Bulfleet.com - Official Forums

Поздравления,тъжна,но пък интересна

Спокойствие и летаргия. Топлина, едно приятно усещане на сгряване вътре в топличкия влак, докато вън всичко бе побеляло, а небето се беше смрачило над обширните полета. Влакът може и да не беше първа младост, но все пак усещането за уютност вътре беше несравнимо само по себе си. Всичко беше препълнено отвсякъде, пълни куфари, чанти, торбички, раници - всеки се беше запасил с по нещо за идващите празници. Само един човек си беше взел само раницата с няколко дрешки в нея. Същият този човек стоеше в купе с още трима души - двама спящи и един дядо, който с голям интерес четеше вестник, но беше явно че не им обръщаше никакво внимание. Иван се беше облегнал към прозореца и гледаше през него навън. Не се унасяше, нито спеше. Не можеше да се каже също, че и му се навяваха приятни спомени, като гледаше цялата тази картина. Просто изглеждаше безразличен, но сякаш вътрешно се надяваше да види нещо, което да го накара да се почувства добре. Всъщност отчасти си мислеше защо беше приел всичко това. Защо се беше съгласил и беше приел поканата на брат му за Нова Година, което всъщност по-скоро беше рожден ден на племенника му. Няколко години вече беше отказвал на същата тази покана с някакво нескопосано извинение, но тази година нещо го беше накарало да приеме. Затова и донякъде сега се чудеше какво прави и защо го прави. Продължаваше да се взира в безразличния, студен , но в същото време някак красив зимен пейзаж. От няколко години брат му живееше във Велико Търново и винаги празнуваше у дома, като събираше роднините на жена му и някакви техни приятели, с които посрещаха Новата година. Предишните години и родителите им бяха отишли при него, но тази година се бяха отказали поради някакви си техни причини. Всъщност те също бяха една от причините Иван да реши да иде при брат си. не че го бяха накарали, но той се опитваше да отбягва и тях.
Влакът продължаваше да издава добре познатият звук при преминаватео си върху релсите. В един момент възрастният мъж с вестника го сгъна и погледна часовника си. Иван също погледна към своя и забеляза, че вече остават някъде към десетина минутки до гарата в Търново. Облегна се назад и продължи обаче да гледа навън през прозореца. С брат му не се бяха виждали от около половин година, когато беше дошъл при техните и беше настоял да се срещнат. Жена му я беше виждал последно преди малко повече от година. Беше останал с впечатлението, че не го харесва особено много, още когато се запознаха преди да се омъжи за брат му. Просто имаше това необяснимо усещане, че не е желан. С племенникът му също не се беше виждал от тогава. Малкият пък от друга страна го харесваше особено много. Дори и Иван сам на себе си не можеше да си обясни защо е така. Малкият беше на около 5 години вече, като имаше и по-малок брат на около две, който Иван също беше виждал тогава.
От последната среща с брат му, а преди това и със семейството му, той избягваше да им се обажда или да поддържоа каквато и да е връзка с тях. Просто не желаеше.
В този момент се чу как влакът започва да спира. Двамата спящи чмъже в купето се разсъниха и започнаха да си събират багажите, а старецът с вестника вече се бешеподгготвил и беше зачакал спокойно. Малко след това влакът спря на гарата и всички заслизаха. Още със слизането към новодошлият се хвърли едно малко човече и го хвана за краката, като той в първия момент се стресна, след което го хвана и започна да го подмята във въздуха.
- Чичо Иван!!! - провикна се малкият.
- Как си, бе дребосък? - Младият мъж се позасмя за пръв път от доста време, къде лицемерно, къде защото се радваше наистина - не можеше в този момент да се определи. - Къде е баща ти?
- Ела, ела! Ще те заведа - ей там са. - малкият посочи един сравнително млад мъж наметнат с кожено яке, който също се беше усмихнал и гледаше към двамата. До него стоеше жена му, която също, макар и донякъде изненадващо, се усмихваше. Иван, заедно с племенникът си се придвижаха измежду тълпата към семейството. В този момент Иван, макар и усмихнат, осъзна, че вече връщане назад няма - вече нямаше просто как да се извини, да се качи на влака и да си иде.


---

- Иване, ела! - брат му го викаше. Иван се обърна към него и някак си се провря измежда хората на новогодишното събиране, за да го стигне.
- Кажи бе, брат ми. какво пак има. - Вече беше приел обичайната си доза алкохол, към която беше станал резистентен, но явно че умът му все още работеше отлично без никакви завалвания в речта или залитания. Брат му Димитър го дръпна настрани.
