Bulfleet.com - Official Forums

===Изход - начало===

Димитър лежеше. Оглеждаше се около себе си да види някой. Да види своят събеседник отпреди малко. Да се каже, че бе паникьосан би било много меко казано. еш уплашен. Беш в същата палатка, същите завивки. Слънцето печеше по същия начин. Всичко бе както отпреди малко. Само че това отпреди малко не се бе случило наистина. Това бе просто поредния му сън. Но дали бе неговият сън. Не, беше реално. Срещата му с Никълъс бе реална. Беше се случила. Всъщност беше ли се случила. Толкова по-просто бе да приеме, че съзнанието му го е подлъгало и е приел, че е истина, отколкото че наистина се е случило.
Стоеше и гледаше във всички посоки. Мяткаше главата си навсякъде, накъдето моеше. Приседна, след което продължи плахо да се оглежда. Вече можеше да очаква всичко. Просто нищо нямаше да го изненада. Забеляза, че до вратата стоеше коженото му яке. Това вече му се стори наистина странно. Като изключим всичко случило се до този момент. Изправи се приведен и го взе. След това излезе навън, а слънцето го огря. Наистина беше същото време. Бил е задържан цял ден. Какво обаче се бе случило наистина. Дали наистина бе видял представител на извънземна цивилизация? Дали? Колко бе вероятно това. Но...
Опита се да спре да мисли за това. Изключи тези мисли. Поне направи сериозен опит. Обърна се назад и погледна към лагера. Там беше Елена. Да, беше толкова близо. Можеше ли сега да мисли за толкова объркващи неща, при положение, че тя бе ей-там. На няколко крачки от него. Толкова близо. Дори можеше да я усети. Всъщнст щеше да тръгне натам, когато се сети за нещо.
Сън ли бе всичко или предупреждение? Всичко, за което бе мислил толкова дни. Сега се случваше наистина. Сега трябваше да вземе решение. И от него щеше да зависи съдбата на цялото човечество. Сега, в този момент. Всичко зависеше от него. Абсолютно всичко. Елена стоеше там. Той бе тук. Бяха разделени. Така и трябваха да останата може би. Когато толкова неща зависеха от него. Сигурен, бе, че да слезе, бе правилно. Но дали трябваше да остане. Дали изобщо трябваше да се види с нея. Какво щеше да й се случи. Толкова много мисли започнаха да бушуват в съзнанието му. Толкова много и толкова объркани досега. В един миг обаче започнаха да се изясняват.
Всичко вече бе толкова ясно. Просто знаеше какво трябва да се направи. Този път бе категоричен. Може би нямаше да бъде с нея, но щеше да я спаси.
Тогава над лагера ниско прелетяха три изтребителя. Сепнаха го и разхвърлиха всичките му мисли в миг. Приклекна за миг, след което се изправи и започна да се оглежда. Нещо наистина мащабно се случваше около него.
Трите изтребителя запазиха формация и започнаха да кръжат около лагера в широк кръг. Тогава Димитър забеляза, че от далечината се задават още три групи от по три изтребителя. Обърна се към лагера и забеляза, че всички са се разбягали във всички посоки.
След още миг се появи още един оглушителен шум, този път още по-високо от небето. Погледна нагоре и забеляза как от космоса се спускат няколко десантни кораба. Малки превозни средства, който бяха по форма доста подобни на изтребителите, но бяха по-големи и, разбира се, можеха да напускат атмосферата.
За секунди вече бяха спуснати на височина, при която започнаха да се разпръсват по целия периметър, за да могат да покрият по-голяма площ.
Сеяновски продължи да гледа как освен деветте изтребителя в далечината от срещуположната посока се зададоха още шест.
Десантните кораби на "Спартак" още не бяха се спуснали съвсем, когато по тях започнаха да летят куршуми. Безшумни снарядчета, изтрелвани през магнитен ускорител. Адмиралът единствено чу как профучаха през въздуха и започнаха да тропат по корпуса на един от корабите и го раздупчиха напълно. Тогава космическите кораби се разпръснаха по цялото бойно поле и започнаха да отвръщат на удара със своите си оръдия.
