Публикувано: вт авг 01, 2006 11:52 am
Битката
Гледах със сълзящи очи останките на КРадецки.
–НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! – извиках аз. Гърлото ми се пълнеше с дима от пристанището. – Ще си платите – тихо прошепнах аз, за да не ме чуе никой. Дигнах очите си, в които гореше пламъкът на омразата. Извадих двете си шпаги и тръгнах след останалите, които търсеха въоражение.
–Бързо, към укреплението – извика един от местните. Укреплението не бе кой знае какво, но поне бе навътре в сушата, имаше оръдия и не можеха да ни обстрелят с флота.
–Окей, ще ни трябва добра организация. Първо, искам всички жени и деца да се евакуират незабавно – викнах аз.
–Къде – попита плахо един селянин – от малкото на острова.
–В планината. Има доста пещери. Повечето ги знам, но не мога да ви водя там. Намерете човек, който познава местността. Аз оставам да се бия. Всички, които не искат да остават са свободни да си тръгват. – доста хора се поколебаха. Някой тръгнаха, но повечето бяха с нас. Едно чувсто за вина само не ми даваше покой – може би аз бях донесла опасността със себе си и сега всички тези смели мъже щяха да заплатят за това... – Проклятие, триста дяволи и осемнайсет вещици! И никаква следа от бутилката ром! – казах аз ядосано. – Имаме ли барут?
–Достатъчно за... – човекът се поколеба.
–Е, добре, няма значение. Всички, бързо в крепостта. Залоствайте вратите и... СЕ МОЛЕТЕ, ЗАЩОТО ЗАГУБИМ ЛИ,ЛОШО НИ СЕ ПИШЕ! – чуха се звуци на одобрение. Тук много ме харесваха.
Инвазията започна – видяхме акостирането на огромния, черен кораб, който ни бе преследвал същия ден. На заревото от пламъците той изглеждаше злокобно триумфиращ. “Не още” – помислих си аз и се прицелих с оръдето към слизащите хора. Още не бяха в обсег.Малко по малко точиците, които представляваха враговете ни, наближаваха.
–Спокойно... Прицелете се в средата на групичките... Така... Изчакайте... Още малко... ОГЪН!
Множество трупове се разхвърчаха. Тревата се напои с кръв. Тук-таме бяхме улучили сандъците им с барут и имаше вторични взривове, които увеличаваха броя на жертвите. Гледах потресена – никога не приемах смъртта леко. Видът на обезобразените тела и разхвърчалите се крайници ме подтисна. И все пак не исках аз да стана такъв труп, така че продължих да се целя и да сея хаос и смърт. Лошото бе, че бяха твърде много и се разпадаха на малки групички, така че броят на умиращите от един залп спадна значително. Но аз мислех и в перспектива – когато армията се приближеше достатъчно, оръдията ставаха безполезни.
–Имаме ли запалителни смеси? – попитах аз, зареждайки топа отново.
–Барутът ще стигне само за оръдията, и то не е сигурно! – последва незабавният отговор.
–А случайно да имаме водка? – тук усетих усмивка.
–Не предпочиташ ли ром?
–Няма да го използвам по предназначение. Искам запалителна смес, а спиртът ще свърши работа... Надявам се да опазим рома читав... Макар че животите ни са по-важни.
–Отивам да донеса водката! – каза той, а аз продължих да стрелям. Ръцете ми бяха изпотени, от челото ми се стичаха вадички. Забъсах се с кърпичката си и продължих. Исках да минем без жертви. Ако видех, че губим много хора, мислех да се откажа. За сега обаче нямах такова намерение – за момента получавахме само безответни удари.
–Ето я водката – стресна ме глас зад гърба ми. Бе вече доста светло заради пожарите и аз видях, че човекът е моят лоцман Рони – Какво си намислила, Джен?
–Ще видиш... – казах аз и започнах да изсипвам съдържанието на бутилката около крепостта. Рони ми подаваше още бутилки и накрая около оградата имаше добре напоен със спирт периметър. – Добре. Имаме кибрит, нали? А и врагът наближава – всичко е по план.
–Почти излезнаха от обхват, мис – съобщи ми човек от местните.
