Bulfleet.com - Official Forums

И така, интересно, странно и не на последно място неимоверно скапано.
- Аз съм си права за себе си.
- Добре де, но не си права, разбираш ли?
- Няма никакво значение. Колко пъти да ти обяснявам. Аз съм права. За мен съм си права.
- Да, ама за мен не помисли ли? Не го обсъди.
- Ами то по-добре така, нали разбираш. Трябва да слушам сърцето, няма само разума.
- Добре де, не мислиш ли, че постъпваш егоистично?
- Хааааа! Ами ти не постъпваш ли егоистично? Само за теб мислиш, не за мен.
- Да де, но ти в случая не си права. Нали разбираш.
- Няма значение, аз така съм решила.
- Ами значи си инат.
- Ми добре инат съм и толкова. - минутка мълчание. - Хайде да ставаме, че трябва да се прибирам.
Благодаря, радвам се. Особено след като изтъкна такива сериозни причини. Наистина сериозни от рода на "Не ми се обаждаше" и "Просто така си почувствах" (да се чете като "така си реших", не всъщност да се чете като "майната ти, оправяй се, аз се измъквам докато мога, но не мисля егоистично, защото ти мислиш егоистично, пък нали после ще е по-лошо, абе накратко оправяй се, аз съм права"(дам, така звучи по-правилно)).
И така след като не се бяхме виждали 20 дена, понеже тя така и не намери време за това, след като уж не й се обаждах, но всяка вечер и писах есемеси, понеже тя ходеше на работа когато й падне без да знам точно кога. И естествено понеже тя така реши и е права(за себе си, но то женското себе си е всеобхватно и всепоглъщащо). Да не забравя и, че СМЕ (наблягам на общото название) се отдалечили един от друг(нормално, все пак бях на 150 километра от нея, на морето, ако не и на повече) и не й се обаждах(Понеже първо не обичам да говоря по телефон, от малък съм го намразил тоя навик, а и нямах пари, но съм виновен(ЕСТЕСТВЕНО, ТЯ Е ПРАВА(макар и за себеси))). Та след тези основателни причини и "безброй много други, които са се натрупали" тя каза "край", "финито", "аз съм права", "оправяй се"(това последното не го каза, но се подразбира). Ъъъъъъъъ нещо изпускам хъммммм !!!А да!!!! Естествено, как можах да изпусна - дай да си останем приятели, дори добри приятели. Уау! Брех следващото изречение трябваше да е, за да може утре, като изляза с гаджето, което ще си хвана, да ме пазиш и да те водя с мен насам-натам и като ни питат той какъв ти е, да отговори "Никъв, само приятел". Просто ще ми е невъзможно приятно. Освен това й беше весело. Не усетих само садистично весело ли беше или маниакално весело. Някакво лудо щастие такова психопатско.
И това от човек, нека спомена, който каза, че последният й приятел е бил много гаден, даже отвратителен, като направил почти същото нещо, като нея. Еххххх, каква приятна младеж. И понеже на нея й е било много гадно тогава е решила да ми направи същото на мен. Мммммм обяснение? диагноза? световната конспирация? евреи? извънземни? пентагона? Някой да даде обяснение. А като изключим това по-предният там какъв се води, не знам също бил гаден такъв и я отрязал, демек тя го е отрязала, след като той направил нещо гадно, от рода на зарязал я насредата на лагера на морето и си се чупил нанякъде. Мхммм, сигурно ще да е било приятно. Наистина, но по-приятно е да пишеш есемес на човека, с когото се водиш, че си, в който да му кажеш, че няма смисъл. Е да, вече се обърках, просто ми е прекалено скапано, за да следвам някаква логика изобщо. Представете си горе-долу за какъв човек ви говоря. Значи човек, който еееее не знам.... прав за себе си, само за себе си. АААА грешка, говорила е с някой, но с кого - не знам. Съгласувала го е уж. Еми нека й бъде приятно.
Да речеш, че съм някакъв злодей? Да кажеш, че съм ходил по други момичета, докато бях с нея? Да кажеш, че не съм правил компромиси? Да кажеш, че и на мен не ми е било гадно понякога ей-така? НЕ! Ама някой гледа ли ти всичко това? Някой в наши дни грижа ли го е за другия? Гадно е да си добър. А аз съм добър, леко наивен, и тем както ти падне ги изреждай. Идеалист дори леко. И си вярвах аз, че "Еми, всичко тече, всичко се заглажда". И си минаваше времето и всичко си беше добре. А да, и бях влюбен, наистина бях влюбен, наистина, ама наистина, наистина. Никога не съм гонил скандала, нали, за да не ми се разсърди. Понеже уж се води, че като си щастлив, трябва да си запазиш щастието. Нещо такова. Поне аз така си мислех, аз така си вярвах. И какво беше нужно, за да ми се променят всички виждания? А познай? А де - ЧОВЕЧКААААА, както казваше един мой даскал, жената не е човек, сигурно ще да е бил прав, и силно ме изкефи,, като каза, че в някоя митология жената е на шесто място след полезни създания като кучето, коня и котката. Забавно наистина, сега разбирам защо. Кучетата рядко ще нахапят този, който е добър с тях. Я ще са побеснели, я нещо друго от тоя сорт. А една жена? Добър, лош, едив къф - под ножа.