Земните изтребители се врязаха в хаотично разпиляните кораби и започнаха да летят също във всички посоки.
Димитър продължи да гледа как от небето пропаднаха няколко машини. След това няколко откоса преминаха по земята и вдигнаха прах, хвърляйки в паника всички във лагера. Един от тях разряза палатката на две и той залегна на земята. Една уникална битка. Единствено шум от турбини и удари на метал в метал, след което експлозия. Земята се разтресе. Един самолет по-малко. Само че за двеста-триста метра да се вреже в лагера.
Сеяновски продължи да гледа от това си положение, след което забеляза, че един от корабте му висеше високо над битката и сканираше района.Този обаче не бе десантен, а чисто и просто си бе за транспорт на хора. Личеше си по по-обемната му форма.
Тогава му присветна, че явно са дошли да го измъкнат оттам. Не че до този момент не бе предположил, че земляните са дошли за него, но не знаеше съвсем напълно какво правят подчинените му тук долу в атмосферата.
Изправи се рязко, наметна коженото яке и се огледа за мотора си. Забеляз, че стои точно зад палатката. Поне докато палатката е била още жива. Сега просто стоеше и го чакаше. Той не загуби много време и се метна на него, като не му правеха особено впечатление нито шумът, нито експлозиите. Само прахът вдигнат от вятъра му пречеше да гледа.
Запали возилото и тръгна в посоката, в която бе насочен, само и само да се отдалечи от лагера, за да могат да го приберат на спокойствие. Натисна газта и отпраши, вдигайки още прах зад себе си. Не можеше да гледа съвсем къде кара, затова затвори очи и просто гледаше да е право.
Внезапно нещо разряза въдуха отляво и го захвърли в другата посока. Беше захванат в някаква мрежа и не можеш да се измъкне. Отърка се и се загледа наоколо. Не беше никак далеч от палатките на изследователите. Нямаше и триста метра.
Тогава до него се спусна и кораба, който до този момент бе висял високо над останалите. Поредния пронизващ звук. Тогава кораба застана във въздуха на около метър над земята и отвътре изкочиха двама души, които разрязаха мрежата и поеха адмирала. В този момент близо до тях се разби един от изтребителите и ги изхвърли встрани. Кораба им също се заклати във въздуха и вече не бе толкова стабилен. Адмирала остана на земята и се държеше за ушите си, които в този момент му кънтяха, а един шрапнел се бе забил в крака му. Изправи се някак си, но беше в тунел и отвсякъде кънтеше ужасен звук. Двамата пък си лежаха и се опитваха също да се изправят. Единият успя, но другият бе със счупен крак и просто се дереше от болката. С адмирала вкараха ранения, след което се качиха също вътре в превозното си средство, но не се издигнаха, защото явно битката се бе ожесточила дори повече.
Димитър застана на вратата, която все още бе отворена. Измъкна шрапнела и го хвърли на земята, като постепенно си издигаха. Тогава погледна към лагера, към който плавно си приближаваха, докато отлитаха търсейки коридор.
Започна да я дири с поглед и я видя. Гледа я само миг-два, преди и тя да обърне поглед към него. Тогава корабът отново зависна във въздуха. Димитър чуваше някакви звуци зад гърба си, но не разбираше какво му говорят. Тя го гледаше. Другото нямаше значение. Той бе толкова близо до нея. Но по-близо нямаше да бъде.
Тогава тя заплака. Но не плачеше както в сънищата му. Този път плачеше заради нещо много по-различно. Този път той я бе спасил.
Отстрани се появи Никълъс и я прегърна. Тя му каза нещо и посочи към кораба, след което се облегна на него и продължи да плаче. Той погледна към Димитър. Толкова неща станаха ясни в този миг. Усмихна му се приятелски насърчително и адмиралът също неусетно сякаш се засмя. Сега вече бе разбрал, че нещата трябва да бъдат и да останат така. Тя бе щастлива.
Тогава го издърпаха навътре и затвориха вратата. Обезопасиха го и започнаха да се издигат нагоре към космоса. Наистина, този път тя отново плачеше, но сега той я бе спасил.

