Bulfleet.com - Official Forums

Picaroon написа:Цитат(Picaroon @ Oct 30 2008, 15:58) Тука доста писатели се навъдиха и при това умеят да пишат увлекателно. Поне от моя гледна точка е така,но аз и нищо не разбирам от писане. Като един обикновен човек обаче,без творчески заложби, мога да кажа че ми харесва.

То именно това е целевата група на писателите , иначе ще има само критици !

===Колко патриотично===

Седях си на полето, в подножието на красивата зелена планина. Аз бях по тениска и се бях припотил целия. Началото на лятото е и жегата вече започваше да се появява. Наведох се, копнах тук-копнах там, но сякаш работата не вървеше съвсем. Изправих се и огледах цялото околие. Бях сам-самичък. Нито хора, нито животни. Не забелязвах и превозът, с който бях дошъл. Пред мен редът беше накопан, но ми оставаше страшно много, сякаш бях обграден от редове, които чакаха моментът да ми скочат.
Избърсах потта от челото си и погледнах към слънцето. Да, толкова беше красиво всичко. Обърнах поглед към планинските склонове. Красиви зелени багри, истинска красота. А край мен - необятни ниви, набраздени, засяти, които ме чакаха да ги преобърна. Всичко това ме накара да се изморя повече и да седна, за да почина.
Разположих се удобно и продължих да гледам редовете. Еднотипни и скучни. Погледнах небето - дори там имаше повече живот. Няколко облачета се бяха зародили нависоко и се лутаха безцелно по небето, като от време-навреме ми хвърляха сянка. Те обаче бяха прекалено разпръснати, за да могат ефективно да ме охладят. Това правеше вятърът. Приятен, галещ, успокояващ. Нещо толкова хубаво, че побеждаваше мигновенно всеки пек. Освен това и раздвижваше дърветата в далечината и гората пееше. Тихичко и спокойно. Галещо сетивата. Единствено слънцето сякаш ме мразеше и пращаше най-жестоките си лъчи по мен. Но пък това му беше работата. Иначе нямаше да има смисъл да прекопавам нивата, а още по-отдалеч - нямаше изобщо да ме има. Наистина ли мислех за това или пък мислите сами прескачаха? Явно бе време да стана.
Грабнах вилача, изправих се и напрегнах мускули. Явно бе време да покажа на себе си и на природата за какво съм дошъл. Затова и знаех, че природата най се впечатлява от постоянство, заради което не се напрягах особено. Просто гледах да свърша работата. Слънцето вече се качи отгоре ми. Наближаваше пладне и щеше да стане дори по-силно.
Свалих тениската си и я захвърлих зад себе си, след като се обърсах целия с нея, и продължих. Дай, дай, дай. Слънцето печеше и засилваше, но вече не ми пукаше. В един момент се спрях за кратка почивка. Дотътрих се до горнището ми, облякох го, откривайки, че е изсъхнало, и грабнах жадно бутилката с вода. Нищо не е по-утоляващо от чиста вода в горещ предиобед. Поседях още минутка, след която отново се изправих, готов за работа. Та аз дори не бях свършил единия ред, а ми оставаха още безброй. Нужно беше да се стегна.
Тогава отнякъде долетя някакъв звук. Много добре познат. Сирена. Тържествена, оглушителна и патриотична. Да, това беше сирената на националният празник. Беше настъпил точно обяд. Осъзнах се набързо. Застанах мирно, поставих ръката си върху сърцето и започнах да повтарям клетвата си от постъпването ми в армията. Бавно и тържествено, както си му е реда, без грешки или пропуски. Знаех я наизуст.
Завърших всичко със "...Заклех се!" и звукът спря.

---

Цивилният вече адмирал се събуди от изкуствения сън. Леко объркан от това, което току-що бе сънувал, но набързо се сети къде точно се намира. Огледа се около себе си да види защо точно са го събудили и видя, че мониторът пред него свети, та мига. Беше му неудобно в легнало положение да достигне контролните бутони, но след като ги натисна вдия най-прелестната гледка, виждана от някого някога. Прекрасната Земя и екзотичната Африка. Огромното жълто поле в синия океан. Гледката беше неповторима и незабравима. Още повече че можеше да я вижда за последно.
Корабът намали скоростта си и навлезе в атмосферата. Пристъпи към кацането.