–Добре. Излишния барут сипете в бурета. Сложете им и фитили. Но преди да излезат от обсег – един последен залп! – с този залп свалихме повече от очакваното, но врагът все още бе с огромно предимство. – Сега ги стреляйте с пушките! А, и дайте кибрит. – и след като получих кибрита, оставаше само да чакам. Толкова се бях улисала в битката, че даже чак сега се сетих за Джони. Потръсих го с поглед – той жънеше успехи. Беше се самопровъзгласил за командир на източната част от укреплението – даваше заповеди, стреляше и се справяше перфектно със задълженията си. Личеше си колко е смел. – Хей, Джони, как върви?
–Доста добре. Но сега съм мааалко зает – каза той с присъщото си чувство за хумор и свали още един от враговете ни. – Разбрах, че си намислила нещо. Ще споделиш ли?
–Ще видиш, когато влезнат в обхват. Ще останат доста изненадани... – и точно тогава пъвите попаднаха близо. Не точно на линията, но щяха да я минат, коато клечките попаднеха там. Метнах три клечки. – Сега зарежете това. – казах аз, когато съотборниците ми – така ги приемах – започнаха да гледат удивено. – Взимайте буретата с барут и палете фитилите!
Намалихме врага значително, но все пак недостатъчно. Барутът свърши, патроните също привършваха. Отчаянието взимаше връх. Освен това започнаха да обработват главната порта. Чудех се дали да не избягаме през задната врата. Но тогава оставахме незащитени и мнозина щяха да умрат. Пълно бедствие! Огледах се, за да видя няма ли нещо друго, което ще можем да използваме, но видях само множество камъни и... КАМЪНИ! Тогава ми дойде идея. Взех няколко, понеже вече патрони имах само в револвера, и започнах да целя нападателите. Не че смятах, че имам голям шанс, но все пак. Вече се знаеше, че ще се бием в крепостта, но все пак не ми се чакаше със скръстени ръце. Те също не стояха просто така – стреляха ни, по наш маниер, с бурета с барут, обстрелваха ни с куршуми и запалени стрели. Вече имахме няколко загуби и аз наредих по-младите, начело с лоцмана ми Рони, да се скрият в мазето и, при необходимост, да бягат през тайните тунели, които започваха от там. Ние нямаше да можем да се доберем до там при нахлуването. Вече целта ни не бе да оцелеем – това ни се виждаше невъзмжно. Целта бе да свалим максимален брой, преди да умрем. Взех някакъв лък – не бях свикнала с примитивното оръжие изобщо, но все пак исках да се включа в битката, без да взимам всички камъни на крепостта, която и без това скоро щеше да поддаде. Хванах тетивата, която изтеглих с нечовешки усилия. Това наруши координацията ми и срелата отхвърча нанякъде си. Тогава топнах едната стрела в наблизо търкаляща се бутилка уиски и я запалих. Използвах я като копие към един от съндъците с барут.Естествено, не улучих. Тогава от яд, безпомощност и отчаяние, метнах един камък към първия видян враг. Една стрела профуча на сантиметър от мен, но аз оцелях, за да видя няколко неща. Първото бе, че камъкът ми улучи целта си, напук на всичко. Второто бе срутването на главната порта, а третото бе тичащият Джони, който направо летеше надолу по стълбите към врага ни. В третото събитие аз видях едно истинско самоубийство и с не по-малка доза самоубийственост се затичах да го настигна. Долу армията влизаше трудно.
–Какво, по дяволите, правиш, Джони? Никой не е поставил под въпрос лудостта и смелостта ти.
–Нали се е видяло, че сме мъртви. Нека поне не гледам, а?
–Целта не е да оцелеем, целта е да не сме капо! – цитирах аз приятелите си отново. – Трябва да убиеш максимално, преди да те повалят. А за това се нуждаеш от група. Окей?
–Хаха.”Да не си капо” – добре казано. Дадено, капитане – усмихна се той, а в помещението вече влизаха воини. Извадихме сабите и се подготвихме за защита – идваше помощ откъм стълбите, но ние трябваше да удържим дотогава.
Хвърлихме се в смела атака. Смела, но не прекалено разумна, както се оказа впоследствие. Въпреки всичките ни умения периметърът около нас все повече се стесняваше, а пътят за бягство бе отрязан своевременно. На практика бяхме обградени и дори и да успеехме да дочакаме подкреплението, трудно щяхме да се измъкнем от ситуацията.
