Публикувано: вт ное 18, 2008 8:22 pm
И аз като един друг колега да напиша един ред :
Очаквайте продължение.
Очаквайте продължение.
Страница 8 от 9
Публикувано: вт ное 18, 2008 9:04 pm
....
Публикувано: вт ное 18, 2008 10:57 pm
...реших преди да тръгна да навестя старата военна база, за да си отбележа евентуално нещо интересно, което да прибера навръщане. Уви, нямаше нищо интересно - вече бяхме обрали каквото ни трябва и го бяхме пренесли в складовете на сервиза. Отидох да погледам от любимото си място на върха на кулата и да помисля малко, все пак тази вечер нямах какво толкова да свърша, след като доставката на Крос трябваше да пристигне чак вдругиден сутринта. За никъде не бързах...облегнах се на парапета и потънах в спомени - какво направихме през последните седмици всички заедно, неприятностите, в които попаднахме, приятните мигове...направо не можех да повярвам колко неща се случиха за толкова малко време. Как от обикновеното каране ей така, просто заради адреналина внезапно някак се оказахме забъркани в тонове неприятности, наложи ни се да се борим за живота си дори. И се справихме - да, още не можех да свикна с мисълта че се измъкнахме от месомелачката, в която се беше превърнал животът на всеки един от нас. Замислих се дали си струва да отстояваме това за което се борим - първо Нитро влезе в болница, някакси мисълта че един от най-добрите ми приятели (странно, преди не мислех че за толкова малко време можеш да наречеш някого "приятел", ама в истинския смисъл на думата) е в опасност...а после и Стейс пострада. В онзи момент не знаех къде съм, бях сякаш друг човек до момента, в който тя се стабилизира...имах чувството че ще полудея. Дали не трябваше да зарежа всичко, да кажа на приятелите си да се спасяват нанякъде, далеч оттук, а НЕЯ да отведа наистина далеч оттук, на безопасно място. Но щяхме ли тогава да бъдем хората, които сме, нямаше ли да изневерим на самите себе си?...
Сепнах се - ръцете ми бяха изтръпнали от облягане на парапета, а пронизващият нощен вятър се опитваше да ме изстуди доста рязко. Погледнах часовника си - един след полунощ! Какво, по дяволите бях правил толкова време на кулата, явно се бях замислил прекалено много, а утре ( т.е. днес) имах да свърша толкова работа преди да замина. Запалих колата и се отправих към сервиза - със Стейси от доста време направо си живеехме там, нямаше време да се връщаме по апартаментите си в кварталите. Прибрах се бързо - градът по това време беше напълно пуст, дори нямаше състезания ( те и иначе си бяха рядкост през нощта). Влязох уморен в нашата си стая, очаквайки да видя Стейс вече беше заспала, вероятно изморена от деня, но за моя голяма изненада ме очакваше само една бележка, оставена на масичката :
Цитат"Излизам, Крос се обади че доставката й трябва до утре сутрин. Ще се върна до обед. Обичам те!"[/quote]
Усетих как нещо се надига в мен, не можех да определя яд ли е или безпокойство. И без това се съмнявах сериозно в цялата тази секретност, трябваше първо да се убедя че всичко е наред. В момента нямаше какво да направя, легнах си и се опитах да заспя, но притеснението не ме остави цяла нощ и се въртях в леглото цяла нощ, докато умората не ме надви и не заспах най-накрая...
=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=
Събудих се сутринта, слънцето вече надничаше пред щорите...погледнах часовника, беше десет. Стейс още я нямаше...тревогата отново ме обвхана, опитах се сам да се убедя че няма за какво да се тревожа, че тя е голяма и може да се оправи сама, но сърцето ми беше свито, все едно някой го държеше в юмрук. Слязох в сервиза, за да оправя настройките на колата, но бях прекалено изнервен, допусках неточности, грешките ставаха все повече и накрая оставих инструментите и излязох навън с чаша кафе. Не помогна, даже ме направи още по-нервен. Не издържах, влязох обратно, взех ключовете за колата, и пред погледа на смаяния Нитро блъснах капака на Мустанга и се метнах зад волана. Котарака извика :
- Хей, къде си мислиш че отиваш? Точно сега не е време за разходки!!!
Не си направих труда да му отговоря. той продължи :
- Това да не ти е концерт по желание бе, да си ходиш където искаш, и...
.вече дори не го слушах. Запалих колата и с пилене на гуми излязох от сервиза и се насочих към магистралата....
Сепнах се - ръцете ми бяха изтръпнали от облягане на парапета, а пронизващият нощен вятър се опитваше да ме изстуди доста рязко. Погледнах часовника си - един след полунощ! Какво, по дяволите бях правил толкова време на кулата, явно се бях замислил прекалено много, а утре ( т.е. днес) имах да свърша толкова работа преди да замина. Запалих колата и се отправих към сервиза - със Стейси от доста време направо си живеехме там, нямаше време да се връщаме по апартаментите си в кварталите. Прибрах се бързо - градът по това време беше напълно пуст, дори нямаше състезания ( те и иначе си бяха рядкост през нощта). Влязох уморен в нашата си стая, очаквайки да видя Стейс вече беше заспала, вероятно изморена от деня, но за моя голяма изненада ме очакваше само една бележка, оставена на масичката :
Цитат"Излизам, Крос се обади че доставката й трябва до утре сутрин. Ще се върна до обед. Обичам те!"[/quote]
Усетих как нещо се надига в мен, не можех да определя яд ли е или безпокойство. И без това се съмнявах сериозно в цялата тази секретност, трябваше първо да се убедя че всичко е наред. В момента нямаше какво да направя, легнах си и се опитах да заспя, но притеснението не ме остави цяла нощ и се въртях в леглото цяла нощ, докато умората не ме надви и не заспах най-накрая...
