Дневникът на д-р Уейфилд

[flipmode]

давай я тогавааааа, да я храносмелиме и нея... дано наистина е толкова добра колкото в рекламата

[delta_squadron]

-III-




По време на риболова, дневникът не му излизаше от ума. Беше разсеян и не успя да хване нищо. Все пак беше отпочинал, а умората от слънцето и вятъра беше приятна. След като взе душ и остана на саме с мислите си, докато вечеряше, в съзнанието му пак изплува(може би поради липсата на телевизия) образа на тайнствения дневник. Преди да се заеме с него обаче щеше да се наслади на вечерята, която си беше приготвил. Да, за разлика от повечето си колеги, той можеше да готви. Не, че му оставаше време да го прави, но с годините, в редките случаи, когато имаше такова, беше установил, че това занимание далеч не му е неприятно. А и майка му се беше погрижила да го научи на някои от триковете, които тя използваше в кухнята. Беше си приготвил лазаня, по рецепта на майка му разбира се. Получи се доста вкусно, но имаше чувството, че пак не е съвсем същото като нейното. Замисли се над факта, че не се беше виждал с родителите си от известно време. Всъщност от доста време не се беше виждал с почти никой освен с колегите си. Мисълта го накара да сбърчи чело. Щеше да се обади на майка си веднага щом се прибереше у дома. Междувременно навън се беше стъмнило и вятъра се беше усилил.Клоните на дърветата се огъваха и поклащаха, издавайки скърцащи звуци, а вятърът шумеше в клоните на дърветата. Беше почти призрачно. „Като по филмите...” – момисли си Марк. При това положение, вече привършил с вечерята, реши да си запали камината. Сухите дърва пламнаха и след малко стаята се изпълни с тихо пращене и топлина. Беше изключил осветлението в помещението, така че само светлината идваща от камината хвърляше жълтеникави отблясъци из стаята. Беше приятно и усети как постепенно се унася. Мисълта за дневника обаче го извади от това състояние и, тъй като нямаше какво друго да прави се качи горе в стаята си, където го беше прибрал. Седна на ръба на кревата и погледна куфара си. Отвори го бавно и извади дневника измежду дрехите си. Подържа го в ръцете си като не спираше да го гледа. В един момент се засмя на себе си за тази методичност, сякаш извършваше някакво свещенодействие. Отвори го и зачете.

20 септември 1985 г.

Името ми е Уолас Уейфилд и започвам да водя този дневник с намерението да опиша в него всички експерименти и резултати във връзка с наскоро подновениете ми изследвания в областта на парапсихологията. Те от своя страна първоначално бяха под формата на занимание с което да попълвам останалото ми свободно време, което впрочем напоследък беше все повече...Всичко започна от едно пътуване до Африка извършено от мен самия и жена ми. Обстоятелствата, които запалиха интереса ми към тамошното племе Дендрару, за което ще обясня по подробно в следващите редове, са многобройни и не са важни за целта на този дневник. Същността се състои в това, че след като имах възможността за известно време да вляза в контакт с племето, това ме заплени изцяло и погълна по-голямата част от времето ми, което прекарвах изключително сред членовете на тази общност. Започвам този дневник след завръщането си от Африка, тъй като воденето му при онези обстоятелства се оказа проблематично, няма да се спирам на подробности по случая. Обичаите на въпросното племе са крайно необикновени и по своята същност изумяващи. Както ми беше обяснено от племенния шаман, в подножието на планинското възвишение в близост до което е местообитанието на племето, расте едно невзрачно на вид растение, което местните наричат „сукхя”. Би трябвало да се превежда като”сън” или „мечта”,както ще стане ясно от предназначението му. След като листата от това растение бъдат изсушени и стрити на прах, от тях се приготвя екстракт, който в много малка доза е използван от местните като афродизиак, а при определено увеличаване на дозата употребата му води до забавяне на жизнените функции и изпадане на организма в особено състояние на полу-сън. При предозиране води до смърт... Бях предупреден да внимавам изключително много, когато употребявам въпросния екстракт. След излизането си от състоянието на полу-сън, хората разказват преживяванията си в „сукхя-убан” или Светът на Съня. Те разказват, че се отделят от тялото си и душата им се придвижва в пространството само със силата на мисълта. Някои разказват, че са успявали да преместват и малки предмети въпреки отсъствието на тялото им. Действително, аз самият бях свидетел на няколко такива случая, което изключва възможността да съм бил манипулиран или подведен по някакъв начин. Скоро след тези събития се наложи да се завърна у дома, но въпреки това бях успял да се снабдя с порядъчно количество от растението. Това, така да се каже е предисторията на експериментите, които възнамерявам да проведа следващите дни.