===Отново у дома===

Димитър Сеяновски се свести. Наистина се изложи с това кацане. Всъщност това по-скоро бе разбиване. Огледа се по таблото пред себе си и започна да търси копчетата за отваряне на вратите. Вече усещаше различната гравитация. От нея обаче му се гадеше. Намери набързо из контролното меню и зададе командата. Вратата се разхерметизира и вътре навлезе земният въздух. От него пък му се доповръща дори повече и той не издържа. Изкочи от капсулата си и изхвърли всичко, с което го бе тъпкала машината зад него през последното денонощие. След това, вместо да се почувства по-добро, се сгромоли на земята, защото комбинацията от всичко ново в тази среда го повали. Слънцето го бе напекло и той едвам гледаше около себе си. Домъкна се до корабчето си и се намъкна вътре. Бръкна до чантата си с багаж в кабината и извади аптечката си. Измъкна една инжекция и я заби в рамото си без много да му мисли, след което я захвърли и се огледа. Постепенно започна да чувства една лекота, която пречеше да му става по-лошо. Изправи се и отръска главата си. Пъхна се отново в сондичката си и извади сакът с багаж, който си бе донесъл. Отвори го, сложи вътре аптечката и извади малкото си, подобно на визитка, компютърче. Облегна се на сянка до звездното возило и започна да разглежда информацията.
Откри местоположението си, също и часа. Сега знаеше накъде да ходи, за да може да я открие, а и колко време му остава, преди да се стъмни. Погледна слънцето и се огледа наоколо. Никога не бе виждал саваната на живо. Единствено имаше бледи спомени от детските книжки, които бяха чели заедно с нея толкова отдавна. Красивите картинки на лъвове и на слонове, на антилопи и зебри, а и страшните крокодили. Сега виждаше всичко това на живо, но нея я нямаше. Всъщност животни не се виждаха в неговия периметър. Единствено високи треви и редки дървета. Въпреки това, такъв живот не можеше никога да види на "Спартак". Толкова естествен и неопетнен. Красота в свръх чиста форма.
Въздъхна тежко, след което отново се напъха вътре в кабината. Включи малкото си компютърно устройство към бордовия компютър и свали още малко информация. След това го прибра в джоба си и се зае с контролното табло. Активира отварянето на задното товарно помещение. Вратите бяха заяли, но аварийното отваряне ги изхвърли с лек трясък. След това въведе автоматичното самоунищожение за дистанционно активиране. Излезе навън. Грабна сака и отиде до специалния си товар. Соларен-електрико мотор. Всъщност това не беше най-обикновен мотор, движен от електричество. Този мотор бе направен да изглежда като класически мотор от 20 век. Огромен и черен, изрисуван с пламъци по резервоара си, който бе, по-точно казано, украса, допълваща общия вид. Това беше единствен по рода си мотор, като подобни модели не се произвеждат от поне 150 години, а този тук му беше подарък. Веднъж просто бе позволил на земляните да приберат спасителните си капсули, защото в противен случай хората в тях щяха да измрат, бидейки непосилно далеч от най-близката планета.
Постави товара си на задното багажниче и се метна на новото си возило, което идеално си отиваше с черната му тениска и дънки. Общо взето целта му бе да се впише в средата, която представляваше Африка. Върната в среда, наподобяваща тази отпреди 400-500 години, но със значително по-малко човешко влияние. Наистина минимално.
Завъртя ключа и моторът издаде звуци, наподобяващи на машината, на която трябваше да прилича. Извади го на задна и се отправи в посоката, която щеше да го отведе при нея. След десетина километра се спря и натисна копчето за унищожение. Потегли отново, а зад него се чу експлозия.

