Bulfleet.com - Official Forums

За да провериш грматиката просто натисни F7, или от лентата с инструменти дай на ''Инструменти '' -> ''Правопис и граматика '' .

Пророка


През третата световна война, земята бе почти унищожена. Природата беше почти изтрита от лицето на земята след всичките атомни бомби, който сякаш валяха от небето по целият свят. Малка част обаче оцеля, радиацията не се разпространи на някой ненаселени места на, които никоя от воюващите страни не бе сметнала за наложително да хвърли от смъртта. След войната, хората си направиха елементарната сметка, че без поддръжката на природата няма да ги има и тях. На крачка от самоунищожението си, човечеството реши, че е наложително да се запази природата там където може. Новият закон издаден с единодушното съгласие на всички световни лидери гласеше, че всеки природен кът, обитаван или необитаван от хора, трябва да се пази чист от всяккакви машинарий, които застрашават съществуваенто на този кът!
В малката горичка, недораслите дръвчета се развиваха доста добре, а и с помощта на близкото поточе всичко сякаш процъфтяваше. Старият пророк усещаше как природата расте около играещите дечица и сърцето му трептеше с помощта на механичната помпа, която пресушаваше и пълнеше наново сърцето му с животоподдържащата зелена течност течаща из цялото му тяло. Годините минаваха, кожата изсъхваше и косите побеляваха, но помпата никога не спираше да върши работата си! Дормел се бе родил заедно с войната и бе живял ръка за ръка с нея, видяното от него бе посегнало на зрението му, но му бе дало и много свръхестествени сили с помощта на които да запази това, което обича. Изкуствената система в него го поддържаше жив от столетия наред и не му даваше да се откъсне от живота, не и докато не започне следващата война за властване над света! Проклятието над него гласеше, че той не може да умре, докато не открие хора с достатъчно природна сила в душата за да могат да се противопоставят на апокалипсиса. Дормел не разбираше това проклятие. Не разбираше с какво силата му да разплита душата на човека и да се вглежда в нея, можеше да помогне за спирането на една вълна от разрушение, но знаеше, че когато момента дойде, трябва да е готов и трябва да се справи със зададената му задача за да предотврати унищожението на земята.



това с Уорд-а не ми се получава, явно версията е стара или има някакъ друг проблем....

Продължавай така, добро е

Мерси! Радвам се че ви харесва и искам да ви помоля за нещо. Значи това разказче, книга или там каквото ще излезне от него го пиша в момента и всяка нова глава излиза от предшественика си. Ако ви е възможно да ме насочвате малко като оставяте коментари за разните главни герои, които ще участват и за
самото развитие... С няколко думи да критикувате работата ми и да я оценявате за да знам към какво развитие да се насочвам

Едит: Вечерта завършвам поредната глава

Edit2: Мислех си че тази вечер ще завърша поредната глава, но нямам сила! Да живее отбора на БФ по футбол! Утре...

Нов живот

Новороденото дете мълчеше и очите му бяха празни. Майката ронеше сълзи и се молеше на лекарите да спасят рожбата й. Бащата стоеше застинал в тъмният ъгъл на голямата операционна зала и се молеше през сълзи на Господ да спаси сина му, докато тъмната сянка бавно отделяше душата на новороденото от тялото му. Докторите се струпаха над детското тяло и започнаха да прилагат първа помощ, но нямаше ефект. Душата на новороденото се откъсна от тялото и се понесе по течението на въздуха в незнайна посока, докато тъмната сянка се вселяваше в мъртвата обвивка. Един от докторите вече изразяваше искрените си съболезнования на полудялата майка, когато се чу детски плач. Бащата прегръщаше детето си невярващ и горчивите сълзи се стичаха по сияещото му от радост лице. Бебето ревеше. Антик разярено се мяташе и недоволстваше. Нямаше достатъчно сила за да се влее в по-приемлив източник и сега беше станал затворник на това малко тяло. Ако изпуснеше даже и малко от слата си, новото му тяло щеше да се пръсне на парченца, затова просто седеше, наблюдаваше и подтискаше желанието си да унищожи този свят. Жалките К'хароподобни същества му се радваха и го подмятаха като някаква сладка играчка. Това го вбесяваше още повече. Жената на леглото го притисна силно до гърдите си и тогава осъзна какъв слаб приемник е намерил. Разярен от сегашното си състояние, Антик започна да крои планове за бъдещото си царуване. Бебето ревеше...

Семейство Пинк не беше богато семейство, но затова пък бяха щастливи и сплотени прости хора. Тристаеният апартамент в който живееше вече четиричленното семейство изглеждаше напълно достатъчен за нуждите им. Майката, Сара Пинк, беше нисичка жена с добри, топли очи, невероятна усмивка на която царуваше само една чаровна тръпчинка, къса червеникава коса и вечно загрижен поглед. Бащата, Сид Пинк, беше здрав и царствен мъж с черни очи и черна коса, които го правеха да изглежда още по-застрашителен, когато му се искаше. Третият член на семейство Пинк се беше родил на бял свят преди около 12 години и носеше името Бианка Пинк. Биянка приличаше на майка си и се чувстваше много горда от това. Разбира се имаше си и разликите, идващи от различните характери. Топлите и добри очи, бяха примесени с игрив и инатлив поглед, червената коса не беше къса, беше толкова дълга, че се мяташе свободно по цялата дължина на кръста й. Легендарната тръпчинка се намираше на обратната страна от тази на Сара Пинк и седеше по различен начин на детската усмивка на Бианка. Четвъртият член беше новороденото бебе. Името, което избраха съмвместно останалите три члена беше Лъки Пинк. Бианка постоянно се смееше на това име и наричаше малкото си братче с други кучешки имена, но родителите бяха твърдо решени то да остане имайки се предвид как се беше родил Лъки. Щастливият скромен живот продължаваше да тече и всичко беше като в приказка... Антик растеше, а с него и силите му!

Първият злодей се роди!

Йей! Чаках тази част с нетърпение!