Bulfleet.com - Official Forums

твааа сигурно е рекламен трик. поддържат ни в напрежение, за да засилят интереса към поредицата

Torquemada написа:QUOTE(Torquemada @ Apr 18 2008, 11:47) твааа сигурно е рекламен трик. поддържат ни в напрежение, за да засилят интереса към поредицата

Ако е така, то трика е успешен при мен... Чакам с нетърпение!

да ама май се получи обратен ефект нещо - то чакане, чаканеее амаааа.... няма никой

Еми май ще се наложи да го продължа сам . Сори за чакането, скоро ще напиша следващата част.

Следващата част пристига тази вечер Извинявам се за забавянето, но в моето училище последния един месец си беше издевателство. Имайте вяра и още съвсем малко търпение Няма да ви разочароваме!

йеееееееее урааа, айда, айде че ни се изчака чакалото

Част 2, Глава 5: Махмурлука е лошо нещо...

Положението беше отчайващо. Горките селяци имаха предостатъчно кураж но без грам умение в битките за подкрепа. Реших, че от тях помощ нямаше да получа, което значеше че щях да съм открит за физически атаки през цялото време. Искаше ми се Мат да е до мен, но откъде такъв късмет… Очевидно бързината на избраната магия щеше да е по-важна от силата й. А и с такова главоболие не ми се рискуваше с мощен изблик на енергия.
Първата двойка беше едва на няколко метра от мен, когато най-сетне се задействах. Привлякох енергия, протегнах ръка и я освободих. Нищо амбициозно, огнено кълбо със среден размер. Заваляха отломки. Докато гледах тъпо дупката в стената на къщата отляво на гадовете получих мощен удар по протегнатата ръка. Заболя много, ама наистина много, май беше счупена. Отчаяно се съсредоточих и пуснах вълна от енергия с цялата си сила. Пак заваляха отломки, този път повечко. Повече от половината диваци бяха станали неделима част от пейзажа, останалите бързичко припкаха (или по точно скоростно трополяха) обратно към водача. Доволен се облегнах на стената, а селяните се надпреварваха да ме поздравяват. Едва ли на шефа щеше да му е лесно да накара останалите да атакуват, защото нямаше как да знаят че усилието почти ме беше убило. Едва ли имах достатъчно останала сила да стопя и снежинка. Погледнах пак към тълпата вонящи диваци и изтръпнах. Първият от бягащите украси площада с мозъка си, вторият, който тъкмо подминаваше главатаря, падна с пречупен от юмрука му гръбнак. Останалите нададоха ужасени викове и се спуснаха безредно обратно към нас. Магията ми беше разширила чувствително прохода и те безпрепятствено препуснаха между срутените стени без да има нужда от ред.
- Бързо по задната уличка – изкрещях на селяните. – Не ме чакайте, а бягайте към укритието и помогнете на Мат.
Те се затичаха, а аз отчаяно се огледах за нещо, с което поне да забавя нападателите. Изведнъж видях през една от срутените стени да се подава казан. Застанах на ъгъла на уличката и се разпсувах.
- Е сега ще ви е** майката! Ще си гледате червата по земята докато селяните ви пикаят в разтворените стомаси– изревах през стиснати от болка зъби, придържайки счупената си ръка. – Елате бе, малоумни вонящи мизерници.
Те щастливо и с готовност се подчиниха, надпреварвайки се кой първи да ме удари и да спечели благоволението (или поне живота си) на шефа. Не смятах да им доставям това удоволствие. Вложих цялото си усилие в това да събера каквато и да била енергия и за щастие успях да намеря останала капка сила. Не ми и трябваше повече. Огненото кълбо (или по скоро топче) проби с лекота стената на казана и взриви намиращата се вътре течност. Имах време точно колкото да почувствам вина за похабения алкохол преди течността да се възпламени, да взриви останалите запаси от скоросмъртница и ударната вълна да се затъркаля към мен. Бях твърде близо, дори и зад ъгъл. Телата на нещастниците отклони част от взрива, но не достатъчно. Далеч не достатъчно. Вълната се удари в стената точно пред мен, отклони се, подхвана ме и ме запрати заедно с рояк камънаци право в стената на крайъгълната къща – кръчмата, иронично си помислих аз миг преди да се натреса в нея. Последното, което което усетих преди чернотата да ме обгърне беше миризмата на изгоряла козина.

п.с. Знам, че е малко, не се притеснявайте

ОМГ постнах пак...