===Време бе за равносметка===

Какво ли си мислех, когато започнах всичко това? Наистина не знам. Просто сега, като се замисля, не мога да си обясня. Защо слязох там долу, защо направих всичко? Беше заради нея, знам, но все пак... Какъв бе смисълът от всичко? Защо трябваше да направя всичко това? Защо трябваше изобщо да се стигне до тази ситуация? Тя да бе толкова далеч от мен и да можехме да сме заедно за толкова кратко време. Елена, за теб го правех, Елена.
Това си повтарях и това бе нещото, което се въртеше в ума ми, докато карах моторът си из саваната. Всичко бе красиво. Без изключения. Толкова красоти, които никога не бях виждал, а и нямаше да видя отново. Но аз не мжех да им обърна внимание. Не можех да ... просто мислех за нещо друго.
Когато напуснах кораба си мислех, че всичките тези лоши мисли ще ме напуснат. И донякъде го направиха. Само донякъде. Сега бяха заменени от едно чувство на ... едно неописуемо с прости думи чувство. Просто усещах как правя нещо, което не бе редно, не бе правилно, чувствах вина, чувствах, че съм виновен. Усещах жестока смесица от чувства, които ме разкъсваха вътрешно. По този начин вместо да почувствам лекота от стореното, аз усещах все повече вина.
Карах към нея, а в същото време усещах, че тя е също толкова далеч. Чувствах, че не трябва да я видя. Знаех, че съм я обрякъл на сигурна смърт. Знаех го и... просто не можех да се примиря. Надявах се, че ако последните ми моменти са с нея, а не на онази космическа консерва, щях да съм истински щастлив за пръв път през живота си.
Какво щастие щеше да е това, обаче? Щеше ли наистина да е щастие? Можех ли да съм щастлив, щом като знаех какво предстои. Знаейки, че аз съм причината за всичко това. За всичко, което щеше да се случи.
Все пак нещата бяха... както трябва. И да, в същото време усещах, че всичко трябва да бъде така. Не мислех дали е правилно или не, защото знаех, че не е. Затова изключих тези мисли и започнах да се убеждавам, че трябва да стане така. Убеждавах се, че това е най-доброто възможно.
Но въпреки, че се опитвах, а аз наистина го правех, не успях да изгоня онази мъничка мисъл, която ме унищожаваше. Мисълта, че има и друг начин. Че трябва да постъпя другояче. Че не трябваше да я виждам, а да измисля решение на ситуацията. Но... аз толкова исках да я видя. Исках да я зърна за последно, преди всичко това да изчезне и да се изпарим. Тя беше единственият човек от Земята, за когото си струваше да го направя.
Пък после да ставаше, каквото трябва. Да става каквото трябва, защото не можех да измисля нищо. Всичките ми планове стигаха до момента, в който я виждам, в който двамата се събираме отново, след толкова години. В този кратък момент. Оттам нататък исках да се убедя, че трябва да става, каквото трябва. Но така ли трябваше? Сам себе си не можех да убедя, а в същото време не можех и да измисля друго.
Така карах през Африка. Огромният, безбрежен и пуст континет. Никакви ограничения, никакви проблеми. Отгоре, естествено ме гледаха. През някой сателит би трябвало да ме наблюдаваха в "Спартак". Как ли се чувстваха там? Адмиралът им ги изостави насред нищото и им каза да се оправят сами, защото адмиралът не можеше да понесе това тегло. Те, обаче, трябваше да го направят. Всъщност на никого не му бе леко. Но, в същото време, никой не бе готов да се пречупи.
Не можех и не можех да се отърва от тези мисли. Просто не ставаше. Дори така се отплеснах, че почти подминах "мотелът". Всъщност представляваше една малка, неугледна, порутена и зле поддържана барака. Естествено нещата далеч не бяха така, защото това бе просто добре замаскиран модерен бар. Захранваше се от слънчева енергия, вятърна енергия и топлинна енергия, но на вид бе докарана до състояние отпреди 400-500 години. Така бе с всичко от този континент. Пътищата бяха прашни, черни, неравни. Хората бяха принуждавани да се придвижват с превозни средства, наподобяващи тези от 20 век. Влизайки в континента също така човек обличаше дрехи, които изглежадаха като от онова време. Дефакто цялото африканско преживяване бе пътуване във времето. В далеч по-цивилизовани времена за хората бе толкова интересно как са живяли тези от толкова преди. От толкова отдавна. Но, естествено, заради стремежът към цивилизованост не можеха да върнат нещата много по-назад. Просто това бе периодът, който, макар и отдавнашен, се доближаваше максимално до настоящата културност, откъм морал. Можеше само да се каже, че оттогава моралът е мръднал съвсем малко.
Та този бар, макар привидно да бе поставен насред нищото, всъщност бе на кръстопътя на най-оживените туритически пътища. Оставих моторът си пред заведението и влязох вътре. Топло, задушно. Просто ме удари директно в главата. Въпреки това ми хареса. Огледах се наоколо и в първия момент сметнах, че няма абсолютно никого. Тогава нейде из една вратичка зад бара се появи един засмян и дружелюбен африканец. Но африканец, като афроамерикане. Демек, някой израснал нейде из света, дошъл тук просто, заради тази работа. Африканци не че нямаше, но просто племената, в които бяха не можеше да се каже, че са достатъчно развити, за да вършат подобни дейности. По-скоро ги държаха в такова състояние, за да е по-естествено всичко. Нали казах, че нещата трябваше да са като от 20 век.
Та този човек, правещ се на приобщен към цивилизацията дивак, любезно ми предложи да седна. След това ме похвали за хубавото возило, което рядко се срещало. След това ме питадали не съм някаква важна клечка. Чак тогава ми даде една студена напитка, която,честно да си кажа, беше доста странна комбинация от сладко и горчиво, оцветена в черно. Нещо, което никога не бях пил нито на "Спартак", нито на Серафим, нито на Земята, нито в земната флотилия. Никъде. Човекът, естествено продължи с въпросите и аз първоначално не бях особено разговорлив. Поразмисих, в течение на въпросите му и реших, че може и да е полезен с нещо, та го поразпитах за нея и за групата учени, с които е.
Оказа се добре осведомен и ми каза, че са минали предишния ден, спали са и са тръгнали по обяд. Допълни, че не би трябвало да са далеч, тъй като не са бързали за никъде. Докато го слушах погледнах навън. Смрачаваше се, затова реших да легна да спя.
Попитах го занякакво легло, а той ми даде да си изера подът или палатка. След като разбрах, че вечерта наоколо скитат какви ли не зверове, реших, че е по-добре на пода.
Легнах, но преди да заспя отново ме налегнаха отвратителни мисли. Мисли, които ме нападнаха в най-удобния момент. Въртях се, въртях се по дюшека и накрая, макар да ме бе страх и да бях притеснен, заспах неусетно.