–Къде са парите за подкупа, когато най-много ни трябват? – изръсих аз, макар че изобщо не ми беше до шеги. Като повечето ми необмислени действия през последните два дни, това също имаше неочакван резултат – обградилите ни бойци започнаха да отстъпват назад. С Джони се спогледахме учудено. Мигове по-късно разбрахме, че войниците правят път някому. Пред очите ни се появи грозноват, възрастен капитан. Върху покритото му с всевъзможни белези лице се четеше странна смесица от строгост, надменност и прикрит страх. Изгледа ни с презрение и каза:
–Вие ли сте пиратите Джени Браунс и Джони Джоунсън – изгледахме го отвисоко и кимнахме последователно. – Арестувани сте в името на Испанската корона.
–Секунда. – извиках аз. – Какво ще стане с мъжете горе?
–Ще бъдат съдени за държавна измяна. – каза той с гадна усмивка.
–Те нямат представа кои сме. – намеси се Джони. – Излъгахме ги. Надявахме се да не дадат жертви.
–Имам предложение за вас, капитане. – казах аз. Тогава опрях револвера в гърлото му – Предложение, на което не можете да устоите. Ако ви убия после и аз ще умра. Но за да си пират, едно от условията е да не цениш живота – нито чуждия, нито пък своя. Ако кажете, че сме се съпротивлявали сами, всички ще ви повярват. Вие сте авторитет, пък и ние ще потвърдим версията ви. Ако откажете да съдействате... е, нека да си говорим за хубави неща. Пък и нищо не губите, пускайки селяните да си вървят.
–Оставете ги да си отиват. Те не са част от сделката ми. – пуснах го и дадох напред ръцете си. С лек жест му подсказах да оковава.
–А, само един въпрос, ако позволите. Каква точно е сделката?
–Не позволявам – отсече капитана и изчезна в редиците войни.
–Jimmy… - прошепнах аз. Още ми бе тежко за кораба, но поне повечето екипаж се отърва благополучно. Сега вървяхме към незнайната си участ...
Продължавам да агитирам за коментари.
Гледах със сълзящи очи останките на КРадецки.
–НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! – извиках аз. Гърлото ми се пълнеше с дима от пристанището. – Ще си платите – тихо прошепнах аз, за да не ме чуе никой. Дигнах очите си, в които гореше пламъкът на омразата. Извадих двете си шпаги и тръгнах след останалите, които търсеха въоражение.
–Бързо, към укреплението – извика един от местните. Укреплението не бе кой знае какво, но поне бе навътре в сушата, имаше оръдия и не можеха да ни обстрелят с флота.
–Окей, ще ни трябва добра организация. Първо, искам всички жени и деца да се евакуират незабавно – викнах аз.
–Къде – попита плахо един селянин – от малкото на острова.
–В планината. Има доста пещери. Повечето ги знам, но не мога да ви водя там. Намерете човек, който познава местността. Аз оставам да се бия. Всички, които не искат да остават са свободни да си тръгват. – доста хора се поколебаха. Някой тръгнаха, но повечето бяха с нас. Едно чувсто за вина само не ми даваше покой – може би аз бях донесла опасността със себе си и сега всички тези смели мъже щяха да заплатят за това... – Проклятие, триста дяволи и осемнайсет вещици! И никаква следа от бутилката ром! – казах аз ядосано. – Имаме ли барут?
–Достатъчно за... – човекът се поколеба.
–Е, добре, няма значение. Всички, бързо в крепостта. Залоствайте вратите и... СЕ МОЛЕТЕ, ЗАЩОТО ЗАГУБИМ ЛИ,ЛОШО НИ СЕ ПИШЕ! – чуха се звуци на одобрение. Тук много ме харесваха.
Инвазията започна – видяхме акостирането на огромния, черен кораб, който ни бе преследвал същия ден. На заревото от пламъците той изглеждаше злокобно триумфиращ. “Не още” – помислих си аз и се прицелих с оръдето към слизащите хора. Още не бяха в обсег.Малко по малко точиците, които представляваха враговете ни, наближаваха.
–Спокойно... Прицелете се в средата на групичките... Така... Изчакайте... Още малко... ОГЪН!