=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=
Събудих се сутринта, слънцето вече надничаше пред щорите...погледнах часовника, беше десет. Стейс още я нямаше...тревогата отново ме обвхана, опитах се сам да се убедя че няма за какво да се тревожа, че тя е голяма и може да се оправи сама, но сърцето ми беше свито, все едно някой го държеше в юмрук. Слязох в сервиза, за да оправя настройките на колата, но бях прекалено изнервен, допусках неточности, грешките ставаха все повече и накрая оставих инструментите и излязох навън с чаша кафе. Не помогна, даже ме направи още по-нервен. Не издържах, влязох обратно, взех ключовете за колата, и пред погледа на смаяния Нитро блъснах капака на Мустанга и се метнах зад волана. Котарака извика :
- Хей, къде си мислиш че отиваш? Точно сега не е време за разходки!!!
Не си направих труда да му отговоря. той продължи :
- Това да не ти е концерт по желание бе, да си ходиш където искаш, и...
.вече дори не го слушах. Запалих колата и с пилене на гуми излязох от сервиза и се насочих към магистралата....
Публикувано: ср ное 19, 2008 11:05 pm
… Нямах кой знае каква работа в сервиза. Нитро беше в офиса и се занимаваше с уреждането на обичайните делови работи около сервиза. Вижън и Лила бяха отпрашили на някъде без много обяснения. Виждаше се, че имат интерес един към друг, но сякаш всеки от тях се страхуваше да предприеме какви да било открити стъпки. Надявах се в крайна сметка да намерят начин за разговор по между си, изглеждаха добра двойка. Краш излезе по работа. Каза само че има да досъбира още полезни части за колата от старата военна база. Нямах идея колко ще се бави, но все ми се струваше че е твърде дълго. Може би се страхувах прекалено много да не загубя единствения човек който ми оставаше толкова близък до сърцето. След Уриил или Трошача, както още се наричаше, си мислех че никога повече няма да изпитам подобни чувства и не бих могла да се доверя на някого до степен да поверя живота си в неговите ръце. Оказа се че грешах. След бурните събития от последните седмици разбрах две неща: първо все още можех да обичам и да гласувам доверие на някого; и второ осъзнах, че независимо от всичко мога да простя на Уриил, нещо повече трябваше да го направя за да мога да продължа на пред, да закрия тази страница от живота си за да мога напълно да отворя сърцето си за Краш. Той заслужаваше това. Дали щях да се справя обаче с тази задача все още не бях на ясно, времето щеше да покаже...
Седях така на дървената пейка пред сервиза с чаша кафе в ръка, потънала в мисли, когато ме сепна гласът на Нитро. Попита има ли готова комплектована кола за път и свободен шофьор. Тъй като аз бях налична се отзовах. Той ме извика в офиса където трябваше да разговарям с Кери Крос. Беше се обадила в сервиза относно работат която приехме да извършваме за нея и компанията и. По-рано днес бяха дошли съответните електроники и други джаджи за екипиране на превозващите пратките коли. След краткият разговор с нея се оказа, че първата поръчка не може да чака до четвъртък както беше обявено в началото, а трябва да се извърши още днес. Знаех че моята кола е напълно екипирана и само аз бях на линия за изпълнението, така че се съгласих. Помолих само за час подготовка. На нея очевидно и се искаше да побързам, но все пак неохотно се съгласи. Усетих и притеснение в гласа и, когато разбра че жена ще изпълни първата поръчка. Предположих че става дума за нещо обемисто и тежко и за това тя се притесни, но я уверих че няма да има проблеми.
Затворих телефона и започнах да се приготвям, не ми трябваше много, един сандвич за из път шише вода и една кола за разсънване. Все пак се позабавих, надявах се Краш да се върне преди да съм тръгнала, но него го нямаше. Реших да му оставя бележка, от разговора с госпожица Крос разбрах, че курса няма да е дълъг. Вероятно щях да се прибера на следващия ден по обяд. Качих се в колата и подкарах към центъра.
Няколко минути по-късно бях в офиса на компанията на Крос. Посрещна ме самата тя. Не се ръкува, забелязах че е пострадала. Тя се оправда с дребен инцидент и премина направо към същината на въпроса. Даде ми карта с маршрута и кратки указания. Бегъл поглед на картата ме ориентира, че доставката трябваше да е до един от онези градове където екстрадираха опасни и провинили се хора. Тя ми каза да следвам точно указанията за да съм в безопасност. Освен това трябваше и да бързам, времето беше ограничено. Извади от бюрото си един пощенски плик. Оказа се че това е пратката. Аз се изненадах, а тя почти се засмя на изненадата ми, но смехът и прозвуча някак нервно. Обясни ми, че трябва да предам плика на неин доверен човек, който щял да ме чака на изоставена бензиностанция на около километър преди табелата на града. Каза ми също, че мога да му имам пълно доверие и ако стане нещо непредвидено той ще ми помогне.
Времето напредваше, така че взех плика, картата и указанията и побързах да тръгна. Много скоро излязох извън града и се понесох с любимата ми висока скорост по все още добре поддържана магистрала. Не беше трудно да следвам маршрута, така че се отпуснах и се отдадох на насладата от скоростта. Кой знае защо обаче не успявах да се отърва от тревожните и тъжни мисли за стари и настоящи неща и чувства. Може би се дължеше на музиката. Беше зареден диск с песни на Within Temptation. Парчетата следваха едно след друго Memories, Angels, Аll i need, What Have You Done.....Всяко от тези парчета заредено със съответния заряд от емоции и навяващо на определени мисли и спомени. Не намерих сили обаче да сменя диска, така че той продължи да се върти в продължение на няколкото часа които продължи пътуването.
Най сетне в сумрака видях в далечината светлините на града и силуета на сградите на изоставената бензиностанция. Погледнах електронния часовник на таблото, не бях закъсняла, дори стигнах почти час по-рано от уговорката. Реших, че е добра идея да паркирам зад сградата. До тук пътуването мина гладко и спокойно, разминах се само с няколко коли и камиони, но не се знаеше какво ме очаква тук. Отбих от пътя и се мушнах зад сградата където имаше нещо като навес под който паркирах. На вън имаше студен есенен вятър и аз предпочетох да остана в колата. Извадих сандвича и колата и се отпуснах на седалката. Докато дъвчех бавно и отпивах от колата се замислих за Краш. Какво ли правеше, дали се беше прибрал? Сигурно щеше да се тревожи за мен, но все пак бяхме големи хора и всеки можеше да се грижи сам за себе си.
