Публикувано: пон сеп 01, 2008 6:12 pm
V
- Е, Мейкио, постигна ли това, което искаше? - говореше лежащият на пода възрастен монах. Обгорен, с рани по тялото и лицето си. - Успя ли да изпълниш това, което искаше?
- Не, още не. Остават ми само няколко неща да направя. - отговори му изправеният доста по-млад боец. Носеше черна мантия, разкъсана и прогорена на места, а лицето му носеше белези от изгаряния.
- Какви?
- Просто да довърша започнатото, след като вече получа силата. Общо взето е това.
- За какво сила говориш?
- Не мисли, че не съм разбрал историята, която ми разказа.
- Не те разбирам.
- Силата на дракона. Тя е у теб, но когато умреш, тя ще дойде в мен. Сега стана ли ти ясно?
- На мен ми стана много ясно, но явно на теб не ти е.
- Какво искаш да кажеш?
- Предполагам мога да ти го кажа, след като ще ме убиеш така или иначе.
- Говори и спри да увърташ, мъдрец такъв!
- Виждаш ли... силата не се взима. Тя се дава. Не можеш да я получиш. Аз трябва да ти я дам. Такъв е ритуалът, ако не си разбрал историята с дракона, защото той дава доброволно силата си.
- И все пак аз ще я получа, след като умреш.
- Да, ще получиш част от нея. Това е така. Ще стане по-силен, но няма да приемеш всичките способности, нужни, за да станеш следващия учител.
- Тогава просто ще избия всички! Силата ще дойде при мен директно. Няма да има къде другаде да иде!
- Хммм...- старецът се опита да се ухили, но се закашля болезнено - Никога няма да успееш да го направиш.
- Съжалявам да ти го кажа, но в този момент храмът бива унищожен. Драконите биват избивани, а селата ще бъдат опожарени тази нощ. Как точно няма да успея?
- Помни историята, защото забравилият я е обречен да я повтори.
- Моля? Какви са тези мъдрости?
- Храмът е нещо материално, далечно, макар да се намира в пещерата на дракона. Селата са... сам знаеш какво са селата. Но нашата култура не може да бъде унищожена, защото е много по-силна от всичко, с което би я сравнил.
- Глупости!
- Така е! Но ти не си достоен за тази култура!
- Каквоооо! - младият се озвери и погледна гневмно някогашният си учител
- Исках ти да бъдеш мой наследник, но осъзнах грешката си. Ти беше противник на всичко, което проповядваме. Ти искаше да създадеш нещо ужасно. Искаше нещо несъвместимо със света, в който живеем и със всичките ни закони. Ти искаше власт. Не искаше цивилизацията ни да получи признание. Искаше признание за себе си. Ти си един самовлюбен глупак и затова никога няма да получиш нищо от това, което искаш. Ще бъдеш спрян.
- Стар глупак! Кой ще ме спре, когато никой няма да остане! Никой няма да оцелее, за да го направи! А на твоята съвест ще тежи страшният неуспех! - гневът го бе обзел напълно, след това разркритие.
- Аз знам кой ще те спре. - отговори му той, но повече не каза нищо, защото Мейкио изля гневът си, запращайки огромни огнени езици към него.
Малко след това младият боец дойде на себе си и угаси пламъците в правогълното помещение. Отправи се към стената в дъното, на която бе разположена огромна кръгла метална врата. Допря ръцете си до двете огромни ключалки отляво и се концентрира. Те постепенно се нагряха и с един ритник бяха избити от местата им. Напъна се с всички сили и отвори тежката врата. Пристъпи навътре в тъмното помещение и то се изпълни със светлина. Беше малка, кръгла стаичка, в средата на която се намираше една не много висока колона, на която бе поставено едно малко, ярко светещо кристалче. По стените бе нарисувана цялата история на тяхното начало. На таванът се виеше нарисуван могъщият червен дракон, а на пода бе нарисувано слънцето. Мейкио се огледа около себе си и пристъпи към колоната. Взе кристалът в ръцете си и той засвети още по-силно и по-силно, а в следващият миг се запали. В миг той се стресна и ядоса от случващото, след което погледна краят на стенописа, разказващ историята им. Там стоеше Зен. В същата стая. До него стоеше някой друг от древните учители. В следващата сцена Зен изчезва и кристалът се появява. Учителят го взима, а той изгаря. Мейкио осъзна, че е получил силата. В един миг се почувства по-могъщ отвсякога.