Част 2, Глава 6 : Лериан


4 дни по-късно


Събудих се в стаята си, в къщата на Старейшината. Рамото ми пулсираше с приглушена болка. Изненадах се, че все пак съм оцелял след подобна рана. Отметнах завивките да погледна щетите и видях, че лявото ми рамо беше напълно покрито с бели, вече леко почервенели превръзки, които ухаеха на билки. Вратата се отвори и през нея надникна Бас. Като ме видя буден, дядката се ухили беззъбо и каза :
- Милорд! Толкова се радвам, че сте по-добре! - Старейшината ме погледна притеснено. - Боли ли ви? Искате ли нещо?
- Ами ... да, всъщност съм адски жаден. Ако може малко вода...
Бас се върна в коридора и викна :
- Лер! Донеси чаша вода за милорд Мат. Току що се е събудил.
Старейшината придъра едно столче и седна до леглото ми.
- Разумно ли е да караш внучка си да ми донесе вода? - попитах. Той ме изгледа неразбиращо. - Може да реши да ме отрови. - пошегувах се.
Дядката се разсмя и каза :
- Всъщност тя изобщо не е толкова лошо момиче, дори напротив, преди 1 година всички знаеха, че е нежна душа. А и последните четири дни точно тя се грижеше за теб и приятеля ти маг. Все пак произлиза от семейсто на лечители....но след инцидента ... ами...да кажем, че тя е единствената останала знахарка наоколо. А е толкова млада горката...
- Инцидент? - попитах, воден от любопитството си.
Лицето на Старейшината доби тъжен израз :
- Преди 1 година, по време на поредната атака на диваците, цялото и семейство, с изключение на мен беше избито. Но това не е най-лошото. По същото време в селцето ни бяха отседнали група войници. Е, явно не бяха от лунната гвардия, или от която и да е редовна войска... Може дори да са били бандити, но ние се държахме гостоприемно с тях, заради обещаната от тях защита. Излишно е да казвам, че отпрашиха моментално след проявата на диваците. Лер го прие най-зле...Оттогава мрази чужденците. Дори изгони от селото един пътуващ търговец.
- Тези мъже са постъпили изключително недостойно... - промълвих ядосано. - Но вие все пак се отнесохте добре към мен и Тел. Защо? След тази случка щеше да е съвсем естествено от ваша страна да не ни приемете в селото...
- Мне...познах веднага, че сте от друга класа. А пък и се върнахте с отвлечените момичета. ^_^
Кимнах съгласен. Бас стана и каза :
- Отивам да видя как е маг Тел, Лер ми каза, че тази сутрин е бил по-добре. - Старейшината пак се усмихна, докато излизаше. - Какъв маг само... Горките диваци...
- Но какво е станало с Тел? - попитах, но Старейшината вече беше излезнал.
Минута по-късно влезе Лериан. Тя ме погледна студено, подаде ми чашата с вода и каза :
- Трябва да сменя превръзките.
Изпих водата на 1 дъх и отвърнах :
- Дължа ти благодарност за грижите ти.
В красивите й зелени очи заблестяха пламъчета.
- Не си мисли, че ми е било приятно...просто нямаше кой друг.
Свих рамена и веднага съжалих, когато болката в рамото ме прониза остро.
Лериан седна в края на леглото и започна да развива превръзките.
- Не мърдай. - каза тя и ме погледна строго. Дори така изглеждаше красива.
- Добре де, няма нужда да ми правиш забележка за всичко. - казах леко ядосан от студенината й.
- Уф този възел не иска да се развърже. - промърмори тя и се наведе малко по-близо към мен. Реших, че това е най-удобният момент да й се полюбувам тайно. Черната й дълга коса се разпиляваше нежно по раменете й, лицето й беше невероятно красиво в очите ми, с дълги мигли и правилни черти. А и самото и тяло беше изкушаващо. Вдишах дълбоко и усетих омайващия й аромат. "Парфюм ли е това?" - почудих се. Изведнъж тя ме погледна изчервена..."Смутена ли е?" ... и стегна възела още по-здраво.
- Ух!! - изпъшках и затворих очи. "Мне...не е смутена...ядосана е!"
- Казах да не мърдаш!
Понечих да й кажа, че само я гледах, но реших да й спестя този коментар.
- Добре... - вече бях наново превързан и Лериан се готвеше да излезе. - Няма да се пробваш да ставаш от леглото, лежи си мирно там и си възстановявай силите. - Тя отвори вратата и допълни. - Утре ще намина пак.
- Чакай малко. Кажи ми какво е станало с Тел? - попитах изведнъж.
Тя ме погледна и каза сериозно :
- Приятелят ти е в по-лошо състояние от теб. Ръката му е била счупена при сражението, явно при удар с бухалка, също така има и едно счупено ребро, много натъртвания и не съвсем тежко изгаряне.
Бях потресен.
- К-какво? Какво е направил пак този ненормалник?... Ще се оправи ли? - понечих да стана.
- Ти си стой в леглото, ако искаш да оздравееш бързо. - каза Лериан рязко, но после посмекчи тона си. - Приятеля ти ще се оправи. В добри ръце е.
Тя излезе и затвори врата.
Лежах и си мислех за много неща. За "Огнената воля на Сарст" за станната черна сфера от съня ми, за Тел, за брат ми...и за Лериан. Изобщо не беше като другите жени, дали щях да успея да й спечеля доверието? И защо мислите ми се въртяха така упорито около нея?
Времето течеше. . . "Волята" чакаше някой да я вземе.

машиниии, няма, няма и тукоооо изригнете с няколко части наведнъж а мухмурлукаааа верно си е мн лошо нещо ... брао мн са добри