Така докато се усетя измина още около половин час. Скоро чух рев на мотор, който се приближава до мястото. След малко паркира почти до колата ми. Аз слязох и се отправих към него докато той си сваляше каската. Изведнъж се заковах на място, изненадата стисна гърлото ми сякаш с желязна ръка. Не очаквах да видя на среща си точно него. Той също остана като поразен. Физически се беше възстановил, но очите му не бяха същите. Там живееше една безкрайна тъга която хвърляше тъмна сянка над някога толкова живите му очи. Не можех да повярвам, как така се бяха наредили нещата, ето че живота ми предлагаше толкова скоро възможност да реша въпросите които си поставях в последните дни....Все пак успях да се окопитя, усмихнах се малко изкуствено и казах че явно на него трябва да предам пратката. Той потвърди с кимване, после добави че се налага промяна в плана, трябвало да върна към Кило Сити и компанията на Крос някакви документи, но те не били още готови, чак на сутринта можело да потегля обратно. Каза , че не бива да оставам да нощувам на това място и ще ме заведе на по-безопасно. Покри набързо колата, така че изглеждаше като купчина стари вехтории, предложи ми втората каска която беше на мотора зад него и каза да побързам. Нямаше как качих се на мотора и се хванах здраво за него. Беше толкова странно, едновременно толкова близки и толкова далечни. Той с нищо не показа чувствата си, а може би вече всичко беше изтляло и нямаше такива. Докато навлизахме в града и криволичехме по малките улички, аз се питах как ли ще изкараме до утре в такава близост след всички онези събития. Тревожех се също и за това, че нямаше как да предупредя Краш за закъснението. Уриил ми обясни, че не бива да ползвам мобилния си телефон от тук.
Скоро пристигнахме пред някаква затънтена сграда прилична на склад. Той вкара мотора вътре и после по една вътрешна стълба се за изкачвахме. Спряхме на третия етаж. Помещението в което влезнахме беше оформено като апартамент, но твърде аскетично. Той ми посочи дивана и поясни че ще спя там, показа ми банята и хладилника и каза да се разполагам. Било късно, а той имал работа. На сутринта щял да ме изпрати с нужните документи до колата, а от там и сама съм щяла да се оправя. След това побърза да излезе и ме остави сама. Аз реших да мина през банята, надявайки се да ми подейства отпускащо. После седнах на дивана увита в тъмното с едно одеяло. Мислите ми се блъскаха лудо в главата. Противоречивите чувства непрекъснато ме обземаха, ту едни ту други. Какво ставаше, все още не можех да се опомня и сякаш се намирах в някакъв странен филм. Все пак умората започна да надделява и аз се унесох в сън с мисли отправени към Краш. Исках по-скоро да се върна към сигурността. Присъниха ми се топли и силни ръце нежно обвити около мен...а може би не беше само сън...
Седях така на дървената пейка пред сервиза с чаша кафе в ръка, потънала в мисли, когато ме сепна гласът на Нитро. Попита има ли готова комплектована кола за път и свободен шофьор. Тъй като аз бях налична се отзовах. Той ме извика в офиса където трябваше да разговарям с Кери Крос. Беше се обадила в сервиза относно работат която приехме да извършваме за нея и компанията и. По-рано днес бяха дошли съответните електроники и други джаджи за екипиране на превозващите пратките коли. След краткият разговор с нея се оказа, че първата поръчка не може да чака до четвъртък както беше обявено в началото, а трябва да се извърши още днес. Знаех че моята кола е напълно екипирана и само аз бях на линия за изпълнението, така че се съгласих. Помолих само за час подготовка. На нея очевидно и се искаше да побързам, но все пак неохотно се съгласи. Усетих и притеснение в гласа и, когато разбра че жена ще изпълни първата поръчка. Предположих че става дума за нещо обемисто и тежко и за това тя се притесни, но я уверих че няма да има проблеми.
Затворих телефона и започнах да се приготвям, не ми трябваше много, един сандвич за из път шише вода и една кола за разсънване. Все пак се позабавих, надявах се Краш да се върне преди да съм тръгнала, но него го нямаше. Реших да му оставя бележка, от разговора с госпожица Крос разбрах, че курса няма да е дълъг. Вероятно щях да се прибера на следващия ден по обяд. Качих се в колата и подкарах към центъра.
Няколко минути по-късно бях в офиса на компанията на Крос. Посрещна ме самата тя. Не се ръкува, забелязах че е пострадала. Тя се оправда с дребен инцидент и премина направо към същината на въпроса. Даде ми карта с маршрута и кратки указания. Бегъл поглед на картата ме ориентира, че доставката трябваше да е до един от онези градове където екстрадираха опасни и провинили се хора. Тя ми каза да следвам точно указанията за да съм в безопасност. Освен това трябваше и да бързам, времето беше ограничено. Извади от бюрото си един пощенски плик. Оказа се че това е пратката. Аз се изненадах, а тя почти се засмя на изненадата ми, но смехът и прозвуча някак нервно. Обясни ми, че трябва да предам плика на неин доверен човек, който щял да ме чака на изоставена бензиностанция на около километър преди табелата на града. Каза ми също, че мога да му имам пълно доверие и ако стане нещо непредвидено той ще ми помогне.
Времето напредваше, така че взех плика, картата и указанията и побързах да тръгна. Много скоро излязох извън града и се понесох с любимата ми висока скорост по все още добре поддържана магистрала. Не беше трудно да следвам маршрута, така че се отпуснах и се отдадох на насладата от скоростта. Кой знае защо обаче не успявах да се отърва от тревожните и тъжни мисли за стари и настоящи неща и чувства. Може би се дължеше на музиката. Беше зареден диск с песни на Within Temptation. Парчетата следваха едно след друго Memories, Angels, Аll i need, What Have You Done.....Всяко от тези парчета заредено със съответния заряд от емоции и навяващо на определени мисли и спомени. Не намерих сили обаче да сменя диска, така че той продължи да се върти в продължение на няколкото часа които продължи пътуването.