- Учителю! Тук ли сте?
Един познат глас дойде откъм залата. Наистина познат. Това беше Цей. Не можеше да го сбърка. Е, сега вече щеше да пробва да види колко е силен, след като получи илата на дракона. Излезе от свещената стая, а на входът на залата стоеше младият дракон, невярващ какво вижда.
- Здравей Цей. Отдавна не сме се виждали. - поздрави той много зловещо.
Епилог
- Учителю, защо ми разказвате тази история?
- Защото това е една история, която никой не бива да забравя.
- Но не ми е ясно едно, защо той не се присъединява към него.
- Много малко ученици са ми задавали този въпрос. Наистина малко. Сигурно няма да те задоволи обяснението, че просто така е трябвало. Също и че трябва да има такива хора. Или пък просто, че това е късмет. Не, не е нито едно от тях, но ти ще го осъзнаеш някога, когато трябва да направиш правилният избор.
- А може ли още един въпрос учителю.
- Да, говори. Не очаквах втори въпрос, на все пак ще ти отговоря.
- Какво чувствате, когато си спомните за всичко преживяно тогава.
- Никой не ме бе питал досега. Не знам как да отговоря на този въпрос. Трябва да бъда наистина искрен. Чувствам много тъга. Изпитвам носталгия по всички тези спомени. За всички, които се жертваха, заради мен. Чувствам тъга заради унищожената ни култура и заради всички загинали. Но в същото време чувствам гордост от факта, че съм част от тази култура. Че съм бил едно с всичките тези хора. Въпреки всичко, въпреки и годините, въпреки мъдростта, тъгата надделява над гордостта. Просто... Нека спрем дотук. Надявам се да е било достатъчно за днес, Су?
- Да, напълно. Благодаря ви за откровеността, учителю Цей.
Край
- Е, Мейкио, постигна ли това, което искаше? - говореше лежащият на пода възрастен монах. Обгорен, с рани по тялото и лицето си. - Успя ли да изпълниш това, което искаше?
- Не, още не. Остават ми само няколко неща да направя. - отговори му изправеният доста по-млад боец. Носеше черна мантия, разкъсана и прогорена на места, а лицето му носеше белези от изгаряния.
- Какви?
- Просто да довърша започнатото, след като вече получа силата. Общо взето е това.
- За какво сила говориш?
- Не мисли, че не съм разбрал историята, която ми разказа.
- Не те разбирам.
- Силата на дракона. Тя е у теб, но когато умреш, тя ще дойде в мен. Сега стана ли ти ясно?
- На мен ми стана много ясно, но явно на теб не ти е.
- Какво искаш да кажеш?
- Предполагам мога да ти го кажа, след като ще ме убиеш така или иначе.
- Говори и спри да увърташ, мъдрец такъв!
- Виждаш ли... силата не се взима. Тя се дава. Не можеш да я получиш. Аз трябва да ти я дам. Такъв е ритуалът, ако не си разбрал историята с дракона, защото той дава доброволно силата си.
- И все пак аз ще я получа, след като умреш.
- Да, ще получиш част от нея. Това е така. Ще стане по-силен, но няма да приемеш всичките способности, нужни, за да станеш следващия учител.
- Тогава просто ще избия всички! Силата ще дойде при мен директно. Няма да има къде другаде да иде!
- Хммм...- старецът се опита да се ухили, но се закашля болезнено - Никога няма да успееш да го направиш.
- Съжалявам да ти го кажа, но в този момент храмът бива унищожен. Драконите биват избивани, а селата ще бъдат опожарени тази нощ. Как точно няма да успея?
- Помни историята, защото забравилият я е обречен да я повтори.
- Моля? Какви са тези мъдрости?
- Храмът е нещо материално, далечно, макар да се намира в пещерата на дракона. Селата са... сам знаеш какво са селата. Но нашата култура не може да бъде унищожена, защото е много по-силна от всичко, с което би я сравнил.