чак сега успях да прочета всички части една след друга и да хвана целия смисъл и трябва да призная, че доста си се постарал и резултатът е факт ! дано и следващите ти работи са поне наполовина толкова добри

===Утрото, което променя===

Димитър се събуди рано сутринта. Огледа се около себе си, но нямаше никого. Изправи се лека-полека и седна на един стол. Чувстваше се толкова свеж, толкова ободрен, но бе и много притеснен. Тази нощ не го бяха преследвали сънища и това наистина го притесняваше. Незнайно защо. Излезе навън и забеляза, че слънцето още не се е издигнало нагоре и е изгряло скоро. Земята още бе хладна, а съвсем наблизо се виждаха няколко антилопи, които пасяха. Седна върху един приятно затоплен камък и продължи да ги съзерцава. Толкова спокойствие, толкова... мир. Едва ли животните мислеха, че скоро ще изчезнат. Всъщност едва ли и знаеха, а и да знаеха какво можеха да направят. Бяха животни, антилопи. Продължи да ги наблюдава, докато не започна с другите си мисли. Онези, които касаеха човечеството и съдбата на Земята. Тогава се изправи и влезе вътре да се измие.
Управителят не се виждаше наоколо, затова набързо хапна, каквото намери и се приготви да тръгва. Грабна сака си и се качи на мотора. Тогава забеляза африканецът да се задава откъм високите треви.
- Ще тръгвате? - запита с усмивка на лицето.
- Ами да, трябва да ги стигна навреме. - отговори Сеяновски, придавайки си някаква небрежност
- Добре, наистина ще е добре да побързате. Приятен път. - любезният човек се здрависа с Димитър и си се прибра вътре.
Двигателят изръмжа застрашително и отпраши по посоката, в която бе тръгнала и тя. Той продълмжи да наблюдава красотите на саваната и високите треви със скритите в тях хищници и неподозиращи жертви. Сега умът му бе много по-чист от предишния ден, когато не можеше да спре да мисли за всичко, което правеше. Днес съзнанието му бе толкова прояснено, че единствено отделяше време да анализира всичката красота. Нямаше предвиждания за бъдещето, нямаше притеснения за следващите дни. В него цареше безгрижие, на което едва ли се бе радвал от толкова време.
Кара около два часа, като отвреме-навреме спираше да се огледа за точната посока и дали я спазваше. Сверяваше данните с компютъра си и потегляше отново и така, докато не разбра, че вече е достатъчно близо.
Спря и остави мотора. Беше близо до един хълм. По картата и следите беше предположил, че най-вероятно са отвъд възвишението. Бавно се придвижи нагоре към върха, като, когато почти го достигна, падна и почна да пълзи. Придвижи се нагоре внимателно. Стигна най-високата точка. Отмести тревите и се загледа. На около километър и половина-два се виждаха няколко джипа, заедно с няколко разпънати палатки и поне дузина забързани човечета.
Да, това бяха те. Нещо в него започна да не издържа. Сърцето му щеше да се пръсне. Самата гледка от толкова далеч го... просто не можеше да издържи. Продължи да гледа и да трепери. Тогава се засмя, както не бе правил от много време. Започна да си се смее, докато гледаше всичко това. Нямаше контрол над себе си. Просто не можеше да се спре. Смееше се. Дори плачеше от радост.
Продължи и в един момент се обърна по гръб. тогава за миг смехът му спря, защото над него се бе надвесила една фигура, която закриваше слънцето зад себе си. Затова и лицето му не се виждаше добре. Преди обаче военният да се осъзнае, новопоявилият се го цапардоса с нещо тежко по главата. Причерня му и загуби съзнание.