Най сетне в сумрака видях в далечината светлините на града и силуета на сградите на изоставената бензиностанция. Погледнах електронния часовник на таблото, не бях закъсняла, дори стигнах почти час по-рано от уговорката. Реших, че е добра идея да паркирам зад сградата. До тук пътуването мина гладко и спокойно, разминах се само с няколко коли и камиони, но не се знаеше какво ме очаква тук. Отбих от пътя и се мушнах зад сградата където имаше нещо като навес под който паркирах. На вън имаше студен есенен вятър и аз предпочетох да остана в колата. Извадих сандвича и колата и се отпуснах на седалката. Докато дъвчех бавно и отпивах от колата се замислих за Краш. Какво ли правеше, дали се беше прибрал? Сигурно щеше да се тревожи за мен, но все пак бяхме големи хора и всеки можеше да се грижи сам за себе си.
Така докато се усетя измина още около половин час. Скоро чух рев на мотор, който се приближава до мястото. След малко паркира почти до колата ми. Аз слязох и се отправих към него докато той си сваляше каската. Изведнъж се заковах на място, изненадата стисна гърлото ми сякаш с желязна ръка. Не очаквах да видя на среща си точно него. Той също остана като поразен. Физически се беше възстановил, но очите му не бяха същите. Там живееше една безкрайна тъга която хвърляше тъмна сянка над някога толкова живите му очи. Не можех да повярвам, как така се бяха наредили нещата, ето че живота ми предлагаше толкова скоро възможност да реша въпросите които си поставях в последните дни....Все пак успях да се окопитя, усмихнах се малко изкуствено и казах че явно на него трябва да предам пратката. Той потвърди с кимване, после добави че се налага промяна в плана, трябвало да върна към Кило Сити и компанията на Крос някакви документи, но те не били още готови, чак на сутринта можело да потегля обратно. Каза , че не бива да оставам да нощувам на това място и ще ме заведе на по-безопасно. Покри набързо колата, така че изглеждаше като купчина стари вехтории, предложи ми втората каска която беше на мотора зад него и каза да побързам. Нямаше как качих се на мотора и се хванах здраво за него. Беше толкова странно, едновременно толкова близки и толкова далечни. Той с нищо не показа чувствата си, а може би вече всичко беше изтляло и нямаше такива. Докато навлизахме в града и криволичехме по малките улички, аз се питах как ли ще изкараме до утре в такава близост след всички онези събития. Тревожех се също и за това, че нямаше как да предупредя Краш за закъснението. Уриил ми обясни, че не бива да ползвам мобилния си телефон от тук.
Скоро пристигнахме пред някаква затънтена сграда прилична на склад. Той вкара мотора вътре и после по една вътрешна стълба се за изкачвахме. Спряхме на третия етаж. Помещението в което влезнахме беше оформено като апартамент, но твърде аскетично. Той ми посочи дивана и поясни че ще спя там, показа ми банята и хладилника и каза да се разполагам. Било късно, а той имал работа. На сутринта щял да ме изпрати с нужните документи до колата, а от там и сама съм щяла да се оправя. След това побърза да излезе и ме остави сама. Аз реших да мина през банята, надявайки се да ми подейства отпускащо. После седнах на дивана увита в тъмното с едно одеяло. Мислите ми се блъскаха лудо в главата. Противоречивите чувства непрекъснато ме обземаха, ту едни ту други. Какво ставаше, все още не можех да се опомня и сякаш се намирах в някакъв странен филм. Все пак умората започна да надделява и аз се унесох в сън с мисли отправени към Краш. Исках по-скоро да се върна към сигурността. Присъниха ми се топли и силни ръце нежно обвити около мен...а може би не беше само сън...
Публикувано: ср ное 26, 2008 8:18 pm
трябва да почна да влизам, по-често вие мн бълвате, не мога да ви насмогна. докато прочета всичко, то още толкова се изписало ... 
Публикувано: чет ное 27, 2008 9:42 pm
paksizabravihpass-a,6efe! is back, niggas!
Почти на старта, чувствах се почти добре, а цигарата почти не ми пречеше докато сглабях почти последните детайли по колата. Само едно ме глождеше отвътре - дали ще успея да преодолея собственото си его и състезателната си нагласа... не че планът ми беше да загубя нарочно, по-скоро... не знам... да им дам шанс... да укротя звяра в мен, който поглъщаше чуждите мечти, понеже нямаше свои, смазваше оптимизма на младите, и макар този звяр в мен да бе млад на години, той бе нещо древно и песимистично, унищожително... сякаш разрушителния инстинкт на тези преди мен бе събран изцяло в концентрирано състояние, докато се състезавах. Нима имах вина? Сама не можех да зная. Но бях решила, че не трябва да си пускам The Offspring докато карам... този път. Щях да опитам с някоя по-депресарска групичка, която, надявах се, ще притъпи малко рефлексите ми. Този път за добро. Макар да имаше една чудесна песничка на The Offspring, която описваше живота ми, дори и от части причините да се захвана със състезанията. Не беше особено жизнерадостна, пък и имах горчиви спомени от нея, така че нямаше да я премахна от листа си - щеше да подпомогне самосъжалителното настроение, което пък може би щеше да подпомогне опонента ми. Понеже знаех, че Краш ще бъде основния и вероятно единствения достоен опонент. Не че имах навика да подценявам противниците си, но умеех да ги преценявам - инстинктът ми бе работил безпогрешно през последните години и не ми беше давал основания да се съмнявам в него. Поне за сега. И бях на върха, минах през повечето писти на западната част на онова, което някога бе моя родина... а сега беше просто шепа прах и безредие, но не анархията, която бих подкрепяла... ако хората бяха дорасли за нея психически. Но те не бяха и вероятно нямаше да станат докато аз или мои евентуални наследници са живи... Откъснах се от тези мисли и се съсредоточих върху личната си трагедия - бях решила да съм егоистична и да намеря утеха в тъгата, колкото и нелогично да звучи на онези, които никога не са изпитвали огромна душевна празнота и болка. И макар че сега щях да се изявя нетипично като романтическа героиня, вероятно дори покровителка, аз отново го правех заради себе си - просто отдавна не бях усещала онова приятно задоволство от безпричинно свършените добри дела. А и беше добър начин да покажа среден пръст на бога, дявола, съдбата или каквото и да ни бе разделило така внезапно и безвъзвратно... да им докажа, а да докажа и на себе си, че въпреки всичко, дори и в тази пустош човек би могъл да е щастлив. Макар и не аз. Но това нямаше значение, просто трябваше да има НЯКОЙ - за баланс, за разнообразие, за контраст ако щете. И ако аз можех да създам този някой не виждах защо да не го направя. И това беше, но и не беше доброта. Защото целта ми, макар и абстрактна, бе користна, и то не до някъде. Изцяло. Но аз така или иначе отдавна бях загърбила инфантилно-идеалистичните представи за добро и зло. Апатията ми ги бе погълнала изцяло и от много време не ми беше пукало за етикети като добро и зло. Просто правех нещо, което донякъде ми допадаше, независимо от цената му, риска, одобрението или коя да е друга външна сила. Вече нищо нямаше власт над мен, тъй както няма власт над оная глава, която доброволно е готова да се отдели от раменете си. Бях свободна, с цялата болка и бреме която тази кратичка дума съдържа в себе си. Дали съжалявах? Разбира се... Въпреки че гордостта ми беше изцяло доволна от независимостта ми, предпочитах старите дни... когато имаше за какво да живея... Но това бе толкова отдавна... или пък толкова скоро? Времето е цяла вечност, когато нямаш мотивация и цел, а само спомени... едновременно сладки и горчиви, за онези прекрасни дни, които не можеш да върнеш, дори когато разполагаш с време, средства, живот пред себе си... всичко, което някой може да има. И пак не можеш да се върнеш дори една секунда назад... а не можеш да продължиш напред...