- Глупости!
- Така е! Но ти не си достоен за тази култура!
- Каквоооо! - младият се озвери и погледна гневмно някогашният си учител
- Исках ти да бъдеш мой наследник, но осъзнах грешката си. Ти беше противник на всичко, което проповядваме. Ти искаше да създадеш нещо ужасно. Искаше нещо несъвместимо със света, в който живеем и със всичките ни закони. Ти искаше власт. Не искаше цивилизацията ни да получи признание. Искаше признание за себе си. Ти си един самовлюбен глупак и затова никога няма да получиш нищо от това, което искаш. Ще бъдеш спрян.
- Стар глупак! Кой ще ме спре, когато никой няма да остане! Никой няма да оцелее, за да го направи! А на твоята съвест ще тежи страшният неуспех! - гневът го бе обзел напълно, след това разркритие.
- Аз знам кой ще те спре. - отговори му той, но повече не каза нищо, защото Мейкио изля гневът си, запращайки огромни огнени езици към него.
Малко след това младият боец дойде на себе си и угаси пламъците в правогълното помещение. Отправи се към стената в дъното, на която бе разположена огромна кръгла метална врата. Допря ръцете си до двете огромни ключалки отляво и се концентрира. Те постепенно се нагряха и с един ритник бяха избити от местата им. Напъна се с всички сили и отвори тежката врата. Пристъпи навътре в тъмното помещение и то се изпълни със светлина. Беше малка, кръгла стаичка, в средата на която се намираше една не много висока колона, на която бе поставено едно малко, ярко светещо кристалче. По стените бе нарисувана цялата история на тяхното начало. На таванът се виеше нарисуван могъщият червен дракон, а на пода бе нарисувано слънцето. Мейкио се огледа около себе си и пристъпи към колоната. Взе кристалът в ръцете си и той засвети още по-силно и по-силно, а в следващият миг се запали. В миг той се стресна и ядоса от случващото, след което погледна краят на стенописа, разказващ историята им. Там стоеше Зен. В същата стая. До него стоеше някой друг от древните учители. В следващата сцена Зен изчезва и кристалът се появява. Учителят го взима, а той изгаря. Мейкио осъзна, че е получил силата. В един миг се почувства по-могъщ отвсякога.
- Учителю! Тук ли сте?
Един познат глас дойде откъм залата. Наистина познат. Това беше Цей. Не можеше да го сбърка. Е, сега вече щеше да пробва да види колко е силен, след като получи илата на дракона. Излезе от свещената стая, а на входът на залата стоеше младият дракон, невярващ какво вижда.
- Здравей Цей. Отдавна не сме се виждали. - поздрави той много зловещо.
Епилог
- Учителю, защо ми разказвате тази история?
- Защото това е една история, която никой не бива да забравя.
- Но не ми е ясно едно, защо той не се присъединява към него.
- Много малко ученици са ми задавали този въпрос. Наистина малко. Сигурно няма да те задоволи обяснението, че просто така е трябвало. Също и че трябва да има такива хора. Или пък просто, че това е късмет. Не, не е нито едно от тях, но ти ще го осъзнаеш някога, когато трябва да направиш правилният избор.
- А може ли още един въпрос учителю.
- Да, говори. Не очаквах втори въпрос, на все пак ще ти отговоря.
- Какво чувствате, когато си спомните за всичко преживяно тогава.
- Никой не ме бе питал досега. Не знам как да отговоря на този въпрос. Трябва да бъда наистина искрен. Чувствам много тъга. Изпитвам носталгия по всички тези спомени. За всички, които се жертваха, заради мен. Чувствам тъга заради унищожената ни култура и заради всички загинали. Но в същото време чувствам гордост от факта, че съм част от тази култура. Че съм бил едно с всичките тези хора. Въпреки всичко, въпреки и годините, въпреки мъдростта, тъгата надделява над гордостта. Просто... Нека спрем дотук. Надявам се да е било достатъчно за днес, Су?
- Да, напълно. Благодаря ви за откровеността, учителю Цей.
Край
Добро е, кратичко и ако му минеш една редакция ще бъде перфектно ;]