Разумът е крайна мярка

Адмиралът още бе с прашното си яке и с кървяща, макар и превързана, рана на крака. Това обаче изобщо не го спираше и не запречваше устрема му. След като разбра, че все още е върховен главнокомандващ на флота и командващ кораба нещата му се изясниха напълно. Слезе от кораба и директно се засили към командната зала, без да се спира и за миг.
Достигна вратата, а зад него вече се бе сбрала огромна група от подчинени, които бяха изоставили задълженията си, за да видят един призрак. Един призрак, от когото очакваха някакви заповеди или поне някакво обяснение, ако не друго.
Вратата се отвори и всички вътре в залата обърнаха поглед към Сеяновски и замълчаха в същия миг. Никой не вярваше на това, което вижда.
Хериум, който до този момент бе стоял на мястото, на което стоеше командващия, се изправи като ужилен и се отмести встрани. В същото време залата продължаваше да се пълни и вече нямаше места и за правостоящи, а вратите стояха отворени, но никой не обръщаше внимание на това.
Димитър се спря за миг и хвърли един поглед около себе си, за да види всички присъстващи и всички, чиято съдба зависеше от него. След това отново погледна към мястото си и накуцвайки запристъпва натам със все същото изражение. Разположи се на стола. Всички бяха вперили поглед към него. Той само изтупа праха от косата си и обърса лицето си, колкото можеше. Облегна се, без да обели и дума в продължение на няколко секунди, през които никой не смееше да каже нищо.
- Свържете ме със Земята. - изстреля той за миг и се наведе отново напред към всички, стоящи зад контролни пултове. Те се стреснаха сякаш, но веднага започнаха да изпълняват заповедта. Останалите започнаха да шепнат, но той продължаваше да мълчи.
След две-три минути, през които шумът на тълпата се засили, залата притъмня и на екранът отгоре се появи образа на Земята, след което се появи някакъв човек. Не бе представителя на Земята от предната връзка, но беше в същата земна парламентарна роба. Също така за разлика от предишния, този изглеждаше някак гневен, макар и притеснен. Залата се умълча.
- Адмирал Сеяновски! Дължа да ми обясните защо сте преместил кораба си в пряка земна орбита. Искам някакво обяснение. Това да се приема ли като някакъв вид заплаха или просто смятате да изпълните заканата си по-рано от обещания от самия вас срок? И как смеете да изисквате подобен контакт в такъв неприличен вид? Това какъв вид обида трябва да бъде към нашата планета и към земното общество.
Командващият "Спартак" просто соеше и слушаше. Продължи да го прави и след като събеседника му бе свършил с репликата си. Просто гледаше с изпиващ поглед.
- Смятате ли да ми дадете отгово....
- Не. - явно бе чакал именно този момент. - Нито ще ви кажа защо "Спартак" е в подобна орбита, нито защо съм в този вид, нито дали ви заплашвам или не. за това може да попитате своите собствени военни. Те знаят отлично. - направи кратка пауза, при която изгледа гневното лице на земния представител.
- И за какво тогава е тази радиовръзка, ако смея да попитам? - в този миг вече си личеше, че Сеяновски обмисля как да изкаже това, което трябваше. Този процес продължи няколко, но за това пък много изнервящи, секунди.
- След два часа ще се свържете отново с мен. Тогава ще ми предадете полната власт над Земната конфедерация. Над флота и над самата планета.
В този момент никой от слушащите не можеше да повярва но тове, което чуваше. Сякаш тези думи идваха от някой друг свят.
- И..и...и защо смятате, че ще го направим? - попита сконфузено парламентьорът.
- Защото нямате избор.
- Какво!?
- Когато се бутне царят няма значение колко други фигури имаш. Просто губиш. В случя обаче няма нужда да се бута царят. Защото аз ще стана цар и на двете страни.
- Но нали съзнавате, че...
- Няма какво да съзнавам. След точно два часа. Ще се предава по цялата планета. Ще се изпрати на флотата. А след десет минути ще съобщите на цялата планета.
- Но вие сте военен на вражеска страна. Няма как да заемате такъв пост. Да не говорим, че трябва да имате земно гражданство. - сконфузеният землянин започна да изброява причини отчаяно
- Войната официално приключи. Аз ще съм посредника, който ще уговори условията. Мандата ми ще бъде за три години. Властта ми ще бъде пълна и неотменима през този период. Разбрахте ли ме?
- Да...
- Отлично. Край на връзката. - картината изчезна. Залата се освети отново, но всички продължаваха да мълчат. Адмиралът се изправи и се запъти към каютата си, за да се приготви за значимото събитие.