===Без дом===

Огън, огън, трясък, гръм, още огън, експлозия, сирена, шум. Това беше някакъв ужас, през който нашите ме превеждаха. Водеха ме нагоре по едни стъпала, после по коридори, който се срутваха зад нас, а понякога и пред нас. Всичко се разрушаваше, докато го гледахме. Измъквахме се за момента на косъм. Още шум. Минаваха някакви изтребители над града. Сблъскваха се в небето. От космоса се сипеха енергийни заряди. Бомбардироваци сриваха всичко до основи. От друга страна нашата наземна отбрана изстлеаше противовъздушни ракети, снаряди, а въздушните ни сили също се биеха. В космоса също течеше огромна битка. Но всичко около нас се сриваше. Бях ужасен, родителите ми също, но все пак намираха смелост и ме превеждаха през всички опасности.
Край нас се мярнаха и други хора търсещи спасение. Само че те отиваха в обратната посока. Отиваха надолу, към бомбоубежищата, защото смятаха, че там ще са в безопасност. Дали бяха прави не знаех, но със сигуност в момента ми се искаше да отиваме с тях, защото колокото повече се изкачвахме, толкова по-страшно ставаше. Стените бяха надупчени и напукани, от ужаса, който се вихреше навън. Постепенно не останаха хора по коридорите и бяха единствените останали.
Вървях, вървях, вървях. Разплакан, уплашен, още сънен. Никой от родителите ми не искаше да ми каже какво става. Защо мълчаха? Наистина бяха уплашени, но дали не трябваше да ми кажат какво правим? Единствено майка ми отвреме-навреме ме окуражаваше и ми казваше да не се плаша. Как обаче, като знаех, че нещатане отиват надобре. Баща ми се движеше малко по-напред, за да може да отваря вратите и да ни пази, ако нещо изникне. Отвреме-навреме н хващаше и дърпаше, за да побързаме. Той също изглеждаше уплашен, но по онзи начин, при който страхът се таи дълбоко вътре в теб и избива някак си, но го превъзмогваш с огромна смелост. Той изглеждаше толкова отчаян. Майка ми направо бе разкапана от сълзи и просто лицето й изглеждаше по начин, който ме караше да се чувствам още по-зле.
Минахме покрай един екран, който показваше какво става навън. Някаква телевизия май беше. Репортаж за събитията наживо. Небето бе пожълтало, макар да бе нощ. Беше светло. Отвсякъде летяха снаряди, летяха куршуми, летяха енергийни заряди. Всичко бе засипано със смърт. Виждаше се как енергийните заряди, сипещи се от космоса минават през оранжевите облаци и как правят дупки в тях, през който се виждаше тъмният космос. Сградите бяха срутени, посипани с някаква черна мръсотия, разрушени, на дупки, срутени. Хора нямаше. Поне не и живи.
Застинах пред тази картина, но баща ми ме задърпа, за да побързаме. Майка ми също едва се крепеше вече, но подтичваше след нас, колкото можеше. Двамата даваха всичко от себе си, но продължаваха да мълчат. Не знаех, изобщо си нямах и напредстава какво става. какво се случваше, къде ме водеха или какво предстоеше!
Стигнахме една метална врата, която баща ми отвори, след като пусна пропускът си през детектора. Тя се отвори наполовина, след което спря, а сградата се разтресе още по силно и осветлението изгасна за няколко секунди. Без значение колко се бе отворила, успяхме някак си всички да се промушим през отвора и се намъкнахме вътре в широкото, даже огромно цилиндрично помещение. Баща ми отиде до един компютърен панел и набързо въведе някаква команда с треперещите си ръцзе. Сега вече и той започваше да се разпада. Целията бе в пот, очилата му се плъзгаха и падаха, а и потта влизаше в очите му и му бе трудно да гледа. Изправи се и дойде до нас двамата. Целите бяхме в прах, сажди и мръсотия.
След миг средата на помещението се разтвори и зе издигна някаква друга платформа, на която стоеше огромен яйцевиден кораб. Заемаше цялата платформа и се беше големичък. Освен това беше особено лъскав, да не говоря, че беше страшно красив. Пред нас точно се намираше вратата или по-скоро дупката, през която се влизаше вътре. Светлините в кораба светнаха и забелязах, че обзавеждането е доста скромно и като цяло липсваше, с изключевие на нещо, наподобяващо удобен стол от метал в другия край. Като изключим това вътре нямаше нищо, освен едно не много голямо за размерите на кораба, но големичко за мен сферично помещение.
