Bulfleet.com - Official Forums

.....през изминалия ден се случиха доста неща....изписаха Стейси от болницата, започнахме работа за голямото състезание, дойде Лила....видя ми се много чаровно момиче, не беше като повечето от този град. Както се разбра, тя не беше оттук...може би затова не беше такава. После намерих на Вижън едно състезание, за него беше лесно да спечели, даже явно се беше представил толкова добре, че организаторът добави към наградата едно Мицубиши Ево 7, в прекрасен жълт цвят. Прибрахме се в сервиза - аз леко нахално си издействах да закарам колата, беше супер настроена -, вече беше станало късно. Преди да отидем всички да хапнем, ми се обади председателят на Съвета, за да ми каже че отборите за състезанието са почти формирани, щяха да бъдат общо 20 отбора, всеки с по 10 коли, и това само в категория Автомобили. Входната такса беше определена на $200 000 на отбор, от което се формираше основният награден фонд--2 милиона за първия отбор в класирането, един за втория и по 500 000 за трети и четвърти класирали се.. Отделни фирмите-спонсори на състезанието бяха отделили общо милион бонус награден фонд - 500 000 за първо място, 300 000 за второ и по 100 000 за 3-то и 4-то. Съветът беше отделил и специална награда за феърплей на стойност 200 000 с цел допълнително да намали вероятността за мръсни номера по време на състезанието. Поради големия брой участници се налагаше да бъдат проведени квалификации, за да няма "обидени". Подробности за трасето нямаше, щяха да бъдат ясни утре следобед. Последното, което ми каза, беше че ще има общо четири категории -
След разговора отидохме всички в заведението отсреща, за да хапнем и да поговорим. Интересът - логично- беше насочен към Лила, която леко се смути, но успя да отговори на любопитните ни въпроси. Забавлявахме се до късно вечерта, след това се прибрахме, защото ставаше късно, а утре - както обикновено - имахме много работа....
------на другия ден--------
В девет сутринта вече бях отишъл в сервиза, когато ми се обадиха за едно състезание с вход $40 000 , с осем участници. По принцип нямах време за състезания, но научих че това минава поразително близо по трасето на голямото състезание след 4 дена. Не беше зле да разуча пътя предварително....
След 15 минути бях на старта, огледах конкурентите си -- две Мицубиши Еклипс, един Форд Пума, цели три Нисана - два Скайлайн и един 350Z - и един Опел Тигра, малко не на място в обстановката. Подредихме се на старта, изчакахме стартирането на състезанието и потеглихме - всички доста скоростно, явно щеше да има интрига. Състезанието започваше от края на Самър Булевард, минаваше през източната част - където пресичаше няколко товарни ЖП линии и различни транспортни ленти, продължаваше през магистралата, минаваше над сложна плетеница от пътища, и излизаше на Гранд Стрийт, откъдето се връщаше обратно към старта. Трасето беше по-кратко от това на голямото състезание, и имаше само две обиколки, което говореше за бърз край на състезанието. Докато преглеждах картата дойде време за завоя към индустриалната част. Самият завой беше лесен, но пътят след него се стесняваше доста и щеше да е проблем да минем всички. Набрах скорост, пуснах нитрото и излязох напред заедно със единия Скайлайн. Внезапно отляво Опелът се опита да ме затвори, аз контрирах и "по случайност" го блъснах леко точно към някакви разпилени кашони, той се натресе в тях и забави скорост. Скайлайна отдясно продължаваше да набира скорост, трябваше да внимавам, защото излизахме на по-широка улица, където останалите също щяха да ми създадат проблеми. С цената на доста маневри задържах останалите зад себе си до сектора със ЖП линиите и транспортните ленти, където всички трябваше да намалим, за да не разбием окачванията на колите. С недотам честна игра успях да избутам единия Еклипс към тротоара, където той спря, за да не срещне уличната лампа. Следващите километри минаха без "инциденти", след което наближихме магистралата. Успях да се промъкна напред и да спечеля ценно време. На магистралата беше чисто и успях да набера скорост, за разлика от колите зад мен. Разликата между нас беше почти сто метра, и се увеличаваше непрекъснато. Наближих мястото, откъдето трябваше да слезем - трасето беше устроено така, че се слизаше надолу, под самата магистрала и се получаваше така, че първите коли минаваха под следващите. Забавих скорост, завих по рампата и излязох на нова права отсечка. Оттук трасето завиваше към старта, а след няколко дни състезанието щеше да обикаля града.Завих по уличките, промъкнах се към няколко рисково разположени стари коли, за секунда успях да избегна голяма бензинова локва, която нямаше да ми се отрази добре. Успях без проблеми да пресека стартовата линия, и отново тръгнах по същия маршрут. Втората обиколка беше скучна, ако изключим сблъсъка между Пумата и втория Еклипс, който ги извади от състезанието с потрошени калници. Наближих финала и ... нещо светна в очите ми, почти изгубих контрол над колата, но успях да задържа курса. Профучах през линията и спрях колата. Премигнах няколко пъти, за да ми се възвърне зрението, а в това време до мен се приближи един от организаторите на състезанието :
- Страшно съжаляваме, осигурителният камион се е оказал на непревилно място, съжаляваме!
- Няма проблем, нали няма пострадали...
Той кимна и ми подаде $320 000 - печалбата от състезанието. Излязох от колата, а към мен се приближи момиче на около 24 години, което каза :
- Здравей, ти си Краш, нали?
- Да, аз съм...