Някой там го бе грижа

Корабите бяха напуснали атмосферата преди часове, но хаосът в лагера на изследователите продължаваше. Малко след края на битката и провала си, земните военни изпратиха два екипа да проучат набързо и да разпитат за някаква информация. Естествено никой от учените не се бе срещал с Димитър, което веднага доведе военните до мисълта, че нищо полезно няма да разберат и затова те набързо се събраха и напуснаха, оставяйки всички останали да се оправят сами.
Всъщност да се каже, че никой не се бе срещал с адмирала не бе съвсем правилно. Но заради своите по-особени възможности Никълъс успя да ги убеди, че не знае за кого става на въпрос по време на разпита. Дори и пред Елена той избегна да разкрие за случилото се. Естествено това бе част от нещата, които трябваха да останат тайна. Също така успя да изманипулира следователите и те да не узнаят, че тя познава Сеяновски. За всичко си имаше причина, рабира се.
Малко след като останаха сами те събраха всичко нужно и потеглиха към най-близкият град, за да разберат какво всъщност става. За това, разбира се, причина бе и факта, че бяха чули новината. Щяха да имат нов управляващ.


***

Адмиралът бе облякъл най-официалната си униформа. Сега просто стоеше изправен в огромната командна зала и чакаше земляните да се свържат с него. Всички в кораба бяха объркани и не можеха съвсем напълно да разберат какво се случва. Затова и залата почти бе пуста, изключая персонала, който по задължение трябваше да е там и който отговаряше всичко да е наред. Единствено Хериум заедно с шест от по-висшите служещи бяха там, също официално облечени, за да удостоверят встъпването в длъжност и, естествено, за да придадат на събитието една много по-голяма значимост. Всички тези причини и, разбира се, факта, че бяха задължени по устав.
- Адмирал Сеяновски. - една от комуникаторките се обърна към него
- Да. - Димитър, макар и официален, бе много по-отпуснат отпреди малко. Имаше напрежение, но то бе по-скоро като сценична треска. Външно изглеждаше много по-спокоен.
- Имаме връзка.
- Пусни ги на екрана.

***

Внезапно най-предния джип в колоната наби спирачки и всички зад него също спряха. Шофьорът му излезе и се развика всички да се съберат до него. Елена първа успя да стигне и дори се намърда вътре. Усили радиото и оттам започна да звучи тържествена музика.
Тя знаеше какво става, но бе важно да го чуе. По-важно от останалите. Толкова силно желаеше да чуе гласа му. Да бъде по един или друг начин снего в най-великият му миг.
- Елена! - Никълъс бе някъде отвън и я търсеше сред тълпата
- Вътре! - провикна се тя разплакана
- Млъкнете да чуем всички какво става. - провикна се някой, за да спре шумът вдиган от шушкащите помежду си изследователи.
Никълъс размести всички и се намърда вътре до Елена. Прегърна я и й каза тихичко.
- Имаш ли си представа какво се случва?
- Мисля, че да.
- Защо плачеш?
- От радост...
- Но...
- Шшшшт, тихо. После ще ти обясня.