Майка ми заплака още по-силно и се наведе и приклекна, за да ме прегърна. Баща ми обърса потта и сълзите си, след което също ме прегърна. Не знам защо, но аз също с разплаках в този момент. Започнах да осъзнавам какво става. Двамата ме гледаха някак виновно, защото знаеха какво предстои и какво трябва да направят. Но в същото време не можеха да спрат да плачат. Тогава баща ми започна да ми говори. Той едва-едва го правеше, но намираше сили. Каза ми, че трябва да ги помня и трябва да помня какво се е случил. Каза ми, че иска да израстна голям и добър, независимо от обстоятелствата. Каза ми да не пропилявам шанса, който имам в живота. Каза, че това е шанса, който те двамата ми дават и че макар да не могат да бъдат с мен, винаги ще бъдат с мен, макар и в спомените ми. Каза, че докато ги помня те ще са винаги с мен, затова нека не ги забравям. Сега аз се разплаках и не можех да ге гледам. Татко също не можеше вече да говори и се обърна настрани. Майка ми ме доближи и ми каза, че няма да може да е с мен, когато порасна, но да знам, че трябва винаги да правя това, което трябва, без да ме е страх. Че трябва да бъда смел, не безрасъден. Каза, че любовта е нещо, което трябва да задържа и за което да се боря. Каза, че това е едно от нещата, за които си струва да се живее. След това ме целуна. Двамата се изправиха и ме вкараха разплакан вътре в кораба. Докато осъзная какво ставаше отворът бе затворен от някакъв вид масивно прозрачно поле, а те двамата бяха отстъпили назад и макар да им бе трудно ме гледаха, докато излитах. Аз се хвърлих към отворът, откъдето ги наблюдавах, докато излитах, но не можех да се върна, колкото и да удрях и блъскам.
Внезапно една експлозия ме запрати малко назад. Изправих се, но вече не можех да ги видя. Огледах се наоколо из града и видях тоталното разрушение и прелитащите над сградите разрушители. Вече се бях издигнал на доста километри, когато към мен започнаха да летят всевъзможни снаряди. Никой от тях не ме уцели. Всъщност може би бяха някакъв отчаян опит да ме спрат. Не знам. Но това не се повтори, докато излизах от атмосферата.
Гравитацията изчезна, също и какъвто и да е звук, но космическата тишина бе по-ужасна. Виждах страшните светлини по планетната повърхност, а в звездното пространство около мен се вихраше огромна битка. Огромни кораби се обстрелваха един дру, като едни същевременно стреляха по повърхността и нанасяха поражения и там. Други единствено се унищожаваха едни други. Космосът обаче бе светъл както никога. Екзплоции, енергийни заряди, лъчеви заряди и какво ли още не. Абсолютна разруха. Но заради липсата на звук всичко бе акомпанирано от едно ужасяващо спокойствие, което правеше сцената много по-страшна от тази доле.
Продължих да се оталечавам и заради движението се създаде известна гравитация, която ме залепи за пода и оттам продължих да гледам към планетата през този "прозорец". Забелязах, че атмосферата напускат и други подобни на моя кораби и то много, но повечето от тях биваха инщожавани в същия миг. Близо да мен бяха достигнали едва няколко стотин. В този момент започнаха да ни обстрелват и от тези няколко стотин останаха една дузина, като половината бяха вече уцелени и едва се движеха. Останалите продължихме, а битката тепърва сякаш се разразяваше. Внезапно от двете страни напланетата се появиха два огромни купа кораби и те се спуснаха един към друг , някъде до екватора ни, като постепенно се разляха над цялата повърхност, след което отново започнаха да се сгъстяват в една крива линия, която приблизително стигаше от единия полюс до другия.
Всичко това ставаше все по-малко и по-малко, докато в миг планетата сякаш се разцепи по тази линия и се взриви. Огромна, мощна, неописуемо могъща експлозия, която погълна всичката флотилия и всички космически кораби край себе си. Светлината беше ослепителна, а към мен се спусна някаква огромна ударна вълна, която изтласкваше космически прах във всички посоки. В този миг люкът на отвора започна да се отваря и последното, което видях бе огромната огнено кълбо, разцепено по средата, което някога бе моя планета. Тогава от стените изкочиха две механични ръце и за секунда ме издърхпа в средата и аз бях затворен в някаква ужасна капсула, която започна да се пълни с някаква течност, а аз не можех да се движа. Превих се в ембрионална поза и затворих очи, а всяка част от тялото ми, която бе докосната от течността започна да ме щипе болезнено, но не може да се помръдна. Беше ужасно.

