Аз?Писател?

[TheBeast]

Алоооо хроничния МЪРЗЕЛ изстинах тука докато чакам да видя дали моя човек-Габи ще се спомене в твоя легенда...КОГА ще завършиш историята?

[Wolfy]

Патологичен мързел и историята ще идва на малки бавани хапки.
Еоо да не забихме бе.Нищо дано да наваксаш.

[paksizabravihpass-a6efe!]

Mи аз в началото ви уфлудих и сега вече ме мързи яко,пък и срок требе да се завършва...

[paksizabravihpass-a6efe!]

Ми майка ми въведе ред и каза да довършвам тука Фашизъм настанаГлава 11

Както и очаквах,стъпките бяха на Били.Скапания ватикански боклук не беше с него,което допълнително ме ободри.Разясних му в кратце мисията ни.После посочих пубера:
-Между другото,натрисат ни тази лепка да идва с нас.Някакви възражения?-той се усмихна.
-Не можеш ли поне да опиташ да се държиш добре с хората?-попита с мек укор.
-Психотерапията точно в момента не ми върши работа-трябва да приготвим оръжия и всичко друго което ще ни е необходимо.Между другото-как ти е името,таралеж в гащите?-обърнах се към момичето аз.за пръв път то целия разговор я видях да се усмихва.В същност не беше толкова лоша-просто твърде изстрадала.
-Казвам се Бети-отвърна тя с кисела усмивка-И просто Бети,ОК?И не,не давам афтографи.-изобщо не беше толкова антипатична,пък и имаше поносимо чувство за хумор.Щяхме да се сработим някак.
-ОК.Той пък е Били.Просто Били.И дава афтографи,когато е на кеф.-намигнах й аз.Не исках да изглеждам чак такава сухарка-просто не бях.
-А сега,дами и господа,ще обещаете да запазите в тайна това,което ще видите-казах отново,след като напълнихме саковете с всичко необходимо и не чак толкова необходимо.И след тези думи взех,без да подбирам,сума ти стъкленици и колби.Двамата се спогледаха изненадано за миг и след това,без никакъв видим сигнал,двамата едновременно взеха по няколко колби.Разсмях се-те сякаш си четяха мислите!
Започнах да преглеждам ”улува” ни за ненужни неща,които да върна обратно.Тогава видях,че съм взела върколашкия вирус.Суеверна съм,и тогава реших,че не съм го взела случайно,и че не трбва да го връщам.Стегнахме ”дисагите” и,след като се изплюх символично на цялата организация на църквата,тръгнахме към паркинга.Бяха ми казали да се отбия през канцеларията за повече инструкции,но просто не ми се занимаваше.
Хлапето потвърди очакванията ми-докато ходехме към паркинга вече се бяхме приспособили идеално. Оказа се,че се е набутала по случая ни сама,от което си дадох сметка,че е доста свестно момиче.Определено се сработвахме.Детето бе доста умно,внимаваше да не ме дразни вече,а и най-важното-нямаше нищо против предпочитаната ни с Били музика....
На паркинга имаше доста скъпи коли-няколко чисто-нови БМВта,две-три ферарита,доста Волво-та,SUVта.Но това,което ме грабна бе Mercedes S класа-новата S класа!За миг усетих колебание,но пиратския ми манталитет го превъзмогна за секунди-пък и Ватикана искаше услуга от нас,значи щеше да си плати разноските,ама ха!
Тъкмо отворих вратата по ”моя си начин”,когато чух глас зад гърба си:
-Можеше да попитате-беше дразнещото поставено лице.Тихо изпсувах на елфски-мразех да ме хващат!За мой късмет почти никой не владееше елфски,а още по-малко хора го знаеха достатъчно детайлно,за да разберат моето сквернословие.Човекът продължи спокойно-ще ви помогна с каквото мога,знайте го.
-Не искам помощ,а транспорт-кисело отвърнах аз.
-Ще ви бъде предоставен.А ако желаете ключовете-каза ”чиновникът”(незнайно защо му бях лепнала този прякор) и метна една солидна връзка клиючове-ето ви ги.Останалите са за замъка,в който ще отседнете.
Ядосах се!Знаеха,че имат превъзходство.Необходимо ли бе да го показват по този начин?!Преглътнах заседналите на езика ми слова и само изпсувах още няколко пъти на родния си език.Тъпакът пак не забеляза.
-Опасявам се,че първата ви задача е в Австрия.-пак псувня.-Ще останете колкото е необходимо.Ще ви закараме с платформите.
Платформите бяха свръх-секретни,самостоятелни транспортни средства на Ватикана,които бяха ауторизирани да минават навсякъде без да им се задават въпроси.Много малко цивилни знаеха за тях,макар в същност да бяха огромни!Можеха да пренасят гигантски товари. Mercedes-ът не само,че нямаше да е проблем,ами даже щеше да изглежда мизерен на фона на платформата!Въпреки това въодушевлвнието ми не нарастна особено.И все пак-бях оптимист-край на скуката!