Тези и други подобни мисли ме терзаеха, когато най-накрая сe предадох и си пуснах Can't Repeat. Мислех да я пусна чак когато стартира състезанието, сякаш отлагането можеше да смекчи нещо ( а ако знаех от личен опит нещичко за живота, то беше - времето НЕ лекува), но накрая просто не издържах. Поне нетърпението ми се беше запазило като контраст на апатията. И все пак усещах как сърцето ми изстива все повече с всеки следващ удар... и смисълът, и идеалът се размиваха като понятия. А вътрешните опори, които крепяха духа ми, бяха унищожени само с един единствен замах... единственото, което ме учудваше бе факта, че в сърцето ми бе останала една малка искрица, която макар и догаряща, беше там. И единствената надежда, която ми бе останала след всичко, беше да си отида преди искричката да изгори съвсем.
Почти на старта, чувствах се почти добре, а цигарата почти не ми пречеше докато сглабях почти последните детайли по колата. Само едно ме глождеше отвътре - дали ще успея да преодолея собственото си его и състезателната си нагласа... не че планът ми беше да загубя нарочно, по-скоро... не знам... да им дам шанс... да укротя звяра в мен, който поглъщаше чуждите мечти, понеже нямаше свои, смазваше оптимизма на младите, и макар този звяр в мен да бе млад на години, той бе нещо древно и песимистично, унищожително... сякаш разрушителния инстинкт на тези преди мен бе събран изцяло в концентрирано състояние, докато се състезавах. Нима имах вина? Сама не можех да зная. Но бях решила, че не трябва да си пускам The Offspring докато карам... този път. Щях да опитам с някоя по-депресарска групичка, която, надявах се, ще притъпи малко рефлексите ми. Този път за добро. Макар да имаше една чудесна песничка на The Offspring, която описваше живота ми, дори и от части причините да се захвана със състезанията. Не беше особено жизнерадостна, пък и имах горчиви спомени от нея, така че нямаше да я премахна от листа си - щеше да подпомогне самосъжалителното настроение, което пък може би щеше да подпомогне опонента ми. Понеже знаех, че Краш ще бъде основния и вероятно единствения достоен опонент. Не че имах навика да подценявам противниците си, но умеех да ги преценявам - инстинктът ми бе работил безпогрешно през последните години и не ми беше давал основания да се съмнявам в него. Поне за сега. И бях на върха, минах през повечето писти на западната част на онова, което някога бе моя родина... а сега беше просто шепа прах и безредие, но не анархията, която бих подкрепяла... ако хората бяха дорасли за нея психически. Но те не бяха и вероятно нямаше да станат докато аз или мои евентуални наследници са живи... Откъснах се от тези мисли и се съсредоточих върху личната си трагедия - бях решила да съм егоистична и да намеря утеха в тъгата, колкото и нелогично да звучи на онези, които никога не са изпитвали огромна душевна празнота и болка. И макар че сега щях да се изявя нетипично като романтическа героиня, вероятно дори покровителка, аз отново го правех заради себе си - просто отдавна не бях усещала онова приятно задоволство от безпричинно свършените добри дела. А и беше добър начин да покажа среден пръст на бога, дявола, съдбата или каквото и да ни бе разделило така внезапно и безвъзвратно... да им докажа, а да докажа и на себе си, че въпреки всичко, дори и в тази пустош човек би могъл да е щастлив. Макар и не аз. Но това нямаше значение, просто трябваше да има НЯКОЙ - за баланс, за разнообразие, за контраст ако щете. И ако аз можех да създам този някой не виждах защо да не го направя. И това беше, но и не беше доброта. Защото целта ми, макар и абстрактна, бе користна, и то не до някъде. Изцяло. Но аз така или иначе отдавна бях загърбила инфантилно-идеалистичните представи за добро и зло. Апатията ми ги бе погълнала изцяло и от много време не ми беше пукало за етикети като добро и зло. Просто правех нещо, което донякъде ми допадаше, независимо от цената му, риска, одобрението или коя да е друга външна сила. Вече нищо нямаше власт над мен, тъй както няма власт над оная глава, която доброволно е готова да се отдели от раменете си. Бях свободна, с цялата болка и бреме която тази кратичка дума съдържа в себе си. Дали съжалявах? Разбира се... Въпреки че гордостта ми беше изцяло доволна от независимостта ми, предпочитах старите дни... когато имаше за какво да живея... Но това бе толкова отдавна... или пък толкова скоро? Времето е цяла вечност, когато нямаш мотивация и цел, а само спомени... едновременно сладки и горчиви, за онези прекрасни дни, които не можеш да върнеш, дори когато разполагаш с време, средства, живот пред себе си... всичко, което някой може да има. И пак не можеш да се върнеш дори една секунда назад... а не можеш да продължиш напред...