---

Димитър Сеяновски се събуди. Целият бе плувнал в пот и не знаеше какво става около него. Забеляза, че се намира в някаква палатка и че навън печеше слънце, но къде точно се намираше изобщо не му беше ясно. Позавъртя се, за да се огледа, но не видя никого. Избърса потта и понечи да се изправи, когато вътре влезе една фигура. Това беше същият мъж, който го бе цапардосал.
- Добър ден, дмирал Сеяновски. Надявах, че ще дойдете по-рано. - поздрави го за събуждане той и седна пред него. - Сега нека поговорим за някои по-важни неща.

===Диалогът===

Сеяновски не чакаше изобщо и направо се хвърли към влезлият току-що. Сграбчи ги и го повали на земята, след което застана на колене до него и вдигна ръка, за да го удари.
Тогава отвори очи и се огледа наоколо. Намираше се на пода, а човекът този път стоеше седнал до входа на палатката и го гледаше. Дори някак си му се усмихваше.
- Знаеш ли, идеята ти май не беше толкова добра. - каза той.
Димитър продължи да се оглежда свръх учуден и явно му трябваше време да разбере какво му се бе случило. Просто не намираше думи, с които да зададе въпрос.
- Добре, няма ли да кажеш нещо?
Адмиралът скочи и замахна с юмрук към седящият и го удари точно в главата. Повали го на земята в безсъзнание. След това се изправи и излезе навън. Слънцето блесна в очите му и той премига. Когато отново прогледна се намираше в същата позиция. Всичко бе като последния път. То лежеше, а странният човек беше седнал до входа.
- Мисля, че можеш вече да престанеш. - каза с все същия тон той.
- Какво става тук? - запита дезертирялият с огромно учудване и неверие.
- Ами, каквото виждате, адмирале.
- Какво? Кой си ти?
- Мислех, че сънят би ти помогнал. Явно съм грешал. - долавяше се една нотка на разочарование в гласа му.
- За какво да ми помогне? - току-що събудилият се изобщо не разбираше за какво става на въпрос, но просто говореше.
- За моето минало и твоето настояще. Твоето настояще и това на цялата планета.
Сеяновски нищо не каза, а просто гледаше. Другият продължи.
- Моето минало по един или друг начин е твоето настояще.
- Кой си ти, по дяволите!
- Наистина не съм се представял. Казвам се Никълъс. Приятно ми е да се запознаем. - двамата си стиснаха ръцете, макар и Димитър да не съзнаваше съвсем какво прави.
- Не, не ме интересува името ти. Интересува ме кой си, че знаеш толкова за мен.
- Аааа, ами това е един много по-лесен за отговаряне въпрос. Зависи дали си спомняш сънят.
- Кой сън. За какво изобщо говориш.
- Любовта е нещо, за което си струва да се живее. Това говори ли ти нещо?
- Не е възможно. - Димитър вече просто не можеше да приема всичката тази информация.
- Но е. Това бяха последните думи на майка ми, които помня.
- Как е възможно? Та...
- Спомняш ли си онази отвратителна течност?
- Какво!?
- Онази течност, в която ме напъхаха в кораба беше много специална. В нея се извърши цялата тая метаморфоза с моя организъм. Затова и сега изглеждам толкова много като човек. - това твърдение просто изхвърли лежащият на крака. Той тръгна да излиза навън на бегом, но в момента, в който излезе, веднага се озова на пода. - Наистина няма смисъл да продължаваш да опитваш.
- Какво изобщо става тук? Откъде знаеш всичко това? Какво ми правиш?
- Просто искам да поговорим.
- Но, но...
- Няма смисъл, не се мъчи. Просто ме слушай засега. - адмиралът само кимна. - Добре, значи дотук всичко е идеално. Разбрахте ли историята ми? Едва ли вярвате във всичко, което ви разказвам, но все пак малко-от малко ще го разберете. Все пак вие преживяхте цялата ми история. Трябва да ме разберете.
- Но нищо не мога да разбера!
- Е, спокойно. Ще ви се изясни. Виждате ли, аз съм на тази планета от 70-на години. Цялото това време прекарах на този контитент. Аз все пак съм си и човек, че и с известни сили над останалите. Чрез тях се и поддържам толкова време в тази възраст. Разбираш ли, аз обикнах тази планета, но така и не научих какво е да си човек. Тогава дойде тя. Появи се Елена.
- Какво? - Димитър се изпълни с някакъв гняв.
- Заради нея аз оставих целият процес на стареена в земно време да ме победи. Постепенно станах все повече и повече човек.
- Какво искташ от мен!!! - адмирал Сеяновски изригна и се изправи, а Никълъс просто го гледаше с едно спокойствие.
- Разбираш ли. Ти искаш да унищожиш всичко това, всичката красота на Земята. Разбираш ли го?
- НЕ!
- Ти обичаш Елена. Ти я обичаш и знам, че никога не би я наранил или камо ли да допуснеш да й се случи нещо. Самият ти осъзнаваш ли това? А сега я обричаш на смърт. Обричаш толкова много хора на гибел. Нима това е задължително?
- Какво искаш да ми кажеш. Просто го кажи и ме пусни да я видя, защото времето ни тече.
- Ти трябва да оправиш нещата, Димитър. Разбираш ли го? Само ти можеш да направиш това.
- Пусни ме да я видя. - категорично отсече землянинът
- Нека ти кажа още нещо. Аз се бях заклел, че никога няма да се намесвам в живота на тази планета. Никога. Но сега го правя. Правя го, защото съм вече човек. А ти, какъв си? Замислял ли си се изобщо?
- Не искам да говоря повече! Пусни ме да я видя.
- Е, добре. Щом така желаеш. Нека бъде твоето. Но ти знаеш, че това не е правилно. Знаеш, че това, което става, не е редно.
- Може ли да изляза вече? - каза адмиралът след кратко мълчание.
Никълъс стана и излезе първи, а Димитър го последва. Слънцето го огря и заблестя в очите му. Беше отново сутрин, значи го бе задържал цяло денонощие. Потърси с поглед странният си събеседник, но никъде не го откри. За сметка на това от другата страна на палатката откри лагерът на всички учени и изследователи. Закрачи натам под съпровода на един далечен и едва доловим шум.

