Bulfleet.com - Official Forums

съгласен ! пък и какво толкова й има на тематиката, съвсем актуална си е и интересна за нащо поколение. за кво да пише за дъждовните гори ли ?

Почвам да пиша. За утре ще да е готова следващата част. Мислех да не го коментирам, но май няма как да се мине без коментар. Какво да ви кажа, няма да коментирам произведението. Просто известявам. Почвам да пиша. Утре ще го припиша. Не се заклевам или обещавам, но почвам да пиша. Чакам да ми свърши песничката. Всички спят. У нас е тихо. Аз се чувствам странно. Готов съм. Това е моментът. Още около две минути да ми свърши песента. Винаги правя така - пускам си песен. Набарвам точната. Слушам я близо трийсет-четирисет пъти. До откат. Без да се спира. След което идва един момент - песента е почнала и аз решавам да започна да пиша. Това е моментът. Изчаквам краят и започвам. Вече е към края. Сега ще натисна копчето. Ще се публикува и ще започна да пиша. Мелодията привършва. Колко е интересно. Просто чакаш и си уплътняваш времето. Чакаш, чакаш. А ето, краят се задава. Поледният хор ще се изпълни. Край.

Наркотиците са за хора който немогат да си намерят друг начин на забавление!

===2===

Есен. Дъждове. Облаци. Локви. Сега беше сезонът на всичко това. Сезонът на бурите и на дъждовете. Голямата подготовка за зимата. Преходът, който биваше извървяван от най-топлото към най-студеното. Голямата природта промяна. Дърветата увяхваха, поне привидно. Животните изчезваха, криеха се. Улиците бяха пълни с листа и локви. Листата бяха покрити с вода, над локвите плаваха листа. Някои по-зелни, други почти кафяви, но на всички им бе дошло времето. А над тях, над студения въздух на мрачния град, високо нагоре бяха мрачните облаци. Смръщени и черни. Стабилни, променили своя летен нрав. Всичко е толкова ралично. А е още сутрин. Рано сутрин. Студена, мрачна, неприветлива. Есенно утро. По улиците нямаше много хора. Повечето не знаеха къде са. Малцина бяха насочени.
Един от тях с цигара в ръка. Беше мислил дълго да ги откаже. След всяка следваща го налаше тази мисъл. Щеше да умре млад. Бе сигурен. Затова и продължаваше с тях. Така се и успокояваше, че няма смисъл да се мъчи. Та и за кого да го прави. За него ли? Щеше да е интересно и дори би изненадал себе си. Смисълът го нямаше. Нямаше го вече пет години. Смисълът да чисти, да подрежда. Смисълът да не пие, да не пуши. Смисълът да продължава напред. Просто го нямаше. Имаше една хълка на ръката. Всеки път, когато я погледнеше не я понасяше. Допреди три години. Вече бе единствен скъп спомен. Обвиняваше се, че се е опитвал да я захвърли. Упрекваше себе си, сякаш е наранил жив човек. Човешко същество от плът и кръв. Всъщност това бе и най-близкото до въпросното същество. Вечно и неразделно с него. Вече пета година. Неотлъчно до него. Просто не можеше да се раздели. Смяташе, че това ще му дойде в повече. Че вече няма смисъл да се разделя и че раздялата ще го боли повече дори от предишната.
Захвърли цигарата в една от локвите на път. Бе стигнал сградата на полицейското управление. Крайната точка. Целта му. Черната му коса бе подгизнаа. Лицето му носеше множество белези. Малки драскотинки основно, с изключение на огромната следа на дясната му буза, малко под окото. Тогава бе извадил късмет. Но очите му бяха непокътнати. Физически непроменени. Но все още имаха много по-различно излъчване. Много по-замислено, много по-непостоянно. Много по-неясно и неразбираемо. Дълбоко стаен гняв, затрупан от тревога и безразличие. Погледна нагоре към сградата. Към огромния син надпис. След това се устреми все така напред към широката врата. С доближаването му тя се приплъзна и той влезе в широкото светло помещение. Огледа се да види някой по-познат, но като цяло нямаше много хора. Насочи се отново напред към широкия асансьор. Влезе вътре, последван от няколко полицая, които слязоха още на гопния етаж. Тй изчака малко и слезе на петия етаж.
Дълъг коридор. Празен. Офиси отляво. Офиси отдясно. Напред. Завой наляво. Офиси отляво. Прозорци отдясно. Кой беше неговият офис? Напред. Едно, две, три, четири, пет, шест. Седмата врата вляво. Отвори я с ключа си и се разположи вътре на удобния си стол зад бюрото. Стовари наметалото си на един от столвете до вратата. Отпусна се. Имаше половин час да си почине. Извади ключовете. Отключи едно от шкафчетата отдясно. Извади оръжието си. Остави го на масата. Пресегна се отнов и извади малко синьо шише. Леко прозрачно. С бял етикет. Пълно с хапчета. Отвори го и извади три от тях. Остави ги на бюрото. Прибра шишето. Дълго ги гледа след това. Колебаеше се. Какво пък толкоз? Прости сини хапчета. Седят си. Гледа ги. Умува и мисли. Дали сега, дали после. Какъв беше смисълът изобщо? Разлика имаше ли? Странни мисли се лутаха из съзнанието му. Някак си нещо го спираше. Но пък винаги ставаше така и все пак нещата свършваха по един и същ начин.