Множество трупове се разхвърчаха. Тревата се напои с кръв. Тук-таме бяхме улучили сандъците им с барут и имаше вторични взривове, които увеличаваха броя на жертвите. Гледах потресена – никога не приемах смъртта леко. Видът на обезобразените тела и разхвърчалите се крайници ме подтисна. И все пак не исках аз да стана такъв труп, така че продължих да се целя и да сея хаос и смърт. Лошото бе, че бяха твърде много и се разпадаха на малки групички, така че броят на умиращите от един залп спадна значително. Но аз мислех и в перспектива – когато армията се приближеше достатъчно, оръдията ставаха безполезни.
–Имаме ли запалителни смеси? – попитах аз, зареждайки топа отново.
–Барутът ще стигне само за оръдията, и то не е сигурно! – последва незабавният отговор.
–А случайно да имаме водка? – тук усетих усмивка.
–Не предпочиташ ли ром?
–Няма да го използвам по предназначение. Искам запалителна смес, а спиртът ще свърши работа... Надявам се да опазим рома читав... Макар че животите ни са по-важни.
–Отивам да донеса водката! – каза той, а аз продължих да стрелям. Ръцете ми бяха изпотени, от челото ми се стичаха вадички. Забъсах се с кърпичката си и продължих. Исках да минем без жертви. Ако видех, че губим много хора, мислех да се откажа. За сега обаче нямах такова намерение – за момента получавахме само безответни удари.
–Ето я водката – стресна ме глас зад гърба ми. Бе вече доста светло заради пожарите и аз видях, че човекът е моят лоцман Рони – Какво си намислила, Джен?
–Ще видиш... – казах аз и започнах да изсипвам съдържанието на бутилката около крепостта. Рони ми подаваше още бутилки и накрая около оградата имаше добре напоен със спирт периметър. – Добре. Имаме кибрит, нали? А и врагът наближава – всичко е по план.
–Почти излезнаха от обхват, мис – съобщи ми човек от местните.
–Добре. Излишния барут сипете в бурета. Сложете им и фитили. Но преди да излезат от обсег – един последен залп! – с този залп свалихме повече от очакваното, но врагът все още бе с огромно предимство. – Сега ги стреляйте с пушките! А, и дайте кибрит. – и след като получих кибрита, оставаше само да чакам. Толкова се бях улисала в битката, че даже чак сега се сетих за Джони. Потръсих го с поглед – той жънеше успехи. Беше се самопровъзгласил за командир на източната част от укреплението – даваше заповеди, стреляше и се справяше перфектно със задълженията си. Личеше си колко е смел. – Хей, Джони, как върви?
–Доста добре. Но сега съм мааалко зает – каза той с присъщото си чувство за хумор и свали още един от враговете ни. – Разбрах, че си намислила нещо. Ще споделиш ли?
–Ще видиш, когато влезнат в обхват. Ще останат доста изненадани... – и точно тогава пъвите попаднаха близо. Не точно на линията, но щяха да я минат, коато клечките попаднеха там. Метнах три клечки. – Сега зарежете това. – казах аз, когато съотборниците ми – така ги приемах – започнаха да гледат удивено. – Взимайте буретата с барут и палете фитилите!