- Аз съм Джесика Корс, собственичка на "Корс Корпорейшън"...наследих фирмата от баща ми. Впечатлена съм от карането ти, както и от това на приятелите ти. Искам да обсъдим евентуално сътрудничество между "Корс" и вашия сервиз - нещо като спонсорство.
- Може да го обсъдим, сигурен съм че ще имаме полза от такова сътрудничество....съгласна ли сте да се видим в ресторант "Магнолиите" на бизнес обяд днес?
- Съгласна съм, дано се получи. Приятен ден!
- И на вас...
Бях изненадан от предложението, но и зарадван - щяхме да имаме полза от това. Прибрах се в сервиза, до към 11 работих по колата, след това ми звънна мой човек от Съвета - Майк Стивънс, отговаряше за транспортната част, и между другото беше от хората, които подкрепяха обновяването на града -, за да ми каже последните уточнения за състезанието:
- Осем обиколки, 20 отбора от по десет коли, 4 камиона, 3 бъгита и 2 мотора всеки, трасето започва от Сънсет булевард, преминава през северните жилищни квартали, завива наляво по Грийн Лейн - един от напречните булеварди -, качва се по магистралата, минава над цялата северна граница на града и завива на юг по магистралата, два километра след завоя трасето минава през Серпентината - цял транспортен комплекс на три нива, съчетаващ мостове, тунели, естакади и рампи -, слиза на Самър булевард, продължава през източния промишлен комплекс, минава през другата транспортна плетеница -- Кръстовището: комбинация от тунел, спускащ се от средата на булеварда четири изхода - два излизаха на съседните улици, а два се изкачваха и от подземно ниво минаваха над и през сградите - интересно инженерно решение - и се спускаха чак през една улица, откъдето човек можеше да поеме в различни посоки --, след Кръстовището минаваше през южните квартали, част тях в руини след последното ни посещение там, завиваше към доковете, а в северозападната част минаваше по крайбрежния булевард - откъдето се откриваше доста интересна гледка към океана -, завиваше рязко една отсечка вдясно, за да излезе отново на Сънсет булевард, откъдето стигаше обратно до старта. Квалификациите започваха след два дни.
Разгледах подробно трасето, съобщих новините на екипа и се отправих към ресторанта за насрочения бизнес обяд....

Годината беше 2058. Есента беше в разгара си. Беше красиво. Земята беше покрита с всички нюанси на жълто, червено, кавяво ...а аз бях тъжна и не знаех от къде да я захвана. След така стеклите се неща в града нямаше вече място за мен. Нямах семейство, нито приятели. Бях останала съвсем сама....и....реших! Ще изчезна поне за известно време!
Скочих на мотора, единственият ми останал спомен от баща ми и тръгнах. Не знаех къде отивам. Просто тръгнах!
Пътувах близо седмица. Стигнах Кило Сити, град със сравнително лоша репутация. Бях чувала от приятелите на баща ми, както и от самия него, че там ставали върховни състезания с коли, мотори, бъгита, изобщо с всичко, движещо се с гуми...харесвах миризмата на изтъркани гуми...падах си по високите скорости, но това може би се дължеше и на него. Обичах го! Обичах да гледам как приспособява разни части и как правеше рационализации за всеки един отделен клиент. Беше много добър в работата си. Липсва ми...но, вече го няма. Трябва да се почне отначало!
Случайно в кафенето, където бях спряла за малко почивка разбрах, че в един от местните автосервизи търсят работник и реших да се пробвам..Притеснявах се от факта, че съм жена и мислех, че това ще ми създаде проблем, но все пак реших да опитам. Изненадата ми беше голяма, когато видях трима млади и много учтиви хора, които не се учудиха, че именно младо момиче като мен иска да работи такъв вид черна и опасна работа. Бях очарована. Наеха ме, въпреки, че собственика го нямаше. Нещо беше пострадал и беше в болница. Дадоха ми една от стаите в които живееха. Бях доволна, че няма да съм повече сама. Стаята не беше кой знае какво, но факта, че ще има хора около мен ме правеше щастлива!
Стейси, момичето, което беше така добро да ми помогне да се нанеса беше мила и малко тъжна, но не исках да разпитвам може би сама щеше да ми каже един ден какво я притеснява.Двете момчета – Краш и Вижън ми се сториха точни. Явно обичаха да живеят „на ръба”...
Още на същия ден станах свидетел на едно от състезанията, в които участваха, за да изкарат някой и друг допълнителен долар.Беше зашеметяващо.Не очаквах, но Вижън спечели. Конкуренцията беше голяма и силна, но не познавах момчето и затова не знаех дали ще успее.Усещах, че изпитвам някакви симпатии. Имаше странно излъчване и също като мен обичаше да печели. За изненада на всички, Вижън получи и допълнителна награда – Митсубиши Еволушън 7. Жълта! Прекрасна беше! Просто светеше като слънце! Беше нещо невероятно! Не посмях да покажа, че колата адски ми харесва, все пак бях още чужд човек, но тайно се надявах един ден и аз да имам такава....
По - късно отидохме в заведението, което беше срещу сервиза и в което явно обичаха да отсядат и коментират работата си. Очаквах новият ден с нетърпение. Вече знаех, че ще ми донесе нещо хубаво и ново!
Легнах си щастлива, защото неочаквано за мен срещнах хора, млади и ентусиазирани. Хора, желаещи да се трудят и успеят. Хора, които искаха да БЪДАТ...

Вечертта в бара бе прекрасна.Далила ми направи огромно впчетление като момиче-нахъсано,и готово на лудости само за успеха си.Сякаш плам гореше в очите й.Харесваше ми,но към работник в сервиза аз неможех да се хвана в романс с друг работник-Нитро щеще да ми откъсне главата или най- лошото...Да ме изхвърли като мръсно коте навън.