Телефонът пред него иззвъня. Сепна го. Вдигн рязко слушалката.
- Да. - започна той с глас на някой нежелаещ да го прекъсват.
- Джон. Мисля, че няма да е зле да побързаш. Закъсняваш. - невинен женски глас прозвуча от другата страна. - Шефът нещо те търси. Не знам. В особено настроение е. Нали го знаеш.
- Добре, добре. Идвам. - побърза да приключи разговора и затвори слушалката бз повече обяснения по темата. Изправи се. Взе пистолетът си и отвори вратата. Погледна към хапчетата. Остави ги за после. Щеше да прекара и без тях, поне тази сутрин.
Запъти се наляво до края на коридора. След това отново наляво и отдясно вече стоеше оперативната стая. Отвори врата и влезе с обичайното си недоволно настроение. Грабна една чаша кафе и тогава поздрави намиращите се вече в стаята.
- Добро утро. - отговориха му те. Но нещо не му убягна от поглед. Опитваха се да го прикрият, но неуспешно. Погледите им издаваха нещо ревожно, колто и да се опитваха.
- Каво става? - запита той необичайно учуден, при което подозрителното им държание се засили.
- Нищо. Шефът те търси. - отговориха му донякъде групово.
- Къде е той сега?
- В офиса му горе. Каза да идеш там. - заобяснява момичето, което му се бе обадило. - Нещо се беше притеснил, като че ли. Беше много странно.
Джон я изгледа, след което се зачуди какво става. Нещата явно бяха сериозни. Щом до такава висота се е стигнало. Премисли набързо възможностите, както прави човек в подобен момент. Никоя от симулаците обаче не се връзваше с реалността. Поне не и с всички факти. Нещо явно му се губеше. Някакъв важен детайл.
Отправи се нагоре през асансьора към офиса на шефа. Шестият та бе делукс. Тук бяха всички висши чиновници, но пък през голяма част от времетобеше полупразно. Като цяло богоизбраните бяха малко на брой. Основен обаче беше шефът на специалния разследващ отдел. Нещо като божествената фигур, свързваща цялата сграда, крепяща я да не се разпадне отвътре.
Нямаше шансът да го види в цялото му величие, обаче. Моментът, в който той седи на трона си, зад бюрото. Олицетворението на властта. Но Джон нямаше този късмет.
- Джооон! Ето те най-сетне! - занарежда благословии командващия отделът. На външен вид беше като всеки друг симпатичен 60 годишен старец. Но в случа изглеждаше доста притеснен, неясно защо.
- Да, тук съм. Бях долу в офиса и чаках да ме извикат. - започна да се обяснява подчинения. Силно изненадан от реакцията.
- Да, да, да! Няма значение. - прекъсна го с някакво облекчение старецът. - Важното е, че си тук. Открих те преди другите.
- Какво става? - прекъсна го Джон изнервен от незнанието си.
- Хмммм, ела в асансьора, ще ти обясня. - двамата се качиха в асансьора и слязоха на втория етаж, като междувременно не разделиха никакви приказки. - Добре. Вече мога да започна да обяснявам. - започна с приятелски тон, леко загрижен, шефът, като преди пет години, когато го освободи и прати вкъщи. - Общо взето ми е малко трудно да започна. - междувременно двамата вървяха из огромно множество полицаи и престъпници, явно насочени в някаква посока.
- Давайте направо.
- Джон, добре те познавам. Знам през какво мина...
- Нали не е пак нещо... - прекъсна шефа си полицаят, само за да бъде прекъснат самият той.
- Не, не е. Слушай ме само и мълчи. Преживя много и си ти личи. Явно е, че още не ти е напълно преминало от всичко това. Точно защото те и познавам отдавна те взех, след като Хауей ме помоли. Знам възможностите ти и потенциала ти, затова се притесних толкова.
- Моля? - продължаваше да недоумява Джон. А междувременно достигнаха близо до залите за разпитване и се спряха. Имаше необичайно голяма охрана.
- Снощи се проведе акция след поредното убийство. Този път го хванахме. - старецът изгледа реакцията му и продължи. - Призна си всичко без да го пипаме, след това млъкна. Разпитваме го три часа, продължваше да мълчи. Всъщност, все още продължава да го прави. - началникът на отдела продължи да говори, но полицаят не го слушаше. - Беше се вгледал в посоката, към която гледаха всички други. Там, където сигурно се намираше и въпросният субект.
- Искам да вляза при него. - изтръгна ледено след кратко съзерцаване.
- Чакай малко сега - шефът явно бе очаквал това и си го бе отрепетирал. - Не може просто...