И всъщност като се замисля явно има хора, които просто така си халесват - да бъдат жертви, да бъдат наранявани. Хора, които искат да бъдат съжалявани, но не трябва да им се дава съжаление. Не хора, а жени. Това е нещо изключително подмолно, на което са способни само те. Единствено те. Мъжете са други, те са груби, жестоки, но не такива, поне не са толкова подмолни. Без гейовете, за тях не говоря, абстрахирам се от тях. Затова такива създания Когато им е лошо търпят, търпят, търпят, докато в един момент стане нещо по-голямо и клъц! Долу главата. Я ги ядосат прекалено, я ги резнат. Но те иначе търпят, именно заради този момент. За да могат в един момент да се почувстват много зле. Тези хора са винаги прави, винаги, затова когато се хванат с някой по-свестен клъц от дъно го режат, преди да земат те да забегнат, защото тогава те ще са лошите, а в тази ситуация те са добрите, не не добрите. Те са реми, като в шахматните срещи, те винаги взимат поне половин точка и са винаги напред, защото нямат нито една загуба.
На екскурзия ходих, на лагер ходих, на концерт ходих (САМ, да отбележа, защото се сети да ми каже в последния момент(а между другото и на лагера не дойде с мен, поради някакви си нейни съображения)) и видя какъв съм и тогава хоппппп - долу главата, долу мечтите, долу всичко.
И все пак е хубаво да се изясним. Аз не съм някакъв супер мечтател - хващаме се сега на 16 годинки, караме до 21, тогава се женим, след което си имаме дечица, след това живеем до дълбока старост заобиколени от внуци и правнуци, ала-бала портокала. НЕЕЕЕЕЕ! Аз си знаех, че този момент ще дойде. Че до това ще се стигне. И на мен ми е идвало на акъла ей-така "финито" в един момент, но просто не съм такъв човек. Имаше такива моменти, явно съм ги изпуснал. Явно че и занапред ще ги пропускам, защото нещо такова не бих го причинил никога на някой друг. Ама никога, не съм изобщо толкова жесток. Дори никак. Аз просто си мислех колко време ще с задържим, колко ще се разбираме и ми беше много приятно с нея. И нали има явно в любовта приливи и отливи, тъкмо се почувствах толкова влюбен. И точно тогава всичко се отрязва от дъно. Евала! Просто не знам. Според вас такава жестокост нормална ли е? Обичаш някого, влюбен си в него лудо, бях на лагер мамка му и там нищо не направих с никого, прибирам се, разбрал колко съм влюбен за пореден път и тогава - майната ти, аз съм си права за себе си. Днес започваме разговора и първите думи са нещо от рода на "Аз съм твърдо решила, не ме разубеждавай" ХИХИХИ (маниакален смях) Дам, приятни думи, с които да посрещнеш някой, който тъкмо се е прибрал от морето, някой, с когото не си се виждал 20 дни, поради твоя вина (което се признава, но няма значение, защото "тя си е права"). Можете да си представите колко приятно се почувствах, особено след като гарнира всичко това с една върховна усмивка. Да ви е апетитно сеньор, вкусно и приятно хранене, не заповядайте отново, а се махайте, т.е. заповядайте отново, но само като приятел. Та така.
И в крайна сметка едно нещо особено ми се стори нелогично. Не просто нелогично, ами направо ненормално. Имаме причини, добре, дотук добре, може да са незначителни и неоснователни, а и несъстоятелни, но ги има(поивтарям " тя си е права за себе си"), имаме го и решението, но нямаме повод. Повода се губи. Някой това разбра ли го. Сякаш прибирате се вкъщи, спечелил хиляда лева. Весел, засмян, щастлив, влизате у вас и..... чакайте да измисля нещо подходящо... а жена ви ви е забила пирон точно на входа, на който да си набучите крака. Нееее, това беше тъпо сравнение. Мога да изкарам и по-добро. Все едно Англия да хване и да нападне Франция. Ей-така, изведнъж, просто за удоволствие. Когато направиш нещо, винаги може да намериш причини, само че повод - не. Повода или го има, или го няма, не го измисляш, а за нещо такова трябва да има повод. Не може да намериш хиляда лева на улицата и след това да се застреляш в главата? Причини все ще откриеш, но повод няма. Сякаш, как беше... както си ядеш, хващаш ножа и се набучваш в сърцето. Напълно безмислено и нелогично действие, лишено от какъвто и да е смисъл. И самата тя прина, че няма повод. Просто е искала да послуша сърцето си. Просто и единствено това, нищо друго. А това е безмислено и тъпо, но тя така е решила. Мамка му, как от всички прости тъпи патки на тоя свят ще ми се падне тази, която е решила да си слуша сърцето, която е решила просто да ме зареже.
Разбирам да беше се хванала с някой, разбирам, че даже напълно бих и приел., обърках се, мамка му. Не бих приел, понеже щеше да ми стане ясно, че това е края - финитото и толкоз. Щеше да ми е леко - айде, зарязала ме е, ама за някой. Нои това е толкова тъпо и безмислено, толкова.... жестоко - край, стига толкоз, чао "Аз съм си права за мен".
А предишната нощ сънувах сън, в който тя ме целува и казва, че всичко е било само игра. Това беше и първият път, когато я сънувах - мислех, че е на хубаво. Явно съм грешал.....