- Иване, слушай сега. Знам, че мога мда разчитам на теб. Нали мога?
- Да. Какво има. - за секунда лицето на по-малкият брат стана изключително сериозно.
- Виж сега. Приятно ли ти е тук?
- Ами да. Накъде биеш.
- Офф. Виж, не искам просто да се напиеш или по-скоро само и единствено да пиеш. Не ми е приятно да те гледам така. Разбираш ли, че изглеждаш като някакъв алкохолик дошъл само за пиенето - не си на някакво тинейджърско събиране. Поговори с някой, размени някакви приказки, бе човек. Не само да кажеш на всички тука кой е тъп, кой е глупав, кой е с голям задник, както съм почти сигурен, че ще започнеш да правиш. Разбираш ли ме?
- Е добре де! Сега какво и уроци по етикет ли ще ми изнасяш? - Иван изглежда сякаш се беше засегнал. - Нали ме покани тук? ти ме покани. Отлично знаеш какъв съм. Но добре, щом искаш - така да бъде. Само дето частта пиенето нека я няма, понеже знаеш, че не мога да я изпълня.
- Добре. Искам само да знам, че мога да разчитам на теб.
- Добре.
- Искам да обещаеш!
- Добре, бе! Обещавам. Айде, майната ти сега, остави ме на мира. - Иван се изтръгна от брат си и шмугна навън, като излезе на двора и се разположи на една от пейките с чаша в ръка, гледайки към красивите нощни светлини. Оставаше още някъде към половин час до Новата година и от различни страни започваха да се носят различни взривове и експлозии - къде по-големи, къде по-малки. Събирането можеше да се каже, че не беше по вкуса на Иван - хората щяха да се напият до два-три. Щяха да изпокапят и към четири щяха да останат той и евентуално брат му, само дето него пък жена му щеше да го прибере да спи. По неговата логика истинският купон започваше в четири часа, когато той се напиваше и истински се развихряше към шест часа, когато някои вече презаредили батериите започваха купона отново, като всичко трябваше да приключи в 12 часа. Това искаше той, но никъде не се получаваше, а и не можеше. Но все пак това беше някаква негова , не точно мечта, но нямаше по-подходяща дума в случая.
Той продължаваше да гледа красивият изглед на града, когато на терасата излязоха две момичета. Обърна се и забеляза как едната едната влезе вътре, а другата отана навън и застана на няколко метра от него да гледа също града, но не можеше да го види, защото той самият беше закрит в тъмнината. В този момент ис спомни за думите на брат и реши да види къде ще му излезе краят.
- Много красива гледка, нали? - обърна глава към момичето, която не можеше да го види, но всъщност нямаше никаква реакция - тя продължаваше да гледа все така вдъхновено. - Хммм, интересно, наистина интересно. Значи сега какво, веднъж да се опитам да бъде любезен и какво се случва - майната му на Иван, ще се правя, че не чувам тоя тип и ще ме остави на мира. Защо ли изобщо го слешам брат ми. Знаеш ли, предполагам знаеш, че съм брат на тоя тип вътре, дето се пада собственик на къщата. Мдам, виждам, че си особено заинтригувана от това, което говоря. Предполагам, че това е по някаква странна причина доста по-малко интресено от онези пияните долу, дето гърмят пиратки в момента. - той внимателно наблюдаваше лицето й, но все още реакция липсваше. Всъщност момичето отпи от чашата си и загледа отново, този път без усмивка. Това обаче нямаше нищо общо с думите му. - Хммм, явно, че не само на мен не ми е напълно забавно. Знаеш ли, последният път, когато дойдох тук, преди година и нещо, се напих като свиня. Брат ми беше събрал някакви негови приятели, роднини, познати и тогава тука се хванахме и стояхме до пет сутринта. Псоле дойде жена му и ни разхвърли кой накъде свари, а аз горкя спах тука и оттогава съм сигурен, че тая жена ме намрази особено. - Иван отпи и се опита да забележи реакция у нея, но такава нямаше. - Ама ти сериозно ли? Въй, въй, въй, не мога да повярвам, че дори няма да се обърнеш към мен. - направи отново пауза, след което се изправи и излезе от мрака. - Добре де, каква игра играеш ти. - момичето обърна поглед към него и в този момент изпусна чашата и издаде някакъв вик, но по-различен, не точно писък. Част от хората вътре се умълчаха и навън излезе същото момиче, което преди малко беше при нея. Ивна вече се беше отдръпнал назад, но тя продължаваше да бъде уплашена.