Намалихме врага значително, но все пак недостатъчно. Барутът свърши, патроните също привършваха. Отчаянието взимаше връх. Освен това започнаха да обработват главната порта. Чудех се дали да не избягаме през задната врата. Но тогава оставахме незащитени и мнозина щяха да умрат. Пълно бедствие! Огледах се, за да видя няма ли нещо друго, което ще можем да използваме, но видях само множество камъни и... КАМЪНИ! Тогава ми дойде идея. Взех няколко, понеже вече патрони имах само в револвера, и започнах да целя нападателите. Не че смятах, че имам голям шанс, но все пак. Вече се знаеше, че ще се бием в крепостта, но все пак не ми се чакаше със скръстени ръце. Те също не стояха просто така – стреляха ни, по наш маниер, с бурета с барут, обстрелваха ни с куршуми и запалени стрели. Вече имахме няколко загуби и аз наредих по-младите, начело с лоцмана ми Рони, да се скрият в мазето и, при необходимост, да бягат през тайните тунели, които започваха от там. Ние нямаше да можем да се доберем до там при нахлуването. Вече целта ни не бе да оцелеем – това ни се виждаше невъзмжно. Целта бе да свалим максимален брой, преди да умрем. Взех някакъв лък – не бях свикнала с примитивното оръжие изобщо, но все пак исках да се включа в битката, без да взимам всички камъни на крепостта, която и без това скоро щеше да поддаде. Хванах тетивата, която изтеглих с нечовешки усилия. Това наруши координацията ми и срелата отхвърча нанякъде си. Тогава топнах едната стрела в наблизо търкаляща се бутилка уиски и я запалих. Използвах я като копие към един от съндъците с барут.Естествено, не улучих. Тогава от яд, безпомощност и отчаяние, метнах един камък към първия видян враг. Една стрела профуча на сантиметър от мен, но аз оцелях, за да видя няколко неща. Първото бе, че камъкът ми улучи целта си, напук на всичко. Второто бе срутването на главната порта, а третото бе тичащият Джони, който направо летеше надолу по стълбите към врага ни. В третото събитие аз видях едно истинско самоубийство и с не по-малка доза самоубийственост се затичах да го настигна. Долу армията влизаше трудно.
–Какво, по дяволите, правиш, Джони? Никой не е поставил под въпрос лудостта и смелостта ти.
–Нали се е видяло, че сме мъртви. Нека поне не гледам, а?
–Целта не е да оцелеем, целта е да не сме капо! – цитирах аз приятелите си отново. – Трябва да убиеш максимално, преди да те повалят. А за това се нуждаеш от група. Окей?
–Хаха.”Да не си капо” – добре казано. Дадено, капитане – усмихна се той, а в помещението вече влизаха воини. Извадихме сабите и се подготвихме за защита – идваше помощ откъм стълбите, но ние трябваше да удържим дотогава.
Хвърлихме се в смела атака. Смела, но не прекалено разумна, както се оказа впоследствие. Въпреки всичките ни умения периметърът около нас все повече се стесняваше, а пътят за бягство бе отрязан своевременно. На практика бяхме обградени и дори и да успеехме да дочакаме подкреплението, трудно щяхме да се измъкнем от ситуацията.
–Къде са парите за подкупа, когато най-много ни трябват? – изръсих аз, макар че изобщо не ми беше до шеги. Като повечето ми необмислени действия през последните два дни, това също имаше неочакван резултат – обградилите ни бойци започнаха да отстъпват назад. С Джони се спогледахме учудено. Мигове по-късно разбрахме, че войниците правят път някому. Пред очите ни се появи грозноват, възрастен капитан. Върху покритото му с всевъзможни белези лице се четеше странна смесица от строгост, надменност и прикрит страх. Изгледа ни с презрение и каза:
–Вие ли сте пиратите Джени Браунс и Джони Джоунсън – изгледахме го отвисоко и кимнахме последователно. – Арестувани сте в името на Испанската корона.
–Секунда. – извиках аз. – Какво ще стане с мъжете горе?
–Ще бъдат съдени за държавна измяна. – каза той с гадна усмивка.
–Те нямат представа кои сме. – намеси се Джони. – Излъгахме ги. Надявахме се да не дадат жертви.
–Имам предложение за вас, капитане. – казах аз. Тогава опрях револвера в гърлото му – Предложение, на което не можете да устоите. Ако ви убия после и аз ще умра. Но за да си пират, едно от условията е да не цениш живота – нито чуждия, нито пък своя. Ако кажете, че сме се съпротивлявали сами, всички ще ви повярват. Вие сте авторитет, пък и ние ще потвърдим версията ви. Ако откажете да съдействате... е, нека да си говорим за хубави неща. Пък и нищо не губите, пускайки селяните да си вървят.
–Оставете ги да си отиват. Те не са част от сделката ми. – пуснах го и дадох напред ръцете си. С лек жест му подсказах да оковава.
–А, само един въпрос, ако позволите. Каква точно е сделката?
–Не позволявам – отсече капитана и изчезна в редиците войни.
–Jimmy… - прошепнах аз. Още ми бе тежко за кораба, но поне повечето екипаж се отърва благополучно. Сега вървяхме към незнайната си участ...
Продължавам да агитирам за коментари.
Радваме се, че се харесва някому.