Тези и други подобни мисли ме терзаеха, когато най-накрая сe предадох и си пуснах Can't Repeat. Мислех да я пусна чак когато стартира състезанието, сякаш отлагането можеше да смекчи нещо ( а ако знаех от личен опит нещичко за живота, то беше - времето НЕ лекува), но накрая просто не издържах. Поне нетърпението ми се беше запазило като контраст на апатията. И все пак усещах как сърцето ми изстива все повече с всеки следващ удар... и смисълът, и идеалът се размиваха като понятия. А вътрешните опори, които крепяха духа ми, бяха унищожени само с един единствен замах... единственото, което ме учудваше бе факта, че в сърцето ми бе останала една малка искрица, която макар и догаряща, беше там. И единствената надежда, която ми бе останала след всичко, беше да си отида преди искричката да изгори съвсем.
Публикувано: нед ное 30, 2008 1:56 pm
Боже откъде минах аз за да стигна до този град и тези хора...Тръгнах сломен от разочарованието и открих Кило Сити, Краш, Нитро, Стейси и...Лила.
Сепнах се като видях Нитро как крещеше по колата на Краш.
-Уоу уооу Нитроо успокой се бе човек!- и се затичах към него, хвърляйки гаечния ключ
-Пу...Копеле мръсно!Къде си мисли, че отива? – още беше бесен котарака
-Стейси я няма цяла нощ и тя отпраши нанякъде...-казах аз
-Мамка му, а твойта тука ли е?
-Спи горе...-отговорих
-Остави я Вижън, не ми харесва тая работа с тая Крос и Краш и Стейси...
-Да ти кажа честно добре си бяхме с леките състезания, Нитро – казах аз
-Знаеш ли, че имам една нова играчка отзад – Пагани Зонда с бая подобрения по нея-фибро стъкла, карбонови спойлери и капаци. Големи охлаждащи радиатори, туин-турбо, чип тунинг и доста неща...А и да не забравя двете туби вътре...Музиката е на 6 – каза Нитро
-Какво искаш да кажеш? – очудих се аз
-Колко време си тук Вижън и не се досещаш? Ще го проследиме Краш защото не ми харесва това!
Показа ми Нитро колата – сребърен металик и лъщеше на яркото есенно слънце.
Качихме се вътре и Нитро завъртя ключа...Само от рева на двигателя ме побиха тръпки!
Мотора ревеше като тигър в предсмъртна агония.
Нитро сложи в CD-то диск на ДиСи и отпрашихме по вътрешната магистрала.
Докато летяхме с над 320 по почти празната магистрала се зачудих:
-Как ще го открием Нитро?
-Някъде по напред е от нас...Имам усещане че Стейси е извън града, логично Краш и той да се отправи извън града, а тази магистрала е най-прекия път от сервиза за извън града...и ние сме по нея!
-Ясно..Еми да ти имам логиката тогава- и се загледах в небето
След 5 мин. Каране по-нагоре магистралата правеше дълъг ляв завой и забелязахме по-напред как Краш как криволичеше между колите...Откриваше се гледка наляво все пак.
-Полудял е тоя!-каза Нитро и настъпи
-Не го гони...Дай да го проследим, ше ги фанем със Стейс двамата и тъкмо ще видим какво става- дадох идея.
Краш по едно време слезе от магистрала и ние полека по него го следихме и минахме табелите на Кило Сити.Бяхме слезли на някакво шосе и видяхме Краш как със пилеж на гуми спря близо до една стара бензиностаниция и тръгна към купчина вехторий и почна да рие...
-Нитро! Нитроо какво става? – гледах изумен
-Мамка му тоя верно е полудял- Нитро изскочи от колата и закрещя:-Краш!!! Краш мамка ти спри се...Охооо!!!
Излетях и аз от колата и се затичах и видяхме всички колата на Стейси покрита под тази кучпина
-По дяволите! – вайкаше се Краш
-Ами сега...Къде тя?! – каза Нитро
Проверихме навсякъде във бензионстанцията и около нея и Нитро клекнал и пипайки напукания асфалт само каза:
-Имало и друг тука...Има следи от мотор
-Какво??- каза Краш и сритвайки една бака почна да издивява...
Опрях се на един варел и се заслушах...чух далечно бръмчене
-Момчета...МОМЧЕТА!!!Слушайте! – викнах аз
Заслушаха се и те и се вгледаха в далечината към Кило Сити и видяха далечна единична светлина и рев на мотор...
Сепнах се като видях Нитро как крещеше по колата на Краш.
-Уоу уооу Нитроо успокой се бе човек!- и се затичах към него, хвърляйки гаечния ключ
-Пу...Копеле мръсно!Къде си мисли, че отива? – още беше бесен котарака
-Стейси я няма цяла нощ и тя отпраши нанякъде...-казах аз
-Мамка му, а твойта тука ли е?
-Спи горе...-отговорих
-Остави я Вижън, не ми харесва тая работа с тая Крос и Краш и Стейси...
-Да ти кажа честно добре си бяхме с леките състезания, Нитро – казах аз
-Знаеш ли, че имам една нова играчка отзад – Пагани Зонда с бая подобрения по нея-фибро стъкла, карбонови спойлери и капаци. Големи охлаждащи радиатори, туин-турбо, чип тунинг и доста неща...А и да не забравя двете туби вътре...Музиката е на 6 – каза Нитро
-Какво искаш да кажеш? – очудих се аз
-Колко време си тук Вижън и не се досещаш? Ще го проследиме Краш защото не ми харесва това!
Показа ми Нитро колата – сребърен металик и лъщеше на яркото есенно слънце.
Качихме се вътре и Нитро завъртя ключа...Само от рева на двигателя ме побиха тръпки!
Мотора ревеше като тигър в предсмъртна агония.
Нитро сложи в CD-то диск на ДиСи и отпрашихме по вътрешната магистрала.
