Преди няколко дни се прибрах в малкият, скучен на моменти, но за мен най-красивият град на света. Вървях по улиците, нямаше задръствания, нямаше тълпи – на пръв поглед нищо не се беше променило. Това спокойствие понякога плаши ... Същите магазини, същите хора, същите градинки … Същият свеж, планински въздух, дъх на липи … Чувствах се свободна. Забравих за всичко, защото времето спря за да се порадва заедно с мен...
Беше хладна, тъмна вечер, може би защото Луната спеше - буквално … беше решила, че и тя има нужда да се скрие за малко и да бъде сама, но не и звездите. Имах чувството, че само да протегна ръка – ще ги достигна. Замислих се, че не ми е нужно вече някой да ми сваля звезди. Нито да ми се обещават неща, които няма да бъдат изпълнени. Никога. А и не исках … Никога не съм имала нужда от тях. Нямам нужда от неистински неща и хора. Не е чак толкова трудно да бъдеш себе си.
В този момент всичките звезди бяха мои. До една. Бяха толкова близо, че си представих как ще завалят върху мен. Казват, че за да се сбъдне една мечта, трябва да видиш една падаща звезда и да си пожелаеш нещо. Вярвам в мечтите, защото се случват. Вярвам в чудесата, защото и те са истински. Зависи от теб дали съществуват. Ако имаш мечти, значи има и чудеса. Ако вярваш в тях, значи са ти се случвали.
Е ... падаща звезда не видях, но една мечта се случи. Веднага разбрах, че където и да съм, каквото и да правя, винаги ще се връщам. Не е носталгия, а нещо много по-силно … Това е безкрайнo и винаги ще бъде по-красиво от всички романи.
Когато сам спреш времето, светът може да бъде твой. И всички звезди могат да са твои, стига да ги пожелаеш... И хората, които обичаш може да не са перфектни в представите ти, но са хора. И те са обичани. И аз съм обичана...