- Абе какво става тука? Говорих й колко време и след това ставам и тя се разкрещя тука. - обърна се Иван към току-що дошлата.
- Идиот! - отговори му само кратко и изчерпателно тя, след което се обърна към другото момиче и започна да й обяснява с ръце какво е станало. Млъдият мъж стоеше и ги гледаше двете и разбра какво се е случило. Тогава той отново се обърна към момичето, което тъкмо беше дошло.
- Извинявай, но ще й кажеш ли, че съжалявам и искам да й се извиня. - глухото момиче беше вперило един някак гневен поглед в него и в момента, в който той се изказа, макар и с известни затруднения му отговори.
- Извинен си. - след това двете влязоха набързо вътре, а Иван остана навън и постоя малко, когато след няколко минути на същото място го свариха и фойерверките. Тогава той влезе бързо вътре, за да посрещне събитието заедно с останалите.
На другата сутрин, когато си спомни за случката и за самото момиче погледът й сякаш се беше запечатал в съзнанието. Омразата, презрението и изразителните й очи.

Пътувах с влака и се прибирах у дома. Беше втори януари вечерта. На нова година, разбира се, се бях напил до безсъзнание и оставих още по-лошо впечатление у снахата, която се наложи на другия ден да чисти след мен, а аз някъде по обед реших да си направя една разходка из Търново и да поразгледам забележителностите.
Случи се, обаче, нещо необикновено. Когато се бях отправил надолу към Царевец забелязах в едно магазинче някаква позната физономия. Едно познато лице. Подминах, но в последствие сякаш нещо ме накара да се върна. Така се озовах в една от най-неудобните ситуации, в които изобщо някога съм попадал. Стоях в едно малко магазинче за прибори, а срещу мен стоеше същото момиче от вечерта. Онази, която бях уплашил жестоко. Та аз стоях учуден, че я виждам, а тя от своя страна ме погледна някак презрително. Естествено нищо не ми каза. А аз стоях и просто гледах. Нямаше да има особена полза от остроумия - тя така или иначе нямаше да ме чуе. Пуснах небрежната усмивка, но тя не остана особено впечатлена. Започнах да разглеждам разните съдове, колкото да се намирам там. Тя обаче продължаваше да ме следи с поглед. Не можех да издържа повече. Обърнах се към нея, погледнах я в очите и й се извиних, след което излязох. И така приключи случайната ми среща с нея. Малко по-късно приключи и моята обиколка.
По-късно от жената на брат ми разбрах, че е нейна позната. Всъщност по-скоро близка на нейна позната и като цяло много свястно момиче. От това, разбира се, не ми стана по-приятно. Но все пак нямаше какво да направя повече. Затова и взех най-лесното решение - забравям за проблема.
Така след още една нощувка при брат ми (включваща нощна обиколка на града) се качих на влака и си тръгнах към моя си дом. Всъщност, трудно би могло да се нарече дом, то си е просто град, в който аз живея и имам апартамент. Всъщност почти нищо не ме обвързваше там. Просто работа, която вършех. Група хлапета, някакво училище и спомени. Спомени, спомени, спомени.
Забелязах, че някъде от по-предните вагони се забелязва някаква червена светлина. Отворих удушничето и леко подадох глава, въпреки ужасния студ, който влизаше вътре. Всъщност не бях единственият, който правеше това. В съседните купета също бяха подали глави и гледаха вцепенени. Някъде отпред някой от вагоните горяха, но влакът не спираше, а всъщност ускоряваше все повече и повече. Скочих бързо и разбудих останалите в моето купе и се втурнахме към съседния горящ вагон. Беше настанал пълен хаос. Всеки викаше отнякъде и се провикваше. Някои, всъщност всички, се бяха паникьосали, като аз не правех изключение. Просто инстиктивно се втурнах там, където гореше огънят. Заедно с още две-три момчета тръгнахме натам да се опитаме да помогнем, а почти всички се опитваха по някакъв начин да спрат влака.