П.С. Сега разбирам тези, които се самоубиват, заради загубена любов. Не ги оправдавам, но чувството е наистина отвратително. Представете си просто как ще се почувствате, ако в един момент нещо важно за вас, смисъл в живота ви... просто изчезне, сякаш се отваря яма в душата ви, която ви поглъща отвътре и усещате как пропадате сам в себе си. Разбирам защо някои по-лабилни хора опитват да се отърват от това чувство по този начин. Но може би това и зависи от това колко е голяма дупката...

хич да не ти пука,ще намериш друго момиче-по-добро и мило,което да те заслужава.Майната й и толкоз
Случва се на всеки,но не е болка за умиране

........

Тва самозаблудата всички сме го преживели поне по веднъж...Но айде отречете,че понякога ни харесва да мислим,че ни обичат,че сме важни за някого,че някой има нужда от някой...Понякога не е лошо да се самозаблуждаваш,защото накрая с чиста съвест си казваш,че сам си го позволил,и че еди коя си любовна история не се е случила само с един човек...Дето викаше един познат-всички сме в кюпа
Така че,мили приятели...Любовта ще си я има,колкото и да й се сърдим,че нещо не ни харесва,когато я живеем...Ще продължава да лекува и наранява нови сърца...а ние просто ще седим настрана и ще гледаме...
А не е ли Тя,която те усмихва в скапания ден...не е ли тя,която те кара да виждаш света мааалкооо по-красив,отколкото е всъщност...А не е ли тя,която се появява всеки ден в съня ти,за да те стопли в студената нощ...А не е ли тя най-голямото разочарование,което може да те сполети...Но не се ли чувстваш жив,когато те боли?!
Не е ли болката единствената мярка,според която разбираш точно колко си жив?Само едно нещо не сме казали за нея-че човек може да обича и от разстояние...Май е малко по-безопасно...за всички ни...
Пожелавам на всички да са щастливи...и да се влюбят поне веднъж

...

.........................................................

....

