Bulfleet.com - Official Forums

Като най-големия ви фен на това разказче му се кефя макс и сега си е екстра.

Луната грееше ярко в небето,а осветеният сняг излъчваше сребърно сияние.Виелицата натрупваше още и още снежинки,вятърът вдихаше огромни"вълни" от сняг и ги разпръскваше в небето.Огледах се.На огромното разбито плато имаше голяма дупка.Върхът на залата беше разбит.Долу беше пълно със парчета скали.Стъпих на ръба,пъснах се на долу и останах да вися на ръце.Стъпих върху едно парче скала,пуснах се надолу и стъпих върху края на една от колоните ,които държеше покрива.Прегърнах колоната и се спуснах надолу.Колоната тръгна да пада,аз отскочих от нея и се изтърколих на пода.БААМ!!Оглушителното сгромолясване разби тишината.Огледах се.Беше мрачно.Там където бяха трите големи и тежки врати зееше огромна кръгла дупка.Отидох до ръба и.Вятърът виеше.Обърнах се и видях някаква качулата сянка в центъра на залата.Нямах меч,нито щит,за това просто останах да го гледам.Качулката леко потрепваше от вятъра.
--Кой си ти?--чух мрачен дрезгав глас.
--Никой.-- дали ме чува?
--Никой.Всеки е някой,плътта може да бъде пренебрегната,но не и душата.--каза ми той,и направи крачка към мен.
--Страхотно...още един луд.--помислих си аз.
--Не съм луд!Просто знам неща....--и направи още една рачка към мен.
--Чете ми мислите,чува ме...--
--Позна! Думите нямат никакво значение,а чувствата и сърцето ти.--
--Стига!--извиках му аз и той отстъпи крачка назад.
--Не искаш да разбереш.....--отново ми отвърна с тези странни и неразбираеми неша.
--Какво?--
--Начинът....--
--Кой начин?--
--Ключът...--
--А?--
--....--той остъпи три крачки назад и изчезна в мрака.
--Ей.--отидох там и с ръка претърсих мрака.Качулатия го нямаше.
--Ела...--чух глас в главата си.Ех от отчаян станах луд....и стъпих в мрака.Причерня ми.....
Паднах в снега.Изправих се и се огледах.Намирах се в средата на огромна снежна пустиня.Погледнах си ръката и....
--АА!!--ръката ми беше от плът и кръв.Аз,аз бях.....човек....отново.
--Очевидно ще трябва да разбереш думите ми по-трудния начин.Намери изхода от сърцето си.--
--Пустинята от сняг беше сърцето ми.....чудесно!--
Вместто да се боря с Артас и да търся дракони аспекти,аз съм в средата на нищото и си играя с някакъв луд!!!Мамка му!
--Това е борбата с Артас!Много отдавна Артас се загуби в същата снежна пустиня....а ти ще се измъкнеш ли?--каза ми гласът.А после се завихри огромна снежна буря.Аз съм загубен......

Браво!

Призрачен и Побъркан се събудиха оковани в тежки вериги, които бяха нажежени с магия и ги караха да изпитват нетърпима болка. Дори най-лекото помръдване на някоя костица караше магията да образува остри шипове по веригите, които се впиваха в малкото останала кожа по телата им и я раздираха. Сякаш за капак на всичко бяха облегнати на висока стена, която непрестанно се нагорещяваше от пещите в другата стая. Вече няколко часа седяха така, а един глуповат Урод ги наблюдаваше да не шават “прекалено” много. Първо се бе събудил войнът, само за да види как тежък чук се стоварва върху главата му и го връща в безсъзнание. Следващото, което помнеха, бе оковаването си и отвратителния(дори за немъртъв) некромансер, който обеща, че добре ще ги “огледа”....дали пряко или преносно не уточни. Не знаеха къде се намират – дали бяха пристигнали в Накрамас, или нещо се бе объркало и можеше да бъдат дори на Северния континент?Не,това отпадаше-нямаше сняг, а и къщите си бяха типично човешки, значи бяха някъде из Заразените зони...недалеч от целта им, но все пак отклонени достатъчно, за да може да попаднат точно в ръцете на изчадията на Артас – от тях единствено на некромансерите им се разрешаваше да имат собствено съзнание и то не напълно – всичко останало беше една безлична и безмозъчна маса от зомбита,уроди и други техни приятелчета.
Уорлокът леко се помръдна, стисна зъби при рязко забилите се шипове и понечи да прошепне нещо, но войнът кимна с глава в знак “не сега!”. Недоумяващото изражение на лицето на Призрачен бързо се изпари, когато некромансърът от по-рано дойде, мъкнейки голяма торба с колби и алхимистски прибори. След това извади нещо като дебел пергамент и зачете на ум.
-Какво ли мисли да ни прави?-помисли си Призрачен. Някога той също бе практикувал алхимията – още когато беше човек и живееше близо до Лордерон, столицата на някогашното човешко кралство, когато името му беше Даниел Бартлет, прост продавач на слаби колби за отглеждане на растения – дали за по-бърз растеж, дали за по-красиви цветове, но нищо особено. Излизаше сутрин, продаваше малко от стоката си, прибареше се късно вечер и се опитваше да направи някоя колба, която да има по-могъщо действие,но често единственият резултат беше експлозия или ужасна воня,заради което го бяха изгонили от повечето къщи, които наемаше. Една от хазайките дори го беше замеряла със собствените му колби, докато той си събираше малкото багаж и се изнасяше – труден бе животът на алхимиста...
Но именно тези години му бяха показали какви неща може да прави алхимията – тя можеше да те обезобрази, но и да ти върне красотата...способна бе да те запази жив цели минути след като черната вестителка си е взела своето, но и да я викне при теб. А ако този некромансър пред тях точно толкова луд, колкото изглеждаше, можеше да направи и къде-къде по-извратени неща...

:inso8 :inso8 :inso8 браво момчета :inso9 продалжавайте в същия дух и на мен адски много ми хареса :inso18 :inso18 :inso18