- Не ме интересува. Влизам. - Джон се запъти към залата, без изобщо да отмества поглед оттам.
- Добре, но без оръжието. На вратата ще ти дадат нужната документация. - служителят метна пистолетът си към началника и се отправи бавно и уверено към стаята. Стигна до вратата. Някакъв агент го спря, но когато разбра кой е му подаде дебела папк с документи и отвори вратата пред него.
Не много голямо помещение. Масичка в средата.Два стола. Огромен прозорец от едната страна. Сигурно някой гледаше. Един агент прав, изнервен, разпнен. В безизходица. На далечния стол, с лице към вратата стоеше един обикновен на пръв поглед човек. Не повече от 45 годишен, чернокос, но с леко оредяло теме. Замислен и загледан в една точка някъде по масата. Напълно безизразен.
Джон се придвижи и седна на другия стол. Агентът не му обърна никакво внимание, стоящият също. Започна да прелиства папката. Не че не беше чел всичко съдържащо се в нея. Просто симулираше дейност. Чакаше моментът.
- Здравей Джон.- поздрави вежливо, но и някак зловещо седящият срещу него. Не получи отговор. - Не ме познаваш по име. Аз съм Стивън. Може да ме наричаш Стив. - отново никаква реакция у седящия отсреща. Агентът, от друга страна, се стъписа и не каза нищо повече. Излезе през вратата и изчезна. - Вече се познаваме. Всъщност аз те познавам от поне шест години. Чаках подходящ момент да се срещнем. - говореше с някакво злокобно спокойствие, но не провокира реакция. Продължи - Наблюдавах те известно време. Един крайно интересен човек. Силен, борбен, оцеляващ в тежките дни на властващ метаморфин. Когато почти всеки го ползва и с всяка изминала година се увеличават. - направи кратка пауза - А знаеш ли откъде идва това име?
- Не, би ли ми обяснил. - най-сетне реагира, макар и с привидно безразличие Джон.
- С удоволствие. Всичко идва от един журналист. Доста некомпетентен, естествено. Та той със своите свръх ограничени познания решава да мисли име на униканото хапче. Чуди се, чуди се и накрая измислил тази проста дума. Дори не я е измислл, ами я е и видял някъде из интернет. Та, тя, според него, обединявала двете основи на хапчето - причина за прием и действие, макар да не е пълното действие. Какво ще кажеш? - отново направи пауза.
- Кой си ти? - започна Джон, затваряйки папката
- Аз ли? Аз съм прост бивш научен работник.
- Не, кой си ти всъщност. - продлжи още по-настойчиво.
- Ето де, казах ти.
- Отговори ми на въпроса! - процеди отново полицаят.
- Някакъв проблем ли имаш? Ако...
- Не, нямам! Ти имаш проблем! - изправи се Джон на крака, затропа по масата, след което се опря на нея, гледайки Стивън в очите. - Имаш сериозна нужда от помощ! И пак няма да е навреме!
- Нужда от помощ, а? - започна с доста по-циничн тон седящят. - Сега имам от помощ, така ли? А преди 20 години, когато брат ми и маща ми бяха убити? Преди 10 години, когато жена ми абортира и се разведе с мен, май също имах нужда от помощ? А преди седем годни, когато ме уволниха, заради по-младите и пъргави умове, но се смилиха и ме оставиха да мета? Тогава нямах ли нужда? Когато всички около мен трупаха о моите успехи, но не и аз. Тогава? - Джон беше отнесен за миг от всичко изкаано, но бързо се съвзе.
- Защо аз? Защо не нкой друг? Мамка му! Защо направи всичко това? - вече едвам сдъжаше гнева си и бе стиснал масата невъобразимо силно.
- Правя го, защото всички тези хора щяха да страдат. Да страдат, защото в свят на ненормалници и супер хора нямае да успеят. - Джон просто вреше вътрешно, но Стивън продължаваше да говори с все същия циничн тон. - А ти? Ти си като мен. Моето младо копие. Толкова много приличаш на мен, че те взех под крилото си. Е, оставих много свобода. Особено последното ти заиграване с метаморфина. Но като цяло те отървах от доста пречки. - моментът беше близо и Джон го усети много силно. - Особено от онази ти авантюра преди, от която те измъкнах преди пет... - не успя да довърши.
Джон сграбчи главата му и започна да я блъска по масата с всичка сила. Не го интересуваше нищо друго, освен да причини повече болка на този гаден обект. Да го накара да страда, колкото него през тези години. Удар след удар. Нищо друго нямаше в главата му. Цялата маса стана в кръв. Вратата се разби. Просто беше отнесена от множеството агенти, които влязоха вътре. Огомна час от тях, може би седем-осем, се хвърлиха върху полицая и едвам го удържаха и изведоха от стаята. Другите трима-четирима се втурнаха да помагат на ранения, който се и оказа със счупен нос. Двамата обаче се търсеха с поглед. Пресрещнаха ги точно когато изхвърляха Джон от стаята. Всичко стана толкова бързо.