На сутринта се събудих рано,скочих и отидох долу в офиса да пия едно кафе.Седнах на един дървен стол пред сервиза и гледах как пожълтялите листа се търкаляха по черния асфалт осеян със остатъци от гуми.Запалих цигара,пиех си кафето и се наслаждавах на приятния новоизлюпващ се ден.Краш и Стейс имаха работа,а монтьорите и механиците все още ги нямаше и просто бе тихо и спокойно.Усетих присъствие зад гърба ми.Завъртях главата си и видях Далила застанал до касата на широката врата и ме попита дали има работа.Огледах сервиза,обаче нищо не ми идваше на ума.Казах и да изчака,минах покрай нея и ме изби на студена пот.Влязох в офиса и разгледах таблото с бележките,на едната пишеше
"Редки части:Южната част-Сънрайз ауто".Взех бележката и отидох пак при Лила.Огледах авотопарка ни-колите са у монтьорите,Вижън експрес е за смяна на свещи пък и Лила нямаше да му издържи управлението и високо-ниските обороти,бъгито ми е със задръстени клапи и то остана единствено Митсубиши еволюшън 7-цата на разположение.Дадох бележката на Лила,определих и мястото и казах да внимава с колата.Tя грабна ключа от ръката ми.Видях или по-скоро усетих плам в очите й като и предложих да подкара Евото.Бе със вързана коса на опашка и със шапка-изглеждаше зашеметяващо....Тя се усмихна и със бърза крачка закрачи към колата паркирана отпред.Гледах подире и и се разтапях.Качи се в колата,запали я и я изфорсира два пъти мощно,даде газ и със занасяне на задницата потегли на юг.
След има няма 20 сек. до мен спря почти на сантиметри от краката ми Краш със своята кола.Слезе от нея и ми подвикна:
-Ей...К'во си се размечтал,а?
-А.....Нищо гледах към улицата...-отговорих заваляно
-Аха.....Имам проблем със цилиндровия блок и скоростната кутия.-изреди като картечница Краш
-Мхм...Вкарай я вътре да я погледна-отговорих почти без никакво желание.Момчетата почнаха лека-полека да идват и да си вършат работата,а аз закрачих умислен навътре към сервиза.
Краш си вкара колата вътре.Легнах на количката и се заврях под колата-точно в този ден не ми се работеше,след толкова работа се бях скапал и ми се гадеше само като гледах мотори.Краш ми подаваше гаечните ключове.Махнах капачката за оттичане на масло от картера.Маслото изтече в един леген.Махнах маслената помпа и почнах да свалям скоростната кутия.Свалих всичко...Краш имаше проблем със смазването на зъбните колела-трябваше нова дюза за маслото.Досадната работа нямаше край.Смених дюзата,сложих кутията на място и сложих картера-налях маслото обратно и бе готово.Кардана обаче бе леко изкривен явно при каскада и затова Краш имаше проблеми със буталата и цилиндровия блок.Огледах задния двор за някой кардан,погледнах си часовника-3:30...Къде беше Лила?Влязох отново в сервиза,Краш каза,че има работа и неможеше да чака за смяна на кардана.Отпраши с колата си и отново останах сам в сервиза с монтьорите.Те си бачкаха,а аз отново седнах на стола.Чу се бумтящ звук като строшено бутало,и леко свистене на турбо-клапите бяха или задръстени или бе друго?.....Пред мен паркира Евото-ми.То не приличаше на Митсубиши-от лявата страна бе блъсната сякаш в стълб,а дясната страна бе покривена.Решетката бе на парчета и емблемата липсваше.Джнатите бяха огънати там където бе гумата,а дисковите спирачки напукани.Вратите от ляво и от дясно бяха вдлъбнати навътре и ударени лошо,а багажника бе намачкан като акордион.Да не говорим,че брони,стопове,фарове и номера нямаше,а прекрасния слънчев жълт цвят го нямаше-колата бе прашна и мръсна.Скочих като ужилен от стола.Отидох при шофьорската врата.Дръжката заяждаше,ритнах вратата и Далила се свлече в ръцете ми,едвам я укрепих.Гушнах я и я сложих на стола.Тя трепереше и бе в шок.Казах на един монтьор да донесе вода.Клекнах пред нея и я попитах какво е станало?Тя дишаше тежко и и трябваше време докато се свсти,след това почна да разказва,че докато се радвала на колата неустено отишла във южната част.Там били паркирали около 10ина черни мерцедеса и джипове.Все едно минавала по черни улици.Там ония почнали да и викат.Единия от тях изкрещял,че е виждал това Ево-било награден фонд при латиносите и било спечелено от Вижън-сегашния шеф на сервиз "North Side Nitro Riders".Всички наизкачали и почнали със закани,че сервиза щял да си плати за нанесените оскърбления.Тя карала бавно,но после ускорила към Сънрайз Ауто.Те приели явно това за обида и се приготвили.Лила взела частите и тръгнала по обратния път.Там обаче чакали два джипа и една кола-всичките мерцедеси.Лила минала покрай тях и те потеглили.Като излезли на моста при булевард "Флауър",колата се врязла във багажника,Лила ускорила и джиповете застанали успоредно на колата.И почнали със пресата.Лила дала газ след 3-4 големи натиска и завила наляво,твърде широко и се врязала във стар уличен стълб.След сблъска колата се завъртяла и се ударила от дясната страна,лошо като и предницата понесла малко от удара.Бурдюрите допълнително смазали джантите.Колата и двата джипа от двете и страни застанали срещу Лила.Тя дала газ и през един двор до сградта където се блъснала влязла в пустинята за да се измъкне от преследвачите.И после отново влязла в града и дошла тук.Аз се дигнах от клекнало положение и я успокоих,че колата е най-малкия проблем.Добре,че се е измъкнала жива.Тия от южната част май реват отново да ги навестим....
