The Game Of Life

[blood_dodo]

Точно преди да изляза през вратата се сетих за нещо и се обърнах.
-Сър?
-Да?
-Нали имаме уговорка – след всяка мисия имам правото да задавам един въпрос?
-Давай...
-Сър, как така те свалиха F-22?! Знам, че има начини, но това не беше някаква база от особено значение. Не би трябвало да имат нищо на разположение, с което да могат да се мерят с него. Говорим за Раптор... все пак.
-Отговорът, мисля, е съвсем простичък... Не те го свалиха.
Леко настръхнах.
-Саботирали сте го, въпреки че не сте били сигурен?
Той само ме изгледа и напомни:
-Един въпрос, Джейраел, един въпрос. А сега върви да си починеш.

[paknovnick6efe!]

Нямах особено точна представа колко време беше изтекло, но със сигурност повечето от пътя ни бе минал. Не усещах нищо тревожно освен съзнанията на няколко дребни рибки, които отчаяно се опитваха да се измъкнат на една риба-чук. Но това беше дълбоко долу. Водата вече бе значително по-плитка, а вероятно скоро щяхме да стигнем до рифовете, затова се изключих. Бяха прекалено населени и предизвикваха известно объркване в съзнанието ми. Преди да бъда обучена за нинджа си мислех, че може би съм луда или просто сънувам. Слава богу, че попаднах на службата си, иначе досега със сигурност щях да съм загубила разсъдъка си.
Не отворих очи още известно време, но най-накрая реших да го направя. Погледнах бегло през илюминатора. Вече се виждаха островчета и островни групички, пръснати тук-таме. Обърнах глава и загледах Христо - спеше като... ех, колко съм романтична... пън. Разбутах го и му го казах със същите думи. Той се протегна и се разсмя.
- Скоро ще слизаме, остава максимум половин час.
- Ш'ооооом ка'аш... - отвърна той.
- Настрана опитите да се държиш сериозно... Все пак няма да е лошо да сме готови за изненади. Просто за всеки случай, става ли?
- Ш'ооооом ка'аш...
- Дежа ву.
- Ш'оо...
- Е, стига.
- О'кей. И все пак така и не ми каза къде отиваме и какво търсим.
- Търсим нов вид дрога, за да се надрусаме до безсъзнание. Не, това после, извинявай, обърках хронологията. Отправили сме се към средата на нищото, Картуун нетуърк да ме съдят за авторските права. Там вече търсим моята учителка. И нямам предвид гимназиална или нещо такова. Ще видиш. Но живее буквално в центъра на нищото и... а, да, пак обърках хронологията. Преди всичко това ще трябва да оцелеем. После ще търсим като луди, а междувременно ще трябва да си отърваваме кожите на косъм от различни отвратни ситуации. Е, ако успеем, няма да бъде лошо, но, живи или мъртви, ние трябва да се доберем до там и... я, виждам, че имаш въпрос.
- Да. Може ли преди всичко това да идем до Трансилвания... само колкото да ме ухапе някой вампир, че да ми е по-лесна частта за 'живи или мъртви'? - и се засмяхме.
- Оценявам усилията ти да бъдеш сериозен за втори път в рамките на по-малко от десет минути. Както и да е, предполагам, че картинката ти е ясна... - пак въпрос...
- А, само да питам... Тъй и тъй сме в Австралия... Може ли да минем през някоя ферма за кенгура?
Останалото, както вероятно и сами се досещате, е faceslap, една майна и хилеж.
- Моля, пътниците да затегнат коланите си. Започваме снишаване. Без паника, просто ще последва аварийно кацане, нищо сериозно. - каза стюардесата с обработен авторитетен глас. Не усещах страх у екипажа, макар че пасажерите започнаха да излъчват известно безпокойство. 'Какво може да накара един самолет да кацне аварийно, без да предизвика страх у екипажа...? А, да, заговор - успокоих се аз. - ЗАГОВОР?!'
- Май е време да се изнижем. Там има две незаети места, имам дегизировка в багажа. Направи се, че отиваш до тоалетната. И вземи чантата над теб. Аз ще видя какво мога да направя. - След две минути видях непознат джентълмен на средна възраст да излиза от тоалетната и да се отправя към мястото си. Е, биваше го. След това аз безшумно скочих. Добре ме бяха обучили. Не се видя повече от неясно петно, което естествено не се запечата в паметта на когото и да било. Преоблякох се, поздравих се за чудесата на козметиката и след това на сцената се появи застаряваща дама. Супер. Бях постъпила невероятно досетливо да ангажирам две места под чужда самоличност, а пък фалшивите паспорти щяха да свършат работата нататък. Само малко самообладание.
- Добре се справяме дотук - каза партньорът ми с обикновен тон, а гласът му бе променен до неузнаваемост. Едва успявах да го позная. Биваше си го. Започнахме обикновен и леко отегчителен разговор за трите ни дъщери - Франсис, Хилда и Матилда. Почти със сигурност нямаше да ни познаят, даже на емпатично ниво. Просто изключих емпатията си и се вживах в ролята на застаряваща австралийка. Не беше особено трудно. Зарових нос в списание за бродерия и кройка, докато 'съпругът ми' разлистваше вестник. След малко видях лека нервност да пробягва по лицето на красивата стюардеса - същата, с която бяхме разменили погледи преди малко. Тя каза нещо на пилота. С периферното си зрение прочетох по устните й. Тя каза само едно изречение - ' Изпарили са се!' Усмихнах се вътрешно и продължих да чета разсеяно.