Докато летяхме с над 320 по почти празната магистрала се зачудих:
-Как ще го открием Нитро?
-Някъде по напред е от нас...Имам усещане че Стейси е извън града, логично Краш и той да се отправи извън града, а тази магистрала е най-прекия път от сервиза за извън града...и ние сме по нея!
-Ясно..Еми да ти имам логиката тогава- и се загледах в небето
След 5 мин. Каране по-нагоре магистралата правеше дълъг ляв завой и забелязахме по-напред как Краш как криволичеше между колите...Откриваше се гледка наляво все пак.
-Полудял е тоя!-каза Нитро и настъпи
-Не го гони...Дай да го проследим, ше ги фанем със Стейс двамата и тъкмо ще видим какво става- дадох идея.
Краш по едно време слезе от магистрала и ние полека по него го следихме и минахме табелите на Кило Сити.Бяхме слезли на някакво шосе и видяхме Краш как със пилеж на гуми спря близо до една стара бензиностаниция и тръгна към купчина вехторий и почна да рие...
-Нитро! Нитроо какво става? – гледах изумен
-Мамка му тоя верно е полудял- Нитро изскочи от колата и закрещя:-Краш!!! Краш мамка ти спри се...Охооо!!!
Излетях и аз от колата и се затичах и видяхме всички колата на Стейси покрита под тази кучпина
-По дяволите! – вайкаше се Краш
-Ами сега...Къде тя?! – каза Нитро
Проверихме навсякъде във бензионстанцията и около нея и Нитро клекнал и пипайки напукания асфалт само каза:
-Имало и друг тука...Има следи от мотор
-Какво??- каза Краш и сритвайки една бака почна да издивява...
Опрях се на един варел и се заслушах...чух далечно бръмчене
-Момчета...МОМЧЕТА!!!Слушайте! – викнах аз
Заслушаха се и те и се вгледаха в далечината към Кило Сити и видяха далечна единична светлина и рев на мотор...
Публикувано: нед ное 30, 2008 5:15 pm
Усетих как слънцето свети в очите ми. Стреснах се. Сигурно е станало обед, а аз още спя! Отворих очи и се огледах – нямаше никой. Бях прекарала една дълга и прекрасна нощ. Нощ, в която мечтите на всяко влюбено момиче се сбъдват. Сама не можех да повярвам, че допуснах този млад, необуздан и красив младеж да влезе в живота ми. След онова пътуване и онази странна, но незабравима целувка, усетих, че с този човек си приличаме.
В главата ми отново се превъртя всичко ... Бях почти заспала, когато усетих нежно докосване и лека целувка ... след това и още една, и още една ... не смеех да отворя очи, да не би случайно всичко това да изчезне. Едва – едва някой ми пошушна, целувайки ушето ми – „Лила, имам нужда от теб!”. Гласът беше на човека, за когото самата аз не спирах да мисля. Усещах устните му. Те започваха да слизат все по – надолу и все по – надолу. Плахо отворих очи. Да! Беше истина! Той беше влязъл в стаята ми, сякаш знаеше, че това бе и моето желание. Ръцете му не спираха да рошат косата ми. Това още повече надигаше нещо странно в мен. Сърцето ми туптеше учестено, едвам дишах... Мигът беше незабравим. Усещах, че летя. Две неспокойни ръце махаха дрехите ми една след друга. Помагах им, та това беше мечтата ми ...
Рязък рев на кола ме стресна отново. Сънят свърши. Скочих от леглото. Погледнах през прозореца. Видях как Вижън и Нитро изчезнаха в посока вътрешната магистрала. Караха някакъв сребърен звяр, който до сега не бях виждала. Много интересно. Къде ли отиваха?
Облякох се набързо и слязох долу. Нямаше никой...
В главата ми отново се превъртя всичко ... Бях почти заспала, когато усетих нежно докосване и лека целувка ... след това и още една, и още една ... не смеех да отворя очи, да не би случайно всичко това да изчезне. Едва – едва някой ми пошушна, целувайки ушето ми – „Лила, имам нужда от теб!”. Гласът беше на човека, за когото самата аз не спирах да мисля. Усещах устните му. Те започваха да слизат все по – надолу и все по – надолу. Плахо отворих очи. Да! Беше истина! Той беше влязъл в стаята ми, сякаш знаеше, че това бе и моето желание. Ръцете му не спираха да рошат косата ми. Това още повече надигаше нещо странно в мен. Сърцето ми туптеше учестено, едвам дишах... Мигът беше незабравим. Усещах, че летя. Две неспокойни ръце махаха дрехите ми една след друга. Помагах им, та това беше мечтата ми ...
Рязък рев на кола ме стресна отново. Сънят свърши. Скочих от леглото. Погледнах през прозореца. Видях как Вижън и Нитро изчезнаха в посока вътрешната магистрала. Караха някакъв сребърен звяр, който до сега не бях виждала. Много интересно. Къде ли отиваха?
Облякох се набързо и слязох долу. Нямаше никой...
Публикувано: чет дек 11, 2008 12:43 am
....какво правеше колата й тук, къде е тя, какво става?
По дяволите, твърде много въпроси, имах чувството че ще откача, добре че Нитро и Вижън бяха успели да ме последват. Вероятно техният здрав разум ме спаси от пълно полудяване, както и приближаващия мотор. Не се наложи да чакаме дълго - машината се движеше бързо, без да е безрасъдно - явно този който караше не беше новак. Моторът стигна до нас - за моя изненада го караше човека, който познавах като Трошача, а още по-изненадан бях когато видях че зад него седеше Стейси. В този момент не знаех дори какво мисля, или какво чувствам. Сякаш замръзнах на едно място, само усетих как Вижън ме спира - явно е помислил че пак откачам, а може би наистина е станало. Ревът на мотора ме изкара от това състояние - Трошача се отдалечаваше, а Стейси ме гледаше разтревожено. Какво правех въобще - уж аз трябваше да съм нейната опора, а вместо това я карах да се чувства несигурна. Няма що, добре се справях...преглътнах, усмихнах се и казах:
- Хайде да се прибираме, че състезание ни чака.