===По един или друг начин===

Той крачеше към лагера, където бяха останалите. Все още бе изпълнен с някакъв странен комплекс от чувства от срещата, състояла се преди малко. Някак си всичко, което бе чул просто бе преминало толкова бързо, че не го бе възприел или си бе помислил, че сънува поредният странен сън. И наистина как ли би се почувствал човек в такава невъзможна ситуация. Как би отреагирал. Той просто отхвърли, всичко чуто и се пренасочи към предишната си цел. Насочи се към нея и към срещата, която желаеше така силно. Искаше да изпълни най-сетне това, за което си мислеше, че е слязъл на Земята. Искаше отново да изпита някакво щастие. Дори само да я зърне щеше да му е достатъчно.
Той продължи напред, но пък мислите му някак си прескачаха и беше неизбежно да не се обръща отвреме-навреме назад към палатката и да се оглежда. Та все пак току-що бе разговарял с един не съвсем човек. Беше направил неща, които изобщо не можеше да си обясни, нито пък да разбере. Всъщност сънанието му ги отхвърляше, но с всяка следваща крачка то започваше да се замисля все повече за случилото се.
Сякаш отново бе в един от неговите сънища. Просто сега чакаше уникалният обрат, при който всичко се срутва. Очакваше във всеки един момент отнякъде всичко да се самоунищожи, дори и самият Спартак да се вреже в Земята и всички да умрат. Да не успее да я види и така да се събуди.
Просто не вярваше в случващото се. Стъпваше напред, но се и оглеждаше настрани, гледаше небесата, поглеждаше и назад към палатката, от която бе излязъл. В същото време сърцето му някак си не издържаше на всико това и затуптя много забързано, сякаш щеше всеки момент да припадне. Дори усети, че му призлява. Приклекна и се отърси, за да му олекне. Вече бе само на няколко метра от нея и от всички останали.
Изправи се и погледна към слънцето. Вече можеше да става, каквото ще. Той щеше да я види. Усмихна се за пръв път от толкова време. Не проста усмивка, а такава, която показваше, че в действителност се радва. Дори не обръщаше внимание на звука, който се усилваше, докато не стана късно.
Тръгна напред, но след няколко крачки и зад него се чу звукът от нещо, движещо се по земята, което спря малко в страни зад него, на около пет-шест метра. Беше обикновена военна джипка, която имаха африканските патрули. Но вътре не стояха обикновени полицаи, които да пазят реда, а четирима военни от спец частите в пълно бойно снаражение.
За секунди вече бяха слезли от возилото и трима бяха насочили оръжието си към него. Четвъртият гледаше към лагера да не изникне някой изневиделица. В същото време един от тримата заплашители се доближи до адмирала, като му повтаряше да не мърда, защото ще го застрелят. Другите двама стояха до превозното средство, с което бяха дошли и държаха Сеяновски на мушка.
Той от своя страна не се усмихваше от доста време вече и по лицето му личеше огромна напрегнатост. Осъзна, че е бил разкрит. Осъзна, че ако сега го заловят няма да може да я види. Започна за миг да анализира всичко, което му се случваше в този момент и възможностите, които имаше.
Войникът се беше вече доближил до главнокомандващия "Спартак" с насочено оръжие и му викаше да падне на колене с ръце зад главата.
Тогава от лагера започнаха да никнат хора. Единият от двамата до колата се обърна към тях, за да им каже да стоят надалеч, след което и другият обърна поглед натам. Това беше моментът.
С рязко движение хвана дулото на оръжието на войника и го отмести, след което с другата си ръка го повали на земята. Измъкна оръжието и още в момента в който го пое застреля този по-далеч от колата и стоящият до нея откъм неговата страна. Другият се скри зад колата и залегна. В този момент стоящият на земята измъкна някакъв пистолет и го насочи към Димитър и с негов бърз ответен удар загуби оръжието и получи удар в челото, губейки съзнание. Адмиралът дигна поглед точно навреме, за да види как този зад колата се надига. Скочи встрани, за да не бъде уцелен, след което с едно рязко движение изстреля един откос в последният останал войник и го свали долу.
Сеяновски се изправи и се обърна към тълпата. Пристъпи към тях и тогава от средата изникна Елена. Всички го гледаха затаили дъх, без да могат да кажат каквото и да е. Просто гледаха, докато той се доближаваше към нея, а тя не можеше да каже нищо. Тогава за миг тя изкрещя да се пази и адмиралът скочи встрани, за да избегне изстрелите, насочени към него и от земята застреля последният, излязъл от безсъзнание, земен военен.
Изгледа го, докато падаше, но този път всички започнаха да викат. Димитър погледна и видя, че Елена се е строполила насредата на огромното наобиколило я множество и се бе свила, а по ръцете й имаше кръв. Захвърли оръжието си и се хвърли за миг до нея. Разбута всички наобиколили я и я взе в ръце. Гледаше я с ужас, докато тя го гледаше с един поглед, който можеше да му каже толкова много. Той я погали по главата и започна да й говори. Целуна я по челото и й каза да не умира. Каза й, че е преминал толкова много, заради нея. Просто тя не биваше да умира точно сега.
Елена продължаваше да го гледа и се опита да му каже нещо, сякаш. Той се наведе, а тя го докосна по лицето, след което едва се опита да каже нещо, но не успя. Затова просто постави ръката си на неговата буза и го доближи, за да се целунат. Топлите му сълзи попиха в лицето й, след която тя падна назад и започна да се гърчи, а той се отдръпна назад ужасен. Няколко лекаря се доближиха, за да помогнат с нещо. Той продължи да отстъпва назад. Продължаваше да плаче. Беше наистина безпомощен. Обърна се назад и ме видя да стоя на няколко крачки от него. Очите му проблеснаха. Доближи се за миг до мен и започна да ме умолява да я спася. Някак си да направя така, че да оживее. Беше видял на какво съм способен и смяташе, че мога да я съживя. Останалите дори сякаш не ни забелязваха. Той също не ги забелязваше. Продължаваше да ме умолява. В миг всички около нас изчезна и се намирахме в една мрачна бездно, крепейки се във въздуха.
- Нали това бе, което искаше? Не беше ли така?
Той млъкна и отново ме изгледа, сякаш беше осъзнал нещо. Това май му беше достатъчно.

Хмм доста заинтригуващо
Прочетох всичко с интерес
БРАВО