Когато тримата стигнахме до пожара видяхме, че няма изобщо да е лесно да се влезе във вагона. Отвътре чухме викове на хора, а още преди това бяхме забелязали, че някои са се хвърлили през прозореца в движение. Вратата беше заяла, но някак си я разбихме. Когато пристъпихме навътре, имах чувството, че двата вагона ще се отделят един от друг в най-скоро време. Две от момчетата бяха взели пожарогасители, но повече нямаше. Измъкнахме някакви одеала, изляхме вода по тях за поне някаква, макар и малка, защита от пламъците. Навлязохме вътре рязко и по пътя проверявахме купетата за някой останал. В това реме отзад бяха дошли още двама души без пожарогасител и каквото и да е изобщо. Някъде на средата на пътеката, видяхме, че вътре в едно купе лежи човек. Възрастен мъж. Пламъцети обаче бяха прекалено силни, за да го стигнем. В този момент вече забелязахме, че става все по-топло и по-топло. Внезапно изтръгнах единият пожарогасител от ръцете на момчето до мен и се хвърлих към мъжа. След дойде още едно момче и докато аз гасях, той го хвана и го измъкна, след което двама го доизтеглихме до другите. Тогава чух писъци. Погледнах другите момчета, които ме дърпаха, но някак си се отскубнах, наметнах си едното одеяло и тръгнах навътре. Останалите в този момент тръгнаха да излизатот района на огъня и в крайна сметка останах сам. Тръгнах, колкото можех по-бързо, водейки се от шума и стигнах до тоалетната в края. Извиках да проверя някой има ли там или не, но не чух отговор. Бързо отворих вратата и забелязах, че на пода се е свлякло едно момиче. Изглеждаше почти на вързастта на моите ученици. Хванах я и я изправих. Наметнах и нея, след което се обърнах, но пътя беше блокиран. Вече нямаше как да се върнем, а ставаше все по-горещо с всяка изминала минута и одеалото вече започваше да пуши. Огледах се да видя някакъв изход. В този момент решително се впуснах към най близкото купе. Влязох, затворих вратата и разбих прозореца с пожарогасителя, след което го изпразних, за да загася огъня вътре. Димът намаля донякъде и вътре можеше да се диша, но всъщност само си бях спечелил малко време. Грабнах тези одеала, които не бяха съвсем обгорели, свалих и това от мен и я наметнах с всичко. Добрижихме се до прозореца. Погледнах навън да видя някакъв по-добър терен. Забелязах, че се задава едно поле с малко сняг по него. Изчаках малко, скочих и затворих очи.
Тогава се появи отново тя. Този път обаче не като спомен. Този път беше тя, такава, каквато я помня. Стояхме си в старата ни класна стая - тя такава, каквато я помня, а аз такъв, какъвто бях с нея. Само двамата. Всъщност класната ни стая ли беше, по-скоро студентското ми общежитие или пък не и това, беше апартаментът на един приятел. Всъщност стояхме в някаква стая. Позната, но без да ми е ясно коя точно. Тя ме погледна. Доближи се до мен. Изглеждаше тъжна.
- Не го прави, моля те. - проговори ми тя и заплака, като се отпусна в моята прегръдка.
- Не мога без теб.
- Моля те. Не искам да продължаваш. - усещах как плаче и аз самият се чувствах ужасно. - Недей. - дръпнах леко главата й и я погледнах в очите.
- Всеки ден, откакто не си до мен се чудя защо съм жив. Дали има изобщо някакъв смисъл да продължавам. Така и не намерих такъв. Така и продължих да живея без смисъл, без цел, без посока. Без теб, просто съществувам, аз дори не живея.
- Но аз не искам това. Разбери го. Ти трябва да продължиш напред. Когато ти си нещастен, аз не се чувствам добре, не съм трогната, не мога да се зарадвам от това. Аз искам ти да бъдеш щастлив.
- Аз ще съм щастлив само с теб. Само в теб намирам радостта.
- Не, не искам да бъде така. Не искам да проваляш живота си за мен. Аз искам да живееш. Искам да откриеш някакъв смисъл, искам да продължиш. Не, не искам да загърбиш всички, да забравиш.
- Не мога. Моля те. Моля те. - гледах я в очите и я целунах. Всичко бе толкова истинско. - Моля те, обещай. Знам, че ще изпълниш обещанието пред мен. - аз я гледах, а тя изглеждаше толкова решителна. Прегърнах я отново и облекнах главата си на рамото й.
- Обещавам. - тя не каза нищо. - Моля те, остани още малко. Знам, че повече няма да те видя. Не ме оставяй отново.
Нея обаче вече я нямаше. Никога повече нямаше да я видя. Някакъв силен вик ме събуди - някой като че ли ни търсеше. Обърнах се - детето беше до мен - изглеждаше сравнително добре и дишаше. Намерих сили да протегна ръка и да извикам за помощ. Няколко минути след това дойдоха и те.
След това просот на ем си повторих, пред пак да заспя "Крис, успях. Направих го, Крис. Спазвам обещанието.".