===
Митсубиши Еволюшън - http://thebeast666.free.bg/Mitsubishi_T ... 20copy.jpg

Когато отново вдигнах поглед към звездите в гърлото ми заседна буца.Сълзите напираха отново и аз нямах нито сила,нито желание да ги спра.Чувствах добре-познатата комбинация от болка,умора и празнота.Този вихър от чувства ме убиваше всеки ден по малко...
Макар и само на двайсет и пет,аз вече се чувствах погребана.Бях много богата,млада и сексапилна-можех да имам всеки мъж,когото пожелаех.Но не исках никого..освен единствения,който повече даже нямаше да видя...
Заслушах се в текста на песента-Gone Away,The Offspring.
Не можех,пък и не исках да го откъсна от мислите си.Продължавах да се чудя защо не се бях самоубила при новината за смъртта му.Просто не можах...не можех и сега...
Песента достигна най-болезнената за мен част-

Leaving flowers on your grave
To show that I still care
But black roses and Hail Marys
Can't bring back what's taken from me

сълзите ми бликнаха още по-силно.Седях сама,под едно непознато небе,в един непознат град и единственото,което изпитвах,бяха мъката и омразата...Знаех,че не можех да предотвратя случилото се.Но също така знаех,че никога,никога нямаше да го преодолея.Предполагах също,че няма да живея дълго.
По някаква непонятна причина,тогава не се самоубих.Но от тогава започнах със самоунищожението си- безумните,опасни ралита.Бях изключителна-една от най-добрите.Но бях такава,защото не ми пукаше за нищо.Нямах от какво да се страхувам-всичките ми кошмари се бяха сбъднали,нямах за кого да живея...А и не исках да търся.Живеех за поредното състезание,което обаче не означаваше нищо за мен-нищо повече от възможността да умра.Изтрих очите си и се вгледах в прекрасната си кола-Бугати,модел Veyron-просто поредната ми скъпа играчка,която,както всичко друго от 3 години насам,не означаваше нищо за мен.Вгледах се в капковидния пръстен на ръката ми-единственото изключение от правилото.Един от последните подаръци,които той ми направи.Камъкът изглеждаше черен.В същност бе много тъмно син,но това личеше само при много силна светлина.Светлина,на която вече не се излагах-избягхвах слънцето,което толкова обичах някога.Вече не гледах залеза-нямаше с кого да го споделя.
След нещастието се бях отдалечила от всичко и всички.Живеех като в транс,ако изобщо можеше да се нарече живот.Приятелите ми мислеха,че ще ми мине,но за тези три години,вместо да утихне,болката се засили.Зарязах всичко и се отдадох на спомени-миналото ме поглъщаше.Съзнавах го идеално,но не се противопоставях-нямаше причина да го правя.
От тогава бях на пътя-самотен войн,участник в смъртоносната надпревара.Без приятели,без никого,само с урагана от чувства,,който ме помиташе.И с безсънните нощи.Скривах мъката си,в същност скривах,че изобщо притежавам емоции.Знаех,че той не би го искал.Но нямаше обективна причина да продължа напред.Нямах стимул,освен простата любов към скоростта-същата скорост,която ни бе коствала толкова много...

Денят беше горещ. Още от сутринта слънцето изпепеляваше всичко, до което се докоснеха лъчите му. Както обикновено станах трудно. Работата напоследък беше много, а корпорацията беше в разцвет. Това, обаче, ми струваше скъпо. Тъмните кръгове под очите ми се скриваха все по-трудно под грима, а повечето ми дрехи започваха да провисват. Знаех, че с това темпо ще си докарам инфаркт преди да навърша тридесет. Незнайно защо не ми пукаше. Обичах живота си и го живеех както ми харесва, затова и рядко се оплаквах.
Влязох в банята. От огледалото ме гледаше 23-годишно слабичко момиче с черни очи и също толкова черна коса. Бях абсолютно копие на баща ми. Толкова ми липсваше той... Прогоних сантименталните мисли и влязох под горещата вода. Нямаше време за губене. Тази сутрин имаше състезние, на което исках да присъствам. Трябва да привлека най-добрите пилоти към себе си. И това ще стане днес!
Сложих любимия си червен костюм и тръгнах към мястото на старта. Отборът, който смятах, че ще спечели беше там и разбира се взе наградата. Краш – така се казваше победителят на последните гонки, на които бях ходила. След като взе парите си, се приближих към него, представих се и му предложих сътрудничество. Уредихме си среща в един от хубавите ресторанти наблизо.
Точно след час паркирех ягуара си отпред. Никога не закъснявах за срещи и обичах хората, с които излизам също да са точни. В това отношение Краш получи червена точка – чакаше ме на маса в градината.
- Добър ден! – той стана и придърпа стола към мен. Втора червена точка...
- Добър ден. – усмихнах се и седнах. Нямах намерение да увъртам и започнах направо. – Проучихте ли ме? Честно казано се изненадах, че предложихте срещата да е толкова скоро. – май забелязах сянка на учуда в очите му. Така вече се чувствам в свои води...
