Bulfleet.com - Official Forums

Напрежението в този разказ е само бледо подобие на Х.П. Лъвкрафт и неговият Цвят от космоса (The color out of space) . Снощи го четох от 23:20 до 24 часа

Но не можаха. Не можаха да събудят майката и дъщеря й. Чак късно на следващия ден момичето се събуди, но не продума. Само се ослушваше от време на време за нещо, което дори тя не знаеше какво е.
-Вече трябва да доведа кон! – това го каза когато наближи нощта.
-Но татко, навън вали. Ще се загубиш.
-Нямам избор Кас. Явно няма да успеем да я събудим. Трябва да я пренесем някак.
И той тръгна.
По пътя дъжда го заслепяваше, но все пак успяваше да си намери път. Постепенно започна да му се причува някакъв неопределен шум. Озърна се и напрегна слуха си. Но скоро осъзна, че не чува нищо повече от това - шум. Напомняше му нещо все пак... Нещо отдавна забравено, станало преди да се роди бащата на баща му, но заложено в кръвта му. Някакво далечно ехо от умопомрачителна трагедия. Опита се да затисне уши с длани, но скоро осъзна истината. Той не чуваше нищо, шума бе в главата му. И постепенно се усилваше. Усещаше паниката, която го сковаваше. Усещаше инстинкта си за самосъхранение, който му нашепваше да бяга, да се спасява. Но не направи нито едното, нито другото. А се насочи на изток, към морето.
И тогава над всичкия шум той чу думите на приятеля си:
„Не искаш, знаеш че не трябва, но то е по-силно от теб. Все натам те влече.”

Любопитен съм освен paksizabravihpass-a6efe! и DeadHunter, кой др го е чел? Щото има освен тях и моя още 4 гласа.

-Тръгваме! Не можем да го чакаме повече. Краят на гората е толкова близо. Сякаш го виждам току пред носа си. И все пак толкова далече...
-Но той може да се върне всеки момент.
-Не се залъгвай Кас. Баща ти или ще ни чака на края на гората с коня, или никога повече няма да го видим.
-Откъде си толкова сигурен?
-Нима си мислиш че това е обикновено време? Не, не приятелю. То е тук за да ни забави достатъчно, та да ни видят сметката. Пък и никое нормално животно няма да дойде на това прокълнато място. Виж, Кас, знам, че звучи глупаво, но аз ги *усещам*. Знам че са наблизо. И точно затова трябва да тръгваме. Още миналата нощ трябваше да излезем, не трябваше да спираме додето не видим селото. Сега може би е твърде късно.
-Кои са *те*?
-Не знам. Духове или сенки. Спомени от миналото... Не мога да кажа...
-Ами майка ти? Кой ще я носи?
-Татко може. Ние ще вземем багажа, за да бъде той да е свободен.

На около миля от гората, на плажа опитния следотърсач би могъл да различи следите на самотен мъж, водещи към водата.
Ако някой бе наблюдавал това място би видял как мъж на средна възраст ходи по плажа сякаш насън. От време на време сякаш почти идваше в съзнание, само за да бъде то заглушено отново в адския шум. Неясна мисъл премина през главата му. Самоубийство. Но как? И отговора отново изникна пред него – морето.
Инстинктите му го насърчаваха, даваха му сила да продължи. Да избяга от ужаса, завинаги...
И той точно това направи.

НЕВЕРОЯТЕН СИ!
/Офф:
кофти късмет вадя, все по тъмно го чета това а нямам здрави нерви, но пък имам силно въображение и са... хелп! )

Точно в този час няма да го прочета но само като видях заглавието и първото което се сетих е за тази адски готина песен !

Преживях нощта! Добре, че бяха мечовете( в действителност просто си пуснах Green Day докато заспивах... добре, че са тея момчета, ей! Иначе кофти щеше да се получи )

-Вземи това – Джон подаде една торба на сестра си. Тя все още не беше проговорила и изпълняваше каквото й се каже.
Баща им от своя страна беше повече от щастлив от перспективата да напуснат проклетата гора.
Кас също не продумваше от началото на деня. Размишляваше и се удивяваше от себе си. Макар все още да чуваше онзи вик, който му повеляваше да хукне и да се спасява, не му обръщаше внимание. Вече чувстваше някакво странно нежелание да помръдне. Чудеше се какъв е смисъла да се движи. Да си прави усилието. Защо просто не легне да заспи?
Тъкмо докато разсъждаваше по този въпрос волята му намери сила да се откъсне от принудителното си заточение. Проби през преградата от измамна умора и апатия и го накара да живне. Да забрави всякакви предателски мисли. Да се бори за живота си.
-Готов съм, можем да тръгваме.
Вървяха в колона по един – Джон най-отпред, след него сестра му и сирачето, баща му с жена си на гърба, Кас и най-отзад – майка му. Всички мълчаха.

Всички чувстваха чуждата воля, която се опитваше да ги пречупи. В зависимост от душевната сила на всеки един тя употребяваше по-голям или по-малък натиск. И се изненада от яростната съпротива на момчето. Тя беше срещала нещо подобно само веднъж, преди толкова години... Реши да го запази. Останалите бе обещала на слугите си. Те бяха гладни, гладни за живот. И самотния мъж само бе изострил апетита им.
Но момчето искаше живо. Като разплата за отдавна стореното.

Официално правя фен клуб! Направо е велико! :inso7

Не им отне много време да се съберат. Макар да бяха плъзнали из половината гора, пристигнаха на зададеното място за по-малко от десет минути.
В най-дълбоката част на гората, почти непрогледна, напоследък винаги закрита от мъгла, между дърветата никой смъртен не би видял нещо повече от смътни сенки. Но никой не би дошъл тук, защото дори и да му позволяха да се приближи, с навлизането в мъглата, пропита от страх, самота и студ, всеки би загубил куража си.
Тя си спомняше добре това място, обитаваше го от векове. Застанала на една почти напълно разрушена тераса в руините, смътно наподобяващи част от замък, тя наблюдаваше войнството си. Отново си спомни за момчето. А това извика в изкривения й ум най-ужасния образ, най-омразния от всички.
Висок, строен и силен мъж, облечен в бляскави доспехи, с дълга до раменете къдрава кестенява коса, скрита от шлема. Двуръчен меч в ножница на гърба му. Изправен, с величава осанка. Славен мъж от отдавна отминала епоха. Властелин човешки със елмазена воля и също толкова силна десница. Живял толкова отдавна, че дори костите му вече са станали на прах.
Точно той й причини това. Той я разгроми в собствения й замък и обрече душата й на вечно скиталчество. Същата съдба сполетя и най-приближените й слуги. Сега те бяха само спомен, забравен от повечето. Но те бяха тук. Душите на всички загинали онзи ден намериха покой, но не и те. Изоставени, самотни, гладни.
И ето че плячката сама идваше във владенията им. Нещо бе прокудило хората. Нещо от което дори те се бояха.
Но тя най-после щеше да бъде задоволена. Щеше да отмъсти за всичко, сторено от *него*. Явно детето бе някаква последна издънка, носеща частица от кръвта му. И затова щеше да страда, вечно...