[paksizabravihpass-a6efe!]

Глава 12

Срам ме е – проспах пътуването! Качихме се на платформата и аз просто заспах! Поне Били и Бети ме успокоиха, че не е било кой знае какво. Самите платформи имаха много нива на сигурност и не ни пуснаха почти никъде, така че аз отидох в стаята си и неусетно заспах...
Пътуването до замъка беше скука.
Замъкът беше величествена гледка.Определението “огромен” се натрапваше от самосебе си.Камъните,с които бе облицован, също притежаваха внушителни размери-сиво-жълти на цвят.Друго определение на място бе “зловещ”.Изглежда беше строен през средновековието.С грубия си,неприветлив вид, замъкът приличаше повече на крепост,отколкото на резиденция.
Вътре,макар и просторно и чисто, не изглеждаше гостоприемно.От всякъде лъхаше хлад.Високият свод само засилваше подтиснатото ни настроение-караше ни да се чувстваме малки и нищожни.Светлосенките бяха зловещи и караха целия продълговат вестибюл да изглежда като декор от филм на ужасите.Доста добър филм на ужасите,между впрочем.
– Бая смръзяващо,нали?- прошепна Били.
– Дяволски си прав.- отвърнах му аз.Продължавахме да гледаме преддверието – имаше доста статуи и декорация.Стъпвахме върху дебел,червен килим. Беше доста кичозно – средновековната мрачност бе съчетана с характерната за рококото помпозност и натруфеност.Определено не беше в мой стил.
– Ватикана здраво са се оляли – отбелязах аз за протокола.
Разведоха ни из останалата част на замъка. Кухнята беше тясно, продълговато помещение за прислугата – малкото пространство бе заето изцяло от кухненско обурудване – стара печка с въглища и газов котлон, доста шкафове. Имаше също и модерно обурудване – хладилник, който приличаше повече на голям шкаф, съдомиална и електрическа печка, като последните две бяха вградени в старинните шкафове. Мивката също се вписваше добре в интериора. Само в тази стая не се чувстваше рококо-влиянието и тя, отчасти, бе запазила автентичността си. Който и да притежаваше мястото, бе хвърлил дявоски много пари,за да го обнови.И все пак, помислих си аз, този замък никога няма да бъде уютен – където и да влезнех, чувствах тръпки.
Трапезарията явно също бе глътнала доста пари. Споделих впечетлението си с Били и Бети.
– Напълно безсмислено е да се дава и стотинка да се освежи мястото – каза Били – то е отживелица! Безполезна останка от една безвъзвратно умряла епоха! Тези пари трябва да се дадат на живите! – огорчението в гласа му беше осезаемо и аз споделях чувствата му.
– Пък и даже да дадат милиарди, пак ще си остане ужасно зловещо – добави Бети. Беше напълно права – въпреки огромната, скъпа маса и столовете, (дванадесет на брой, вероятно до един антики)стаята оставаше мрачна с тъмния си паркет и ламперия. Нямаше никакъв досег до слънчева светлина – нямаше нито един прозорец.
Имаше още доста стаи – стаи за гости, за прием, за музика, отделна библиотека, няколко кабинета и какви ли не още.Всички те бяха запазили средновековния си облик, макар да имаше много електротехника. В кабинетите, например, имаше компютри и други електронни джаджи, но те бяха поставени умело на незабележими позиции и бяха в подходящи разцветки, за да не изпъкват. За щастие осветлението бе изцяло модерно, но лампите изобщо не личаха от високите тавани и множеството декоративни свещи.
Общото за всички стаи бе, че те бяха твърде просторни и грандомански и, макар че явно дизайнерът бе човек с вкус, той малко се бе поувлякъл. Резултатът бе правдоподобна средновековна обстановка, с лек привкус на рококо. Не чак толкова лек, в същност.
Бая хора навярно биха ахнали при вида на стаята ми – на първия етаж, огромна, добре мебелирана, с едно двойно легло. Все пак обаче ние само се спогледахме и разменихме няколко цинични забележки. Не си падах по античните стилове на обзавеждане – предпочитах модерни, функционално неща. Даже стаята във Ватикана ми харесваше повече. Ако зависеше от мен, апартаментът ми щеше да биде само в розови, небесно-синьи и тюркоазени нюанси. Поне имах собствена баня – също излишно голяма и накичена, но все пак.
Били и Бети изобщо не бяха очаровани от стаите ни, но ми завиждаха за френските прозорци и малката веранда.Не споделях възторга им от прозорците, но верандата ми се стори прекрасна.Смених рязко темата:
– Знаете ли, чудя се дали замъкът има тайни проходи и така нататък. Ако има,може би ще ми спечели уважението,все пак...