- Не си губите времето, а? – засмя се той. – Но пък това е добре за мен, обичам директните хора и ще бъда такъв с вас. Още, когато дойдохте при мен, се изненадах. Компания “Корс Корпорейшън” ми беше неизвестна и както предположих такава не съществува. Но пък съществува “Крос Корпорейшън” и вие сигурно сте Кери Крос.
- Точно така. – трета червена точка, не успях да скрия усмивката си. – Бях длъжна да ви пробвам. Обичам да работя с професионалсти.
- Разбирам ви, аз също. Предполагам няма да ни бъдете и спонсор или поне не в смисъла, който се влага по принцип. Искам да чуя предложението ви.
- Да, предполагате правилно. Пари не раздавам току така, въпреки че имам достатъчно. Искам вие и екипът ви да работите за мен. Ще изпълнявате поръчки или по-точно ще правите скоростни доставки до други градове. Чета въпроса в очите ви, но мисля, че се досещате за отговора – няма да знаете какво пренасяте. Също така няма да знаете на кой доставяте. Липсата на информация се дължи на факта, че компанията държи на дискретността, а и ще ви спести известни усложнения. Заплащането ще е добро и ще варира от 500 000 до 1млн. долара в зависимост от някои обективни фактори. Имате време до утре да обсъдите предложението ми с екипа ви. По същото време аз ще бъда тук и ще очаквам отговора ви.
- Имам един въпрос – каза Краш след като внимателно изслуша всичко. Имах чувството, че има вграден микрофон в главата и записва всичко, за да може да предаде разговора ни до най-малките подробности на приятелите си. Аз кимнах и той продължи – Защо избрахте нас?
- Много просто – печелите. – гледах го право в очите. За миг сведе поглед и отново ме погледна. Не издържа. Първа черна точка – той не е шефа на екипа.
- Не е само това. – усмихна се ехидно той. Не очакваше да му отговоря, защото разбра, че на масата мишката е той.
- Прав сте. Има и друго – опитвате се да печелите честно и в повечето случаи успявате. Това е важно за мен. Избягвате капани. Отборът ви прилича на зайци. Това е комлимент, не се притеснявайте. Заекът е много бърз и находчив, а това са незаменими качества. – той ме гледаше и се усмихваше, за да прикрие учудването си. Явно не вярваше, че ще успея да държа всички конци в ръцете си. Но разбра, че не се шегувам и трябва да е внимателен. – Време е да тръгвам. Беше ми приятно и ще ви чакам утре точно в 1.
Здрависахме се и аз си тръгнах. Той ме проследи с поглед до лъскавия ягуар. Сигурно нямаше търпение да разкаже на приятелите си. Подкарах с усмивка – отново бях успяла.

Jaguar XK8

....Преди да отида на срещата с госпожица Корс, реших да проверя някои факти около компанията и. Използвах архива на града, за да намеря компания "Корс Корпорейшън". Както предположих, нямаш резултат, но затова пък блокът за съвпадения се включи, показвайки компания " Крос Корпорейшън" със собственик Кери Крос. Замислих се за секунда, но сметнах че е правилно, като се има предвид евентуалните проблеми, които можеха да възникнат ако каже истинското си име. Като имах това вредвид, се отправих към ресторанта за срещата. Бях там малко преди нея, а тя дойде много скоро в един спортен Ягуар - истинско бижу. Посрещнах я като кавалер, седнахме на масата и започнахме да обсъждаме предложението. Крос леко ме изненада, започвайки директно:
- Проучихте ли ме? Честно казано, се изненадах, че предложихте срещата да е толкова скоро...
Нямаше как да не отговоря и казах:
-Вижте, обичам директните хора, аз също съм директен, затова ще ви кажа направо : Никога не започвам нещо, без да се уверя, че е истина. -- лъжех, нямах време да проверя статуса на компанията и не знаех почти нищо.Продължих: -- Както и предположих, "Корс Корпорейшън" не съществува, но затова пък съществува "Крос Корпорейшън" с президент Кери Крос, предполагам това сте вие. -- Тя ми отговори:
- Бях длъжна да ви проверя, аз също обичам да работя с професионалисти.
Кимнах разбиращо и продължих:
- Също така, надали "спонсорство" е точната дума тук, нали? Е, кажете ми директно какво желаете.
Тя отговори:
- Точно така, предложението ми е друго : вашият екип да изпълнява скоростни доставки до някои от съседните градове. Заради безопасността и дискретността, няма да знаете какво пренасяте и до кого. Заплащането ще варира от $500 000 до $1 000 000, в зависимост от конкретните фактори. Имате един ден да обсъдите предложението с екипа си, утре по същото време ще ви чакам тук.
Аз казах:
- А защо избрахте нас от всички отбори?
Тя ме погледна право в очите - от погледа й, без да искам сведох поглед, веднага погледнах отново, но явно този път тя спечели -, и каза:
Просто е, вие печелите. В повечето случаи честно. Също така вашият отбор прилича на зайци - тук повдигнах вежди, тя забеляза това и обясни - в смисъл, че заекът е бързо и находчиво животно, а това са качества, които не са за изпускане.Е, имате време до утре в 1 часа да обмислите предложението.
Тя стана, сбогувахме се и тя тръгна към Ягуара си. Трябваше да призная, че успя да вземе положението в ръце, въпреки моите старания....
----------------------------------------------------
...прибрах се в сервиза, за да споделя впечатленията си с екипа. Намерих Вижън и Стейс, казах им какво е станало, те обещаха да помислят по въпроса и се разделихме. След малко видях Стейси пред сервиза - изглеждаше тъжна. Отидох при нея и я попитах :
- Какво има? Защо си тъжна ?