***

На екрана някак си се бе събрал целият земен парламент. Адмиралът бе готов да ги посрещне. Те започнаха първи.
- Адмирал Димитър Стоянов Сеяновски, по настоящем върховен главнокомандващ флота на колониалния триумвират и командващ "Спартак" - боен кораб най-висок клас, част от флота на триумвирата и в частност този на Серафим. Вие смятате ли се за достоен да изпълнявате службата на върховен командващ на Земната конфедерация.
- Напълно.
- Вашата служба ще бъде прецедент в историята на Земята. Ще бъдете ли готов да понесете теглото да я изпълнявате съвестно.
- Напълно.
- Също така вие ще бъдете и посредник в преговорите свързани с края на войната и условията по нейното приключване, договаряни между Земята и колониите. Ще изпълните ли това напълно съвестно и безкористно?
- Напълно.
- Тъй като тази служба е прецедент нямаме клетва, която да кажете. Затова излязохме с решението да повтаряте след нас клетвата за встъпване в длъжност в земния флот. Ще ни извините, но за такъв кратък срок просто не успяхме да измислим нещо друго.
- А може ли да я кажа сам.
- Ами. Стига да я знаете наизуст цялата. Затова аз съвсем сериозно ви предлагам да приемете нашият вариант.
- Не, благодаря. Помня я наизуст.
- Добре тогава. Можете да започнете.

***

Сълзите се стичаха по лицето на Елена, докато слушаше Димитър да повтаря клетвата си. Никълъс слушаше всичко с една лека усмивка на лицето си, докато тя се бе облегнала на рамото му.
Словото вървеше към своя край и тя плачеше дори по-силно, привличайки вниманието на останалите отвън. Те обръщаха повече внимание на нея, отколкото на думите, които идваха от радиото.
- Елена. Елена... Успокой се. - Никълъс, бидейки единствен до нея, се опитваше да я успокои
- Не.
- Обясни ми какво става. Ще те изслушаме. Спокойно.
- "Защото съм рожба на Тера и всички Земляни са мои братя. Заклех се!" - се дочу от колонките, след което звукът оттам замлъкна за кратко.
- Моля те. Само се успокой. - той я гледаше, както правеха и всички останали, а тя бе заровила лице в ръцете си и продължаваше да хлипа. За миг спря и надигна глава.
- Той... Той го прави заради мен. Разбирате ли го?
- Не... откъде си сигурна? Защо мислиш така? - Никълъс продължи с успокоителния тон
- Знам. Просто знам... - тя продължи да плаче и Никълъс я прегърна. Той също се замисли. Що за човек би направил всичко това. В този момент и на неговото лице също се появи сълза. Той най-сетне усети напълно какво е да си човек.

***

- Сега вие вече официално сте президент на земната конфедерация. Като такъв имате ли някакви встъпителн думи или някаква заповед, която да изпълним.
Димитър гледаше земният парламентьор право в очите. Огледа се из помещението и забеляза всичките очи, които бяха вперили поглед в него. След това нервно мълчание той каза силно.
- Хериум, свържи се със Серафим и им кажи да изпратят парламентьори. Също така да има представители и на другите две колонии.
- Тъй вярно. Ще изпълним заповедта на момента. - той се обърна и напусна залата.
- Имам и една заповед за флота.
- Слушаме.
- Да се прибере на Земята. Отзоваваме всички военни. Всички наборници са свободни да се приберат по домовете си. - настъпи миг колебание за земният представител и след миг той с лека усмивка отвърна.
- Тъй вярно, господин президент. А нежелаещите да изпълнят заповедта?
- Войниците имат пълното право да свалят всеки командващ нежелаещ да ги освободи от служба.
- Ясно. Заповедта ще се приведе в действие веднага щом флотът получи известието.
- А кога смятате да посетите планетата, за да се срещнете с всички свои подчинени? - намеси се един глас иззад основния отговорник
- Не смятам да го правя. Най-безопасно е да остана тук за момента. - след като отговори на въпроса адмиралът помълча за момент и се замисли - Засега е това. Ще поддържаме постоянна връзка.
- Разбрано.
Екранът отново угасна и залата се освети. В този момент някъде там долу празнуваха. Димитър опита да се усмихне, но му беше някак трудно. Вместо това заплака. Дали бе от радост не знаеше.