22 септември 1985 г.

Първият ден от експериментите ми беше успешен! Отделих се от тялото си! Чувството е невероятно! Едновременно изпитах чувство за лекота, свежест и свобода, но в смисъл на думата, който ми беше невъзможно да си представя до този ден. Направих своеобразно пътешествие из околността, която мислех, че познавам до болка, но сега я видях по съвършено различен начин! Думите трудно могат да опишат изживяното и усещанията, които изпитах. Сякаш едновременно можех да бъда на едно място и навсякъде. Придвижването ми беше изключително лесно и почти мигновено се появявах на желаното от мен място. Към края на това „пътуване” усещах все по-голяма трудност да се предвижвам и изведнъж се свестих обратно в кабинета си. Не открих промяна у себе си. Единственото нещо, което наблюдавах беше ускорения ми пулс. Бях изпил екстракта в 11:45, а се свестих в 12:04. Бях прекарал цели двадесет минути в това толкова прекрасно състояние, а ми се сториха толкова по-малко. Трябва да бъда изключително внимателен. Лесно мога да се увлека и да прекаля с употребата на екстракта. Ще продължа да еспериментирам с различни дози от субстанцията. Трябва да открия идеалното количество, което да осигури максимално време без последици за организма.

25 септември 1985 г.

Невероятно! С минимално увеличаване на дозата, времето, което прекарах извън тялото си се увеличи двойно! Единствено факта, че пулсът ми беше много по-учестен от миналия път, ме притеснява. Може би е ефект, който ще отшуми с времето. Прекалено съм развълнуван, за да продължа днес. Единственото, което ще направя е да приготвя следващата доза от екстракта.

„Хм, странно, дневникът свършва тук...” – забеляза Марк, разлиствайки следващите страници. „Утре непременно ще говоря с г-жа Уейфилд за това.”

3:37 АМ

„Пак това тропане! Възможно ли е това да е неспокойният дух на Уейфилд или някоя подобна щуротия? Не знам какво е, но определено започва да ме плаши...и да ми лази по нервите. Откакто съм тук не съм успял да поспя порядъчно...”

След като цяла нощ се пули в тавана, на сутринта Марк се обади на вдовицата Уейфилд и тя дойде в къщата.
- Г-н Греам, радвам се да ви видя. Ако има проблем с мишките на тавана аз...”
- Не, г-жо. Аз просто искам да поговорим за нещо, което намерих в кабинета на съпруга ви. Виждали ли сте този дневник? Бил е негов.
- Не, не съм го виждала досега. За какво е всичко това?
- Г-жо, мъжът ви е бил на път да направи откритие. Вижте. Ето тук обяснява как успява да се отдели от тялото си. И говори за екстракт...
- Боже! Вижте датата! Това е точно същият ден , в който го открих мъртъв! И този екстракт! – тя заразлисти дневника, преглеждайки съдържанието му, след което каза:
- Не, дали е възможно? Не, това не може да се случва! На бюрото му наистина имаше някаква субстанция...А по-рано през деня...аз...аз влязох в кабинета, но Уолас не беше там. Видях тази микстура или каквото и да е там, а до нея имаше някъкъв прах. Не знам какво ме е прихванало, но сложих от него в сместта. Уолас влезе внезапно и ме попита какво правя. Стреснах се и излязох набързо от стаята. Тогава го видях запоследно жив. Боже! През цялото това време...и не съм знаела...Аз съм го убила! Господи, аз съм била!
Марк не знаеше какво да каже или направи. Просто стоеше на вратата и гледаше как старицата се отдалечаваше. Раменете и се разтрисаха от потиснати ридания.
Реши, че ще е най-добре да си тръгне. Да се обади в полицията би било жестоко и безсмислено. Тази бедна жена щеше да живее с нещастието от извършеното до края на живота си. Но не тръгна веднага. Прекара още една нощ в къщата, станала свидетел на тези драматични събития. Тропането не се повтори.
Докато караше по пътя за вкъщи, цялата история от изминалите дни, минаваше през главата му отново и отново. Сети се за майка си. Щом пристигнеше щеше да и се обади. Тя щеше толкова да се зарадва...


КРАЙ

[blood_dodo]

Кофти край, но беше прав за въздействието

[Then and now]

Ееееее, човек, тва беше нещото, дето търсех в тоя раздел! (малко прехвалено звучи, за да напишеш още няколко такива, но си е до голяма степен истина)