- Не, не съм тъжна...няма нищо.
- Знам, че не е вярно, кажи ми!
- Е добре...видях те днес със онази..Корс. Не ми харесва така!
Видях как една сълза се търкулна по бузата й, и я прегърнах:
- Стейс, как можа да си помислиш такова нещо. Никога, за нищо на света не бих те оставил, никой не може да ме накара да го направя!
- Наистина ли? - тя ме погледна със насълзени очи, усмихна се и каза:
- Извинявай, не исках така да стане....просто те обичам и не искам никой да те вземе от мен...
- Милата ми тя....няма да стане такова нещо, никога...
Прегърнах я, сякаш никога не исках да я пусна....

Краш излезе рано. Каза че имал делови обяд, но първо трябвало да провери едно - две неща. Аз реших първо да сляза долу в сервиза и да стегнем с момчетата някои дреболии по колата , а после да ида на любимата ми писта извън града и да се опитам да вляза във форма за състезанието колкото се може по-скоро. Оправянето на дреболиите по колата, отне само около 45 минути. Метнах се вътре и отпраших към пистата. Реших на отиване да мина по краткия маршрут през южната част, а после покрай бензиностанцията на стария Пит , да заредя и от там направо на пистата в пустинята извън града. За мой късмет явно момчетата от бандите там още спяха по това време и минах почти спокойно. Е имаше по някоя и друга кутия от кола и бира захвърлени по колата ми, но това не ме изплаши. Стигнах до бензиностанцията и спрях да заредя.
- Къде си тръгнала толкова рано?
-Мисля да потренирам малко на пустинната писта Пит.
- Краш и другите знаят ли къде си ?
- Не, казах на момчетат че отивам да се по упражнявам малко, а Краш излезе рано днес.
- Видях че дойде от към южната част. Знаеш какви проблеми стават там. Видя какво се случи със Лила преди два дни. Искам да ми обещаеш, че навръщане ще минеш през центъра. Все още не си във форма, не ти трябва нов удър в главата.
- Добре Пит, обещавам. - усмихнах му се и се качих в колата.
Стигнах пистата и започнах обиколките. В началото по плахо, но после скороста ме увлече и аз дадох газ, вече летях по трасето. А и мислите ми ме разсейваха. Установих, че Трошача все още ми липсва и ми е мъчно за него. Първият ми истински приятел, първият мъж в живота ми, първото разочарование, изобщо много първи неща.......Разбрах също и че много се страхувам да не загубя и другия любим човек до мен. Краш беше последният, единственият , който ми остана. Ако и с него се случеше нещо, имах два пътя: единият да се отдам на безумни състезания, без да се притеснявам от това че може да загина, а другият - да се скрия нейде в някое далечно селце където няма да ме познава никой и аз няма да познавам никой и да се превърна на стара и зла бабичка, живееща с многото си котки и мразеща целия свят. Така уплетена в тези мисли карах около 2 часа. Вече се чувствах уморена, май беше време да се прибирам. Погледнах часовника и видях че е почти обяд. Излязох от трасето на пистата и потеглих през околовръстния към отбивката за центъра. Нали обещах на Пит да се прибера оттам.
стигнах центъра, а там както обикновено имаше задръствания. Докато се придвижвах бавно като костенурка, мернах колата на Краш паркирана до един луксозен ресторант. Знаех че ще ходи на делови обяд, но красивото младо момиче което видях да седи на една маса с него не ми се вписваше в представите за делова среща. Личеше си че е много богата, а знаех че сега Краш се нуждае от финансова помощ. Какво ли беше намислил...........
Тази неочаквана среща ме подтисна много, натъжих се. Прибрах се в сервиза и се опитах да прикрия чувствата си. Скоро и Краш си дойде, поговорихме общо с другите, но когато останахме на саме, той все пак усети че нещо ме тревожи и натъжава.
- Какво има? Защо си тъжна ?
- Не, не съм тъжна...няма нищо.
- Знам, че не е вярно, кажи ми!
- Е добре...видях те днес със онази..Корс. Не ми харесва така!
Една сълза се търкулна по бузата ми, Краш ме прегърна:
- Стейс, как можа да си помислиш такова нещо. Никога, за нищо на света не бих те оставил, никой не може да ме накара да го направя!
- Наистина ли? - аз го погледнах със насълзени очи, усмихнах се и казах:
- Извинявай, не исках така да стане....просто те обичам и не искам никой да те вземе от мен...
- Милата ми тя....няма да стане такова нещо, никога...
Той ме притисна към себе си сякаш никога нямаше да ме пусне.....почувствах се толкова сигурна и спокойна.....

Минаха няколко дни докато дойда на себе си след случилото се в южната част на града.
Станах сутринта много рано с мисълта да се захвана за работа и оправя малкото бижу, което Вижън ми повери, и което така глупаво съсипах. Не исках да се оправдавам – изненадаха ме. Не познавах обстановката, пък бях и толкова ентусиазирана, че ще се карам тази кола, нищо, че не беше моя...може би това беше грешка? Вече е без значение – евото беше нагънато.
Нямаше още никой в сервиза, но това не ми попречи да започна. Свалих последователно двете брони, много се затрудних, защото не знах кой инструмент къде стои, откачих светлините от таблото и започнах да свалям фарове, мигачи, стопове...в този момент влезе Вижън. Погледна ме странно, сякаш ме питаше „ Ти? Какво правиш тук? “, но каза:
--Здравей! Как си днес?
Стреснах се. Не очаквах да го видя толкова рано.
