чувам, че май сте от Спецназ -- попита ме Боримечката и се засмя. Аз също се ухилих.
--И все пак... човек, който не иска да защити родината си...
-- Но фактът, че са тук и сега доказва обратното, капитане! Не е ли така? Мисля, че отдавна са превъзмогнали първоначалния си уплах. Вярно, не са войници като вас, но се опитват; ако не друго, то съдбата ги подтиква да бъдат... пак тази липса на избор.
След като каза това скръсти ръце пред гърдите си. А аз се занимавах с моята риба.
-- Вие защо сте станали войник, капитане?
--Защото съм роден там, където се раждат войниците. -- отвърнах аз мрачно.
-- Сирак?
--Не, не... лош квартал, лоши хора, училищни побойници, приятели, които ти забиват нож в гърба. А аз имам доста дупки в гърба си... хубави детски спомени.
--Мисля, че ви разбирам, а разбирайки вас, разбирам по-добре хората си. Те не са отраснали в студения свят и сивите улици, войната и битките не са ги съпътствали от раждането им.
Загледа се в седящите на масата хора, взиращи се в телевизора; те си говореха, обсъждаха нещо и се вдигаше глъчка, която не позволяваше на нашия разговор да достигне до ушите им.
--Не се отказвайте толкова бързо от тези хора, капитане... Да вземем например нашия готвач, ето, виждам го че идва. – той действително се носеше към нас с две чаши кафе. След като ги постави на масата, Боримечката го подкани да седне при нас и той се настани на стола срещу мен.
--Така, Цецко, разкажи ни нещо за себе си.
--За мен, сър?
--Да, за теб -- подкани го огромният мъж.
--Нещо не е наред с храната ли, сър? -- попита Цецко, а очите му се местеха ту към мен, ту към водача му.
--Не, не, фантастична е, но се чудехме...--
--Защо си дезертирал? – попитах аз направо, но в този миг осъзнах, че не ме интересува много така или иначе. За какво ми е да разбирам дезертьорите? Преместих вниманието си почти изцяло върху копърката.
--Аз, аз... главно защото се уплаших и не исках да изоставям семейството си.
--Виждате ли, капитане, той не е просто страхливец, той е искал да защити близките си, но без да ги оставя сами.
Цецко продължи разказа си, но се потеше, като че ли го изпитват:
--Когато първия откос прехвърча над главата ми, аз се свих в канавката и си се представих как лежа мъртъв, а после как семейството ми остава безащитно...
--Какво ще кажете, капитане?
--Една от причините, които карат човек да бяга. Вижте, не знам защо говорим за това... Опитвате се да ме убедите, че дезертьорите са се променили; нека ми докажат!
--О, не... нали няма пак да ме карате да убивам пленници, сър? -- попита Цецко и нервно преглътна.
--Свободен си -- каза му Боримечката като махна с ръка и продължи. -- Вие, капитане, ще трябва да се докажете, ако искате да сте с нас.
--Хъмм, каква е задачата? -- попитах аз и се наклоних над масата.
--Така, да отидем в стаята с картата.
Станахме от столовете и влязохме през вратата зад стола на Боримечката. Вътре имаше много лавици пълни с книги, тежко бюро, писалище, а на стената беше закачена огромна карта на България.
--Това тук сме ние, това тук е Казанлък -- каза и забоде две карфици в картата. --Турците са разполижи инженерния си корпус там и са окупирали една фабрика за консерви. Използват я за депо и там ремонтират танковете си.
--Забелязахме ги на идване.
--Също така изграждат нещо като затворнически лагер; докато сте там, ако имате възможност, вижте какво има зад телените огради. И още нещо -- той ми подаде снимка на един мургав грозник.
--Това е Мосад... турски шпионин. Ако го видите, ще се радвам да си поговоря с него. Ще атакувате от изток, не трябва да разкриваме позицията си тук. Ще преминете от източната страна на града през това дере, после може да се спуснете по планината или да атакувате през това блато тук -- продължи Боримечката сочейки детайли по картата. -- Има доста патрули, обикалящи планината, както и в самия град. Опитайте се да не минавате по улиците на града. Промъкнете се във фабриката и я взривете, унищожете и колкото можете повече вражески танкове. Танковете за ремонт са във фабриката, здравите са паркирани отвън. Ще получите експлозиви на тръгване. Колко хора ще са ви необходими, капитане?
--Един.
--Кой... аа вашият приятел. Къде е той, между другото?
--Сега ще видим. Кога тръгваме? -- попитах аз.
--Имате един час да се приготвите. Свободно -- и ми козирува.
--Вие военен ли сте?
--Не -- каза той малко колебливо. Аз се обърнах без да му отдавам чест и излязох от стаята. Взех чашата кафе, която ми донесе готвача и се помъкнах към нашата стая.
--Ей, Ботъл... нося ти кафе. Ставай, току-що си намерихме занимание.
=======
А така, пак почнахме да пишем! Поста на Феникса идва утре най-вероятно. Ще се радвам на коментари, да ни кажете как са нещата. Защото все пак минаха три години, много неща се промениха...малко сме си изменили стила, малко са ни поръждясали уменията. Говорехме с Феникса онзи ден, че няма да е лошо да се развием като писатели, макар и да не си изкарваме хляба с това. Нядавам се към добро да сме се променили. Та както казах ще се радвам на коментари, не веднага де, като понапишем малко за да прецените по-добре. Малко мнения, кое е хубаво, кое не, над какво трябва да поработим и ако някой от по-опитните писатели чете нашият разказ и види някакъв проблем нека ни даде някой съвет как да го оправим! Благодаря на всички, че ни подкрепяхте! Съжалявам, че толкова ни чакахте....
самода го видя черно на бяло 