брао, продължението е станало по-добро, дано тенденцията продължи

Хваща. Keep up the good work. Чете се добре, стилът си е твой. Бе хубаво се получава :]

===3===

Светлината премигна, вследтствие на някаква екслозия, някъде из сградата. Взривът бе доста отдалечен, затова и не се чу особено ясно, но пък разтресе леко помещенията. Нещо наистина невиждано се случваше в момента. Бягство. По някакъв начин затворниците се измъкваха от ареста. За минути бе настъпил хаос. Тотална безредица. За броени минути, обаче, полицаите успяха да отреагират. Спец отрядите се екипираха и отправиха към мястото на събитието. Нещата бяха на път да бъдат уредени. Джон обаче не се интересуваше от това. Не го интересуваше и защо хора, затворени за по 24 часа, ще искат да бягат. Не го интересуваше, защото знаеше и отговора и причината. В момента съзнанието му бе заето от нещо друго. Затова и бе слязъл чак тук, където се намираше екипировката на специалния отряд. Всъщност в момента искаше да реши нещо. Нещо, което само той можеше да разреши. Осъзна го още в момента, в който всички агенти го изоставиха сам в една от стаите след първите експлозии.
Достигна една от вратите на оръжейните. Светлината отново премигна. Наоколо нямаше жив човек, който да го спре. А трябваше да има. Не че щеше да успее да направи нещо. Просто трябваше. Отвори врата с един пребаран набързо пропуск. Добре, че нямаше пръстов скенер. Влезе вътре все така забързан и устремен. Забеляза, че няма почти нищо от по-мощните оръжия. От друга страна не му и трябваха. наеше къд ще трябва да ги ползва. Обърна се и набързо грабна една от по-леките бронежилетки. Облече я и се обърна към пистолетите. Взе този с повече полнители. Щяха да му трябват. Сложи един колан за гранати. Окачи само три-четири, като две от тях бяха антиелектронни. Огледа се за нещо друго. Нямаше нищо полезно. Отвори вратата и се отправи към изхода, откъдето бе дошъл рано тази сутрин. По някое време усети, че хората го гледат странно. Първоначално не му правеше впечатление. Малко след това размисли и осъзна, че някой може да го спре. Влезе в първия офис, който му падна. Забеляза някакъв шлифер. Облече го и продължи, без да бие повече на очи. Достигна изхода. Този път обаче имаше страшно много хора, за разлика от сутринта. Вратата бе застопорена в отворено положение, за да могат по-лесно да преминават навън и навътре всички. На пътят, освен огромно количество униформени, имаше и много цивилни. Зяпачи. Явно бъркотията не ги плашеше особено, а предизвикваше интереса им. Хора, като всички останали. Джон премина през загражденията и през тълпата, като само един момент се спря, за да види огромната дупка, зееща в далечния крвай на постройката.
Отправи се към колата си. Не валеше, но пък все още бе облачно и студено. Нямаше и движение по път. Не се учуди, че са го спряли. Всъщност в омента не се учудваше на нищо. Прост не обръщаше внимание на нищо. В момента имаше цел. Тази цел бе най-важното. Заемаше първо място в дневния ред. Дори и не мислеше за нещо конкрено. Мислите му бяха като команди на съзнанието. В момента нареждаше да се отправи към колата му. Къдетои да минаваше, единствено мислеше как това място се вписва в маршрута. Откъде трябваше да мине след това. Кой отсек следваше след настоящия. Накрая достигна возилото си. Извади ключовете си и се засили да отключи.
- Джон! - един познат глас. Обърна се към негова посока надолу по улицата, откъдето бе минал преди малко. - Чакай! Спри! - беше момичето о неговия отдел. Тя се затърча към него. Той погледа ключалката. Извади ключовете и я изчака да дойде до него.