--Здрасти! – казах и продължих да разглобявам колата. В главата ми нахлуха спомени – не исках да си спомня случката, но при появата му всичко сякаш се повтори...видях колко се стресна при появата ми с евото, което не приличаше вече на спортна кола, спомних си как ме придърпа към себе си, спомних си всичко – дума по дума. Не смеех да го погледна. Чувствах се виновна – таз, която бях печелила толкова състезания изгубих контрол над себе си, защото си спомних за този, когото обичах най – много и който изгубх при същите такива улични обстоятелства.
--Далила – откъсна ме от мислите ми Вижън – искам заедно да го оправим. Виж, аз съм виновен, че те пратих там. Не очаквах, че ще стане така. Просто не мога да си го простя. Ти едва дойде и ...- не успя да довърши, но за сметка на това попита – Искаш ли първо да хапнем и пием по нещо и да обсъдим начина, по който да го направим по – хубаво от преди?
--Може – казах и отидох да се измия. Не бях гладна, нито пък ми се пиеше каквото и да било, но се съгласих от любопитство. Все още ми беше трудно да свикна с факта, че така нелепо се изложих. Искаше ми се да взема участие в предстоящото голямо състезание, но май шансовете ми се изпариха.
През това време Вижън се подготви. Незнайно от къде донесе палачинки, сладко от малини, кана с кафе, сок и мляко. Сложи всичко това на масата в сервиза и шеговито ме погледна. Шокирах се. Този човек стоеше там и чакаше – не ме познаваше и въпреки това се беше приготвил така. Привличаше ме с нещо. Не знам с какво, но ще разбера. Внезапно усетих стомаха си. Приех закуската с охота. Седнах. Той се държеше като истински кавалер. Имаше нещо в това момче...

Слязох рано сутринта в сервиза да видя каква щеше да бъде работата днес.Обаче видях Лила как разглабяше Митсубишито.Бе свалила от него броните,праговете и огънатия капак на багажника.Бе потънала в пот.Бършеше леко изцапаното си лице от едрите капки.Бе облечена в син гащеризон целия омазан в маслена течност,а под гащеризона с късо потиниче открояващао пропорциите на тялото й.Като я видях така направо се влудих,но се сдържах от силни чувства.Попитах я как е,отговори ми положително,като ме погледна със особен поглед.Продължи да сваля единия праг на Евото.Завъртях се покрай таблото със листчетата и ми стана кофти заради Лила.Отидох при нея и почнах:
-Виж...искам заедно да оправим Евото,дори можем да го наравим още по-хубаво и от преди,та дори можем да слжим и някоя играчка още!Аз съм виновен,че те пратих там и немога да си го простя.....Всъщност,хайде да отидем отсреща да хапнем и да пийнем нещо и да обсъдим поправката?
Тя прие,изми се и отидохме в отсрещното ресторантче.Поръчахме си хапване и студено питие.Похапнахме и аз почнах:
-Така.....Заради моето нехайство и глупостта ми,че те пратих при ония,целия инвентар на сервиза е на твое разположение,само и единственно за оправянето на тази кола.Аз ще ти помогна да я оправим.
Тя ме гледаше и слушаше внимателно без да каже и дума или пък да помръдне.Гелдаше ме право в очите и нейната пронизителност ме караше да се чувствам като сгафил хлапак.Продължих:
-Имаме да оправяме,всичко по колата-От опитчиня външен тунинг до силовия тунинг.Тоест да сменим прагове,лайсни,брони,капаци,свтлини,Цилиндров блок,скорстна кутия,въздухосборници,филтри и клапи...Работата си е много.....Много за един човек,затова аз ще ти помгна.
-Ама...-каза тя,но я прекъснах...
-Искам да приемеш нещо от мен заради тази случка-подадох и ключа към Евото-Приеми този подарък от мен!
-Ама...Аз искам само и единственно да възвърна довериото си обратоно към теб и към останалите,не са ми нужни подаръци заради нехайство.
-Не!Приеми го.......От мен!-Настоях
Тя със разтрепрена ръка взе ключа и едва долувимо се усмихна.
-Хайде да се връщаме в сервиза,чака ни много работа!-Усетих огромно удоблетворение
Върнахме се обратно,тя отиде да се изкъпе заради жегата,а аз отдих да проверя дали мога да намеря в каталога прагове за Еволюшън.Бях се подпрял на един шкаф за гаечни ключове и четях характеристиките на всеки един праг-поликарбонит,плексиглас,олекотена пластмаса и др.Вдигнах глава и видях на входа на сервиза Краш и Стейси.Тя бе разстроена за нещо,а Краш я успкояваше.След мъничко се прегърнаха,а Краш я обсипваше с целувки по главата.Затворих каталога,поклатих глава и си казах-"Боже колко болезнена е любовтта,със нейните капани и уловки..."

Едва отворих вратата на офиса си и телефонът започна да звъни. Още един натоварен ден...
- Здравей, Ан.
- Добро утро, госпожице. – отвърна с мекия глас секретарката ми. – На първа линия ви очаква господин Джеймс. Преди час ви търси друг господин, но но се представи само като Трошача. – при тези думи стомахът ми се обърна. Прекъснах я:
- Какво друго каза той?
- Не пожела да остави телефон. Обясних му, че ще дойдете в 9 часа и той каза, че ще ви потърси пак.
- Ако се обади, свържи ме веднага. Не искам господин Джеймс да ме чака, прехвърли го, а после ще ми кажеш, ако има още нещо.
- Добре. – каза тя и се чу обикновеното прещракване.