Прегърнах я нежно и тръгнахме към колата, за момент се обърнах към другата кола и погледът ми срещна този на Вижън, който поклати глава. Като че ли и той беше на мнение че се бях издънил, ако го бях разбрал правилно. Бях помислил първо за себе си, преди да помисля за нея - нещо, което никога не трябваше да правя, просто ... това не бях аз. В колата преди да потеглим я погледнах, и тя мен - аз отново потънах в очите на момичето, в което бях безумно влюбен. Каквито и въпроси да имах, си останаха неизречени....
По дяволите, твърде много въпроси, имах чувството че ще откача, добре че Нитро и Вижън бяха успели да ме последват. Вероятно техният здрав разум ме спаси от пълно полудяване, както и приближаващия мотор. Не се наложи да чакаме дълго - машината се движеше бързо, без да е безрасъдно - явно този който караше не беше новак. Моторът стигна до нас - за моя изненада го караше човека, който познавах като Трошача, а още по-изненадан бях когато видях че зад него седеше Стейси. В този момент не знаех дори какво мисля, или какво чувствам. Сякаш замръзнах на едно място, само усетих как Вижън ме спира - явно е помислил че пак откачам, а може би наистина е станало. Ревът на мотора ме изкара от това състояние - Трошача се отдалечаваше, а Стейси ме гледаше разтревожено. Какво правех въобще - уж аз трябваше да съм нейната опора, а вместо това я карах да се чувства несигурна. Няма що, добре се справях...преглътнах, усмихнах се и казах:
- Хайде да се прибираме, че състезание ни чака.
Прегърнах я нежно и тръгнахме към колата, за момент се обърнах към другата кола и погледът ми срещна този на Вижън, който поклати глава. Като че ли и той беше на мнение че се бях издънил, ако го бях разбрал правилно. Бях помислил първо за себе си, преди да помисля за нея - нещо, което никога не трябваше да правя, просто ... това не бях аз. В колата преди да потеглим я погледнах, и тя мен - аз отново потънах в очите на момичето, в което бях безумно влюбен. Каквито и въпроси да имах, си останаха неизречени....
Публикувано: пет яну 02, 2009 11:44 pm
Събудих се с усещането за втренчен в мен поглед... Стаята беше полутъмна, през откритите прозорци се процеждаше едва зараждащата се утринна светлина. Уриил се беше настанил на креслото срещу дивана и не отделяше замислен поглед от мен, сякаш се беше отнесъл на нейде. Изведнъж осъзна че съм будна и скокна като ужилен. Избръщолеви нещо за готовата пратка и за някакво предстоящо голямо състезание, после каза че е време да тръгваме. Навлече коженото си яке метна ми едната каска грабна другата и ме подкани да побързам. Смъкнахме се на партера, той ми подаде един пакет увит в кафеникава амбалажна хартия нахлузи каската и изкара мотора. Аз го последвах. Качихме се на машината и той се отправи бързо, но сигурно към мястото където предната вечер оставихме колата ми...
Когато наближихме се оказа че на мястото има още няколко коли, по-точно две. Познах тази на Краш и изтръпнах, какво ли щеше да си помисли той...
Спряхме точно пред тях, аз слязох от мотора, а Трошача (както го наричахме до не отдавна) само кимна и потегли обратно към града. Аз гледах краш право в очите, личеше си че е бесен. В погледа му имаше толкова много ярост... Не казах нищо само метнах пакета на задната седалка и се настаних на предната до него. Моята кола щеше да я докара някой от другите двама. Краш се качи на шофьорското място и се накани да тръгва. Преди това обаче ме погледна право в очите и видях предишната топлота и обич, но също така усетих че има много въпроси оставащи без отговор за сега..
Предпочете по пътя да ми разказва за предстоящото голямо състезание. Колкото и пари да ни носеше тази работа с госпожица Крос, явно ни пречеше и изсмукваше силите ни за състезанията. Аз мълчах и скоро Краш ъщо замълча изчерпал темата за момента. Просто се оставихме на унеса от голямата скорост и хубавата музика, кой знае защо но тази музика сякаш ме изваждаше вън от тялото ми и се носех във вятъра на вън. Звучеше любимата ми Metallica - The Unforgiven. И двамата просто слушахме всеки зает с мислите си...
Трябваше ми състезание, нещо което да погълне всичката насъбрана отрицателна енергия. Исках отново да усетя напрежението преди старта, хладнокръвието в борбата за надмощие, опианението от високата скорост. Исках отново да се съберем в сервиза всички и да обсъждаме стратегия, нововъведения и състезатели. Така ми липсваше групата...
Когато наближихме се оказа че на мястото има още няколко коли, по-точно две. Познах тази на Краш и изтръпнах, какво ли щеше да си помисли той...
Спряхме точно пред тях, аз слязох от мотора, а Трошача (както го наричахме до не отдавна) само кимна и потегли обратно към града. Аз гледах краш право в очите, личеше си че е бесен. В погледа му имаше толкова много ярост... Не казах нищо само метнах пакета на задната седалка и се настаних на предната до него. Моята кола щеше да я докара някой от другите двама. Краш се качи на шофьорското място и се накани да тръгва. Преди това обаче ме погледна право в очите и видях предишната топлота и обич, но също така усетих че има много въпроси оставащи без отговор за сега..
Предпочете по пътя да ми разказва за предстоящото голямо състезание. Колкото и пари да ни носеше тази работа с госпожица Крос, явно ни пречеше и изсмукваше силите ни за състезанията. Аз мълчах и скоро Краш ъщо замълча изчерпал темата за момента. Просто се оставихме на унеса от голямата скорост и хубавата музика, кой знае защо но тази музика сякаш ме изваждаше вън от тялото ми и се носех във вятъра на вън. Звучеше любимата ми Metallica - The Unforgiven. И двамата просто слушахме всеки зает с мислите си...
Трябваше ми състезание, нещо което да погълне всичката насъбрана отрицателна енергия. Исках отново да усетя напрежението преди старта, хладнокръвието в борбата за надмощие, опианението от високата скорост. Исках отново да се съберем в сервиза всички и да обсъждаме стратегия, нововъведения и състезатели. Така ми липсваше групата...