- Какво правиш тук! - запита той с наприкрита нелюбезност.
- Последвах те дотук. Точно канех да те питам същото. - Джон я изгледа. Никога не я бе виждал в такава обстановка или светлина. Беше си метнала някаво наметало, очевидно твърде голямо за нея. Тъмнорусата й коса бе подгизнала, а гримът й се бе стекъл под светлите й зелени очи. Не я познаваше от много отдавна. Беше нова. Работеше в отдела и я бе срещал всяка сутрин, но иначе само три-четири пъти. Дори не знаеше името й. Чувстваше я като чужд човек, малко по-добре от непознат.
- Какво се е сучило? - попита я след малко.
- С мен ли? Ами, евакуираха ни. Целият отдел се изнесе. Шефът те търсеше по някое време пак притеснен. - започна тя с познатия му тон, но доста по-загрижен, сякаш.
- Защо дойде след мен? - продължи той натрапчиво
- Ами шефът те търсеше. Затова, когато те видях... - тя никога не бе предизвиквала интерес у него. Сега го накара да се размисли.
- Слушай ме сега - започна той доста по-спокойно. - Върни се и намери шефа. Кажи му, че съм наред и че с прибирам у нас. Разбра ли ме? - той я изгледа, а тя му кимна разбираемо. - Добре. Отивай на топло. - Отключи колата се и потегли, докато момичето стоеше и го гледаше на тротоара.
Джон извади синята лампа и настъпи педалът за газта. Съзнанието му се проясни слез този разговор. Започна да мисли за това, което предстоеше. Спомените почнаха да нахлуват в съзнанието му. Всичко, което му се бе случило в онази нощ преди пет години. Първо усети много тъга. Почти с разплака. Тогава обаче се появи гневът. Той започна да го зарежда. Адреналинът му почна да се покачва. Сърцето заби учестено. Неусетно настъпи газта по-силно. Движеше се все по-бързо. Енергията в него кипеше. Ярост. Това беше много по-добро от метаморфин. Това му бе и нужно.
Достигна кооперацията. Изскочи от колата и се отправи към входа. Някога бе мисил за смяна на жилието. На един етап. Само че не искаше. Там бяха всички негови щастливи спомени. Толкова много контрастираха с настоящето. Но просто не можеше без тях. Всяка сутрин ставаше и си правеше закуска на мястото, на което тя ги правеше. В по-различни обстоятелства това може да се сметне за сантименталност. В наистина различни.
Портиерът го нямаше, но той така или иначе бе уволнен преди две години. Джон се отправи нагоре по стълбите. Изкачи се до неговия етаж. Доста по-бързо от обикновено. Отиде до тяхната врата. Загледа се в номерчето. Извади ключа и го пъхна в ключалката. Отключи вратата пристъпи навътре. Беше свето. Затвори вратата и се загледа във фигурата седяща на прозореца пред него. Пристъпи малко напред.
- Е, това ли е? - запита Джон след кратко съзерцание.
- В какъв смисъл? - отговори му Стивън доста по-сериозно от преди, без да сваля поглед от пода.
- Тук ли реши да бъде краят? - продължи Джон.
- Да, тук ще открият тялото ти след около половин час, когато твоите колеги дойдат.
- Защо мислиш така?
- Радвам се, че театрото в участъка ти е повлияло.
- Какво театро? - започна да недоумява полицаят.
- Всичко, което ти наговорих, ти е подействало.
- Не трябваше ли?
- Зависеше си само от теб.
- А как стоят нещата иначе?
- Хм...
- Няма ли да отговориш?
- Всички ме помислиха за доста по-луд от истината. - Джон го погледна неразбиращо. - Лазех ти по нервите. Сдържах истинските си чувства. Изкарвах някакъв разкривен мой образ.
- Какво искаш да кажеш?
- Когато ме уволниха не ме пратиха да мета. Засекретиха ме. Нещо, което вашите няма как да знаят. Правех това. - той вдигна ръцете си, но от дрехата, която си бе наметнал не се виждаше. Явно и той не е искал да бие на очи. - После обаче спряха проекта. Решиха, че не им е нужен вече. Генетиката ни изпревари. Жалко наистна.
