... това е последното което помня
когато се свестих слънцето блестеше дори през гъстите листа на дърветата. Ъъъ впрочем къде се бяха дянали дърветата? И гората и огъня и другите?! Нищо от пейзажа около мен не напомяше на поляната, където бяхме срещнали ъъм... силвите. Намирах се в някаква кална пустош. Нямаше и следа от гората или от Лунавил. Сетих се, че по пътя насам бяхме минали през това място. Наричаха го "Риба на сухо", защото тук някога бе имало огромно блато, но слънцето, вятъра и малкото дъждове си бяха свършили добре работата и само кални дупки намоняха за мучурището. Впрочем това място беше поне на 10км от Лунавил. А проклетата слънце печеше! Де да имаше поне един облак. Станах... или по - точно опитах се да стана, но се сфлякох на земята осъщайки силни болки по цялото си тяло. А гадното сънце като че ли ми се подиграваше!
- Мамка ти, разкарай се! - извиках аз или по - точно исках да извикам така, но наместо човешки думи от устата ми излезе - К`сарамон сижжжар`ск стадван! Едновременно със страх и удивление си запуших устата. Проведох бърза инспекция на тялото си и установих, че противно на опасенията ми, че се бях превърнал в люспесто чудовище, беше човешко. Въздъхнах с облекчение. Положиш усилия да не обръщам внимание на болката и се изправих. Само ако го нямаше проклетата слънце... Слънце ли?... Стига бе! КЪДЕ беше то!? Погледнах на горе и видях как насред изсушената земя точно над главата ми стоу буреносен облак. Въздъхнах облекчено. Радвах се на сянката, но в същото време бях ужасен, че я бях призовал. Тръгнах в посока, която мислех, че ще ме отведе към Лунавил. По пътя си мислех какво ли е станало с другите? А с мен какво беше станало? И дали свички събития от идването ми до Лунавил не бяха просто един откчен сън? Дано да беше така... Докато вървях с изненада установих, че облака ме следва, хвърляйки хладна сянка върху мен. Нещо ми подсказваше, че мога да го премахна когато си пожелая.