- Здравей, Робърт. – усмихнах се. Винаги съм смятала, че дори по телефона усмивките са задължителни.
- Здравей, Кери. – беше сърдит. – Знаеш, че не обичам да чакам на линията.
- А ти знаеш, че съм достатъчно заета, за да не мога винаги да отговарям на секундата. – усмивката ми не трепна и мисля, че той усети. Гласът му върна обичайния си делови тембър.
- Кога ще пристигне първата пратка?
- Мисля, че до края на другата седмица ще е при теб.
- Не мога да чакам до тогава. Най-късно в четвъртък трябва да е тук. Все пак имам срокове и ако ти не можеш да се справиш, ще се обърна към Сет. – “Копеле, помислих си. Ако мислиш да ме заплашваш със Сет просто не си познал.”
- Ти май си притеснен. Защо не изпиеш нещо студено? До четвъртък сутрин ще имаш доставката на обичайното място. Точния час ще ти пратя в сряда вечер. А сега дочуване.
- Дочуване. – каза той и затвори.
Все пак успя да вдигне кръвното ми. Станах и послушах собствения си съвет – налях си чаша джин с тоник и сложих пет ледчета, въпреки че коктейла беше достатъчно студен. “Сет Индъстрис” бяха най-големия ми конкурент. Напоследък зачестяваха опитите за саботиране на работата в заводите ми от техни хора. Нямаха никакви шансове срещу мен по честен начин и Анди Сет се вбесяваше от този факт. Само като си спомня, че почти убеди собствения ми брат да ме убие... Телефонът прекъсна мислите ми.
- Да, Ан.
- Не е Ан. – засмя се гласът от другата страна.
- Уриил! Как си, добре ли си? – сърцето ми щеше да се пръсне.
- Разбира се, не се притеснявай. Нали знаеш, че братчето ти винаги оцелява. – очите ми се насълзиха. Каквото и да станеше Уриил винаги щеше да си остане големият ми батко и аз никога нямаше да спра да го обичам. – От два дни съм тук, а вече си имам мотор и малък апартамент в центъра.
- Отново се състезаваш – въздъхнах. – Някой ден ще се пребиеш.
- Е, няма да е кой знае каква загуба... – в гласа му усетих нещо странно.
- Не говори така. Има ли нещо друго?
- Не се притеснявай, при мен всичко е наред. Обещах ти промяна и ще я имаш. Може пък да стана човек най-после... Кажи какво правиш ти.
- Работя. Както винаги. Аз май само това правя. Другата седмица започват пратките. Първата ще мине през теб. Видя ли се с Джеймс вече?
- Да, пихме по бира снощи. Мисля, че ще се сработим.
- Много добре. Кога ще ми се обадиш пак?
- Предполагам след няколко дни. Пази се, розичке.
- И ти. До скоро!
Успокоих се. Май най-накрая всичко щеше да си дойде на мястото. Имах един проблем. Все още нямах потвърждение от Краш, а нямаше време. Имах около час до срещата в един. Ами, ако откажеше? Тогава трябваше да карам аз и да поема огромен риск. Винаги някой можеше да ме познае и ако това станеше, нямаше да се върна. Все пак нямаше смисъл да мисля за това. Свързах се с доставчика на оборудването за колите. Разбрахме се да е готов за доставка към 2, ако се обадя. Неусетно дойде време да тръгвам. Казах на Ан, че ще отсъствам до около 3 и излязох. Горещината, която ме лъхна на излизане от офиса беше непоносима. Сякаш влязох в пещ. Стигнах в ресторанта точно в един. Краш ме чакаше, както миналия път.
- Здравейте!
- Добър ден! – отвърна той.
- Е, какво решихте? – отново го учудих с бързината, с която действах. Рано или късно щеше да свикне, а до тогава, аз просто ще се радвам на учуденото му, но преди всичко красиво лице.
- Мисля, че ще работим заедно, но първо трябва да чуя условията ви. Приятелите ми са съгласни да работим за вас, но вие не казахте почти нищо за самата работа.
- Така е. Имам няколко условия. Първото е да сте дискретни. Както за вас, така и за мен, ще е добре да знаят колкото се може по-малко хора. Второто е свързано с колите ви. Вие сте четирима, ако не броя собственика на сервиза. Искам в колите ви да монтирате камери за видеовръзка, както и следящи чипове. Видеовръзката ще е за всички, но чиповете ще виждам сало аз. Техниката е за моя сметка.
- Прощавайте за любопитството, но за какво са ни? Все пак ще знаем на къде пътува всеки.
- Защото, ако стане нещо, ще можете да се свързвате помежду си и с мен. Мисля, че ви предупредих за възможните капани. Винаги, обаче съществува вероятност камерата да се повреди и връзката да се разпадне, затова се слагат чиповете. Вие ще решите къде, но е във ваша полза да са на място, където ще издържат при всички условия.
- Разбирам. – кимна той и в този момент лицето му се промени. – Ние също имаме условие.
- Какво е то? – Този отбор започва все повече да ми харесва...
- Искаме вашата кола също да бъде поправяна и преглеждана в нашия сервиз.– очакваше да го попитам защо, но разбера се нямаше да му доставя това доволствие.
- Добре. – усмихнах се аз. – Първата пратка трябва да бъде доставена в четвъртък рано сутрин. Шофьорът, който ще изберете, ще се срещне лично с мен, за да му дам разяснения. До сряда вечерта колите ви трябва да бъдат готови. След час ще имате камерите и чиповете. – Не го оставих да каже нещо повече. Станах, пожелах му приятен следобед и си тръгнах. Всичко вървеше, както исках.