===Един сън, като за последно===

Седях си аз пред едно огромно тъкло. Един визьор дълъг петдесетина метра и висък към три етажа. Най-големия, който някога съм виждал и който изобщо съществува. През него се виждаше космосът. Това безкрайно и пусто пространство. Абсолютна празнина и студ. Но някъде там се маркаше и Земята, като постепенно се отдалечаваше и изчезваше отдясно. А от другата страна наблюдавах как Слънцето ставаше все по-голямо и по-голямо.
Огледах се да видя къде се намирам и забелязах, че не съм на "Спартак", а на някакъв друг кораб и едно огромно помещение, склад някакъв. Абсолютно пусто. Бях напълно сам. Обърнах се отново към космоса. Звездата ставаше все по-голяма и по-голяма. Въздъхнах и отстъпих назад. Започнах да ходя към другия край на помещението. Земята отдавна не се виждаше.
Седнах в средата на залата и сведох поглед. Сега само чаках.
Три месеца бяха минали в бунтове. Нямах какъв да е избор, ако исках да не започне нова война. Затова бях взел едно крайно, но необходимо решение. Най-доброто за всички.
Затова в момента просто чаках. Един момент, който се надявах вътрешно да не дойде никога. Един момент, който щеше да дойде краят. Стоях и чаках.
Премислях всичко, което бях изживял за толкова години. Всичко, което бях направил. Жертвите, компромисите, тежките решения. И някак си приех нещата толкова по-леко отпреди. Може да се каже, че ми олекна.
Дигнах поглед напред. Температурата се покачваше и пред визьорът започна да се спуска предпазния щит. Погледа как лениво се затвори, докато отвън вече се забеляза нагорещения Меркурий някъде там из пространството. След това се чу аларма, която възвести факта, че вече нямам възможност да гледам навън. Разтрих лицето си, докато чаках да спре. Когато и това стана се изправих внимателно и се доближих бавно до визьорът. Допрях едната си ръка в стъклото, след което извадих в другата едно малко дистанционно с едно копченце. Натиснах го, след което го захвърлих и опрях и другата си ръка във визьора.
Сирената отпреди малко започна да пищи. Тогава разбрах колко малко наистина ми остава. Наведох глава и затворих очи.
Започнаха да прелитат мисли и спомени, докато слушах как механизмът за задвижване на предпазния щит се задейства. Естествено се сетих за нея. Не я бях виждал толкова години, но продължавах да мисля за нея дори в моменти като този. Някак си знаех, че го правя заради нея. Предпазният слой започна да се разтваря. Смъртоносните лъчения се сипеха вече се сипуха върху мен свободно. Сега можех единствено да се надявам, че тялото ми ще се върне невредимо....

***

Димитър Сеяновски се събуди. Не рязко, както преди, а спокойно. Не беше плувнал в пот, не беше ужасен. Беше просто спокоен. Затова продължи да лежи в светлата си каюта.

Край

Никак не лошо, но аватара ти ме кефи повече : )))

то тука вече толкова много и разнообразни истории се пръкнаха, че напрао нз вече...whatever, де. увлекателно е, евала за старанието, ама май като гледам аудиторията съвсем е изчезнала... на тва му се вика изкуство заради самото изкуство

да... аз като гледам сме аз и ти, и тук таме се яви някой стар посетител, случйно заблудил се от някой нов пост на експа

WhiteSnake написа:QUOTE (WhiteSnake @ Jan 15 2009, 01:21) да... аз като гледам сме аз и ти, и тук таме се яви някой стар посетител, случйно заблудил се от някой нов пост на експа

И аз и аз! Напоследък нямам време много да творя, но поне влизам да чета вие какви сте ги надробили... А това...честно казано беше завладяващо...поне за мен.

Хора, дайте малко градивна критика, за да знам кои работи да доизчистя, когато го редактирам. Освен факта, че е някак неясно на места, което ще го оправя. кажете нещо друго.

Then and now написа:QUOTE (Then and now @ Jan 22 2009, 18:20) Хора, дайте малко градивна критика, за да знам кои работи да доизчистя, когато го редактирам. Освен факта, че е някак неясно на места, което ще го оправя. кажете нещо друго.

На мен лично ми се нрави както си е сега...