LoaD написа:Цитат(LoaD @ Feb 23 2008, 07:15 PM) Като заговорихте за домашни любимци... Пешо е изчезнал
. Сигурен съм, че се мота из тая стая преди около седмица... а такова кротко паяче беше. И мързеливо. ...
Ако се е мотал в твоята стая, сега вече е в моя хол... И хич не е мързелив! Непрекъснато опъва паяжинки, аз ги махам, на сутринта (като, че ли на пук на мен) два пъти повече е опъвал... Освен това, в ъгъла над секцията е направил нещо (защото знае, че до там не мога да стигна) бяло, пухкаво и кръгло, като залепен памук. Вчера го видях.
Сложих си аз, алпинистката туристическа екипировка, която се състоеше от обувки, анорак, раница със съдържание: фенерче, шише за вода, туристически нож, слънчеви очила, дъждобран за раница, пари, конец и игли, тел, марля, бинт, аспирин, аналгин, парацетамол, валидол или антистенокардин, алергозан, витамин С, мултивитамини, вазелин за устни, крем за лице, четка, гребен, прибори за храна, храна, въженце (тънко и дълго), запалка, кибрит, свещи... и разни други нещица и поех към големия ъгъл над секцията в хола... И тъкмо стигнах на 20 сантима до мястото, когато той изскочи и пое отбранителна позиция. Застана на няколкото си крака, очи в очи срещу мен и втренчено ме загледа... "Оооо - казах си, аз - Искаш да играем на Вълчи поглед! Ами хайде да видим, кой ще победи" И бях убедена, че по-добър в тая игра от мен няма... Вгледах ме се... Той не ме изпускаше от поглед, нито пък аз него... Гледах ме се... Той мен, аз него... По едно време незнаех вече, колко време вися на секцията с всичкият този багаж по себе си, но не го изпусках от поглед... В един момент той мръдна! Възбудена от победата си аз извиках: А хааа! ... И хоп... Той скочи устремено към мен и се залепи на челото ми! От ужас и погнуса, аз изкрещях, пуснах се... и паднах по гръб на пода.... Добре, че беше раницата на гърбът ми та олекоти удара... Но болката не ми попречи да скоча от земята и истерично да крещя и да подскачам из хола от гадост, че ме докосва... По едно време установих, че го няма на челото ми... Пооправих се, съблякох си екипировката и взех да се терзая, че сигурно съм убила паячето... После ми казаха, че памукът който бил в ъгъла е къщичката на неговите дечица... Сърцето ми се скъса на две (нима дечицата му ще бъдат сираци)... Силно се надявах снощи да се появи, но уви...
На сутринта се вгледах пак в ъгъла и изведнъж: О, боже той е жив!
...седеше си там - мъничък, невредим и надявем се - щастлив.
. Щот данъка ще си е за нас, не за тях. Аз кучката я знам - ще подвие опашка и ще иде си играе... без да й дреме, ама на мене ще лепнат глобата 