Аз днес се събудих и си казах, време е да започна промяната. Днес, както къде се бе казало, е първият ден от остатъка на моят живот. Започвам различно, започвам промяната. Запомнах първо с идеята да отслабна, мотивирах се, казах си, ще проявя воля и толкова. Ще дам усилие. Лека-полека и до септември ще вляза във форма. Започнах първия ден леко, без особени натоварвания. После, докато бях на работа ми минаваше през ума идеята да взема да напиша един последен разказ. Да напиша така да се каже, моят бенефис и повече да не пиша, да затворя още една страница от живота ми. Мислех, но не се решавах. Работата обаче е там, че явно трябва да го направя, за да продължа напред. Понякога човек трябва да затвори няколко страници, да забрави за някои неща от своето минало, да ги остави само в миналото си. Да се превърнат в спомени, носещи носталгия, но само това, нищо повече.
Преди година някъде бях яктивен участник в един форум. Там всекидневно си губех времето, разнищвах какви ли не теми, правех се на умен, пишех по стотина коментара на ден, стоях по седем - осем часа да пиша коментари. Правех го, защото ми беше интересно да общувам с тези хора. Наистина беше интересно, беше някаква странна група, интересна общност на хора, които се мразят, но не осъзнават, че не могат един без друг. Лека-полека групата започна да се разпада. Едни се отказаха, други не издържаха на тормоза, трети получаваха перманентен бан. И така остана една малка и нищожна група, като в крайна сметка нещата вече бяха напълно различни от тези, които бях в началото. Тръпката сее бе превърнала в рутина. Тогава реших да сложа края. Написах една тема за сбогом. Изказах си мнението, което както винаги трудно формулирам, защото сам не знам какво мисля и така в един светъл, слънчев ден всичко свърши. Да, беше ми гадно понякога. Да, няколко дни не знаех какво да правя. Да, така беше, но след това ми олекна. Останаха само спомените. Да не говорим и, че осъзнах, че всъщност никой не знае за моите подвизи по разобличаването на лъжците, на самохвалковците, на глупаците ии самозванци. И в един омент си помислих, всичко е било безмислено. Напълно лишено от смисъл - та дори се е случвало да не мога да спя нощем, защото някой ме бе обидил. Но сега вече от разстоянието на времето като си мисля, това е било просто част от живота ми, нещо случило се. Нещо, което ми бе доставяло удоволствия и тръпка в живота. Нещо, което няма да забравя.
Така си мисля вече и за нея. Може би не съвсем, но до горяма степен е така. Тя просто вече мина. Няма да съм с нея, тя няма да ме обича. Но тя си остава част от живота ми и вече, когато чувството на празнота отмина се замислям "Напразно ли беше всичко?" и в крайна сметка мисля, че който не е изгубил лябовта не знае какво е тя. И мамка му, знам, някой ще каже, че имам малък опит, но за мен няма значение. Мислете си каквото искате - Майната ви! Не ми пука дор грам. Важното е, че разбрах, че няма смисъл да плача за нея, макар и да не заплаках, въпреки че исках. И то поне десет пъти досега, че и в момента. Важното е, че в крайна сметка разбрах един от големите смисли на живота. Една от неговите загадки. Най-важното обаче е, че всичко това ме подтикна към промяна. Подтикна ме към решението да започна промяната, да си кажа "Днес е ден едно, започваме отначало, гледаме смело напред..."
Но явно че не гледам само напред. Не забравям, а и не мога да забравя нищо. Онзи ден четох за детството през 90-те. За костенурките нинджа, за детските по канал едно, за миришештите картички с картинки, за дъвките с лепенки, за миженицата, са стражарите и апаши, за настъпването, за народната топка. Все неща от моето детство. Все неща, които ми носят приятни спомени. Все неща, които ме карат да се върна и да изживея тези години отново, като поправя някоя и друга грешка.
Също като нея, която се опитах да уредя с един приятел, но той я отряза, а всъщност аз я беха харесал преди той да я види, но все пак исках да ги уредя, защото мислех, че са щастливи и ще е интересно такова. Как сиписахме по десет-петнайсет есемеса на ден. Как не исках да й чуя гласа преди да се видим, как оставях всичко на първите си впечатления и как като я видях се влюбих напълно в нея. Как първо обаче и бях казал, че не може да стане нищо, защото обичах много едно момиче от моя клас (писах за това във форума на Митлендс, който също го няма). Как обаче размислих, водейки се от принципа врабче в ръката е по-добре от гълъб в небето или нещо от тоя сорт. После обаче наистина я зяобичах. Как я целунах първия път. Как я изпратих. И всичко това ми носи приятни спомени. Е, все още не са съвсем приятни, но след време, след доста време аз ще имам своя тавански спомен и ще си мисля "C'est la vie..." - такъв е животът.
Може би ще си спомням и някои неприятни спомени, повечето от които описах в предишния пост. Ще си спомням какво ми причини, как беше жестока, как сякаш и явно по-скоро не й пукаше за мен, как на десетата минута си махна нашите снимки от импулса, как сигурно месец преди това изобщо си махна всички надписи, където пишеше, че ме обича. Как й казвах да види кога може да се срещнем, а тя така и не отговори. Как последният път като се видяхме и я питах защо поне не ме повика веднъж да я изпратя на работа, а тя каза, че това било безмислено, че нямало смисъл. А аз я гледах ококорен, след което тя се поправи и каза, че да, тя също имала вина. Малко след това м иказа и да си тръгваме, аз й казах да поговорим, но тя не искаше. После си тръгнахме, но тя си отиде и е чакала поне 40 минути на автогарата, но все пак каза, че не иска да я изпратя. Как още първите й думи бяха, не ме разубеждавай, решила съм. Как когато се качих в рейса, за да я видя тя почти не ми обърна внимание, понеже беше с някакви си там нейни познати. Как последният път преди това, като се видяхме, аз седях до нея, а тя говореше с нейна приятелка(моя роднина) и аз се чувствах излишен там поне половин час, през който не ми обърна внимание. Как си продължи с клюките, които си ги говорят всеки ден, без да ми обръща внимание. И като си спомня за това отново стигам до същия извод "C'est la vie..." - такъв е животът.
И да, наистина днес бе ден едно - първият ден от остатъка на живота ми и да, започвам да пиша последният си като замисъл разказ, последната си творба, моят "шедьовър"(майната му, за мен ще си е шедьовър), с който да кажа "Nien regretta rion" - Не, за нищо не съжалявам!

Благодаря на всички за отделеното внимание.

.....