- Какво общо има всичко това с мен? - Стивън продължи, сякаш не бе прекъсван.
- Не ме уволниха. Просто излязох по-наяве. Глътка въздух. Тогава обаче гневът се надигна. Взех всичко налично и позавърших нещата в собствената ми лаборатория. Някои неща се наложи да открадна, признавам си. Но гневът не изчезна. Реших да изпробвам уредите. Затова първят убит бе от армията. Роднина на един от спрелите проекта ми. - Джон започна да осъзнава нещата. - Вторият и третият бяха, за да не ме заподозрят. Избирах обикновени хора. Тогава нещо се пречупи. Не исках да спра. Вие също не можехте да ми помогнете. Вече си отмъщавах. На обикновените, като мен. Те ме предадоха. Тогава случайно се натъкнах и на теб. Ти също искаше да ме предадеш. Имах малко време. Реших окончателно да ви объркам. Затова и се разиграх у вас. Ти ми беше пионка. - постепенно работите се доизясняваха. - След това за втори път ме засекретиха дълбоко. За пет години разработвах техника. Отново ме освободиха. Затова и реших да приключа с всичко. - смесицата от чувства, с които полицаят оценяваше стоящият пред него бе неописуема. - А и без това след няколко дни започвам следващия проект.
- Защо ми го казваш? - Джон едвам се накара да каже това. Произнесе го сякаш някой друг. Извън себе си.
- Защото имах нужда да го кажа. Пък и скоро няма да можеш да го кажеш на когото и да е било. А за метаморфина и следенето просто налучках, но не съвсем. Външният ти вид те издаде, макар да го криеш. Пък и аз го пиех в началото. - двамата се гледаха. Вече нямаше връщане. Все пак щяха да го направят привидно с нежелание. Наистина привидно. Чувствата в Джон се избистриха и гневът му отново взе връх. Ярост. Стивън си гледаше земята. Започна да изрежда наум прегрешенията му. Това го настрои дори повече. Обаче бе изпреварен. С около стотна. Ученият се хвърли напред. Джон извади оръжието си и стреля в него пет пъти, преди да прекоси разстоянието. Хвърли се надясно, за да избегне удара. Презареди набързо в движение. Продължи да го обсипва с куршуми от земята, докато се превърташе надясно, за да избегне засилилият се към него. Тогава един удар го запрати в холовата гарнитура. Успя да се съвземе набързо и се отрави към кухнята наляво, презареждайки в движение. Хвърли се вътре и продължи стрелбата. Стивън се засили към него и го изблъска в стената. Сграчи го мощно и продължи да го блъска. Полицаят бързо противодейства и задейства първата му попаднала граната. Взриви се без никаква светлина, но го усети вътрешно с мощна болка в главата. Научният работник, от своя страна, се свлече на земята. Ченгето се опита да открие оръжието си, докато придържаше главата си с другата ръка. Набара го някъде до мивката. Съзнанието му още бе размътено, но почна да се изяснява. Първо стреля в шкафа под мивката. Изпразни половин пълнител още замаен. След това се изправи и стреля три пъти към главата на обърналия поглед към него. Очакваше каша. Очакваше кръв. Очакваше ги хладнокръвно, дори някак с желание. Вместо това куршумите се спряха в кожата му. Текнаха струйки кръв. Куршумите паднаха на пода. Нищо повече. Останали бяха само три малки точици. Джон набързо осъзна ставащото и се хвърли на бегом към спалнята отсреща. Стивън бе точно зад него, затова свали шлифера си в движение и го хвърли назад. Превъртя се. Хвана обърканият учен и го заби в рамката на вратата. Той обаче не падна, а се завъртяи с дясната си ръка го запрати в стената на спалнята. Джон се срути на земята, не се преъборна и успя да парира няколко удара. Все пак го удари. В този момент, обаче, задейства другата си антиелектронна граната. Болката отново го скова. Допълзя до прага. Взе падналия си пистолет. Изправи се и стреля в тялото на гърчещия се субект. Той изпищя от болка, но с едно рязко движение се изправи и захвърли Джон отново в стената. След това го хвана и го тръшна с все сила от другата страна до леглото.