[paksizabravihpass-a6efe!]

Глава 13

Необходимо ни беше доста време да пренесем всичко от колата. Разположихме обурудването в стая в подземието – някогашен склад за брашно. Замъкът със сигурност си имаше лаборатория, но за нас по-важно бе местоположението. Импровизираното ни хранилище се намираше под моята стая, но имаше проходи и към стаите на останалите. Започнахме работа към два и свършихме в шест и половина. Чувстахме се скапани. Най-лошото бе, че нямахме прислуга.
–По дяволите – изруга Били.
–Мисля че “мамка му”, е по-точно. – долетя от някъде гласът на Бети.
–Хей,къде си? – попитах аз след като не я видяхме никъде.Тогава тя излеза от една статуя. – Какво трябваше да значи това?!
–Статуята е куха – победоносно обяви Бети, все едно аз не бях забелязала.
–Отново ставам свидетел на невероятната способност на хората да назовават очевадното.Какъв феномен – саркастично отбелязах. – Не можеш ли, поне за миг, да си представиш, че, може би, аз ще взема да се досетя като излезнеш от статуята какъв е случая? Е, няма значение – все пак си човек – в кръвта ти е.
–Не умееш да общуваш с хората, а? – намеси се Били.
–С елфите също, между другото. Явно не е до расата, а? – усмихнах им се мило – знаех че малко прекалявам. Смених темата. – Все пак, ако тази статуя е куха, защо да няма и тайни тунели, пълни със закуски... така де плъхове?
–Уф, ама ти си непоносима! – каза Бети и ме замери с една възглавничка за канапе.
–Т’ва пък от къде го изкопа?! – попитах аз кикотещото се хлапе, докато го замерях с коркова тапа от празна стъкленица. Заформяше се “Империята отвръща на удъра”, но Били ни извика при себе си.
–Вижте това – каза той и посочи една плочка. Тъкмо щях да го изпсувам, понеже в плочката нямаше нищо уникално, когато той я натисна. Тогава в каменната настилка започнаха да чегъртат древни механизми. Стената бавно се разтваряше...