Полицаят бе победен, но нямаше намерение да се предаде. Раните го боляха, плюеше кръв, но не се отказваше. Стивън се изправи пред него. Стреля. Всъщност натисна спусъка и не го пускаше, насочвайки ръката си от положението й под леглото, където също стреля няколко пъти. Изпразни пълнителя. Не можеше да се пресегне за друг. Захвърли пистолета. С усилие се придърпа назад до шкафа. Изправи се до седнало положение и се облегна на него. Стивън го гледаше хладнокръвно. Единствено личеше някаква злоба в погледа му. Джон го погледна. Какво пък? Нямаше какво друго да прави.
- Знаеш ли... - с мъка започна говори. - Дълго мислех що за човек би направил това. - направи пауза и едвам продължи. - Мислех, че е някой от тези с подобрения. Натъпкан с метаморфин. Затова ги намразих всичките. Без изключения... - отново си пое трудно въздух, а ученият сякаш започна да се замисля за нещо. - Никога не съм и предполагал нещо такова. Все пак... въпреки всички тези джаджи. Ти си просто човек. - засмя се и се изкашля на кръв. - Просто човек. - Продължи да се смее, макар да му бе трудно. Видимо ядоса Стивън.
- Това няма никакво значение. Не осъзнаваш ли? Всичко скоро ще свърши. Не ме интересуват всичките ти проникновения. - явно желаеше да приключи с всичко това и да не се ядосва повече. Направи една стъпка напред, но смехът на Джон го сря.
- Ти наистина ли мислиш? Чакай... Чакай за момент. Та ти... Аз мислих. Мислих дълго. - полицаят накъсваше изреченията, защото му беше особено трудно да говори. - Чаках този момент. Чаках... - спря за миг. Сякаш чакаше моментът да го каже. - Чаках и се подготвях. - ученият се умисли, но след това се изсмя.
- Това ли ти беше подготовката? Този смешен бой?
- Виждам... че действията ми... са ти повлияли. - научния работник внезапно осъзна всичко. Прозвуча някакъв сигнал, слабо дрънчене. Джон започна да се смее, но нямаше време.
Мощна експлозия разтърси сградата. В един миг безброй останки се понесоха надолу. Надолу към улицата, където се разпръснаха по цялото платно. Огрявани от слънцето, което най-сетне бе успяло да си пробие път между есенните облаци.

Край

Малко ми напомня за филма Speed (Скорост) 94-та година е. Естествено това е доста по-различно, обаче очаквах точно експлозия, не знам защо. Засилва ми се интуицията явно Иначе с две думи - КЕФИ ме. Ама ме депресира. Почти. Ако наблегнеш повече на личността на жената му на Джони ще бъде по-депресиращо. Така е само спомената дет се вика ;] Бе добра трагедийка в стил нео-Шекспир - т.е. всички ще умрем, ама и лошите. My favourite thing ;]

Е това за нео-Шекспир ми хареса. Само че не е толкова смешно. Трябва да потренирам чувството си за хумор някой път, ама просто повече ме кефят бруталните работи. Не знам що.

Иначе от даскалката по психология разбрах, че според Фройд насъбралата се сексуална енергия в даден индивид излиза под един или друг вид и форма. Най-сетне отговорът на моето желание да пиша. Те затуй монасите са почнали първи образователния процес. Абе яко. Това цялото е офтопик, между другото, ако не сте го осъзнали сами.

Then and now написа:Цитат(Then and now @ Sep 30 2008, 19:39) Трябва да потренирам чувството си за хумор някой път, ама просто повече ме кефят бруталните работи. Не знам що.

Що ли?